Ужасът на бъдещето : Апакалипсис без Бог или къде сме и какво ни очаква

След като изстреля в космоса своя първи космонавт (2004 г.), Китай е на път да създаде и съвременни космически войски.Вече бяха в краткотрайна орбита първите елементи на китайската система за свръзка, разузнаване и управление „Ку Диан” – спътниците FH-1 и BD-1 – общо 17 спътници. Изстреляни са и и най-новите модели от серията ZY и JB-5.

В началото на ноември 2009 г. командващият ВВС на Китай генерал Сюи Цилян заяви, че китайските въоръжени сили трябва да започнат разработването на настъпателни и отбранителни операции в космоса.

Това може би обеснява бързо развитие на пилотираните космически кораби от типа „Шенчжоу”. Вече са извършени 4 пилотирани полета. Китай предвижда до 2020 г. да изгради на орбита голяма космическа станция. На 27.10.2007 г. е започната практическата реализация на лунна програма с изстрелването на лунния спътник „Чанъе-1”. Планирано е до 2012 г. да бъде запуснат луноход, а в 2017 г. доставянето на Земята лунна почва с помоща на автоматична апаратура ( в. „Частный кореспондент” от 16.02.2010).?

Ще посочим две особености на китайската военна мощ :

- над 80% от въоръжението и бойната техника е съветско и руско производство и този процент скоро няма да се промени;

- изграждането на ракетно-ядрените и на космическите сили се дължи на учени завършили и работили в САЩ и в Западна Европа и доброволно завърнали се в родината – Цие Сюесън, учил и работил в САЩ, е ръководил ракетните и космическите програми; Циен Санцян, учил и работил във Франция, е ръководил ядрената програма.?

Териториално Китай е разделен на 6 военни окръзи (ВО) : Пекински, Шенянски,Ланчжоуски, Цзиннански, Гуанчжоуски и Нанкински. Военностратегическите цели на отделните окръзи са както следва :

Шенянският ВО е един от най-силните. Той се намира в източна Манджурия и е ориентиран към руския Далечен Изток и Корейския полуостров.

Ланчжоуският ВО заема целия западен Китай и е ориентиран към Централна Азия, Монголия и Западен Сибир.

Гуанчжоуският ВО се намира в в югоизточен Китай и е ориентиран към Виетнам и югоизточна Азия.

Нанкинският ВО е насочен към Тайван.

Цзиннанският ВО е вътрешен окръг и служи като резервна база за другите окръзи и за полиган за отработване на нова военна техника и на нови начини и способи за водене на бойните действия.

Интересни изводи могат да се направят от проведените напоследък военни учения. В 10-дневното учение от септември 2006 г. бяха задействани войските на Шенянския и Пекинския ВО. В хода на учението войски от Шенянския ВО извършиха грандиозен марш-наскок на 1000 км., както на собствен ход, така и с използването на жп транспорт. Цел на учението беше отработване на маневрените навици на войските и повишаване на тиловото осигуряване. В учебния бой участваха всички родове войски и най-новете системи въоръжения. Проверяваше се и националната навигационна спътникова система „Бейдоу” – аналог на американската GPS.

Още по-грандиозно беше учението „Куаю-2009” (голямата крачка). В него бяха ангажирани войските на четири ВО - : Шенянският, Ланчжоуският, Цзиннанският и Гуанчжоуският. Участваха 50 000 военнослужащи от сухопътните войски и ВВС, повече от 6000 транспорти средства. Войските изминават 5 000 км. Четири пехотни дивизии се превозват със жп средства и след това, на собствен ход изминават 2000 км. .

Това не е тактическо учение за подържане на ежедневната боеготовност и боеспособност на войските. Това е стратегическо мащабно учение. И с кой се готви да воюва по суша китайската армия с използване на спътникова навигационна система и огромни маси сухопътни войски ? Или това е форма на предупреждение и натиск към едни и положително послание към други ? За какво е това послание – положителен отговор на мечтата на Бжежински за G-2 , т.е. САЩ и Китай заедно да управляват света ? В момента на този въпрос не може да се отговори, тъй като отговора е пределно ясно – подобно нещо е неосъществимо, то е само налудничев проект на световното задкулисие. Китайците добре го разбират, но също така разбират, че нещо подобно е напълно реално в тактически плани при решаването на частни задачи. През 2009 г. бъдещето на човечеството, почти незабележимо за човечеството, се ковеше имено в Далечния Изток – в Китай. Китай е единствената древна цивилизация оцеляла до наши дни. Изглежда, тя се готви да надживее всички други днешни цивилизации. Съдейки по резултатите, това е напълно възможно.

Китай е способен да се грижи и разпорежда със световните ресурси по-добре от всеки друг. Неговата армия ще защищава суверенитета на страната извън нейната територия, като се заеме с „комерция с меч в ръката” в онези чужди територии, където се намират „корените” китайски интереси.Съгласно „Програма за сътрудничество между регионите в Далечния Изток и Източен Сибир на Руската Федерация и Северо-източните вайони на Китайската Народна Република (2009-2018 г.)” се предполага Китай да получи за използване всички находища на полезни изкопаеми във всички региони на изток от Красноярския край.Това е почти половината от територията на Русия заедно с Магаданска област, Сахалин, Камчатка и Чукотка, където проникването на китайците все още е ограничено. Няма съмнение, че китайската армия е в състояние да защити своето присъствие по тези места (в. „Частний кореспондент” от 25.12.2009 г.).

Трябва да сме наясно, че Китай не разглежда руската военна мощ в Далечния Изток като нещо сериозно – от военна гледна точка той има много по-сериозни проблеми.

Три военнни примки са на шията на Китай – Тайванския пролив, Малакския пролив и Ормузкия пролив. Всяка от тези примки може агресивно да прекъсне транспортирането на нефт за Китай. Не много отдавна Председателя на Китай Ху Цзинтау нарече „Малакската дилема” „тревожна ситуация”, тъй като през този пролив минава 70% от импортираният нефт и до 60% от китайския експорт, а самият пролив е под военния патронаж на САЩ. Според директора на Научноизследователския институт на ВМС на Китай Цзян Чжицзюн, САЩ във всеки момент могат да „затворят клапана” на Китай в Тайванския пролив. Това е несъмнено геостратегическия мотив за китайския стремеж да си върнат Тайван. В момента САЩ и техните съюзници контролират цялата външна дъга от острови закриваща свободния изход на Китай в Тихия океан.

Съществуващото геополитическо положение на Китай по повод на неговите транспортин връзки съ външния свят, дълго не може да бъде търпяно.

Вашингтон вече изрази своята решимост да обкръжи Китай със система ПРО аналогична на тази, която се изгражда в Европа.По проект, тази система ще се простира от Япония до Република Корея и Тайван. Китайският военен стратег Дай Ху отива по-далече и придвижда, че системата ще продължи в Индия и ще завърши в Авганистан.

Каквото и да стане, ясно е, че САЩ няма да оставят в геостратегическо спокойствие Китай. (виж сайта : http://www.militaryparitet.com/perevodnie/data/ic_perevodnie/656/).

При сегашното състояние на Китай не може да се отговори и на друг много важен въпрос, който тревожи умовете на всички – богати и бедни - по света : при евентуална агресия дали китайската армия ще носи на щиковете си социализма и комунизма ?

Приблизитлен отговор има и предлага депутата от Държавната Дума на Руската Федерация Иля Владимирович Пономарьов :

„В Китай видях динамично, устремено в бъдещето общество. Усетих, че Китай съвсем не се е отказал от социалистическия избор. Тя е много мощна и организирана страна, която живее не според всекидневни настроения и предпочитания, а по многогодишен и добре обмислен план. Не почуствах, че китайците са загърбили „левия експеримент”, независимо, че в разговор с хора непосредствено отговарящи за идеологията не чух думи като „марксизъм”, „комунизъм”, „класово съзнание”. Но и без такива патосни думи китайските комунисти са отишле далеч в тази насока, създавайки „новия Китай”. Класовата структура на съвременото китайски общество е корено различна от тази през 1949 г. и ако сравним изминалият път от Китай, Тайван и Хонконг с Макао ще установим, че в Китай се реализира комунистическият модел, в Тайван – социалдемократическият, а в Хонконг и Макао – неолибералният...

Китайската народна република е напълно друг по своето съдържание социален проект в сравнение със съветския проект. Това се отнася не само до мащабите на проекта – в него е включена една четвърт от човечеството – но и много други фундаментални характеристики – етнокултурни и технологически. Имам предвид, че Съветският съюз постигна върха на своето могъщество в условията на индустриалните технологии, докато Китай живее и се развива в периода на постиндустриализма. Днес 300 милиона китайци са непосредствено свързани с работа във високотехнологични отрасли на икономиката, а това е цялото население на САЩ. Представете си с какви мащаби се работи.

Основен принцип на китайското управление е стария съветски принцип : „Народа и Партията са единни !”. И смисълът на този лозунг не е свързан с еднопартийната система, макар че в Китай действат 10 некомунистически партии и някои от тях участват в управлинието на министерски постове. Смисълът е в доверието на обществото, което оценява действията на ККП положително и като перспективни, и е готово с всички сили да съдейства на властта за реализиране на грандиозните планове. Та нали в това е и смъсъла на понятието „гражданско общество”, който смисъл съвремените западни либерали напълват с антикомунистическо съдържание без да знаят, че създателя на съвременната верси на същото това „гражданско общество” принадлежи на ръководителя на италианските комунисти Антонио Грамши. И тази версия визира отношенията между властта и „гражданското общество”, и усовията за тяхната съвместна плодотворна работа” (в. „Завтра” от 11.11.209.09 г.).

Китай е поел пътя към своето могъщество и не може да бъде спрян. Дали ще стане процъвтяваща социалистическа (комунистгическа) държава или ще се трансформира в постиндустриална буржуазна държава не е толкова важно от гледна точка на природноисторическия процес. Но че тя разкрива нови хоризонти пред човешката еволюция, е вън от съмнение (в момента в Китай работят 11 ядрени реактора и всяка година в строя влизат най-малко 10 нови – абсурдно високо постижение !).

Сянка на противоречиви чувства обаче винаги ще остава, защото поради цивилизационни и ментални причини Китай е неподходящ за господар на света, дори – на половината свят. Неподходящ е и толкова.Това го разбират всички, разбират го и в Китай, и в САЩ. В САЩ са убедени, че днес най-големия алианс, който може да претендира за световна империя и е насочен срещу САЩ и Великобритания е Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която членуват Русия, Китай, републиките от Централна Азия и в която искат да влязат много други държави. Целта на днешната американска администрация е да унищожи ШОС. Причината е, да не би участващите държави да последват примера на Китай, като се присъединят към така наречени „Пекински консинсус”. Това би било тежък удар върху планетарната глобализация по западен (американски) образец с приеманет на принципи коренно различни от принципите на „Вашингтонския консенсус” (за по-големи подробности виж брошурата на автор „Световната конспирация”, част от която е напечатана в сп. „Международни отношения”, бр.2/2010 г.)

Терминът „Пекински консенсус” е въведен от Джошуа Рамо, бивш редактор на списание „Тайм”. През май 2004 г. Лондонският център по международна политика публикува доклад със заглавие „Пекинският консенсус”. В доклада става дума не за ефикасността на китайската икономика, а за нейнота кардинална разлика с принципите на „Вашингтонския консенсус”. Според доклада, основните принципи на „Пекинския консенсус” са :

- Непрекъснато увеличаване на БВП независимо от световния капитал.

- Решителен стремеж към иновации и експерименти.

- Защита на държавните граници и на националните интереси.

- Натрупване на елементи на асиметрична сила под формата на огромни валутни резереви. ?

На базата на тези принципи, Китай постигна и макроикономическа стабилност, и активизиране на стопанските субекти, и внушителни външноикономически успехи. В страната се реализира инвистиционнен, а не монетрано-либерален модел на развитие с много високи темпове на развитие и норма на натрупване. Китайците мъдро не бързат и с преминаването към конвертируемост на своята валута, поради което тя е една от най-устойчивите в света с превъзходно реално обеспечаване и минимална инфлация. Финансовата спекулация се потушава с извънрадно сурови законови разпоредби и много ефикасна система за мониторинг на пазара.

Изключително важна част на „пекинския консенсус” е заложената в него идея за социална справедливост чрез държавно преразпределяне на БВП и пълен контрол над крупния национален капитал. Водещо начало в икономиката е отредено на държавния сектор в ключови и водещи отрасли : 80% от добиващата промишленост, 75% от енергетиката, 86% от финансиите и застраховането, 84% от транспорта и свръзките, 100% от производството на цигарите. В промишленото оборудване частта на собствено китайско производство е 70%, сред вносните средства за производства преобладава японска и германска техника. Частта на САЩ е само 4%.

Участвайки активно в глобалната икономика, Китай не допуска диктовка на ТНК, като ги блокира с високата част на държавата в икономиката (общо -65%) и залага на регионалното сътрудничество с изграждане на няколко взаимодействащи групировки, служащи като фундамент на многополюсната световна икономика и бариера пред неспиращата се пред нищо експанзия на ТНК. Такава формация няма нужда нито от Световната банка, нито от „Вашингтонския консенсус”.

Разбираем е стремежа на САЩ да предотврати разрастването на този сцинарий с всички възможни средства, в това число да приеме Китай за свой партньор в глобалното управление и да го задуши в „ласкавата си любовна прегръдка”. В САЩ се надяват, че може би самото протичане на природноисторическия процес ще застави Пекин и Вашингтон да преодолеят и последните предубеждения по между си, и да поделят света в свой интерес. А, може би и не. На това ще са свидетели нашите потомци.

Първата среща, посветена на стратегическия и икономическия диалог между САЩ и Китай, събра титаните във Вашингтон. В двудневните разговори участваха американският президент Барак Обама, държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън и министърът на финансите Тимъти Гайтнър. Не беше изненада, че цветът на американската администрация разгласи как отношенията между САЩ и Китай ще оформят облика на ХХI век. Заради това, по думите на Барак Обама, Вашингтон и Пекин трябва да останат ангажирани "със силна двустранна и многостранна съгласуваност".

Същинската тема на двустранните разговори, обхванали въпроси от климатичните промени до неразпространението на ядрените оръжия, също не сюрпризира никого. Икономическата криза бе оста, около която се въртеше диалогът, посветен на голямата отговорност за повече стабилност. Китайският вицепремиер Ван Кишан сподели, че сега световната икономика е в критичен момент на излизане от кризата и възстановяване. "Всъщност ние сме в една и съща лодка, люляна от силни ветрове и огромни вълни", констатира най-точно Дай Бинго, член на Държавния съвет на Китай. Именно по тази причина американските представители се опитват да успокоят китайската делегация, че САЩ имат план за намаляване на бюджетния дефицит, след края на световната икономическа криза, и че няма да допуснат голямо увеличение на инфлацията. Все пак целта на тези мерки е да не бъде изложена на риск стойността на китайските инвестиции в американски държавни облигации. А те, както е известно, не са никак малко. Пекин притежава огромни суми от американския външен дълг - повече от 800 млрд. щ.д. във формата ценни книжа - и е загрижен за стойността на щатския долар, защото се явява и негов заложник.

И Съединените щати, и Китай прилагат планове за стимулиране на националните си икономики в условия на световна рецесия, които предвиждат наливане на милиарди долари. И тяхното печатане. Разпределянето на отговорностите и силната двустранна съгласуваност обаче не попречи на Гайтнър да посъветва Пекин да изиграе положителна роля чрез стимулиране на вътрешното си потребление. По думите на министъра трябва да бъдат намалени обемите на китайския износ.

Вашингтон и Пекин се споразумяха да продължат да предприемат агресивни мерки за стимулиране на националните си икономики до края на кризата, както и да не съкращават държавните разходи за съживяване на икономиката прекалено скоро, тъй като това може да доведе до нов спад. Нито една от двете страни обаче не иска и да чака твърде дълго, за да не се оформи нов дисбаланс и да "не се надуят нови балони". Така "отношенията в ХХI век" не изглеждат объркани от бурни вълнения, но за дрейфовете между финансовите айсберги най-показателни са борсовите катастрофи.

PS. НЕОБХОДИМО ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ ИЗУЧАВАНЕТО НА КИТАЙСКИЯ ОПИТ:

ЗА ЕДНА СТАТИЯ НА АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ

В България интересът къв китайските проблеми и към китайския исторически опит е ограничен. Сред политическите среди най-възторжен привърженик на Китай е Алещсандър Лилов. На 30.01.2010 г. във в. „Дума” се появи негова статия с многозначителното заглавие „Теоретическите идеи на китайската модернизация”. Тя е сбито обобщение на възгледите на Ал. Лилов върху най-новата китайска история с разясняване „за китаизацията на марксизма като съвременна научна концепция за развитие заедно с идеята за създаване на хармонично общество от иновационен вид”. Развитите тези на Ал.Лилов са твърде спорни и е трудно да се каже до колко се съотнасят както с теорията и практиката на марксизма, така и към очертаващата се перспектива за формирането на MARKSIZM TODEУ.

Ал. Лилов посочва четири основни елемента на социализма в Китай: китайската специфика, идеята за началния стадий, социалистическата пазарна икономика, модернизацията на социализма .

Идеята за китайската специфика Лилов свързва с понятието „социалистическо общество с национални традиции”. Лилов твърди, че тази идея отхвърля като погрешно универсализирането на съветския модел и неговото налагане след Втората световна война. Подобна постановка изглежда странно, докато не се формулира какво се разбира под „съветски модел”. Обикновено, таково нещо не се прави и всеки си мисили каквото му е удобно. Но веднага възникват сума въпроси и на тези въпроси не е така лесно да се отговори. Само ще посочим, че в бившия социалистически лагер нямаше единен съветски модел, освен ако не се имат придвид базови принципи на марксизма-ленинизма. Нещо повече. Нито Ленин, нито Сталин са настоявали за някаква универсализация на „съветския модел”. Ако се има предвид универсализация въобще, това може да се отнася само до признаването на универсализма на марксизмо-ленинизма. Може би точно това оспорва Ал. Лилов, защото няма индикации, че китайските комунисти го оспорват.

Идеята за началния стадий в интерпретацията на Ал. Лилов също е тъмна и объркана. Единственото, което става ясно е, че Лилов има предвид времето за преминаване от капитализъм към социализъм, което време Маркс нарича „преходен период” или „диктатура на пралетариата”. „По този въпрос – пише Лилов – бяха допускани в СССР и в Източна Европа големи грешки с тежки последици. През 1938 г. Сталин обяви, че Социализма в СССР е изграден. Хрушчов оповести изграждането на комунизма към 1980 г. Бившите социалистически страни обявяваха преходни периоди от 3-4 години”. Подобни твърдения почиват или на недоразумение или на неразбиране.

Ще започнем с това, че Сталин подобно нещо не е казвал. Това, което е казал е, че към 1938 г. социализма в СССР окончателно победи. Това се твърди и в Историята на ВКП(б) – кратък курс (виж българското издание от 1953 г., стр. 382). Какво значи „социализма победи” в една държава от политико-социологична гледна точка ?

?Това означава, че политическата власт е в ръцете на пролетариата и на неговия авангард – комунистическата партия.

?Това означава, че в страната се осъществява диктатура на пролетариата.

?Това значи, че в държавата е ликвидирана експлоатацията на човек от човека.

?Това значи, че е въведен принципа „от всекиго по способностите, на всекиму – според труда”.

Означава само това и нищо друго.

Тезата за „сяокан” и за някаква „научна концепция на развитието”, върху които се лансира „хармонично развитие”, обобщени в „най-новия теоретичен продукт на китаизацията на марксическата теория”, е опит за натикване на фризирано старо съдържание в нова форма. Не се изяснява какво е „хармонично развитие”, а ако става дума за наука се подминава научния постулат, че развитието като способност е едно от най-общите свойства на материята. В такава плоскост видовите развития са известни и сред тях не съществува „хармонично развитие”. Социалистическата пазарна икономика е обявена за „едно от най-големите постижения на социалистически Китай”. Това е недоразумение. Пазарна икономика съществуваше в различни форми във всички бивши социалистически страни по простата причина, че голяма част от произведената продукция и от услугите все още се предлагаха като стока (по този въпрос виж анализа на труда на Сталин „Икономически въпроси на социализма в СССР” в книгата на автора „Векът на Сталин”, том 2, стр. 363-371). Особеностите на „китайската социалистическа пазарна икономика” са разкрити от Ал. Лилов така : „Позарната икономика не е тъждествена с капиталистическата система, както и плановата икономика със социализма. Пазарът е механизъм, инструмент за развитието на икономиката...Във връзка с това се развива и социалната структура на обществото...Появяват се все по-увеличаваща се средна класа и прослойка на богатите китайци...Историческата цел на социализма не е социално равенство в бедността, а в създаването на материални условия за развитието на всеки човек в обществото. Човекът е основа на основите”. Трябва да се каже, че изложените тези нямат нищо общо нито със социализма, нито с неговите цели. Тук понамирисва на вариант на НЕПА от ранния стадий на развитието на СССР и на идея „Чучхе” на Ким Ир Сен (описание на идеята „чучхе” има във „Векът на Сталин”, том 2, стр. 489-491). Лилов обръща внимание на китайската идея „за превръщане на Китай в богата, могъща и хармонична модерна социалистическа държава”. За хармоничността вече говорихме, а „социалната хармония” е типична социалдемократична и дребнобуржоазна глупост и манипулативност. Трудно може да се говори за китайска социална хармония, когато индекса на Джини (0,469) е по-голям от този на САЩ (0,4), т.е. в Китай социалната деференциация е много по-голяма от колкото в САЩ и 4% от населението контролира 70% от националното богатство. Каква ти тук „социална хармония” (?!).

Ако следваме Славой Жижек : „Днес, САЩ и Китай се съотнасят като Капитал и Труд. Китай е работническата класа на световния капитализъм”. (Виктор Шапинов – Славой Жижек- 13 опитов о Ленине. Рецензия.В. „Трудовая россия”, бр.188/2003 г.).В своята вътрешна икномическа политика, Китай е възпроел много елементи от „социализма” изграден в нацистка Германия. Съмнително е обаче, китйските работници да имат онези социални придобивки, които имаха германските работници при Хитлер. Досега няма открит документ, потвърждаващ експлоатацията на германските работнтици от нацистите. Те експлоатираха други „работници”.

Модернизацията на социализма е представена като „адаптиране на социализма като теория и практика към новата епоха и отличаващите я нови реалности. Тази идея намира реализация в стратегията за отваряне на Китай към света и превръщането на иновационното развитие в главното направление на реформите”. Тук всичко е объркано и не е ясно, дали китайците са се объркали или Ал.Лилов. Не се разбира дали „социализма като теория и практика” се модернизира или се реформира. Ако се схаваща, че използването на иновации е главното в модернизирането и реформирането, главното в развитието, това е позакъсняло прозрение. По принцип, иновациите (нововъведенията) определят скоростта на всяко развитие на обществено-икономическите формации и така е от векове. А то излиза, че преди на Китай да му хрумне за иновации, социализмът в бившите социалистически страни се е движел без тях. Подобно твърдение не е вярно и е абсурдно. Модернизирането на марксизма по нацистки модел не звучи убедително.

Що се отнася до „отварянето на Китай”, тук също няма нищо ново, нищо „китайско”. Всеки, който познава добре историята на СССР знае, че подобно нещо разглеждаха и Ленин и Сталин, и те „отваряха” Съветския съюз до толкова, до колкото позваляваше историческата, геополитическата, геостратегическата и геоикономическата обстановка (по тези въпроси виж книгата на Михаил Александров – „Внешнеполитическая доктрина Сталина”. Издание на австралийския национален университет в Камбера през 1995 г., стр. 77-79).