Стивън Кинг Подпалвачката



бет3/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34

7

Чарли се бе върнала. И пак плачеше.



- Какво стана, бебчо?

- Взех парите, но... то отново ми се изплъзна, тате... имаше един мъж... войник... не можах да се спра...

Анди усети как по тялото му полазват тръпки. Болката в главата и тила го заглушаваше, но страхът си оставаше.

- Стигна ли се... стигна ли се до пожар, Чарли?

Тя не можеше да говори, но кимна. По бузите й се стичаха сълзи.

- О, Господи - прошепна Анди и се насили да се изправи.

Това напълно довърши Чарли. Тя скри лице в ръцете си и безпомощно захлипа, олюлявайки се напред-назад.

Около входа на дамската тоалетна се бе събрала групичка хора. Вратата зееше отворена, но Анди не виждаше... и изведнъж видя. Двете ченгета от охраната, дотичали там, извеждаха младеж във войнишка униформа с вид на хулиган към служебното си помещение. Младежът протестираше шумно, главно посредством ругатни. От коленете надолу униформата му бе унищожена, а в ръката му имаше две капещи, почернели неща, които някога може да са били обувки. След това групичката се скри в офиса, като затръшна вратата. Над залата се понесе развълнувана глъчка.

Анди седна отново и обгърна Чарли с ръка. Вече му беше много трудно да мисли: мислите му бяха мънички сребърни рибки, които плуваха из огромно черно море от пулсираща болка. Но трябваше да положи всички усилия. Имаше нужда от Чарли, ако искаше да се измъкнат.

- Той е добре, Чарли. Всичко е наред. Те само го отведоха в офиса на охраната. Кажи ми сега, какво се случи?

През секващи сълзи Чарли му разказа. Дочула разговора на войника по телефона. Минали й няколко бегли мисли за него, имала чувството, че се опитва да изиграе номер на момичето, с което говори.

- А после, като тръгнах да се връщам при теб, го видях... и преди да успея да го спра... то се случи. Просто избяга. Можеше и да го нараня, тате. Можеше сериозно да го нараня. Та аз го подпалих!

- Говори по-тихо - напомни й той. - Искам да ме изслушаш, Чарли. Смятам, че това е най-окуражителното нещо, което се случва от известно време насам.

- Така ли? - тя го погледна с искрено учудване.

- Сторило ти се е, че е избягало от теб - с усилие изрече Анди. - Вярно. Но не както преди. То е избягало само мъничко. Случилото се е било опасно, мило, но... можеше да подпалиш и косата му. Или лицето му.

Тя потрепера ужасена. Анди нежно обърна главата й към себе си.

- Това нещо е подсъзнателно и винаги се изсипва върху някого, когото не харесваш. Но... ти не си наранила истински този човек, Чарли. Ти... - мисълта му се загуби и остана само болката. Още ли говореше? За момент не знаеше дори това.

Онова нещо, Лошото нещо, продължаваше да препуска из главата на Чарли и да иска отново да излезе навън, да направи нова пакост. То беше като малко, злонравно и доста глупаво зверче. Трябва да го пуснеш от клетката му, за да свърши нещо, като изваждането на парите от телефоните... но може да свърши и още нещо, нещо наистина лошо,

(като мама в кухнята о мамо съжалявам)

преди да успееш пак да го прибереш. Но сега това беше без значение. Тя няма да мисли за него , няма да мисли за

(превръзките които мама трябваше да носи превръзки защото аз я нараних)

нищо такова. В момента най-важен беше баща й. Той бе хлътнал в стола си пред телевизора, с отпечатана върху лицето му болка. Беше бял като платно. Очите му бяха кръвясали.

"О, татко - помисли си тя, - как бих се сменила с теб, ако можех. Ти имаш нещо, което ти причинява болка, но никога не бяга от клетката си. А аз притежавам нещо голямо, което не ми причинява никаква болка, но, о, как ме плаши понякога..."

- Взех парите - проговори Чарли. - Не минах през всички телефони, защото пликът натежа и се уплаших да не се скъса - тя го погледна загрижено. - Къде можем да отидем, тате? Ти трябва да си легнеш.

Анди бръкна в плика и започна бавно да прехвърля с шепи монетите по джобовете на кадифеното си яке. Чудеше се дали тази нощ някога ще свърши. Искаше вече нищо да не прави, само да хванат някое такси, да отидат в града и да спрат в първия срещнат хотел или мотел... но се страхуваше да го направи. Таксито може да бъде проследено. А той изпитваше силно чувство, че мъжете от зелената кола все още са близо зад тях.

Направи опит да си припомни какво знаеше за олбънското летище. Преди всичко то бе за окръга и се намираше не в Олбъни, а в градчето Колони. Седалище на квакери... не беше ли разправял дядо му веднъж, че тук е седалище на квакерите? Или вече всички квакери са измрели? А свързано ли е с магистрали? С шосета? Отговорът бавно изплуваше. Имаше някакво шосе... някаква магистрала, Северния или Южния път...

Отвори очи и погледна към Чарли.

- Ще можеш ли да повървиш, детето ми? Два-три километра може би?

- Да - тя бе поспала и се чувстваше сравнително свежа. - А ти ще можеш ли?

Там беше въпросът. Той не знаеше.

- Ще се помъча. Трябва да излезем на главния път и да се опитаме да спрем някоя кола, пиленце.

- На автостоп ли?

Анди кимна.

- Да се проследи стопаджия е доста трудно, Чарли. Ако ни провърви, ще спрем човек, който да бъде в Бъфало на сутринта.

"А ако не, още ще си стоим с вдигнати палци край шосето, когато пристигне онази зелена кола."

- Щом така смяташ... - каза неубедено Чарли.

- Хайде - подкани я той. - Помогни ми.

Болката го срази с гигантска мълния, докато се изправяше. Той се олюля и затвори очи, после отново ги отвори. Хората изглеждаха нереални. Цветовете - прекалено ярки. Някаква жена на високи токчета зачатка по плочките в залата, сякаш затръшваше една подир друга многобройни врати на гробници.

- Тате, сигурен ли си, че имаш сили? - прошепна уплашено детето.

Чарли. Само Чарли изглеждаше както трябва.

- Надявам се. Хайде.

Излязоха през друга врата. Носачът, който ги бе забелязал, като слизаха от таксито, сега разтоварваше куфари от багажника на една кола и не ги видя.

- Накъде, тате? - попита Чарли.

Анди се огледа в двете посоки и видя Северния път да се извива далече надолу, вдясно от сградата на летището. Въпросът беше как да стигнат дотам през този лабиринт от пасарелки, подлези и знаци: ЗАБРАНЕН ДЕСЕН ЗАВОЙ, СТОП ПРИ СИГНАЛ, САМО НАЛЯВО, ЗАБРАНЕНО ПАРКИРАНЕТО. В чернотата на ранната утрин като неспокойни духове проблясваха светофари.

- Насам, мисля - поведе я той покрай сградата, по шосето за служебни цели, означено с табели: САМО ТОВАРЕНЕ И РАЗТОВАРВАНЕ. В края на сградата свършваше и тротоарът. Край тях равнодушно проплува голям сребърен мерцедес и отразеният в повърхността му блясък на неоновите лампи накара Анди да потръпне.

Чарли го гледаше въпросително.

Той кимна.

- Върви колкото се може по встрани от пътя. Студено ли ти е?

- Не, тате.

- Слава богу, че нощта е топла. Майка ти щеше...

Той бързо затвори уста.

Двамата се отдалечиха в тъмнината, големият мъж с отпуснатите рамене и малкото момиченце с червеното клинче и зелената блузка, хванало ръката му, сякаш го водеше.

8

Зелената кола се появи след около петнайсет минути и паркира до жълтия бордюр. От нея излязоха двама мъже, същите двама, които бяха преследвали Анди и Чарли в Манхатън. Шофьорът остана зад волана.



Един полицай бавно се приближи.

- Не можете да паркирате тука, сър. Ако обичате, преместете се...

- Разбира се, че мога - отвърна шофьорът и показа картата си на полицая. Той я погледна, сетне вдигна очи към шофьора и отново ги сведе към снимката на картата.

- Оо! Извинявайте, сър. Нещо, за което трябва да знаем ли е?

- Не, не е свързано със сигурността на летището, но е възможно да сте в състояние да ни помогнете. Виждали ли сте някой от тези двама души тук?

Той подаде на полицая снимка на Анди, а след това и една на Чарли. Образът на момиченцето беше размазан и косата й бе по-дълга, хваната на миши опашки. Тогава майка й беше още жива.

- Момиченцето е с около година по-голямо сега - обясни шофьорът. - Косата й е малко по-къса. Горе-долу до раменете.

Полицаят внимателно изучаваше снимките, като ги прехвърляше една върху друга.

- Знаете ли, струва ми се, че наистина забелязах такова малко момиченце - каза той. - Русо е, нали? От снимката е малко трудно да се каже.

- Русо, точно така.

- Мъжът баща ли й е?

- Не ме питайте и няма да ви лъжа.

Полицаят усети вълна от неприязън към младия мъж с безизразно лице зад волана на безличната зелена кола. Той и преди бе имал контакти с ФБР, ЦРУ и групировката на име Арсенала. Всичките им агенти бяха един дол дренки, безизразно арогантни и покровителствени. Те се обръщаха към всеки в синя униформа като към дете полицай. Но когато преди пет години тук стана отвличането на самолет, не някой друг, а децата полицаи свалиха тъпкания с гранати мъж и той се намираше под арест при "истинските" ченгета, когато се самоуби, като си разкъса сънната артерия със собствените си нокти. Приятна смърт, няма що, момчета.

- Вижте... сър. Попитах дали мъжът й е баща, за да се опитам да открия някаква семейна прилика. От тези снимки е малко трудно да се каже.

- Приличат си малко. Различни на цвят коси.

"Дотолкова мога да видя и сам, тъпанар такъв" - помисли си полицаят.

- Видях ги и двамата - заяви накрая той. - Мъжът е едър, по-едър, отколкото изглежда на тази снимка. Имаше вид на болен или нещо такова.

- Наистина ли? - шофьорът изглеждаше доволен.

- Общо взето, изкарахме бурна нощ тук. Някакъв глупак бе успял да подпали собствените си обувки.

Шофьорът подскочи зад волана.

- Какво?

Полицаят кимна, щастлив, че е разчупил отегчената му фасада. Нямаше да е толкова щастлив обаче, ако шофьорът му бе разкрил, че току-що си е спечелил един разпит в манхатънските служби на Арсенала. А Еди Делгардо вероятно би го счупил от бой, защото, вместо да обикаля баровете за необвързани, салоните за масаж и порнографските магазинчета на Таймс Скуеър покрай хапката от "Голямата ябълка" през отпуската си, щеше да я пропилее, като под влиянието на наркотици безброй пъти отзивчиво описва какво се бе случило преди и точно след като обувките му запариха.

9

Другите двама мъже от зелената кола говореха с персонала на летището. Единият откри носача, който бе забелязал Анди и Чарли да излизат от таксито и да влизат в сградата.



- Видях ги и още как. Помислих си, че е срамота толкоз къркан мъж, да извежда таквоз малко момиченце толкоз късно навън.

- Може да са се качили на някой самолет - предположи единият от мъжете.

- Може - съгласи се носачът. - Чудя се кво ли си мисли майката на туй дете. Чудя се дали тя знае кво става.

- Не ми се вярва - каза мъжът в тъмносин костюм "Ботани 500". Той говореше съвсем откровено. - Не ги ли видяхте да си тръгват?

- Не, сър. Предполагам, че са все още някъде наоколо... освен ако не са извикали полета им, разбира се.

10

Двамата мъже профучаха бързо през общата зала и гишетата за проверка на билетите, като държаха картите си вдигнати в шепа, за да ги виждат полицаите от охраната. Срещнаха се близо до гишето за билети на "Юнайтед Еърлайнс".



- Чисто - каза първият.

- Смяташ ли, че са взели самолет? - попита вторият. Той беше мъжът с хубавия син "Ботани 500".

- Смятам, че онова копеле е имало не повече от петдесет долара в джоба си... а може да са били и много по-малко.

- Най-добре да проверим.

- Да. Но бързо.

"Юнайтед Еърлайнс". "Алегени". "Америкън". "Браниф". Авиолиниите, предлагащи ежедневно пътуване с абонаментна карта. Никакъв широкоплещест мъж с вид на болен не бе купувал билети. Приемащият багажа на "Олбъни Еърлайнс" обаче заяви, че е видял малко момиченце с червено клинче и зелена блузка. С хубава руса коса до раменете.

Двамата се срещнаха отново близо до столовете с телевизорите, където доскоро бяха седели Анди и Чарли.

- Какво ще кажеш? - попита първият.

Агентът в "Ботани 500" изглеждаше развълнуван.

- Смятам, че трябва да претърсим околността. Сигурно са тръгнали пеша.

Те забързаха, подтичвайки обратно към зелената кола.

11

Анди и Чарли продължаваха да вървят в мрака по мекия банкет на шосето за служебно ползване край летището. Профуча някаква кола. Наближаваше един часът. На километър и половина зад тях, на летището, двамата мъже се бяха върнали при третия си партньор в зелената кола. Анди и Чарли вече се движеха успоредно на Северния път, който се намираше в ниското вдясно, осветен от разсеяния блясък на неоновите лампи. Можеха да се смъкнат по насипа и да опитат в най-дясното платно да спрат някоя кола, но ако минеше полицай, щяха да изгубят и минималната възможност, която все още имаха, да избягат. Анди се чудеше колко ли далече трябва да отидат, за да стигнат някоя рампа. Всяка стъпка пораждаше тътен, който болно отекваше в главата му.



- Тате? Добре ли си?

- Засега се държа - похвали се той, но не се държеше чак толкова. Себе си не можеше да заблуди, а се съмняваше, че заблуждава и Чарли.

- Колко още остава дотам?

- Започваш да се уморяваш ли?

- Не... но, тате...

Той спря и сериозно се вгледа в нея.

- Какво има, Чарли?

- Имам чувството, че онези лоши хора отново са наоколо - прошепна тя.

- Добре. Хайде тогава да минем напряко, мило. Ще можеш ли да се спуснеш по този склон, без да паднеш?

Тя погледна към насипа, покрит с мъртва октомврийска трева, и отговори неуверено:

- Предполагам, че да.

Анди прекрачи предпазните вериги, а след това помогна и на Чарли. Както се случваше понякога в моменти на изключително силна болка и стрес, съзнанието му се опитваше да отплува в миналото, да избяга. Бяха изкарали и няколко добри години, преди да започне да се спуска сянката - отначало само над него и Вики, а по-късно и над трима им, - малко по малко заличаваща щастието им, неумолимо, като лунно затъмнение. Бяха...

- Тате! - извика Чарли с внезапна тревога.

Стъпила бе накриво. Сухата трева беше хлъзгава, коварна. Анди посегна към търсещата й опора ръка, не успя да я хване и той самият загуби равновесие. Тупването при сблъсъка със земята му причини такава болка в главата, че от гърдите му се изтръгна силен вик. После и двамата се затъркаляха и захлъзгаха надолу по насипа към Северния път, където фучаха колите - прекалено бързо, за да могат да спрат, ако някой от тях - той или Чарли - се стовареше на платното.

12

Стажантът завърза парче гумен шнур около ръката на Анди, точно над свивката, и каза:



- Стиснете си юмрука, моля.

Анди го стисна. Вената услужливо изскочи. Той се извърна с неприятно чувство. Двеста долара или не, не гореше от желание да наблюдава вкарването на иглата.

Вики Томлинсън беше на съседната кушетка, облечена в бяла блузка без ръкави и гълъбовосиви бермуди. Тя му се усмихна напрегнато. Той отново си помисли колко красива кестенява коса има и как добре й стои на ясните сини очи... в този момент усети болезнено бодване, последвано от бавно затопляне на ръката.

- Свърши вече - каза успокоително стажантът.

- Ти си свършил - отвърна Анди, без да се почувства успокоен.

Намираха се в стая № 70 на Джейсън Гирни Хол, на горния етаж, където бяха докарали дванайсет кушетки, любезно предоставени от университетската болница. Дванайсетте доброволци лежаха облегнати на антиалергични, дунапренови възглавници и си отработваха парите. Доктор Уонлес не извърши лично нито една от манипулациите, но обикаляше нагоре-надолу между кушетките, с дума и хладна усмивка за всекиго. "Ей сега ще започнем да се смаляваме" - помисли си Анди ужасено.

В началото, когато се събраха всички, Уонлес им изнесе кратка реч, свеждаща се в общи линии до: "Не се страхувайте. Вие сте в топлите прегръдки на съвременната наука." Анди нямаше много вяра в съвременната наука, дала на света водородната бомба, напалма и лазерните оръжия, наред с ваксината срещу детски паралич.

Стажантът сега включваше банката към системата.

Банката съдържаше петпроцентов воден разтвор гликоза, както обясни Уонлес, наричайки го Д5А. От тръбичката под нея стърчеше малко разклонение. Ако Анди попадне сред подопитните за "Серия шест", ще му добавят наркотика със спринцовка през разклонението. Окажеше ли се обаче в контролната група, ще получи нормален физиологичен разтвор. Ези или тура.

Той пак извърна очи към Вики.

- Как се чувстваш, моето момиче?

- Добре.


Пристигна Уонлес, застана между тях и погледна първо Вики, а после и Анди.

- Чувствате лека болка, да?

Нямаше никакъв акцент и дори сянка от местен американски диалект, но от постройката на изреченията му Анди реши, че английският не му е матерен език.

- Тежест - уточни Вики. - Лека тежест.

- Да? Това ще премине.

Той хвърли благосклонна усмивка към Анди. В бялата лабораторна престилка изглеждаше много висок, а очилата му - много дребни. Дребните и високият.

Анди го попита:

- Кога ще започнем да се смаляваме?

Уонлес продължи да се усмихва.

- Чувство имаш, че ще се смалиш?

- Ссссмаляваммм - ухили се глупаво Анди. Нещо ставаше с него. Господи, обземаше го опиянение.

- Всичко ще бъде наред - усмихна се по-широко Уонлес и отмина.

Отминавай, коннико, помисли си замаяно Анди. Отново хвърли поглед към Вики. Колко бе ярка косата й! По някаква налудничава логика тя му напомни за медната жица върху бобината на чисто нов мотор... генератор... алтернатор... клюкатор...

Разсмя се с глас.

Леко усмихнат, сякаш споделяше шегата, стажантът защипа тръбичката под банката, впръска още малко от съдържанието на спринцовката във вените му и пак се отдалечи. Сега Анди можеше да наблюдава цялата система, макар че тя не го вълнуваше. "Аз съм бор - помисли си той. - Вижте красивите ми игли." Отново се разсмя.

Вики му се усмихваше. Господи, колко е красива! Искаше му се да й го каже, да й обясни, че косата й прилича на пламнал бакър...

- Благодаря - обади се тя. - Какъв приятен комплимент!

Действително ли я чу, или си го въобразява? Вкопчен в последните остатъци от съзнанието си, той отбеляза:

- Май не улучих дестилираната вода, Вики.

Тя невъзмутимо отговори:

- И аз.

- Приятно е, нали?



- Приятно е - съгласи се унесено тя.

Някъде някой плачеше. Пелтечеше истерично. Звукът се усилваше и спадаше в интересен ритъм. Стори му се, че мина цяла ера на размишление, докато обърне глава да види какво става. Интересно беше. Всичко бе интересно. Всичко се развиваше със забавени движения. Каданс, както винаги го пишеха в университетската авангардна филмова критика. "В този филм, както и в други, Антониони постига някои от своите най-грандиозни ефекти посредством използването на каданс." Каква интересна, наистина умна дума; изплъзва се съскащо от езика, като змия от хладилник: каданс.

Неколцина стажанти тичаха в каданс към една от кушетките близо до черната дъска в стая № 70. Младият човек върху нея, изглежда, правеше нещо на очите си. Да, той определено правеше нещо на очите си, защото бе забил нокти в орбитите им и май изтръгваше очните си ябълки. Пръстите му бяха извити като куки и от очите му бликаше кръв. Тя бликаше в каданс. Иглата се откъсна от ръката му в каданс. Уонлес тичаше в каданс. Очите на момчето върху кушетката се бяха сбръчкали като изстинали яйца на очи, отбеляза с лекарско безстрастие Анди. Да, да, същински изстинали яйца на очи.

След това всички бели престилки се скупчиха около кушетката и закриха момчето. Точно зад него висеше схема на различните дялове на човешкия мозък. За известно време Анди я разглеждаше с голям интерес. "Мммного ин-де-ррресно" - както казва Арт Джонсън в "Посмейте се с нас".

Над струпаните бели престилки се протегна с отчаянието на удавник окървавена ръка. По пръстите имаше тъмни съсиреци, от които висяха късчета тъкан. Ръката плесна таблото и остави ален отпечатък с формата на голяма запетая. Хартията шумно заплющя и се нави на руло.

После кушетката беше вдигната (момчето, което си бе извадило очите, си остана закрито) и изнесена бързо от стаята.

Няколко минути (часове? дни? години?) по-късно един от стажантите се приближи до кушетката на Анди, огледа системата и инжектира още малко "Серия шест" в организма му.

- Как се чувстваш, момко? - попита стажантът, само че той, както и всички останали, не беше никакъв стажант, нито пък студент. Първо, този мъж изглеждаше на около трийсет и пет, а това бе множко за завършващ университета. Второ, той работеше за Арсенала. Анди изведнъж го разбра. Невероятно, но факт - просто го разбра. А името му бе...

Порови из съзнанието си и го откри. Името му беше Ралф Бакстър.

Анди се усмихна. Ралф Бакстър. Страшен съм.

- Екстра се чувствам - похвали се той. - А как е онзи приятел?

- Какъв приятел, Анди?

- Онзи, дето си извади очите - отвърна ведро Анди.

Ралф Бакстър се усмихна и потупа Анди по ръката.

- Ама че халюцинации имаш, момко.

- Не е халюцинация - намеси се Вики. - И аз го видях.

- Мислите си, че сте го видели - възрази стажантът, който не беше стажант. - И двамата сте получили една и съща халюцинация. До дъската лежеше младеж, на когото се схвана мускул... И помен не е имало от извадени очи или кръв.

Той пак си тръгна.

Анди подвикна подире му:

- Мой човек, не е възможно двама души да получат една и съща халюцинация без предварителна уговорка.

Чувстваше се извънредно умен. Логиката му бе неоспорима. Беше хванал чичо ти Ралф Бакстър по долни гащи.

Ралф му се усмихна в отговор, без да трепне.

- С този опиат е напълно възможно. Ще намина след малко, бива ли?

- Бива, Ралф - отвърна Анди.

Ралф спря и се върна до кушетката на Анди. Върна се в каданс. Замислено се вгледа в легналия младеж. Той му се ухили до уши - глупаво, по пиянски. Пипнах ли те, Ралф, стари дяволе. Пипнах ли те право по прословутите ти долни гащи. Изведнъж го заляха тонове информация за Ралф Бакстър: възраст - трийсет и пет години, работи от шест години в Арсенала, преди това е бил във ФБР, уб...

Убил е четири души през кариерата си, трима мъже и една жена. И е изнасилил жената след смъртта й. Тя била кореспондент в Асошиейтед Прес и знаела за...

Тази част не беше ясна. А и нямаше значение. Изведнъж на Анди му се отщя да научава повече. Усмивката се стопи на устните му. Ралф Бакстър още го наблюдаваше и Анди потъна в черната параноя, която помнеше от двата си предишни опита с ЛСД... но тази бе по-дълбока и много по-страшна. Нямаше представа как би могъл да знае всички тези неща за Ралф Бакстър - или как бе научил името му дори, - но ако се издадеше, че ги знае, ужасно се страхуваше да не изчезне от стая № 70 на Джейсън Гирни Хол със същата бързина като момчето с извадените очи. Или действително всичко е било само халюцинация: сега вече то изобщо не изглеждаше реално.

Ралф продължаваше да се вглежда в него и малко по малко Анди започна да се усмихва.

- Виждаш ли? - откликна Ралф. - Със "Серия шест" стават какви ли не страшни работи.

И си тръгна. Анди въздъхна с облекчение. Хвърли поглед към Вики - тя се бе вторачила в него с широко отворени и изплашени очи.

"Улавя емоциите ти - помисли си той - като радио. Успокой я. Не забравяй, че е под влиянието на наркотик, независимо какво още са натъпкали в тази помия!"

Анди й се усмихна и след миг по устните на Вики също трепна несигурна усмивка. Тя го попита какво има. Той я излъга, че сигурно нищо.

(но ние не говорим - устните й не помръдват)

(така ли?)

(Вики? ти ли си?)

(това телепатия ли е, Анди? а?)

Кой знае. Нищо чудно. Остави клепачите си бавно да се затворят.

Онези наистина ли са стажанти? - попита разтревожено тя. - Не изглеждат същите. От наркотика ли е, Анди? - Не знам - каза той все още със затворени очи. - Не знам какви са. Какво стана с момчето, дето го отведоха? - Отново отвори очи и я погледна, но Вики поклати глава. Тя не си спомняше. Анди с удивление и смайване откри, че и той едва си спомня. Сякаш се бе случило преди години. Схвана му се мускул, нали? Обикновен мускулен спазъм. Момчето...




Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет