Тази книга представя уникалната лечебна система на Лидия Ковачева, която е значителен принос в световната практика по гладолечение

т. е. да се научим винаги да се съобразяваме с изискванията и законите на нашата Майка-Природа. С корекция на храненето, с включване на движението, с инициативна форма на живот, редовно и максимално контактуване с природната среда, среща със студа, с вятъра, природните водоизточници, с топлината, в пряк контакт със слънчевите лъчи, с природните и космичнитпе сили и т. н. животът взема съвсем друг облик, душевната настройка ще придобие друг вид - изпълнена с оптимизъм и интерес към живия пулсиращ живот.

Тялото с всеки изминат ден ще заяква, мускулите ще се уплътняват. Ще се породи естествен стремеж към движението и към природната среда. Обикнем ли планината, тя винаги ще ни привлича със стройните си борове, със сенчестите си зелени полянки, с уюта на шубраците си, с дъха на мащерка и на бор. Ще дойде момент, когато ще предпочетем да спим „под звездите"! Сутрин да ни събужда росата! Да посрещнем червения диск на изгряващото слънце, надничащо между дърветата.

Приобщеният към природата е щастлив човек. За него стойностите на живота са променени. Грижите, кариерата, материалните домогвания - всичко това избледнява. Само истински здравият човек си осигурява пълнокръвен живот, а това се постига само с приобщаването към природата. От аптеката здраве не можете да купите с пари.

Дълголетните народи, за които вече стана въпрос, постигат своя дълъг живот, без да полагат за това някакви специални усилия, живеейки близо до природата с начина на живот, налагащ им се според създадения бит и примитивното земеделие. Хунзийският народ, най-здравият засега на планетата, има живот 120-150 години... За нашия цивилизован свят може да се каже, че той е наполовина.

Докато при дълголетните народи животът е все още в примитивната си форма, ние разполагаме с битови удобства, плод на научно-техническия прогрес, както и с богата и на високо равнище медицинска информация и помощ. Осигуряват ни се красиви, стабилни и хигиенични жилища, храна в изобилие, ограничен работен ден, както и възможности за поддържане на висока хигиена. Това са сериозни предпоставки за поддържане на добро здраве, а с него съответно и на дълъг живот. Логичният извод в случая би трябвало да бъде ние да надминем хунзийците, които далеч нямат всичко това.

Но се оказва, че съществуват „рушители", за които все още не сме си дали сметка, вземащи връх над цялото създадено от нас благоденствие и съкращаващи живота ни. В действителност те не са така много.

За да възвърнем здравето на цивилизованите народи, естествено не може да се мисли за връщане на примитивния начин на живот.

Животът трябва да върви напред, без връщане назад!

Биолозите установиха, че човекът се ражда със заряд от сили за живот 120-150 години, а има изказвания за 200-250 и повече години. На тези изказвания се гледа с известно недоверие и скептицизъм, но щом в Хунза, Абхазия, Вилкабамба хората без усилие постигат живот 100-120-150 години в добро състояние, и то без никакви специални грижи, логично е. да се таят надежди, че това е постижимо, тъй като човекът навсякъде е с едни и същи изисквания като биологичен вид.

Че не е необходимо да обръщаме гръб на създадените от нас бит и култура, ни го доказват лекарите, представители на прогресивната биологична медицина, постигнали абсолютно здраве, без да изменят на своята култура, професия, местоживеене и национална принадлежност. В трудовете си те дават своите препоръки и постижения, които за нас могат да бъдат истински пътеводители в живота.

Животът на човека преминава в три етапа: младост, средна възраст и старост. Това са периоди в развитието на всяко живо същество на Земята. Тук искам да цитирам неврохирурга д-р Галина Шаталова: „Биолозите установиха, че съществува определено съотношение между периода на развитието на животното от неговото раждане до пълното му развитие и продължителността на живота му.

При различните видове то е 1:7 и 1:14. Човек стига до своето пълно израстване и развитие докъм 22-25 години, което означава, че би трябвало да живее най-малко 150-170 години. А какво се получава на практика? Излиза, че петдесетгодишната възраст е най-хубавото време за изградения специалист, за зрелия творец да работи и да се наслаждава на живота.

Достоевски е писал, че от тази възраст започва истинският живот. А при нас започват болестите. След 10 години идва пенсията, а средната продължителност на живота стана 72-75 години. Съотношението е 1:2 или 1:3! Защо е толкова несправедливо малко?! В никакъв случай не би могло да се допусне, че природата е имала за цел да обиди и да онеправдае човека. Остава само да предположим, че той сам съкращава живота си поради това, че не живее и не се храни правилно..."

Ако едно дете още от самото си раждане се отглежда според изискванията на своята природа, поставено при съответстващите добри условия за живот, от него ще израсне истински здрав и жизнен млад човек, със стабилно здраве и стабилна устойчивост. Но ако той се впусне, както това обикновено става след 18-20-годишна възраст, сам да подкопава здравето си с изобилно хранене, алкохол, кафе, шоколад, сладкарски произведения, секс и още много други „приятни спътници" на цивилизацията, неговата младост започва да се подкопава, устойчивостта се дестабилизира и преждевременно се явяват първите следи на следващата възраст. Той предварително е изчерпал наличните си сили, които дори не са успели да се доразвият и стабилизират. Органи, системи, функции са подбити, преди да са дошли до крайното си развитие и силов заряд.

Ако този млад човек би продължил да живее според изискванията на природосъобразния начин на живот, ако той не разхищавайте силите си, а поработваше върху тяхното доразвиване и стабилизиране, неговата младост щеше да бъде не само удължена, а доведена до нейното истинско цветущо състояние, даващо отпор на настъпателното действие на всички отрицателни влияния. А през това време и младостта щеше да е увеличила своя период с повече или по-малко години според това, което е направено за тази цел.

При народа на Хунза, оформил начин на живот, близък до изискванията на природата, без да полага усилия, периодът на младата възраст е не само в истинската си здрава форма, но е и удължен. Рене Тейлър, която оглавяваше изследователската американска експедиция, с учудване и възхищение говори за жените на Хунза, запазващи младежкия си чар и на петдесеттодишна възраст.

Но нека да помислим колко важно е как ще посрещнем - в каква форма - идването на средната възраст! Ако до момента животът на този човек е протекъл в безпринципност и безпътица, ръководен само от прищевките на хаотично и безредно въображение, той ще посрещне средната възраст не само по-рано от заплануваното от природата, но и болнав, в лоша форма. Ясно е, че перспективите за благополучно изживяване на този период от живота не са тези, които трябва да бъдат. Основната база е подбита, възможностите за развиване на пълноценен живот и творчество са ограничени, а същевременно са ограничени и срокът, и броят на годините му.

Но ако човек е живял според изискванията на природата с максимално развити сили и възможности, с тяло и психика в истински здравата им форма - младостта е удължена до нейния естествен срок, даден от природата, средната възраст се посреща по съвсем друг начин - със стабилизирана физика и психично състояние, с добре натрупан професионален опит, с големи възможности за осъществяване на всичко запланувано и замислено. Болести и недъзи, които да пречат на творческия ентусиазъм, няма. Животът вече тече по трасирания път спокойно и целенасочено, защото инициативната и стабилна младост му е дала съответните възможности.

Следва ли се пътят на природните изисквания, и средната възраст на човека се удължава, и в колкото по-стабилна форма е посрещната тя, толкова повече са и годините, които й се подаряват. И като се има предвид, че това е времето, когато човекът вече има възможности като творец, като специалист, като член на човешкото общество, нему се дава възможност да бъдат изявени дълбоко дремещите у него заложби, за да бъдат развити и реализирани. Но все пак това става, ако той продължава да тачи и да се съобразява с изискванията на природните закони. Тялото на човека изисква грижи и разумно поддържане. С такъв подход, запазвайки здравата си и стабилна база и с удовлетворена психика от осъществените си творчески и професионални начинания, в периода на средната възраст той докрай е в добра форма и идването на старостта, която настъпва много по-късно от заплануваното, също се посреща другояче. Тук може да се каже, че следва и една истински слънчева старост.

Време е да се преборим с един от най-разпространените предразсъдъци, че след 40-50 години започва остаряването и на 60-70 години човекът вече е в истинската си старост. Заживее ли се с тази мисъл (то се знае, че внушението и самовнушението са реално действащи сили), наистина настъпва преждевременно остаряване. Започва отпускане, увеличаване на теглото, натрупване на тлъстини. Всичко това води до мързеливост, апатия и старчески неврози.

Често с пенсионирането много от възрастните хора мечтаят за старост, напомняща за „безоблачно детство" - безгрижна, обездвижена, с удобната психическа нагласа (той си е отработил своето, сега друг да го поема), без тревоги, без интерес и участие в текущия живот. Той наистина прилича на глупаво и разглезено дете. Такъв живот наистина опустошава човека и се достига до пълен срив на физическите сили, а с тях и на душевните.

Естествено с напредване на годините малко по малко органи и функции се поизхабяват, амортизират се, но ако се подхожда с разбиране, спадът не може да вземе такива размери, че човекът да бъде доведен до паразитно съществуване, което доказаха изследваните столетници от дълголетните и здрави народи. В Хунза няма нито болница за възрастните хора, нито старчески дом. Там възрастните хора не сядат край огнището, а са заедно с младите на нивата, в градината, на полето, на спортната площадка, за да помагат според запазените си възможности. Те са до последния си ден на крак.

Д-р Робърт Джексън казва: „Ако човек съгласува живота си с природосъобразните принципи и изисквания, би могъл да достигне 120-150 години и същевременно да бъде полезен член на обществото до края на живота си." И това той го доказа, като до 82-ата си година работеше пълноценно.

А нека видим д-р Пол Брег, който старателно и с вещина, с инициативност и разбиране поддържаше силите си, като на 95 години се състезаваше по спортните площадки с младите. Ето какво пише той: „Човек е длъжен да доживее 120 години, че и повече. Здравето не може да се купи, но може да се извоюва със собствени усилия. Само упоритата и настоятелна работа върху себе си ще позволи на всеки да стане енергичен дълголетник, наслаждаващ се на безкрайно здраве. Аз сам извоювах своето здраве, своя живот. Аз съм здрав през всичките 365 дни на годината, не ме изненадват никакви болести, умора и остаряване на тялото. И вие, ако пожелаете, също можете да постигнете този резултат!"

Истината е, че само здравето осигурява пълнокръвен и истински деен живот. Само тогава човекът чувства, че живее и че е една активна част от света.

Но нека направим накрая една съвсем опростена схемичка на това, което изисква от нас природосъобразната форма на живот:

ХРАНЕНЕ - семпло и ограничено, с предимство на растителна храна в нейния натурален вид.

ДВИЖЕНИЕ - включено във всичките му разновидности. .Водене на инициативен начин на живот.

РАЗТОВАРИТЕЛНИ ПРОГРАМИ - практикуване на гладните дни за изчистване на токсичните субстанции и на всичко излишно. Основно хигиенизиране на вътрешната среда на организма.

ДУШЕВНА НАГЛАСА - за да има здраве, трябва да се култивира добрина, етичност, любов към човека и към всичко живо на този свят.

Безспорно това не е всичко, но това са магистралите, по които трябва да се върви. Тънкостите са още много, но до тях стига само този, който добре е усвоил материята и е постигнал желаното истинско и естествено здраве.

Поставените дотук въпроси за корекция на храненето, начина на живот, съобразен с изискванията на природата и лечебната система на олекотената форма на гладуване с плодовочайния разтоварителен режим, биха били само теория, ако всичко това не се потвърждава в практиката. В тази последна част на моята книга искам да чуем това, което ще разкажат хората, поели пътя на природосъобразната безлекарствена биологична медицина, както и да споделим с тях радостта от постигнатите резултати.

П. Б., 23-годишна, по професия лаборантка. Когато тя се яви при мен, видът й беше типичен за болен човек: пълнота, подпухнали тъкани, цялото лице в кафяви петна, сивкаво-жълтеникава кожа, угаснал поглед.

Основните заболявания, от които тя се оплакваше, преодолени впоследствие, бяха:

1. КИСТИ на двата яйчника

2. ИХТИОЗА на цялата кожа

3. ПОСТОЯННО СИЛНО ГЛАВОБОЛИЕ

4. ЗАПЕК от четири години.

Тъй като историята на това момиче е подобна на още много млади жени, нека да чуем това, което тя ще ни разкаже:

„До 16-годишната си възраст бях здрава. Първото ми смущение се яви като нередовен мензис. Подложиха ме на едномесечно хормонално лечение. Теглото ми взе бързо да се увеличава и за кратко време напълнях с 30 кг. След една година бяха открити кисти в двата яйчника. Скоро след това ме оперираха. До 23 години състоянието ми продължаваше да се усложнява, като междувременно се появи главоболие в толкова тежка форма, че траеше по 2-3 дни, а аз изпадах в тежко депресивно състояние. През това време се появи и това кожно заболяване - ихтиозата.

През всичките тия години бях под непрекъснато лекарско наблюдение - ендокринолог, гинеколог, невролог и дерматолог. Най-неочаквано след толкова много положени грижи кистите отново се появиха и отново ми бе предложена операция. Това ме смути и ме хвърли в отчаяние. Започнах да си давам сметка, че ако тръгна по пътя на операциите, животът ми ще стане ад, защото никой не ми гарантираше, че това повече няма да се повтаря и че с оперирането здравето ми ще бъде напълно възстановено.

Точно тогава имах щастието да се запозная с Лидия Ковачева. Тя ми вдъхна доверие и започнах предложеното ми от нея лечение.

Днес при мен всичко е нормално. Кистите изчезнаха, яйчниците възстановиха нормалната си функция, мензисът наново стана редовен, главоболието спря, ихтиозата премина и кожата ми има съвсем нормален вид. Постоянната умора също изчезна - пълна съм със сили и с лекота се справям с трудната си работа. Възстанови се и косата ми, която при първата ми среща с Лидия беше съвсем оредяла. Сега е с естествената си гъстота. При проведеното гладолечение свалих 18 кг и сега се радвам на нормалното си тегло..."

Видът на болната, когато влезе при мен, беше много характерен - подпухнали тъкани, кожата на лицето - жълто-сива, с големи кафяви петна, никаква усмивка -пълна депресивност. Аз нямах впечатлението, че пред мен стои съвсем млад човек. Още с провеждането на първия курс на гладуването беше възстановена функцията на дебелото черво - запекът беше ликвидиран. С всеки изминат ден състоянието на кожата се променяше, като оросяването се подобряваше, връщаше се розовината на естествения цвят на кожата, както и нормалното душевно настроение. С проведения 20-дневен курс беше ликвидирана и ихтиозата. Но за да се стабилизира и напълно да се нормализира цялостното състояние на организма, се наложи да бъдат проведени още 2-3 курса на гладуване по 15-20 дни.

Кистите бяха ликвидирани още с първия курс и оттогава те никога не се повториха. При оперативното лечение тенденцията е към новообразуването им, докато премахнати по този естествен природен способ - лечебното гладуване, те вече никога не се образуват. При това, ако болната би се решила на втора операция, тя би била пред заплахата от стерилитет.

Милена Н., детска учителка, тридесетгодишна. Когато тя се яви при мен, видът й беше напълно характерен за сериозно болен човек - бледа кожа, разводнени и подпухнали тъкани, фигурата - с излишни килограми, вървеше трудно поради болки в краката. Общото й душевно състояние бе понижено поради дългите години на безрезултатно лечение.

Нейните основни заболявания бяха:

1. БОЛНИ БЪБРЕЦИ - ПИЕЛОНЕФРИТ

2. МИГРЕНА

3. ШИПОВЕ

4. ГАСТРИТ

5. БЕЗСЪНИЕ

6. СИЛНА УМОРЯЕМОСТ

7. НЕВРОЗА

Преодолявайки отчаянието си, тогава Милена ми разказа: „Историята на бъбречното ми заболяване започна от 1962 година с една тежка ангина с висока температура и с халюцинации. При направените изследвания се установи, че бъбреците са болни. Започна лечение с антибиотици и диета, която включваше и месо. Тогава бях на 7 години.

Годините между 1962 и 1968 прекарах предимно в болнични заведения, като на два пъти бях „изселвана" в Хисаря на санаториално лечение. Втори и трети клас завърших като частна ученичка. Диагнозата беше хроничен пиелонефрит. В урината имаше голямо количество албумин, бактерии (Ю⁵), а в кръвта - повишено съдържание на отпадъчни продукти. Цветът на лицето ми беше станал сивожълт.

При едно затихване на болестта сключих брак и забременях, но веднага след това състоянието ми се влоши. Усещах непрекъсната умора и вече едва се справях със задълженията си. Тогава започнаха и силни болки в ставите, появи се мигрена, която траеше по 2-3 дни. Болничното лечение започна отново и продължи извънредно дълго, но нито албуминът, нито бактериите, както и гнойта в урината и отпадъчните остатъци в кръвта изчезнаха. През 1983 година във Варненската болница ми направиха цветна снимка на бъбреците и се оказа, че те са с намалена големина, увредена тъкан, а десният е плаващ и с пречупен уретер. С направените допълнителни изотопни изследвания във ВВМИ се установи, че функцията и на двата бъбрека е ограничена. С напредване на заболяването, през, 1984 година стигнах до диализа и точно когато вече мислех, че с мен е свършено, случаят ме дари с възможността да се срещна с Лидия Ковачева. От този момент тя стана за мен пътеводна звезда към здравето. Много скоро почувствах първите резултати, надеждата ми се върна и аз с желание продължих лечението.

Първо изчезнаха болките в ставите, движех се леко и безпрепятствено. Спря и мигрената. Оправи се и от години неспокойният ми сън, стана спокоен, дълбок и отморяващ. Изправи се изкривеният ми гръбнак и аз вече имах нормална, стойка. През това време успях да сваля от теглото си 17 кг и цялата ми фигура започна да се променя неузнаваемо. Кожата ми също доби естествения си цвят. Хората, които не ме бяха виждали продължително време, не можеха да ме познаят. Радостно бе, че вече не ми се налагаше да посещавам елитните медицински заведения, но затова пък често отскачах при Лидия. Бъбреците постепенно нормализираха функциите си, шиповете, изпъстрили цялото ми тяло, се стопиха. Но освен това аз бях научена да живея по новому, като избера природосъобразния начин на живот и хранене. Месо изобщо не ползвам, продукти от животински произход като сирене, мляко, яйца употребявам ограничено. Не пуша, не пия. Предимство в храната ми имат суровите плодове и зеленчуци. Обикнах туризма и пътуванията. Лидия ме научи да обичам света и хората... Лечението, което предприех благодарение на Лидия Ковачева, за останалите ми лекуващи лекари бе неприемливо и непонятно. И невероятно!!??"

За излекуването на Милена се наложи да бъдат проведени няколко лечебни курса на гладуване. Гладът беше в своята плодово-чайна омекотена форма. Понасяше се леко и неусетно се постигна бърз ефект. От преждевременно остаряла жена, тромава, с посивяла и потъмняла кожа, с превит гръбнак и изгубено самочувствие Милена се превърна в една чаровница, която заживя своя полагащ й се истински пълнокръвен живот - усмихната, весела и вечно шегуваща се.

А ето какво казва Милена сега, след като вече години наред е здрава: „Докато боледувах, нищо не ме радваше, лошите мисли ми се натрапваха, С оздравяването ми стана точно обратното - натрапват ми се хубави мисли и настроения, живее ми се, светът ми харесва и го обичам. Лидия ме направи истински щастлив човек. Тя ми вля любовта към света и към човека. Готова съм да прегърна.всекиго..."

Тази мисъл, изразена от Милена, бе потвърдена при още много случаи. Ето третия от тях:

СЛУЧАЙ З

Млада жена на 34 години. Антоанета М., художничка. Следните заболявания я бяха принудили да ме потърси:

1. ТЕЖКА ДЕПРЕСИЯ

2. ЗАПЕК - СПАСТИЧЕН КОЛИТ.

Запекът на болната беше още от детските години, а депресията се бе изявила особено силно след тежко преживяване. Но нека чуем и самата нея: „На 27 години имах тежки проблеми в личния си живот. Оттогава се появи депресията ми. Не можех да се преборя с черните си мисли и настроения. Измъчвах се от безсмислието на живота, който възприемах като натрапено бреме. Това ме накара да посегна към диазепама, от който изгълтах 120 таблетки. Бях откарана в „Пирогов", където едва ме спасиха. Започна амбулаторно медикаментозно лечение. Получих известно облекчение, но в замяна на това станах отпусната, безволева и инертна. Живеех в някакво полусънно състояние, което много ме измъчваше. А по природа съм енергичен човек и обичам движението. Междувременно цялото ми тяло подпухна, стана като мека гъба и всеки натиск върху него оставяше следи. Външният ми вид също ме измъчваше. Това състояние, което понасях трудно, се проточи цели пет години.

Но през 1985 година имах щастието да срещна Лидия Ковачева. Тя спря всички медикаменти и ме остави три дни на строг разтоварителен режим за изчистване на организма. След това още 7 дни на нейния плодово-чаен режим. Въздействието беше изключително бързо и неочаквано за мен! С всеки изминат ден се чувствах все по-добре, изпълваше ме усещането, че се връщам към живота.

Години наред имах силно подут корем и затова ми препоръчваха да консумирам бял хляб, месо, яйца, млечни продукти, пасирани картофи. Забраняваха ми се сурови плодове и зеленчуци, бобовите храни и черният хляб. И точно тук се появи пълно противоречие между старите препоръки и моята нова диета, която ми предложи Лидия. Много скоро коремът ми взе да спада, постепенно съвсем се прибра, но най-радостното за мен беше, че се излекува запекът. Стомахът ми работи редовно и до днес.

С всеки изминат ден усещам все по-осезаемо прилива на жизнена енергия. Все по-често съм във ведро настроение. Лабилното и безволево състояние, в което живеех години наред, взе да отстъпва на възвръщащото се самочувствие. Психиката ми се стабилизира. И досега се чудя как за някакви един-два месеца депресията изчезна, както и дългогодишният запек..."

В този случай особено впечатляващо бе, че Антоанета от 5-6 години бе изоставила двете си деца, които бяха още малки и имаха нужда от грижи. Интересът към семейството и децата много скоро се възстанови и те са вече едно истинско задружно семейство. Променили са начина си на хранене, както и целия си начин на живот.

СЛУЧАЙ 4

Емилия Г. А., на 38 години, по професия детска учителка. Изключително тежък случай с безброй оплаквания. Имаше вид на сериозно болен човек - хилава, бледа, безжизнена, очи зачервени и силно изпъкнали, унила и невротизирана. Поставените диагнози бяха:

1. АСТМА

2. КАМЪНИ В ЖЛЪЧНИЯ МЕХУР

3. ПИЕЛОНЕФРИТ

4. ЯЗВА НА ДВАНАДЕСЕТОПРЪСТНИКА

5. НАРУШЕНА ФУНКЦИЯ НА ЩИТОВИДНАТА ЖЛЕЗА

6. ГАСТРИТ

7. КОЛИТ

8. АРТРИТ

9. БУЧКИ В ДВЕТЕ ГЪРДИ

Имаше още много странични оплаквания като: нарушен сън, неправилна обмяна, силна уморяемост и др. Тези заболявания се бяха развили още в съвсем млада възраст.

Ето и нейните думи: „На 6-годишна възраст се разболях от астма. Започна дълго лечение с медикаменти - астмата не мина, а от тях си увредих бъбреците - беше констатиран пиелонефрит. До 1976 година все пак състоянието ми варираше с периоди на подобрение, но след това рязко се влоши. Наложи се да напусна работа, защото не можех да се справям с изискванията там. Постъпих и за лечение на щитовидната жлеза. Тогава се констатира нарушение в обмяната и камъни в жлъчния мехур. Станах постоянен пациент в най-различни болнични заведения. По време на едно от поредните пребивавания в болницата откриха язвата на дванадесетопръстника и гастрита. Междувременно се появиха бучките в двете гърди, което много ме изплаши. Предложиха ми операция. Това съвсем ме отчая, защото и бездруго състоянието ми беше усложнено и смятах, че няма да издържа такава операция. Не можех да си почивам: сънят ми беше неспокоен. Всичко ме дразнеше, хората ме потискаха, не можех да понасям никого, а и мен не можеха да ме понасят с избухливостта и нервниченето ми. Междувременно развих и артрит със силни болки в гръбнака и врата, цялата бях скована.

Това тежко за мен и за цялото ми семейство състояние продължи до 1989 година. Усилията на лекарите водеха само до временни подобрения, след което или се явяваше нова болест, или старите се усложняваха. И все пак краят на продължителните ми страдания настъпи след срещата ми с Лидия Ковачева през 1989 година. Още с първия разговор тя ми вдъхна кураж. Почувствах, че на нея мога да се опра. Сега съм щастлива, че има такъв човек в нашата страна: Лидия действително отново ме върна към живота. Лечението протичаше леко и бързо. Болките една по една взеха да затихват, а връзката ми с живота - да се възстановява. Само за няколко месеца аз се простих с алергията, с астмата, схванатият ми гръбнак се раздвижи и болките, които бяха така мъчителни за мен, изчезнаха. Гръбнакът придоби нормалната си форма. Щитовидната жлеза нормализира функцията си, язвата и гастритът вече не ме измъчваха и аз се хранех напълно нормално, за мен вече нямаше забранени храни. При изследванията се установи, че камъните в жлъчния мехур също бяха изхвърлени. Стопиха се бучките в гърдите. Подпухналите ми очи се нормализираха и бъбреците също заработиха нормално. Дясното око, което беше с пареза, също се възстанови.

За мен животът стана радостно изживяване. Отмина времето, когато бях в тежест и причинявах грижи на моето семейство, сега те са моята грижа. Дните ми са изпълнени с работа и инициативност от сутрин до вечер. Лидия ми върна не само здравето, тя ме научи да живея, без да се страхувам от болести.

И накрая искам да споделя един непрекъснато натрапващ ми се въпрос, който може би е възникнал и у читателя, четейки моя разказ за преминалите в мъки и търсене на здраве години: ЗАЩО ЛЕКАРИТЕ НЕ ЗНАЯТ ТОВА, КОЕТО ЗНАЕ ЛИДИЯ КОВАЧЕВА И КОЕТО ПО ТОЛКОВА ЛЕК, ПРОСТ, БЕЗБОЛЕЗНЕН И БЪРЗ НАЧИН, БЕЗ ЛЕКАРСТВА И СКЪПА АПАРАТУРА, МЕ ИЗПРАВИ ОТНОВО НА КРАКА? ЗАЩО? ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ЛЕЧЕНИЕТО МИ БЯХА ИЗРАЗХОДВАНИ ТОЛКОВА МНОГО СРЕДСТВА - И ОТ СТРАНА НА СЕМЕЙСТВОТО МИ, И ОТ СТРАНА НА ДЪРЖАВАТА, ПРИ ТОВА - БЕЗРЕЗУЛТАТНО. Аз бях един истински нещастен паразит..."

Ясно е, че към казаното дотук няма какво да се добави. Емилия е доволна от постигнатия резултат.

Но вее пак искам да се спра на един въпрос, засягащ тези, които достигат като Емилия до силно отслабване - до мършавост. Обикновено близките и познатите им: ги съветват да подсилят и увеличат храната. Болният започва да слуша съветите и да приема по-големи количества храна. Тук се допуска грешка, като не се взема предвид, че храносмилането е толкова увредено, че нито може да преработи приетата храна, нито да я абсорбира, за да нахрани тъканите на тялото.