Ужасът на бъдещето : Апакалипсис без Бог или къде сме и какво ни очаква

В крайна сметка се говори прекалено много за Обама. Самият той вече се възприема като полубог, способен да укроти социалните сили, институциите и интересите. Подобна незряла персонализация на властта се наблюдава също във Франция и Италия, но там дяволът се е сгушил в другия лагер – само да падне, и страната ще бъде спасена... Преди почти половин век американският историк Ричард Хофстадер популяризира израза „параноичен стил“, за да опише подобно политическо настроение. Тогава той имаше предвид най-вече маккартистката десница и преките ? заместители, но и твърдеше, че с годините неговият идеал-тип ще намери и други приложения.

Възходът на индивидуализма, интелектуалната ленивост, истеричното развитие на дискусиите, вредното влияние на медиите и залезът на марксизма обобщиха представата, според която, както обясняваше Хофстадер през 1963 г., „врагът, за разлика от всички нас, не се съобразява с великите механизми на историята, не е жертва на миналото си, на желанията и ограниченията си. Той е свободен, активен и сатанински. (...) Произвежда кризи, предизвиква фалита на банките, депресии и бедствия, и после се наслаждава и се възползва от мизерията, която е донесъл”. Ултраконсерваторът и радиоводещ Ръш Лимбау отговаря, че някои сподвижници на Обама го мислят за Месията. И не греши. Но защо тогава продължава ежедневно да заклеймява Антихриста?

Всъщност, може би „чудото“ на изборите през ноември 2008 г. се случи, за да ни напомни, че чудеса няма. И че съдбата на САЩ, подобно на тази на всяка друга държава, не трябва да се обвързва нито с личността на един-единствен човек, нито с волята на един президент”.

Обама не разполага с исторически време. Той трябва да се справи не само с „втората вълна” на планетарната криза, но и срочно с Китай, на който САЩ дължат $4 трильона. И двете неща са сериозни, много сериозни проблеми, политическите игри са рисковани и да се излъжат конкурентите няма да бъде лесно.

Особен интерес – чисто идеологически и сантиментален - за САЩ са другите останали социалистически държави : КНДР, Виетнам и Куба.

По всяка вероятност, с КНДР ще се занимава самата САЩ, но може да се постигне съгласие Северна Корея да остане своеобразен протекторат на Китай.

Виетнам е в кръвна връзка със Америка и никога няма да изпадне от нейното внимание. Симпатиите на САЩ ще бъдат на нейна страна, но тези симпатии поставени на везните на геополитиката не тежат много. В рамките на автономното управление, Виетнам трябва да иска и да получи разрешение да се грижи за Лаос и Камбоджа, но само до някъде. Перспективно е засилване на влиянието на Франция, но тя, заедно с Европейския съюз, нямат ресурсите да провеждат подобна разгъната геополитика.Умното балансиране между Русия, Китай и САЩ е единствената практическа възможност с която Виетнам разполага – разбира се, ако е съпоставима с разумна и достатъчана военна мощ. Вземайки предвид мащабнета сделка с Русия за закупка на въоръжение сключена в края на 2009 г., Виетнам не е готов да капитулира пред САЩ или пред Китай. Виетнамския народ няма традиция да се предава

Куба е специален случай. От както Фидел Кастро, поради тежка болест, напусна политическата сцена (2008 г.), в Куба тече процес на осмисляне на резултатите от преминалите години на социализъм и на създаване на визия за бъдешето. Братът на Фидел Раул Кастро предприе мерки за „отваряне на социализма”, които приличат на подхода на Горбачов за перестройката, в средите на кубинските революционери текът открити и закрити дискусии за новия път, обсъжда се китайският и виетнамският модел.Някои реформатори искат „демократичен социализъм” и по-голямо участгие на народните маси в управлението. Търси се „алтернативен социализъм” и използването на пазарните механизми. Всичко това оживление води до там, че мнозинството признават за наличието на криза – в образованието, в настъпилата аполитичност на населението,във възникналата неформална икономика и процъфтяващият черен пазар.Но има едно „НО”. Както отбелязва кубинската социоложка Мария Еспина :”бедното градско население, чиито основни нужди не са задоволени, е нарастнало от 6,6% (1988 г.) до 20%m,ep 2000 г. Дребната градска и селска буржоазия изниква отново въз основата на неформалната икономика, самостоятелната трудова дейност и разширяването на пазарните механизми при разпределението. В неформалната икономика може да се наблюдават някои дейности, функциониращи като дребни предприятия, в които е възможно ясно да се различат шефът или работодателя, служителите, семейните помощници и дори чираците”. Трябва да се отбележи, че много видни интелектуалци,в това число и произлизащи от революционни семейства (Мариела Кастро, дъщеря на Раул Кастро), заедно с католическата черква (кардинал Карлос Мануел де Сеспедес) открито критикуват миналото, наричайки го „годините на ужаса”. Очертава се типичната физиономия на съветската перестройка, насърчавана по онова време от изпадналата в прострация съветска интелигенция и подпомагана от пълното идейно разстройство на КПСС.Трезви гласове предупреждават за опасността Куба да поеме посоката на развитие на Китай, където очевидния прогрес и съпроводен с „неравномерно разпределение на доходите, бедността, голямата разлика между градовете и селата и унищожаването на околната среда” (Селия Харт). В същност, каквото и да се говори става дума за бъдещият избор : демократичен социализъм или капитализъм с човешко лице, т.е. неща, които никъде не са били реализирани и не могат да бъдат реализирани при днешната световна ситуация. Подобен подход е историко-стратегическата надежда на САЩ : чрез ревизия на социализма от „младите революционери” (които в повечето случаи са просто опортюнисти), тихо и мирно да се премине от социализъм към капитализъм. Илюзията на интелигенцията са, както винаги, утопични. Тя не е в състояние да разбере, че народа, хората не се нуждаят от абстрактната свобода, а от напълно реалното равенство и справедливост (това са съвсем различни неща).

Разбира се, ако искаме да бъдем научно обективни трябва да кажем, че геостратегическото положение на Куба прави запазване на социалистическия строй изключително трудно. Съседството на САЩ тегне като воденичен камък, 50 – годишната изолация е наложила тежък отпечатък върху бита на хората, много от резистентните сили на Партия и на населението са силно намалели и последвалата деполитизация не работи в полза на социалистическия строй. В европейските социалистически страни всичко това е преживяно и е известно къде води. Китай е друго нещо, това е огромна държава с огромни възможности, в това число и с възможности за икономическо и политическо маневриране. Виетнамския опит е за предпочитане. Но трябва да се каже ясно : при едновременното съществуване в една страна на социалистически и капиталистически икономически отношения и в условията на световна доминация на капитализма и империализма, винаги побеждават капиталистическите икономически отношения и социализма, като обществено-икономическа система, е обречен. Трябва да се помни, че тези два строя, две обществено-икномически формации (според Маркс), са диаметрално противоположни и че никаква конвергенция между тях е невъзможна. Така ни учи историята (изложението на кубинската фактология е според статията на Жанет Абел във в. „Монд Дипломатик”, бр.2/2009 г.).

До сега, революционният елитът на Куба, не изостави своя народ и не премина на страната на международните пирати-грабители За разлика от социалистическите елите, там още от началото беше ясно, че реални възможности всички да живеят като в Швейцария просто няма. Поради това кубинците, независимо от задушаващата ги икономическа и военностратегическа блокада и непосредствената опасност от прекъсване на жизненоважните за тях връзки с бившия СССР и вече несъществуващата социалистическа общност, просто решиха да продължават да живеят – всички заедно „като едно семейство”. Предпочетоха да обедняват – пак всички заедно, но да запазят достойнството си и да не се разделят на имащи и нямащи. Да бъдат по-бедни – пак всички заедно – но да останат равни и горди.

Куба и елитът й еднакво приемат тази бедност и я носят с достойнство. Тя нито ги плаши, нито ги отвращава... За сметка на тази бедност, там няма по улиците деца просещи милостиня, няма бездомни, за всички има достатъчни медицинска помощ и образование. Но там няма да видите и новобогаташи с най-скъпи западни коли, бляскави бижута и дворци. Това поведение и този опит не трябва да се забравят и не трябва да се изоставят.

Самото 50-годишно съществуване на социалистическа Куба e исторически и геополитически подвиг, който дължим на кубинския народ и на неговите несломими ръководители от първата вълна. Заиграването с прагматичната политика (Realpolitik) за сметка на идеалната политика (Idealpolitik), в нашето съвремие води до катастрофа. Откровенно казано, и по отношение на Виетнам, и по отношение към Куба, САЩ точно на това се надяват. За тази цел САЩ ефикасно използват така нареченото „организационно оръжие”. Това не е нищо друго, освен последователно ресурсно и морално подържане на „свои” политици и интелектуалци, практически, във всички страни по света. Организационното оръжие задължително включва и целенасочената подготовка на нужните кадри. И по двете направления САЩ нямат равни и по-рано, и сега. Средствата на организационното оръжие са следните :

1. Морален капитал. Подържаните от САЩ политици и интелектуалци получават достъп до кохортата на „демократичните лидери” независимо до каква степен техните действия съответстват на понятието. Например, ориентиралия се към Вашингтон колумбийски президент Алваро Урубе е смятан за „демократичен” въпреки политическите убийства, промяната на Конституцията в своя полза и обвиненията за фалшифициране на изборите.Същото се случи и в Мексико. САЩ подкрепиха и признаха избора за президент на своето протеже Филипе Калдерон срещу кандидата на левите сили Лопес Обрадор. Такива бонуси получават привържениците на Вашингтон навсякъде по света – от правителството на Саад Харири в Ливан до режима на Саакашвили в Грузия.

2. Интелектуален капитал. „Пазарната икономика” и „демократичната система” са привилегировани износни американски продукти, които се предлагат на принцина ва франчаизинга (начин на съвместни действия. От английското franchise-привилегия). Цяла система от междуправителствени организации (ОБСЕ, Световната банка) заедно с международната преса работят за налагането на американския модел. Всичко, каето не се вписва в него се отхвърля и дискридитира (Венецуела, Иран).

3 Финансов капитал. Вашингтон винаги има готовност да оказва финансова помощ и да прави инвестиции в „правилно развиващите се страни”. На неговото протеже в Латинска Америка Колумбия се пада до 40% от американската финансова помощ. Само на преодоляване на последствията за Грузия от военната криза са отделени $ 1 милиард.

4. Информационен капитал. САЩ винаги осигуряват на своите задгранични кадри системна информационна подкрепа, като публикации в най-„тежките” средства за информация (Financial Times, The Econonist), така и чрез масирана пропаганда в междунарадните телевизионни канали (CNN, Sky News, Fox News). Винаги подходящите публикации и телевизионни изяви се цитират и препоказват в основните западни средства.

5. Коалиционен капитал. Чуждите режими ръководени от подготвени и подържани от Вашингтон кадри, активно се използват за прокарване и реализиране на дългосрочните американски стратегически задачи (Колумбия, България, Грузия, Полша,Египет, Ирак, Афганистан,Пакистан), например, срещу опитите на „стара” Европа да провежда независима политика. ?

Описаните средства на организационното оръжие действат ефикасно поради специалното внимание отделяно от САЩ за подготовката на кадри за чуждестранните елити. За тази подготовка се инвестират значителни средства. Бъдещите политици преминават специално обучение в американските университети. Съответните грантове се дават както от държавни (USAID), така и от частни фондове (Fulbright, IREX) обединени от обща външнополитическа стратегия. След обучението, потенциалните лидери имат възможност да сътрудничат с различни специализирани институти в рамките на конкретни проекти. Влиятелни американски финансово-политически институти, такива като Института Аспен, имат филиали във всички европейски столици. В техните попечителни съвети влизат и „десни”, и „леви” политици. Ако се проследят биографиите на голяма част от сегашните български политици, както и на така наречените „перспективни кадри”, ще се установи голимия брой хора преминали през американското обучение. Сред тях има и такива, които са ръководители на най-големите български политически партии.

Ще завършим обзора с цитат от книгата на Артур М.Шлезингер-младши „Циклите на американската история” : „Хората създали Съединените америкнаски щати са вярвали, че предприемат нещо невиждано в историята. Идеята, че демократична република притежава потенциална жизнеспособност противоречеше на цялата човешка история. Джордж Вашингтон, при встъпването си в длъжността на първи американски президент заявява, че „това е експеримент, поверен в ръцете на американския народ”...По-късно Джон Кревекер така описва що за човек и този американец : „ Той оставя след себе си всички стари привички и предрасъдаци и придобива нови от новия начин на живот, който е възприел, от новото правителство, на което се починява, и от новото положение, което заема...Тук представителите на всички нации се сливат в нова раса, чийто труд и чието потомство ще предизвикат велики промени в света. Американците са странстващи западни богомолци, носещи със себе си огромния запас от знания, умения, бодрост и трудолюбие формирани на Изток – те завършват великия кръг...Американеца е нов човек с нови принци и трябва да изработва нови идеи и да се придържа към нови възгледи” (Циклы амеранской истории. „Прогрес”. Москва, 1992. Стр. 7-11).

Макар цитата да съдържа преувеличения и неточности – римската република е била не по-малко демократична за времето си и е просъществувала 700 години, а „експеримента” на може да се смята за завършен (по този въпрос виж статията на автора „Нови опасности и заплахи пред националната сигурност” в студията „Световната конспирация : митове, легенди и реалност”) - това е полезна картина, ако не за друго, то за илюстрация на днешната менталност и нравствена настройка на американците. До голяма степен те отговарят на мислите и настроенията на бащите-основатели, както и на основанията на геополитиката и геостратегията на днешния сватовен лидер.

Теоретичните търсения на американския интелектуален капацитет не спират само да автономното управление, което може да се разглежда като средство. Твърдото придържане към идеите на неолиберализма като единствено приемлива социално-икономическа форма на Глобалния проект изисква мощен инструментариум за „разчистване на пътя” адаптиран към съвременостите на обстановката по света. И такъв инструментариум е придложен и се прилага в началото на 21-век. Става дума за доктрината на шока.

Тя е изложена в книгата на канадката Наоми Клайн „The Shock Doctrine: The Rise of Disaster Capitalism”. Известен привърженик на доктрината е ръководителя на Чикагската икономическа школа Милтон Фридман. Защо икономист се интерисува от геополитически и геостратегически доктрини ще се разбере по-късно, но като начало се отбелязва, че икономистите наричат доктрината на своя професионален жаргон „доктрина на чистия лист”.

В основата на доктрината лежи предположението, че страна, върху която са се стоварили социално или природно бедствие, обществения организъм изпада за определено време в стрес и дезориентация поради което не е способен да реагира адекватно на външни предизвикателства. Системата на страната лесно може да бъде доразрушена и на нейно място да се създадат принципно нови социално-икономически и политически форми.

Подобен експеримент, в ограничен географски мащаб, наблюдавахме в Нови Орлеан.Общинските безплатни училищата до преди стихийното бедствие, започнаха, след завършването на спасителните операции, масово да се предават в частни ръце. В града останаха само 4 държавни училища, което е грубо нарушение на конституционното право за безплатно средно образование. Милтон Фридман придаваше на този локален експеримент голямо значение като витрина за социално преустройство по неолибералните идеологически канони започвайки начисто.

Класически мегапроект за прилагане на доктрината на шока стана „възстановяването на Ирак”, където ролята на бедствената стихия изигра американската армия. Възникналия след войната социално-обществен хаос беше използван с най-голяма полза за преструктурирането на Ирак и за източването на огромни богатства в полза на агресора. Нещо повече. Последиците от стреса на американското общество само от един терористичен акт на негова територия, стимулира америкнаския охранителен бизнес в огромни размери. Основателя на американската охранителна компания Custer Battles, си изказа по този повод откровенно : „Хаоса ни предоставя огромни перспективи”. Как да не са огромни, когато в края на 2009 г. охранителния пазар достигна обем от $ 200 милиарда.

Руските и българските корпорации още не са се научили да извличат непосредствено от хаоса на огромни свръхпечалби. За сметка на това, самите държави го правят успешно спрямо своите граждани. С помоща на хаоса, терора, стреса и страха переодично се преформатира социалното и политическото поле и се неутрализира незбижно натрупващата се протесна енергия. В началото на второто десетилетия на 21-я век, „доктрината на шока” успешно се прилага от правителството на Бойко Борисов в България. Българският народ не е само шокиран. Той е ошашавен до такава степен, че не е в състояние да мисли за собственото си спасение.

4. БЪЛГАРИЯ В МИНАЛОТО И ДНЕС :

ПО НАНАДОЛНИЩЕТО

България днес (2009 – 2010 г.) е ужасяваща картина и нагледно помагало за съдбата на бивша социалистическа страна, влязла от немай-къде в Европейския съюз (ЕС) и в НАТО. Различните нови политически бардове и „демократи” уверяваха народа, че го чакат „светли бъднини” в които ще се самоизразява свободно на Канарските острови. Ще се нарои и могъща средна класа, която ще обхване 150% от българските граждани. И на всичко отгоре НАТО ще ни брани, а ЕС ще ни храни. Хората бързо ще забравят „мрачния социализъм” и ще заобичат безкрайно „демократичния” капитализъм.

Какъв беше българския капитализъм преди 9.09.1944 г.? По официални документи картината може да се види в книгите на Ив. Кременски– България в Европа и в света през 20 век. .Из-во „Стено”. Варна, 2005 г. и на Ив.Цветков – България и Европа през 1939 и 1989 г., погледнати от статистическите годишници на Царство България и Република България. Из-во „Хр.Ботев”. София, 1994 .

Към началото на 1939 г. България в икономическо отношение е бедна и изостанала европейска страна и в своето икономическо развитие е на последните места в Европа.

Според преброяването към 31.12.1934 г. населението на Царство България е 6 077 939 души, от които 76,6 % са селени. Активното население е 3 433 000 (56,5%). Със земеделие, горско стопанство и риболов се занимават 79,8% от активното население. В индустрията, търговията и съобщенията се занимават 11,6%. По този показател България е на предпоследно място в Европа преди Албания.

Обработваемата земя е 43 100 000 дк. и е разделена на 885 000 стопанства с 11 800 000 парцела, като 52,4% от стопанствата притежават до 40 дк. Селскостопанската продукция на декар в сравнение с останалите европейски страни е от 2 до 3 пъти по-малка. По добив на отделните култури България се намира от 15 място по пшеница (137 кг/дка) до 20 място по захарно цвекло (1774 кг/ дка). Годишното производство на пшеница достига 1 900 000 тона (1939 г.), а общия брой физически трактори през 1944 г. е 4500.

В индустрията има 3356 предприятия, фабрики и работилници с 104 000 работници. В държавния сектор са 169 предприятия, които дават 9% от общата продукция, в кооперативния сектор – 208 предприятия със 6% от продукцията.

До 1944 г. са електрефицирани 13% от населените места в България, като електричество нямат още 5348 населени места Потреблението на жител годишно е 44 кв/час, което е от 20 –о 40 пъти по-малко от европейските страни с изключение на Турция и Албания.

В страната има 4872 автомобила и 2000 мотоциклета и мотопеда, като един автомобил се пада на 1282 жители срещу 495 жители в Гърция.

България няма гражданска авиация, а търговският й флот е един от най-малките в света – общо 8 кораба с тонаж 23 000 бруто регистър тона и с товароподемност от 29 000 тона.

Телефонизацията и радиофикацията са в зародиш. Един телефонен пост се пада на 216 души (в Европа от 14 до 21 пъти повече), 10 радоапарата -.на 1000 жители (в Дания – 205 апарата на 1000 души, в Швеция – 195 апарата на 1000 души).

В началото на 1940 г. България има външен дълг от 12,6 милиарда лева($ 150 милиона) което прави два пъти стойността на годишния износ при вътрешен дълг от 10,2 милиарда лева.

По същото време в страната има 255 лечебни и профилактични здравни заведения с 11 800 легла и общ медицински персонал 11 600 души, от които 3127 лекари, 1206 зъболекари, 1380 акушерки и медицински сестри. На един лекар се падат 2016 жители, на едно медицинско лице – 543 жители. Родилни домове в селата няма, здравни заведения има само в 4 села. 84% от здравните заведения са държавни. Средната продължителност на живота е : 51 години за мъжете и 53 – за жените или средно – 52 години. Това е с 14 години по-малко от колкото, средно, в западните страни.

Грамотността на населението е : 80% за мъжете и 57% - за жените (във Франция съответно 91% и 92%).Средно 31,5% от населението над 8 годишна възраст не може да чете и пише. В България има 5 полувисши учебни заведения с 805 студенти и 75 преподаватели. В държавните начални и средни учебни заведения се учат 1,09 милиона ученици, в частните – 69 000.

Културните институти в България са : 10 драматични театъра с 3471 места, 3 оперни и оперетни театъра с 3186 места, 155 кинотеатъра, 39 музея, 2610 читалища и 2614 библиотеки.

За 1939 г. в статистическите справочници спортни обекти не са регистрирани.

Промишлеността на България произвежда през 1939 г. : 9 вършачки, 15 малки парни котли, 60 товарни вагонетки, 880 т. подкови, 453 т. метални изделия (гвоздеи, домакински съдове, готварски печки, метални кревати).

Металообработващата промишленост дава годишна продукция от $ 2,2 средно на глава от населението срещу $ 17,5 във Франция, $ 23,1 в Белгия, $ 27,2 в Швеция, $ 30,2 в Aнглия, $ 42,3 в Германия, $ 43,4 в САЩ.

Развитието на България в периода 1945-1990 г. трудно може да се изложи накратко. То е толкова огромно и несъпоставимо с предишната Българя, че като че ли става дума за друга, нова страна (виж например сборника „От девети до десети”.Съвместно издание на фондация „АРЕТЕ”, из-во „Св. Климент Охридсики” и из-во „Захари Стоянов”. София, 2004 г.).Тук ще бъде споменато най-важното. То може да се обобщи по следния начин : към 1989 г. Народна република България беше, според класиране на ООН, на 33 място в света от 160 страни по своето човешко развитие (зад България са 120 страни с пазарна икономика). Това беше забележително постижение, най-високото за цялото историческо развитие на страната и държавата. Към 2010 г. мястото ни е 65-то с явна тенденция за намаляване. Това е страшна катастрофа, каквато не се случва дори след война. Рекапитулацията на статистическите данни е в долната таблица. Тя е извадка от цялостната сравнителна таблица на Иван Кременски (стр.109-114).

1989 г. 1939 г. Съпоставено

материална култура

Построени 2230 язовира и микро- Построени 2 язовира, 1 в строеж

язовира, от които 230 големи, и 1 в проект.

средни и малки и от тях 22 с

национално значение.

Заварен обем 9000 мил. м?. 16 мил. м? заедно с проектирания . 562 пъти повече.

Водоснабдени 84% от Водоснабдени 23% он

населението. населението.

Построени 135 ел.централи с обща 126 малки електроцентрали с 100 пъти повече.

мощност 11,1 мил. киловата. обща мощност от 0,111 киловата.

Промишленост : обем продукция. - 103 пъти по-голям.

Ж.п. транспорт : 1118 дизелови и 485 парни локомотива. 2,3 пъти повече.

електролокомотиви.

44,2 хиляди нови вагони. 11 хиляди вагони. 4 пъти повече.

Частни леки коли – 1,2 мил. 2800 частни леки коли. 439 пъти повече.