Стивън Кинг Подпалвачката



бет9/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   34

- Даа, Лоувил - въздъхна О. Дж. - Надявам се до обяд да хванем двамата нещастници. И дано следващата ми задача да бъде в Карачи. Или в Исландия. Където и да е, стига да не е в горната част на щата Ню Йорк. Прекалено близо сме до Лоувил. Прекалено близо, за да се чувствам добре.

- Смяташ ли, че ще ги хванем до обяд? - попита Брус.

О. Дж. вдигна рамене.

- До довечера ще сме ги пипнали. Можеш да се обзаложиш за това.

Те влязоха в ресторанта, седнаха на бара и поръчаха кафе. Донесе им го млада сервитьорка с хубава фигура.

- От колко си тук, сестро? - попита я О. Дж.

- Ако имаш сестра, направо я съжалявам - ухапа го тя. - Дори съвсем мъничко да прилича на тебе.

- Недей така, сестро - О. Дж. й показа картата си. Тя дълго я разглежда. Зад нея някакъв застаряващ малолетен престъпник с мотоциклетно яке щракаше копчетата на един "Сийбърг".

- Тук съм от седем - рече момичето. - Както всяка сутрин. Вие явно искате да говорите с Майк. Той е собственикът.

Тя понечи да се извърне, но О. Дж. я стисна за китката. Той не обичаше жени, които се подиграват с външността му. И без това повечето жени са мръсници, едно от малкото неща, в които майка му бе права. Тя положително щеше да знае какво да мисли за високогърда кучка като тази.

- Да съм казал, че искам да говоря със собственика, сестро?

Страхът започна да я хваща и това бе добре дошло за О. Дж.

- Нне.

- Правилно. Защото аз искам да говоря с теб, а не с някой си, който цяла сутрин е бъркал яйца и е пекъл сандвичи в кухнята. - Той извади снимката на Анди и Чарли от джоба си и я подаде на сервитьорката, без да пуска китката й. - Познаваш ли ги, сестро? Може тази сутрин да си им сервирала закуската?



- Пусни ме. Боли!

Единствената червенина, останала по лицето й, бе курвенският руж, с който се бе намазала. Вероятно е била първа сред викачките, поддържащи училищните спортисти. От онези момичета, които се подиграваха с Орвил Джеймисън, когато им определяше срещи, задето бил председател на шахклуба, вместо да е полузащитник във футболния отбор. Евтини лоувилски курви. Господи, как мразеше този щат! Дори градът Ню Йорк му беше прекалено близо.

- Ти ми кажи дали си им сервирала. След това ще те пусна. Сестро.

Тя хвърли поглед към снимката.

- Не! Не съм. Сега ме...

- Не така бързо, сестро. Вгледай се по-добре.

Тя погледна отново снимката.

- Не! Не! Никога не съм ги виждала! Пусни ме сега, а?

Застаряващият малолетен престъпник с преоцененото кожено яке небрежно се приближи, подрънквайки с множеството си ципове и забучил палци в джобовете на панталоните си.

- Досаждате на дамата - процеди той.

Брус Кук го изгледа с открито, смазващо презрение.

- Гледай да не решим да подосаждаме и на тебе, льольо!

- Така ли?! - измънка остарялото дете с коженото яке и бързешком излезе, очевидно припомнило си, че има належаща работа навън.

Две възрастни дами от едно сепаре нервно наблюдаваха сцената край бара. Едър мъж със сравнително чисти дрехи на готвач - вероятно собственикът Майк - стоеше на входа към кухнята и също наблюдаваше. В едната си ръка държеше касапски нож, но без особен авторитет.

- Какво искате, момчета? - попита той.

- От правителството са - обади се нервно сервитьорката. - Те...

- Не си ли им сервирала? Сигурна ли си? - настоя О. Дж. - Сестро?

- Сигурна съм - отговори тя, готова да заплаче.

- Добре ще е да си. Една грешка може да ти докара пет годинки в затвора, сестро.

- Сигурна съм - прошепна тя. Една сълза преля през долния клепач и се търкулна по бузата й. - Моля ви, пуснете ме. Не ме мъчете.

За един кратък миг О. Дж. стисна по-силно, като се наслаждаваше на усещането как малките кости се движат в дланта му и на мисълта, че би могъл да стисне още по-силно и да ги прекърши... а после я пусна. Ресторантът беше утихнал, ако се изключат уверенията на Стиви Уондър от "Сийбърг"-а към изплашените постоянни клиенти, че могат да изживеят всичко отначало. После двете възрастни дами станаха и бързо излязоха.

О. Дж. вдигна чашата си кафе, наведе се през бара, изсипа течността на пода и пусна чашата, която се счупи. Дебели порцеланови шрапнели се пръснаха на няколко страни. Сервитьорката вече открито плачеше.

- Лайняна отвара - изруга О. Дж.

Собственикът направи нерешително движение с ножа и лицето на О. Дж. просветна.

- Хайде, мой човек - подкани го той с лека усмивка. - Хайде, давай.

Майк остави ножа до скарата и внезапно закрещя от срам и безсилие:

- Аз съм се бил във Виетнам! И брат ми се е бил във Виетнам! Ще пиша за това в Конгреса! Почакайте и ще видите.

О. Дж. го погледна. След малко Майк сведе очи, изплашен.

Двамата агенти излязоха.

Сервитьорката клекна и започна да събира парченцата от счупената чаша за кафе, хлипайки.

Отвън Брус попита:

- Колко мотела?

- Три мотела, шест къмпинга с бунгала - отговори О. Дж., загледан като хипнотизиран в мигащата светлина. Когато бе млад, в Лоувил също имаше ресторантче. Над двойните котлони "Сайлъкс" там имаше надпис, който гласеше: НА КОГОТО НЕ МУ ХАРЕСВА ТОЗИ ГРАД, ДА СИ ВЪРВИ. Колко пъти бе копнял да изтръгне този надпис от стената и да го натика в нечие гърло.

- Вече ги проверяват - добави той по пътя към светлосиния шевролет - един от многото служебни автомобили, купени с парите на данъкоплатците. - Скоро всичко ще е ясно.

4

Джон Мейо беше с един агент на име Рей Ноулс. Пътуваха по Шосе 40 към мотел "Слъмбърланд". Караха жълтокафяв нов форд и тъкмо изкачваха последния хълм, след който щяха да получат пряка видимост към мотела, когато спукаха гума.



- Ех, че гадост! - ядоса се Джон, когато колата се задруса нагоре-надолу и затегли надясно. - Скапано правителствено снабдяване. Скапани регенерати.

Той спря върху мекия банкет и включи аварийните мигачи.

- Ти продължавай. Аз ще сменя проклетата гума.

- Ще ти помогна - предложи Рей. - Няма да ни отнеме повече от пет минути.

- Не, продължавай. Мотелът е точно зад този хълм, трябва да е там.

- Сигурен ли си?

- Да. Аз ще те настигна. Освен ако и резервната е спукана. Не бих се учудил.

Покрай тях мина пърпорещ фермерски камион. Същият, който О. Дж. и Брус Кук видяха пред хейстингския ресторант.

Рей се ухили.

- Дано да не е. Иначе ще трябва да пишеш искане в четири екземпляра, за да получиш нова.

Джон не отговори на усмивката.

- Като че ли не го знам - свъси се той.

Отидоха до багажника и Рей го отключи. Резервната беше в добро състояние.

- Добре - подкани Джон. - Тръгвай.

- Наистина няма да ни отнеме повече от пет минути да сменим това чудо.

- Вярно е. И онези двамата сигурно не са в този мотел. Но трябва да действаме по правилата. В края на краищата те трябва да са някъде.

- Добре.

Джон извади крика и резервната гума от багажника. Рей Ноулс го погледа за миг и тръгна по банкета към мотел "Слъмбърланд".

5

Точно след мотела, върху банкета на Шосе 40, стояха Анди и Чарли Макджий. Опасенията на Анди, че някой може да забележи липсата на колата им, се оказаха напразни: жената на рецепцията не се интересуваше от нищо друго, освен от малкото телевизорче "Хитачи" на бара. Един миниатюрен Фил Донахю_ бе пленен вътре и тя го гледаше жадно. Анди й подаде ключа и без дори да откъсне поглед от екранчето, администраторката го пусна в малък прорез с дежурната фраза:



- Надявам се, че сте доволен от престоя си тук? - трудеше се над кутия шоколадови сладкиши с кокосово брашно и беше я преполовила.

- Определено - отвърна Анди и излезе.

Чарли го чакаше отвън. Жената му бе дала квитанция и той я натъпка в страничния джоб на кадифеното си яке, докато слизаше по стълбите. Монетите от олбънските телефони приглушено подрънкваха.

- Всичко наред ли е, тате? - попита Чарли, когато тръгнаха към шосето.

- Изглежда - той я прегърна през раменете.

Вдясно от тях, зад хълма, Рей Ноулс и Джон Мейо тъкмо бяха спукали гумата.

- Къде отиваме, тате?

- Не знам.

- Не ми харесва това. Страх ме е.

- Смятам, че доста сме ги изпреварили - излъга той. - Не се тревожи. Сигурно още търсят шофьора на таксито, който ни откара до Олбъни.

Но Анди се преструваше на безгрижен и си го знаеше, а вероятно и Чарли го знаеше. Самото стоене тук, край пътя, го караше да се чувства биещ на очи като избягал затворник в раиран костюм от карикатура. Престани, заповяда си той. Скоро ще започнеш да си въобразяваш, че са навсякъде - по един зад всяко дърво и храст и цяла глутница зад следващия хълм.

- Чарли... - запъна се той.

- Хайде да отидем до къщата на деди.

Той я погледна сепнат. Сънят пак се втурна в съзнанието му, сънят за риболова в дъжда, дъждът, който се бе превърнал в шума от душа на Чарли.

- Как се сети за там?

Деди бе умрял много преди Чарли да се роди. През целия си живот беше живял в Ташмор, Върмонт, едно градче съвсем малко на запад от границата с щата Ню Хемпшир. Когато деди умря, къщата край езерото бе наследена от майката на Анди, а когато умря и тя - от самия Анди. Имотът отдавна щеше да е отишъл за погасяване на данъци, ако деди не бе оставил известна сума под попечителство за тази цел.

Анди и Вики ходеха там веднъж годишно през летните ваканции, преди да се роди Чарли. Мястото се намираше на трийсет километра от най-близкия двупосочен път, в гориста, рядко населена местност. През лятото около езерото Ташмор се събираха най-различни хора. От другата страна бе градчето Брадфорт от съседния щат, Ню Хемпшир. Но по това време на годината къмпингите щяха да бъдат празни. Анди не вярваше дори пътят да е разчистен от снега през зимата.

- Не знам - каза Чарли. - Просто... ми хрумна. Изведнъж.

От другата страна на хълма Джон Мейо отваряше багажника на форда и оглеждаше резервната гума.

- Сънувах деди тази сутрин - промълви унесено Анди. - Не бях си го спомнял от година и повече. Та и на мене, изглежда, просто ми хрумна за него.

- Хубав сън ли беше, тате?

- Да - леко се усмихна той. - Хубав беше.

- Е, ще идем ли?

- Идеята е страхотна. Може да отидем и да поостанем, за да обмислим какво да правим. Как да се справим. Може би ако разкажем всичко пред някой вестник и хората разберат за нас, на онези ще им се наложи да ни оставят на мира.

Към тях пърпореше стар фермерски камион и Анди вдигна палец. Оттатък хълма Рей Ноулс се изкачваше по мекия банкет на пътя.

Фермерският камион спря и един човек с бейзболна шапка погледна навън.

- О, какво хубаво момиченце - засмя се той. - Как се казваш, госпожичке?

- Робърта - изстреля бързо Чарли. Робърта беше второто й име.

- Е, Боби, накъде си се запътила тази сутрин? - попита шофьорът.

- Към Върмонт - обади се Анди. - Сейнт Джонсбъри. Жена ми е там, при сестра си, и й се яви малък проблем.

- Така значи - не прояви любопитство фермерът, но изпитателно стрелна Анди изпод око.

- Раждане - уточни Анди и измайстори широка усмивка. - Тя се сдоби с братче. В един и четирийсет и една тази сутрин.

- Казва се Анди - добави Чарли. - Хубаво име, нали?

- Направо забележително - съгласи се фермерът. - Скачайте вътре и ще ви закарам поне на петнайсет километра по-близо до Сейнт Джонсбъри.

Те се качиха. Фермерският камион отново затрака и заръмжа по пътя, в посока към яркото утринно слънце. В същото време Рей Ноулс прехвърли хълма. Той видя празното шосе до мотел "Слъмбърланд". Отвъд мотела фермерският камион, който бе минал край колата им преди няколко минути, тъкмо изчезваше от погледа.

Нямаше причини да бърза.

6

Името на фермера беше Мандърс - Ърв Мандърс. Бе карал тикви в градчето, където имал договор със собственика на селскостопанския магазин. Обикновено търгувал с Първа национална, но техният човек направо нищо не разбирал от тикви. Според Ърв Мандърс, той бил един издигнал се касапин и нищо повече. Затова пък управителят на селскостопанския бил чудо. Жената на Ърв въртяла нещо като сезонно магазинче за туристите през лятото, а той отварял крайпътна сергия с продукти и двамата печелели добре.



- Знам, че няма да ви е приятно да си пъхам носа във вашите работи - обърна се фермерът към Анди, - но ти и твоето фъстъче не би трябвало да пътувате на стоп. Господи, не бива. Знаете какви хора кръстосват пътищата в днешно време. Пред аптеката в Хейстингс Глен има автобусна спирка на "Грейхаунд". Трябваше да хванете някой рейс.

- Мм... - не можа да измисли нищо Анди, но Чарли ловко запълни пролуката.

- Татко остана без работа - каза тя ведро. - Затова мама отиде при леля Ем да роди бебето. Леля Ем не обича татко и ние си останахме вкъщи. Но сега отиваме да видим мама. Нали, тате?

- Такива неща не се разправят, Боби - смъмри я смутено Анди. Той действително изпитваше смущение. В историята на Чарли имаше хиляди дупки.

- Не казвайте нито дума повече - спря ги Ърв. - Знам какво значи семейни неприятности. Понякога може да ти стане много криво. И знам какво значи да си закъсал. Няма нищо срамно в това.

Анди се изкашля, но замълча. Не му идваше нищо наум. Известно време пътуваха без да говорят.

- Слушайте, защо не дойдете вкъщи да обядвате с мен и жената? - внезапно предложи Ърв.

- О, не, няма да можем...

- Много ще се радваме - намеси се Чарли. - Нали, тате?

Той знаеше, че интуицията на Чарли обикновено работи добре, а и беше прекалено изтощен и умствено, и физически, за да се опълчва срещу нея сега. Тя бе хладнокръвно и агресивно момиченце и неведнъж Анди се бе питал кой от двамата всъщност командва парада.

- Ако сте сигурен, че има достатъчно... - измънка той.

- Винаги е достатъчно - отговори Ърв Мандърс, като превключи на трета. Те пърпореха край есенно ярки дървета: кленове, брястове, тополи. - Ще се радвам, ако дойдете.

- Много ви благодарим - изчурулика Чарли.

- За мен е удоволствие, фъстъче - рече Ърв. - А ще бъде и за жена ми, щом те зърне.

Чарли се засмя.

Анди потърка слепоочията си. Пръстите на лявата му ръка напипаха едно от местата, където изглежда кожните рецептори бяха загинали. Не се чувстваше никак добре. Усещането, че кръгът около тях се затяга, не го напускаше.

7

Администраторката в мотел "Слъмбърланд", с която Анди се бе разплатил преди по-малко от двайсет минути, започваше да се изнервя. Фил Донахю беше напълно забравен.



- Сигурна ли сте, че мъжът беше този? - попита Рей Ноулс за трети път. Не й харесваше този дребен, докаран и някак непроницаем мъж. Може и да работеше за правителството, но от това на Лина Кънингам не й ставаше по-топло. Не й харесваше тясното му лице, бръчиците около студените сини очи, а най-вече упоритостта, с която продължаваше да тика снимката под носа й.

- Да, той беше - отново потвърди тя. - Но с него нямаше никакво момиченце. Честно, мистър. Питайте и мъжа ми. Той работи на нощната смяна. Не ни остава време да се видим, освен на вечеря. Питайте го...

Влезе вторият агент, който за ужас на Лина носеше портативна радиостанция в едната си ръка и огромен пистолет в другата.

- Те са били! - Джон Мейо беше на ръба на истерията от гняв и разочарование. - В онова легло са спали двама души. По едната възглавница има руси косми, а по другата - черни. Проклета да е тая спукана гума! Всичко да се продъни в ада дано! В банята висят влажни кърпи! Скапаният душ още капе! Изпуснали сме ги може би за пет минути, Рей!

Той натика пистолета в кобура под мишницата си.

- Да извикам ли мъжа си? - плахо предложи Лина.

- Няма нужда - отговори Рей. Той хвана над лакътя Джон, който още ругаеше спуканата гума, и го поведе навън. - Зарежи тая гума, Джон. Говори ли с О. Дж. в градчето?

- Говорих, а той се свърза с Норвил. Норвил е тръгнал от Олбъни и води Ал Стайнович, който се е приземил преди десетина минути.

- Е, добре. Слушай, помисли малко, Джони. Те трябва да са пътували на автостоп.

- Да, сигурно. Освен ако не са задигнали някоя кола.

- Човекът е преподавател по английски. Не би могъл да задигне и бонбон от бюфета в дом за слепи. Пътували са на стоп, ясно. Пристигнали са на стоп от Олбъни снощи. Продължили са на стоп и тази сутрин. Мога да се обзаложа на целогодишната си заплата, че са стояли край пътя с вдигнати палци, докато аз се изкачвах по този хълм.

- Ако не беше се спукала тая гума... - Джон гледаше отчаяно зад телените си очила. Пред очите му с бавни, мързеливи движения размаха криле едно повишение и му се изплъзна.

- Стига с тая гума! - махна Рей. - Какво ни подмина? Какво ни подмина, след като спряхме?

Джон се замисли над този въпрос, докато закачаше минирадиостанцията обратно на колана си.

- Фермерски камион - каза той.

- И аз си го спомням. - Рей се огледа и забеляза кръглото като месечина лице на Лина Кънингам как наднича през прозорчето на рецепцията. Като разбра, че са я видели, тя спусна завесата.

- Доста разбрицан камион - отбеляза Рей. - Ако не се отклонят от главния път, можем да ги настигнем.

- Да вървим тогава - не се стърпя Джон. - Ще държим връзка с Ал и Норвил чрез О. Дж.

Те хукнаха към колата и влязоха вътре. Миг по-късно жълтокафявият форд изфуча от паркинга, като хвърляше бял чакъл със задните си колела. Лина Кънингам си отдъхна с облекчение. Да държиш мотел вече не беше тъй просто, както е било едно време.

Тя отиде да събуди съпруга си.

8

Докато фордът с Рей Ноулс на волана и Джон Мейо, готов за стрелба, ръмжеше по Шосе 40 със сто и двайсет километра в час (а керван от десет или единайсет подобни безлични нови коли се насочваше към Хейстингс Глен), Ърв Мандърс даде знак с ръка и зави наляво в един немаркиран лош път, който водеше горе-долу на североизток. Камионът запърпори и затрака нанатък. По молба на фермера Чарли бе изпяла по-голямата част от деветпесенния си репертоар, който включваше такива златни хитове като "Честит рожден ден", "Този стар човек", "Исус ме обича" и "Кемптаунски надбягвания". И Ърв, и Анди пригласяха на последния.



Пътят се виеше и се провираше край серия от обрасли с дървета хребети, сетне се спускаше към обработваема равнина, чиято реколта бе вече прибрана. По едно време иззад прикритие от златник и сено вляво на пътя изскочи яребица и Ърв извика:

- Дръж я, Боби!

Чарли се прицели с пръстче: "Бум-бум-БУМ!" и буйно се разкикоти.

Няколко минути по-късно Ърв зави по един черен път и след километър и половина стигнаха до очукана пощенска кутия, боядисана в червено, бяло и синьо и надписана с името МАНДЪРС. Ърв свърна по алеята с коловози, дълга почти километър.

- Сигурно ви излиза скъпичко разчистването на снега през зимата - подхвърли съчувствено Анди.

- Сам си я чистя - отвърна Ърв.

Приближиха се до голяма бяла паянтова фермерска къща на три етажа, украсена с ментовозелено. Анди реши, че е от онези къщи, които в началото са съвсем обикновени и постепенно с годините стават все по-ексцентрични. Отзад се накланяха разкривени два навеса - единият насам, другият натам. От южната страна беше добавено парниково крило, а от северната стърчеше голяма сенчеста веранда, подобна на колосан нагръдник.

Зад къщата се намираше черен, вече доста овехтял хамбар, а между него и къщата се простираше, както го наричат в Нова Англия, заден двор - равна площадка от гола земя, по която пиукаха и се перчеха дружина пиленца. Когато камионът затрещя към тях, те се разбягаха с писукане и безполезно пляскане на крилца покрай един дръвник със забита в него брадва.

Ърв вкара камиона в хамбара, ухаещ сладко на сено, което напомни на Анди за летата му във Върмонт. Щом Ърв угаси мотора, до ушите му долетя приятният звук на приглушено мучене някъде от сенчестите дълбини на хамбара.

- Имате крава - възкликна Чарли и по лицето й се изписа възторг. - Чувам я.

- Имаме три - похвали се Ърв. - В момента мучи Шефи... много оригинално име, нали, фъстъче? Тя смята, че трябва да я доят по три пъти на ден. После ще ти я покажа, ако татко ти разреши.

- Може ли, тате?

- Защо не - съгласи се Анди и вътрешно се отказа да се съпротивлява повече. Бяха тръгнали да пътуват на автостоп, а вместо това се оказаха отвлечени.

- Елате вътре да се запознаете с жената.

Те бавно минаха през задния двор, като изчакаха Чарли да разгледа всички пиленца, до които успя да се приближи. Задната врата се отвори и една жена на около четирийсет и пет излезе на стъпалата. Тя заслони очи и извика:

- Хей, Ърв! Кого си ми довел?

Ърв се усмихна.

- Туй фъстъче се казва Робърта. А това е баща й. Все още не съм чул името му, та не знам дали не сме роднини.

Анди пристъпи напред.

- Казвам се Франк Бъртън, госпожо. Вашият съпруг ни покани с Боби на обяд, ако е удобно. Приятно ни е да се запознаем с вас.

- И на мен - присъедини се Чарли, все още по-заинтригувана от пиленцата, отколкото от жената - поне за момента.

- Аз съм Норма Мандърс - представи се тя. - Влезте. Добре сте дошли.

Но Анди забеляза озадачения поглед, който хвърли на съпруга си.

Всички влязоха вътре през антре, отрупано почти до тавана с подпалки, в голямата кухня с внушителна чугунена печка и дълга маса, покрита с мушама на червени и бели карета. Из въздуха се носеше неуловима миризма на плодове и парафин. Миризма на консервиране, помисли си Анди.

- Франк и неговото фъстъче пътуват за Върмонт - обясни Ърв. - Реших, че ще им се отрази добре да хапнат нещо топло.

- Разбира се - съгласи се тя. - Къде ви е колата, мистър Бъртън?

- Ами... - Анди погледна към Чарли, но тя нямаше намерение да се притече на помощ: ситнеше насам-натам из кухнята и разглеждаше всичко с открито детско любопитство.

- Франк има малко неприятности - обади се Ърв, като изгледа жена си. - Но по-добре да не говорим за това. Поне не сега.

- Добре. - Норма имаше мило и открито лице - хубава жена, свикнала на тежък труд. Ръцете й бяха червени и напукани. - Имам пиле и мога да направя салата. Има и много мляко. Обичаш ли мляко, Робърта?

Чарли не се обърна. Не реагира на името, помисли си Анди. О, Боже, съвсем я оплескахме.

- Боби! - извика той.

Тя се сепна и се усмихна малко пресилено.

- Разбира се, че обичам.

Анди видя как Ърв предупреди с поглед жена си: "Никакви въпроси, не сега." Усети, че го обзема смазващо отчаяние. И последните остатъци от измислената им история бяха пометени като от ураган. Нищо не можеше да се направи, оставаше да седне на масата и да чака да разбере какво си е наумил Ърв Мандърс.

9

- Колко километра изминахме от мотела? - попита Джон Мейо.



Рей погледна километража.

- Трийсетина - каза той и удари спирачки. - Предостатъчно.

- Но може да...

- Не, ако бяха на пътя, досега щяхме да сме ги настигнали. Ще се върнем при другите.

Джон удари по таблото.

- Свили са някъде. Проклет да е онзи спукан галош! От самото начало не ни върви, Рей. Толкова време да не можем да хванем едно даскалче и едно момиченце.

- Смятай, че сме ги хванали - заяви Рей и извади радиостанцията. Издърпа антената и я показа през прозореца. - За половин час целият район ще бъде обкръжен. И бас държа, че най-много до десетата къща, в която попитаме, някой ще познае този камион. От края на шейсетте, тъмнозелен интернационал - жътварка, със снегориначка отпред и дървени прегради отстрани за носене на висок товар. Няма начин да не ги хванем, преди да се стъмни.

Миг по-късно той говореше с Ал Стайнович, който приближаваше мотел "Слъмбърланд". Ал на свой ред разпита агентите си. Брус Кук си спомни фермерския камион от градчето, О. Дж. също. Бил паркиран пред селскостопанския.

Ал ги изпрати обратно в града и след половин час всички знаеха, че камионът, който почти със сигурност беше качил двамата бегълци, принадлежи на Ървинг Мандърс, Бейлингс Роуд № 5, Хейстингс Глен, щат Ню Йорк.

Беше точно дванайсет и половина на обяд.

10

Обядът беше много хубав. Чарли яде като хала - три пъти допълнително от пилето със сос, две от топлите питки на Норма Мандърс, отделно чиния със салата и три порции от домашните й туршии с копър. Завършиха с ябълков пай, гарниран с резенчета сирене чедър и изказването на Ърв, че:




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет