Стивън Кинг Подпалвачката



бет8/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
#206991
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   34

- Ако са в мотел, а не в бунгало на някой летен курорт.

- Да, сър.

- Продължавайте търсенето, О. Дж.

- Да, сър. Благодаря ви.

В гласа му прозвуча абсурдно задоволство, че прякорът му е бил запомнен.

Кап остави слушалката. Поседя пет минути с притворени очи, замислен. Меката есенна светлина падаше през еркерния прозорец и осветяваше кабинета, затопляше го. Кап се приведе и пак се свърза с Рейчъл.

- Джон Рейнбърд там ли е?

- Да, Кап.

- След пет минути ми го прати. Междувременно искам да говоря с Норвил Бейтс от оперативната зона. Той е тарторът, докато Ал стигне там.

- Да, сър - Рейчъл се поколеба. - Ще се наложи да използваме връзка с портативна радиостанция. Не е много...

- Няма значение - нетърпеливо я прекъсна той.

Свързването отне две минути. Бейтс се чуваше слабо и с пращене. Той беше добър агент - не много изобретателен, но упорит. Кап искаше точно такъв човек да удържа фронта до пристигането на Албърт Стайнович. Най-после Норвил се обади и докладва, че са се пръснали из околните градчета - Оуквил, Тремънт, Месалонсет, Хейстингс Глен, Лутън.

- Чудесно, Норвил - одобри Кап.

Той си помисли за думите на Уонлес: "Вие го принуждавате да превъзпитава дъщеря си." Спомни си и съобщението на Джеймисън, че всички телефони са били изпразнени. Макджий не го е направил. Детето го е направило. А след това, все още възбудено, е подпалило обувките на онзи войник, вероятно случайно. Уонлес щеше да се зарадва, ако разбереше, че Кап смята все пак да послуша петдесет процента от съвета му - дъртата гнида беше удивително красноречива тази сутрин.

- Нещата се промениха - каза Кап. - Ще се наложи да отстраним бащата. Крайни мерки. Ясно ли е?

- Крайни мерки - равнодушно повтори Норвил. - Да, сър.

- Отлично, Норвил - приключи с тих глас Кап, остави слушалката и зачака влизането на Джон Рейнбърд.

Миг по-късно вратата се отвори и той се изправи на прага, в целия си невъобразим ръст и още по-невъобразимата си грозота. Той бе половин чероки и стъпваше така безшумно, че ако човек се е навел над бюрото да чете или да отговаря на писма, изобщо няма да разбере, че някой е влязъл. Кап знаеше колко рядка е тази дарба. Повечето хора усещат присъствието на друг човек в стаята: Уонлес веднъж нарече тази способност не шесто чувство, а чувство от самия предел на възможностите, едно знание, породено от безкрайно слабите сигнали на петте нормални сетива. Но с Рейнбърд то не работеше. Нито една от тънките като котешки мустачки жички на сетивните капани дори не трепваше при неговата поява. Ал Стайнович бе намерил сполучливо описание над чаша портвайн във всекидневната на Кап: "Не съм срещал друго човешко същество, освен Рейнбърд, което да не тласка въздуха пред себе си, като се движи." И Кап се радваше, че Рейнбърд е на тяхна страна, защото от своя страна не бе срещал друго човешко същество, което да го изпълва с такъв ужас.

Рейнбърд беше огромен като великан - висок почти два и десет, и носеше лъскавата си коса прибрана в стегната конска опашка. Преди десет години, при второто си отиване във Виетнам, се бе натъкнал на противопехотна мина, която се беше взривила почти под носа му и бе обезобразила лицето му. Лявото му око липсваше. На мястото му зееше само една дупка. Той се бе отказал от пластична операция и изкуствено око, за да може, по неговите думи, да покаже бойните си белези, като отиде в Щастливите ловни полета. Човек не знаеше да вярва ли, или не на такива приказки - не беше ясно сериозен ли е, или се занася по някакви си свои причини.

С годините Рейнбърд се бе оказал учудващо добър агент - отчасти защото последното, на което приличаше, бе агент, а най-вече защото зад физическата маска се криеше жив, жесток и невероятно остър интелект. Той говореше свободно четири езика и разбираше още три. Учеше руски по сънния метод. Гласът му бе плътен, а говорът - мелодичен, културен.

- Приятен следобед, Кап.

- Следобед ли е вече? - попита Кап учуден.

Рейнбърд се усмихна и показа голям набор от съвършено бели зъби - зъби на акула, помисли си Кап.

- От четиринайсет минути - отговори той. - От черния пазар във Венеция си взех електронен ръчен часовник "Сейко". Не мога да откъсна очи от него. Малки черни цифрички, които постоянно се менят. Често си мисля, Кап, че водихме война във Виетнам, за да постигнем не победа, а технически прогрес. Бихме се, за да създадем евтиния електронен часовник, домашната игра на пинг-понг, която се включва в телевизора, джобния калкулатор. Гледам новия си ръчен часовник в мрака на нощта. Той ми казва, че се приближавам към смъртта с всяка изминала секунда. Това е добра новина.

- Седни, стари приятелю - покани го Кап. Както винаги, когато разговаряше с Рейнбърд, устата му бе пресъхнала и трябваше да възпира ръцете си, които искаха да се вкопчат една в друга върху полираната повърхност на бюрото. При това вярваше, че Рейнбърд го харесва - ако изобщо харесваше някого.

Той седна. Беше облечен със стари дънки и избеляла кенарена риза.

- Какво става с Венеция? - попита Кап.

- Потъва - отвърна Рейнбърд.

- Имам една работа за теб, ако я искаш. Дребна е, но може да доведе до нещо значително по-интересно.

- Казвай.

- Съвсем доброволна е - упорстваше Кап. - Ти си още в отпуска.

- Казвай - повтори меко Рейнбърд и Кап му каза. Прекара с него само петнайсет минути, но те му се видяха като час. Когато големият индианец излезе, Кап дълбоко си пое дъх. Среща и с Уонлес, и с Рейнбърд в една сутрин можеше на всеки да отрови деня. Но сутринта вече мина, много неща бяха свършени, а не се знае какво можеше да му донесе следобедът. Той звънна на Рейчъл.

- Да, Кап?

- Ще хапна тук, мила. Би ли ми взела нещо от барчето? Няма значение какво. Благодаря ти, Рейчъл.

Най-после остана сам. Шифровият телефон лежеше мълчалив върху дебелата си основа от интегрални схеми, микрочипове и Бог знае още какво. Когато звънне пак, сигурно ще се обажда Албърт или Норвил, за да му съобщи, че момиченцето е хванато, а баща му е мъртъв. Това щеше да е добра новина.

Кап отново затвори очи. В съзнанието му лениво се понесоха като големи хвърчила откъслечни мисли и фрази. Хипнотично внушение. Теоретиците твърдяха, че възможностите са огромни. Представи си някой като Макджий да проникне до Кастро или до Аятола Хомейни. Представи си как се приближава до онзи левичар Тед Кенеди и с авторитетния шепот на непоклатимото убеждение му подсказва, че самоубийството е най-добрият изход. Представи си как се прикрепя по един такъв човек към водачите на различните въстанически групировки. Жалко, че се налагаше да го загубят. Но... това, което е предизвикано веднъж, може да бъде предизвикано отново.

Малкото момиченце. Думите на Уонлес: "...силата някой ден да разцепи на две самата планета като порцеланова чинийка на стрелбище..." - нелепо, разбира се. Уонлес беше откачил като момченцето от разказа на Д. Х. Лорънс, което можело да избира победителите на хиподрума. "Серия шест" бе подействала като киселина на Уонлес, прояждайки няколко големи дупки в здравия му разум. Ставаше дума за едно малко момиченце, а не за оръдие на Страшния съд. И те не трябваше да го изпускат, поне докато не проучат какво представлява и какви възможности крие. Само това щеше да е достатъчно, за да се възобнови програмата за опити със "Серия шест". А ако успееха да го убедят да използва силите си за доброто на страната, толкова по-добре.

Толкова по-добре, помисли си Кап.

Внезапно шифровият телефон нададе дългия си дрезгав вик.

Сърцето на Кап подскочи и той грабна слушалката.

 

ПРОИЗШЕСТВИЕ ВЪВ ФЕРМАТА МАНДЪРС



1

Докато Кап разискваше бъдещето й с Ал Стайнович в Лонгмънт, Чарли Макджий седеше на ръба на мотелското легло в номер шестнайсет на "Слъмбърланд", прозяваше се и се протягаше. През прозореца струеше ярка утринна светлина от безоблачното, бездънно синьо есенно небе. Всичко изглеждаше толкова по-хубаво на добрата дневна светлина!

Тя погледна към баща си - една неподвижна издутина под одеялата. Навън стърчеше само кичур черна коса. Чарли се усмихна. Той бе много грижовен баща. Ако и двамата огладнееха, а имаха една-единствена ябълка, той си отхапваше само веднъж и я караше да изяде останалото. Когато е буден, той е много грижовен.

Но когато спи, задига всички одеяла.

Тя отиде в банята, съблече се и пусна душа. Изчака да дойде по-топла вода, влезе под струята, затвори очи и се усмихна. Няма нищо по-приятно на света от първите една-две минути под горещ душ.

(ти беше лоша снощи)

В челото й се вряза бръчка.

(Не. Татко каза, че не.)

(подпали обувките на онзи човек, лошо момиче, много лошо, харесва ли ти мечо такъв очернен?)

Бръчката се задълбочи. Сега тревогата доби отенък на страх и срам. Мисълта за плюшеното мече не проникна в съзнанието й; тя бе подсъзнателна и както често се случва, чувството за вина я завладя под формата на миризма - миризма на изгорено и овъглено, на тлеещ плюш и пълнеж. И тази миризма извика мъглявите образи на майка й и баща й, надвесени над нея, огромни като великани. Изплашени, сърдити, те викаха и гласовете им гърмяха като свличащи се планински канари във филм.

(лошо момиче! много лошо! не бива Чарли! никога! никога! никога!)

На колко ли годинки е била? На три? На две? Откога най-рано човек може да има спомени? Веднъж попита татко, но той не знаеше. Спомнял си как един път го ужилила пчела, а майка му твърдяла, че тогава е бил на годинка и три месеца.

Нейният първи спомен бе от гигантските лица, надвесени над нея, гласовете, гърмящи като свличащи се планински канари и миризма на изгорени вафли. Миризмата идваше от косата й. Тя беше подпалила собствената си коса и я бе изгорила почти до корен. След този случай татко бе заговорил за "помощ", а мама бе започнала да се държи странно, първо се смя, после плака, пак се смя, толкова кресливо и неестествено, че татко й удари плесница. Запомни го, защото дотогава не беше виждала баща си да прави подобно нещо на майка й. "Може би трябва да потърсим "помощ" за нея" - така каза татко. Намираха се в банята и главата й беше мокра, защото той я бе пъхнал под душа. "О, да - отговори майка й, - хайде да отидем при доктор Уонлес, той ще ни осигури много "помощ", както едно време..." После смехът, плачът, още смях и плесницата.

(ти беше толкова ЛОША снощи)

- Не - промърмори тя под барабанящата струя. - Татко каза, че не, че е можело да отиде... в лицето му.

(ТИ БЕШЕ МНОГО ЛОША СНОЩИ)

Но те имаха нужда от монетите в автоматите. Татко я накара.

(МНОГО ЛОША)

Отново се замисли за мама и за времето малко преди да навърши шест години. Не обичаше тези спомени, но те вече бяха дошли и тя не можеше да ги прогони. Случи се точно преди да дойдат лошите хора и да наранят мама.

(да я убият, е думата, те я убиха)

Да, добре, преди да я убият и да отвлекат Чарли. Татко я взе в скута си, за да й прочете приказка преди лягане, но вместо към обичайните книжки за Пух и Тигъра, и Жабока, и Големия стъклен асансьор на Уили Уонка, посегна към куп дебели книги без никакви картинки. Тя сбърчи носле с отвращение и помоли за Пух.

- Не, Чарли - отказа й той. - Искам да ти прочета нещо друго и трябва да ме слушаш. Вече си голямо момиче, ето и мама да ти каже. Макар че може мъничко да се изплашиш, важно е да чуеш тези истории, защото са истински.

Спомняше си имената на книгите, защото наистина я изплашиха. Имаше една, наречена "Внимание!", от някой си Чарлс Форт. Друга, със заглавие "По-странно от наука", бе от Франк Едуардс. Трета се казваше "Нощна истина". А имаше още една, със заглавие "Пирокинеза: истински случаи", но мама не позволи на татко да чете от нея. "Не сега! - настоя мама. - Нека да порасне, Анди." И книгата изчезна оттогава. За радост на Чарли.

Историите бяха наистина ужасни! В едната се разправяше за някакъв мъж, който се подпалил в парка. В друга за жена, която изгоряла насред всекидневната на своя дом ремарке, без нещо друго да бъде засегнато, освен малка част от стола, на който седяла и гледала телевизия. Имаше твърде сложни и неразбираеми за нея места, но в главата й се запечатаха думите на полицая: "Не можем да си обясним тази смърт. От жертвата са останали единствено зъбите и няколко овъглени парчета кости. За да бъде изгорен така човек, е необходима цяла клада, а наоколо нямаше дори следи от опърлено. Не можем да си обясним защо пожарът не е избухнал в цялата къща."

Третата история беше за едно голямо момче - на единайсет или дванайсет години, - което пламнало на плажа. Баща му го потопил във водата, сам изгаряйки се жестоко, но огънят не угаснал и момчето изгоряло цялото. Едно малко по-голямо момиче пък се запалило, докато изповядвало греховете си пред свещеника. Чарли знаеше всичко за католическата изповед от приятелката си Дийни. Тя й бе обяснила, че трябва да признаеш на свещеника всичко лошо, което си направил през седмицата. Дийни още не ходеше, защото не бе получила първо причастие, но брат й Карл ходеше. Карл бе в четвърти клас и трябваше да си казва всичко, дори как веднъж тайно влязъл в стаята на майка си и си взел от шоколадовите бонбони за рождения й ден. Защото, ако не кажеш на свещеника, няма да бъдеш измит в КРЪВТА НА ХРИСТОС и ще отидеш на ГОРЕЩОТО МЯСТО.

Смисълът на всички тези истории не убягна на Чарли. Тя толкова се изплаши от онази за момичето в изповедалнята, че сълзите й рукнаха. "И аз ли ще се изгоря сама? - плачеше тя. - Както, когато бях малка и подпалих косата си ли? И аз ли ще се превърна в пепел?"

Татко и мама се разстроиха. Мама побледня и взе да хапе устни, но татко я прегърна и успокои: "Не, мило. Няма, ако не забравяш да внимаваш и да не мислиш за това... нещо. За нещото, което понякога правиш, когато си ядосана или изплашена."

"Какво е то? - изхлипа Чарли. - Какво е то, кажете ми какво е, аз дори не знам, няма да го правя никога, обещавам!"

Мама отговори: "Доколкото знаем, миличка, то се нарича пирокинеза. Означава да можеш понякога да палиш огън само като си помислиш за това. Обикновено се случва, когато хората са разстроени. Някои хора, изглежда, имат тази... тази сила през целия си живот, без дори да подозират за нея. А други... други силата ги обзема в един миг и те..." Езикът й не се обръщаше да го изрече.

"Те се самоизгарят - довърши татко. - Както ти, когато беше малка и си подпали косата, да. Но ти можеш да контролираш тази сила, Чарли. Трябва. И Господ знае, че вината не е твоя." Те срещнаха очи с мама за миг и сякаш нещо мина между тях.

Стиснал я в прегръдката си, татко продължи: "Понякога не можеш да го спреш, зная. То става случайно, както като беше малка се заиграваше и забравяше да отидеш до тоалетната навреме. Наричахме го на шега "произшествие" - помниш ли?"

"Вече не го правя."

"Да, разбира се. Скоро ще започнеш да контролираш и другото по съвсем същия начин. Но засега, Чарли, трябва да обещаеш, че ще се стараеш никога, никога, никога да не се разстройваш така. Така, че да палиш. А ако се случи, ако не можеш да се овладееш, изтласкай го далече от себе си. В кофата за боклук или в пепелника. Гледай да го изкараш навън, да го потопиш във вода, ако има някъде наоколо."

"Но никога не го насочвай към човек - подхвана мама, със застинало, бледо и сериозно лице. - Това е много опасно, Чарли. Направиш ли го, ще си много лоша. Защото може... - тя се насили да стигне докрай - може да убиеш човек."

Тогава Чарли се разрева истерично, от ужас и разкаяние, защото двете ръце на мама бяха превързани и тя се досети защо татко й прочете всички тези страшни истории. Защото предния ден, когато мама не я пусна да отиде на гости на Дийни, задето не си е разтребила стаята, Чарли много се ядоса и изведнъж огненото нещо подаде глава както винаги - отнякъде, като някакво зло дяволче от кутийка, и тя в яда си го избута към майка си и ръцете на мама пламнаха. И това не беше прекалено лошо,

(можеше да бъде и по-лошо, можеше да бъде лицето й)

защото мивката бе пълна със сапунена вода за чиниите, не беше прекалено лошо, но беше МНОГО ЛОШО и тя бе обещала на двамата никога, никога, никога...

Топлата вода барабанеше по лицето, по гърдите, по раменете й, обвиваше я в топъл пашкул, разсейваше спомените и тревогите. Татко каза, че всичко е наред. А щом татко казва, значи е така. Той е най-умният човек на света.

Мислите й се пренесоха от миналото към настоящето и тя се сети за мъжете, които ги преследваха. Те са от правителството, обясни татко, но не от добрата му част. Работят за правителството в отдела, наречен Арсенала. Те ги преследваха непрестанно. Навсякъде, където отидеха, след известно време се появяваха и мъжете от Арсенала.

Чудя се как би им харесало, ако ги подпаля? - студено се запита нещо в нея и тя стисна очи, виновна и ужасена. Не бива да мисли така. Лошо е.

Чарли се пресегна и рязко затвори крана за топлата вода. Следващите две минути стоя разтреперана, сгушила слабото си телце под леденостудените игли на струята, преодолявайки силното си желание да излезе.

Когато имаш лоши мисли, трябва да платиш за тях.

Дийни й бе казала така.

2

Лека-полека Анди се събуждаше, смътно долавящ барабаненето на душа. Отначало то се бе включило в съня му: Анди се видя като осемгодишен как седи с дядо си край езерото Ташмор и се мъчи да наниже един гърчещ се дъждовен червей на кукичката, без да я забие в палеца си. Сънят беше невероятно жив. Можеше да види опърпаното плетено рибарско сакче на носа на лодката, червеникавите лепенки за гуми върху старите зелени ботуши на деди Макджий, първата му намачкана ръкавица за бейзбол, която му напомни, че на другия ден го чака тренировка с отбора на Малката лига на игрището "Рузвелт". Но денят не бе свършил още, последната светлина и падащият мрак пазеха съвършено равновесие върху ръба на здрача, а езерото бе толкова спокойно, че можеха да се видят малките облачета от мушички и комари, които се плъзгаха над повърхността му, блеснала като хром. Святкаше, без да гърми, на пресекулки... а може и да бяха истински гръмотевици, защото заваля. Първите капки оставиха върху овехтялото бяло дъно на дядовата лодка големи като петаци тъмни петна. Сетне езерото засъска тихо и тайнствено под дъжда като...



...като шум от...

...душ, Чарли трябва да е под душа.

Той отвори очи и видя някакъв непознат таван с греди. Къде сме?

Постепенно всичко си дойде на мястото, но имаше един ужасяващ миг, в който сякаш почвата под краката му изчезна след толкова много местене, измъкване на косъм и напрежение през последната година. Дощя му се пак да се върне в хубавия си сън, при деди Макджий, който беше мъртъв вече от двайсет години.

Хейстингс Глен. Той беше в Хейстингс Глен. Те бяха в Хейстингс Глен.

Анди съсредоточи внимание върху главата си. Болеше го, но не като снощи, когато онзи брадат момък ги отърва. Болката беше поутихнала, чувстваше само леко туптене. Ако всичко вървеше както преди, до вечерта то щеше да се превърне в тежест и до утре да изчезне напълно.

Душът спря да тече.

Той седна в леглото и си погледна часовника. Единайсет без петнайсет.

- Чарли?

Тя влезе в спалнята, като се търкаше яростно с хавлиената кърпа.

- Добро утро, тате.

- Добро утро. Как си?

- Гладна съм. - Отиде до стола, върху който бе оставила дрешките си, и вдигна зелената блуза. Подуши я. Направи гримаса. - Трябва да си сменя дрехите.

- Изтърпи още малко с тези, мъничката ми. Днес ще ти купим други.

- Дано да не трябва да чакаме дотогава и за яденето.

- Ще хванем кола на автостоп и ще спрем при първото кафене по пътя.

- Но, тате, нали когато тръгнах на училище, ти ми каза никога да не се качвам в чужди коли?

Вече по гащички и зелената си блузка, тя го гледаше с любопитство.

Анди стана от леглото, отиде до нея и сложи ръце на раменете й.

- Не винаги непознатият дявол е по-черен от познатия. Разбираш ли ме, детето ми?

Тя се замисли. Сигурно познатият дявол са мъжете от Арсенала. Онези, които вчера ги преследваха по улиците на Ню Йорк. А непознатият...

- Искаш да кажеш, че повечето хора, които карат коли, не работят за Арсенала ли?

Той й се усмихна в отговор.

- Точно така. И това, което ти обяснявах преди, Чарли, все още важи: когато попаднеш в беда, понякога се налага да вършиш неща, които никога не би направила, ако работите вървяха добре.

Усмивката на Чарли се стопи. Лицето й стана сериозно, бдително.

- Като да караш парите да излизат от телефоните ли?

- Да - каза той.

- И това не беше ли лошо?

- При създадените обстоятелства не беше.

- Защото, когато попадне в беда, човек прави каквото се налага, за да се измъкне от нея ли?

- С някои изключения, да.

- Какви изключения, тате?

Той разчорли косата й.

- Няма значение сега, Чарли. Отпусни се.

Но тя не можеше.

- Аз нямах намерение да подпалвам обувките на онзи човек, тате. Не го направих нарочно.

- Разбира се.

Едва тогава тя наистина се отпусна; усмивката й, толкова подобна на Викината, грейна.

- Как ти е главата тази сутрин, тате?

- Много по-добре, благодаря.

- Радвам се - Чарли го погледна по-внимателно. - Окото ти изглежда особено.

- Кое око?

Тя посочи лявото.

- Ей това.

- Така ли?

Анди отиде в банята и изчисти малко място върху изпотеното огледало.

Дълго разглежда очите си и доброто му настроение започна да се изпарява. Дясното си изглеждаше както винаги, сивозелено - цветът на океана в облачен, пролетен ден. Левият ирис също беше сивозелен, но бялото бе ужасно кръвясало и зеницата изглеждаше по-малка от дясната. А клепачът беше клюмнал особено, както не го бе виждал никога преди.

Внезапно в съзнанието му звънна гласът на Вики. Толкова ясно, сякаш бе застанала до него. "Главоболията ме плашат, Анди. Ти причиняваш нещо и на себе си, също както и на другите хора, когато използваш тласъка или както щеш го наречи."

Мисълта беше последвана от образа на балон, който се надува... надува... надува... и накрая експлодира със силен гръм.

Той се зае внимателно да опипва с пръстите на дясната си ръка лявата страна на лицето си. Приличаше на човек от телевизионна реклама, който се диви на безупречното си избръсване. Откри три безчувствени места - едно под лявото око, едно на лявата скула и едно точно под лявото слепоочие. Страхът се плъзна по тялото му като безшумна мъгла привечер. Страх не толкова за него самия, колкото за Чарли, за това какво ще стане с нея, ако остане сама.

Сякаш извикана, тя се появи зад него в огледалото.

- Тате? - имаше малко разтревожен вид. - Добре ли си?

- Добре съм - гласът му звучеше както трябва. Не трепереше и не беше прекалено самоуверен, фалшиво гръмлив. - Просто си мисля колко голяма нужда имам да се обръсна.

Тя се засмя в шепа.

- Дращиш като четка за дъски. Гъста и твърда.

Той я подгони към спалнята и потърка бодлите си в гладката й бузка. Чарли се разкикоти и зарита.

3

Докато Анди гъделичкаше дъщеря си с наболата си брада, Орвил Джеймисън, или О. Дж., или Скоросмъртницата, и още един агент от Арсенала на име Брус Кук, излизаха от светлосин шевролет пред ресторантчето в Хейстингс Глен.



О. Дж. поспря за миг и огледа главната улица, със стръмния й паркинг, магазина за електроуреди, бакалията, двете бензиностанции, аптеката и дървената общинска сграда, с паметна плоча за някакво историческо събитие, за което никой пет пари не даваше. Главната улица беше същевременно и Шосе 40 и двамата Макджий се намираха едва на пет-шест километра от О. Дж. и Брус Кук.

- Гледай какво се вика провинция - възкликна с отвращение О. Дж. - Аз съм израснал наблизо, в подобно градче на име Лоувил. Чувал ли се някога за Лоувил, щат Ню Йорк?

Брус Кук поклати глава.

- Близо е до Ютика. Там правят бирата "Ютика Клъб". Никога през живота си не съм бил толкова щастлив, колкото когато се махнах от Лоувил. - О. Дж. бръкна под якето си и намести Самохвалкото в кобура му.

- Ето ги Том и Стив - посочи Брус.

Отсреща паркираше светлокафяв пейсър на мястото, току-що освободено от един фермерски камион. От пейсъра излязоха двама мъже в тъмни костюми. Приличаха на банкери. По-надолу, при светофара, още двама души от Арсенала разговаряха с бабишкерата, която превеждаше учениците през улицата на обяд. Те й показваха снимката, а тя клатеше глава. Тук, в Хейстингс Глен, имаше десетима агенти на Арсенала, ръководени от Норвил Бейтс, който очакваше в Олбъни дясната ръка на Кап, А. Стайнович.



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   34




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет