Ужасът на бъдещето : Апакалипсис без Бог или къде сме и какво ни очаква

Ако трябва да се дават примери, най-разбираемият е сталинската държавна политика.

В началото на 30-те години на 20-я век руският социум беше разделен на различни „поднароди” : бели и червени (в съзнанието), хора с различно по степен социалистически съзнание, селячество опониращо на градовете, на идеите за коликтивизация и индустриализация, вярващи и атеисти, образовани и неграмотни, националисти и интернационалисти.

Сталин положи титанични усилия за обединяване на социума и за неговото сплотяване. Какво беше направено ?

1. Беше поставена обща цел – строителството на „рая на земята”, на най-справедливото и хуманно общество.

2. На основата на общата цел беше формирано Общото дело.

3. Беше създаден сплотяващият народа образ на врага : агресивните самураи, полските панове, Антантата, а след това и Германия.

4. Беше създадена канонична версия на историята, в която СССР се разглеждаше като продължител на най-доброто и положително от царска Русия. И редом с това, непрекъснато се изтъкваше съветския интернационализъм –едно от главните неща, които Сталин взе и продължи от ленинското наследство- той добре помнеше ранната съветска история.

В същото врему, когато Кемал Ататюрк доубиваше „болният човек на Европа”, превръщайки го в „процъвтяващ азиатски труп”, Ленин сплотяваше разпадащата се руска империя не с чудо-оръжие, а с чудо-идея, коята силно вълнуваше сърцата и на китайския селенин, и на американския докер. Никога 11-а Червена армия на Фрунзе нямаше да превземе мусаватския Баку и емирска Бухара, ако не бяха надигналите се могъщи народни сили от националните покрайнини. Същите сили, които се бореха през царската епоха за сепаратизъм, станаха интеграционните сили на съветската власт.

5. Сталин задейства и патриотизма с помоща на новата исторически версия и с кампаниите срещу космополитизма (демонстиране на приоритета на руските изобретатели и мислители).

6. Бяха по новому осмислени връзките с религията.

7. Бурно и въодушевено се създаваше „общият език” на обществото – система разбираеми от всички от половин дума образи и общи асоциации-Пантеона на реални герои (челюскинци, покорителите на стратосферата, сталинските соколи – герои, стахановци, героите от войната, учените-гении, титаните на новата промишлиност, исторически персонажи като Нахимов, Ушаков, Суваров) заедно с измислени герои в киното, литературата, живопистта. Формираха се общи модели на поведение, общи морални и културни „пътеуказатели”, корпус от свещенни текстове, даващи възможност у хората от разни части на страната да се пораждат общи образи. Например, израза „обидно е за държавата” веднага се свързваше с образа на честния и смел митничар Верещагин от филма „Бялото слънце на пустинята”, израза „крадеца трябва да бъде в затвора” – с образа на следователя Жеглов от многосерийния филм „Времето на срещата не може да се променя”. Особено силно развитие получи съветската мултипликация, коята успешно замени продукцията на Уолт Дисней.

8. Беше създаден ярък и привлекателин образ на бъдещето : желано и достижимо. И досега се помнят шедьоври като филмите „Ако утре започне войната”, „Кубанските казаци” , построяването на „сияещия град на хълма” – изложбата на постиженията на народното стопанство (ВДНХ). Започна масовото идаване на интересни и занимателни списания, като футуристичното списание „Техника-молодежи” („Техниката- на младежта”).

И много важен нюанс. Цялата тази работа с общественото съзнание беше съпроводена с реални успехи на страната в социално-икономическито развитие.?

Така отново беше събрано разделеното след революцията руско общество и точно това се оказа гаранцията за титаничната победа на СССР във Втората световна война и за подвига при въстановяването на страната. (Максим Калашников- Соединяя расколотое. В. „Завтра” от 19.08.2009 г.).

С нищо подобно не може да се похвали Русия и през времето на Елцин, и през времето Путин-Медведев. В РФ няма нито реални успехи, нито реални герой, няма общи цели и общо дело. Господстващата в руското кино холевудска продукция носи ярко изразен постмодерен характир и е в услуга на „Глобалния проект”.

Усилията на властта бяха насочени главно към запазване на възникналия бандитски строй. Ако има някакво нововъведение е дошлото разбиране, че власт се пази от политическа сила, респективно-политическа партия – само чиста власт не е достатъчна. Затова и главният удар при разпадането на СССР беше нанесен върху КПСС.

Така се достигна до създаването на „партията на властта” – „Единна Русия”. Не е тайна, че тя беше формирана бързо, почти пожарно и по необходимост. В нея влязоха забележими личности с тъмно минало, а за някои от тях – с много тъмно. На юбилейнятя вечер на КГБ-ФСБ Путин открито заяви : „Другари, вашият десант в правителството изпълни успешно своята задача”. Фразата е твърде двусмислена и в нейното битово разбиране не дава представа за истинската същност на личността на Путин – директора на ФСБ, министър-председател, президент и пак министър-председател. Дори да допуснем, че Путин е „бял масон”, а ФСБ – дълбоко законспирирана масонска организация, преди него капиталистическата реставрация беше твърде напреднала и за някакви промени Путин трябваше да чака изгодния момент. Впрочем, това до някъде обяснява неговите половинчати решения, неговата неопределена позиция, неговото мятане от либералите към консерваторите и обратно. Да се очаква от такава личност някакъв ефикасен план за извеждане на Русия от сегашната криза по подобие на Сталин, е твърде прибързано и лишено от смисъл (по-подробно този въпрос е развит в 13-та глава на книгата на автора „Векът на Сталин”, част втора, стр 582-630).

Имаше период от около една година в края на втория президентски мандат на В.В.Путин, където истерията около неговата политическа съдба достигна неимоверни размери. Беше обявен за „национален лидер”, изключително много хора настояваха той да вземе трети президентски мандат с цената на поправка в Конституцията. Списанието „Тайм” обяви Путин за личност на годината, като го предпочети пред носителя на Нобелова награда Ал Гор, авторката на романите за Хари Потър Дж.К.Роулинг, Дейвид Петреус. Това е обяснимо за руската дейстгвителност, в която хората се чувстват потиснати, обезверени и измъчени от прелестите на модерния капитализъм и от последствията на геополитическия разгром. Наистина, Путин „прояви лична смелост да поеме ръководстото на страна в която цари хаос и да донесе стабилност” (Ричард Стенгел –главен редактор на списанието). Руското списание „Комерсант” събра цитати възхваляващи Путин, каквито не е имало дори по времето на Сталин. Ето някои от тях :

?"Противници на курса на Путин вече няма, а дори и да има, това са психичноболни хора, които трябва да бъдат диспансеризирани. Путин е навсякъде, Путин е всичко, Путин е абсолютен, Путин е незаменим" (Александър Дугин).

?"Путин - это наше все." (Любов Слиска).

?"Казваха, че Путин е най-успешният деец на XX век. Аз бих поставил въпроса в по-широк контекст. А кой в историята е бил по-успешен от него, притежавайки такъв потенциал от доверие след само осем години на власт?"(Леонид Поляков) .

?"Ако не бяха тези седем години управление на Путин, сега нямаше да сме тук и да обсъждаме бъдещето на литературата ни. Щяхме да обсъждаме защо писателите пият." (Олег Морозов).

?"Щом само видях Владимир Владимирович, духът ми се възрадва: Човек на човеците! Него сам Бог го е избрал! Елцин е разрушител и Господ го замени със създател. Веднага прозрях, че в един от миналите си животи Путин е бил апостол Павел" (последовател на сектата „Възкръстваща Русия).?

Въпреки тази вакханалия, Путин не получи международно одобрение за трети мандат – особено силно се противопостави САЩ и скапаната руска управляваща прослойка не посмя да рискува неизбежната международна изолация по тертипа на отношението към белоруския президент Лукашенко (по-подробна характеристика на В.В.Путин и на неговото президенство се намира в книгата на автора „Векът на Сталин”, част втора, стр. 583-618).

С Медведев положението е още по-зле. Той няма нито харизмата, нито волята на национален лидер.Действията на администрацията в областта на военната област, иновациите и така наречената „модернизация на страната”, издават идейно безсилие и кадрова немощ. Може би това е причината Медведев да започне видима „игра” с руските „демократи-либерали”, която оставя у обществото усещане за дълбоко вътрешно противоречие : в условията на демокрация да залагаш на малцинството и то на малцинствено малцинство (под 2% от гражданите на РФ). Занасянията на президента породиха много и различни ехидни коментари от злъчни, по-злъчни – виж например статията „Дали се обърна Медведев към либералите” във в. „К барьеру !” от 6.10.2009 г.(има се предвид статията на Медведев „Напред Русия !”).

Сериозните коментатори виждат в международната дейност на руския президент опит да се разбере с Обама дори с цената на стратегически и политически отстъпки (например, по повод на американския трети позоционен район на ПРО в Европа). Смята се, че последните договореност на Русия с Китай по отношение на Далечния Изток е също геостратегичска грашка.

Истинското място на Русия на международната сцена проличава, най-неочаквано, от една снимка. Открито демонстрираното руско желание, да се правят на много важни и да признават за достойни събеседници само САЩ и, понакога ЕС, показва само накърнено самолюбие от неща, за които руснаците сами са си виновни. Подобна полтика не е особено перспективна. Това нагледно се вижда при подреждането на държавните глави за колективната фотография „Голямата двадесеторка” (Питсбург, 2009 г.). Ясно е, че мястото на даден държавен глава говори за влиянието на държавата в набелязващите се планетарни съюзи. В центъра е Барак Обама, в ляво – Ху Цзинтао, в дясно – президента на Бразилия. Точно зад Обама, като подпора на лидера на обединения Запад, са Гордън Браун, Никола Саркози и Ангела Меркел. Медведев е най-накрая в ляво. Тази „мила” снимка говори много повече от всякакви декларации, протоколни усмивки и „братски” прегръдки – всеки да си знае мястото. Най-вече – Руската Федерация.

Някои наблюдатели смятат, че руските перспективи за 21-я век не само не са лоши, а напротив, теоретично са блестящи. „Ние сме вече арбитри в световното разпределение на силите и ще стане интересно, ако Русия от провинциална корпоративно управлявана държава, се превърне в национална солидаристична държава...Руската национална държава не е заговор сруще евреи, татари, буряти и други, а социална технология, единствената от всички, която в днешните условия е способна да реши и вътрешните проблеми, и външните задачи” (Александр Смохвалов. В. „Завтра” от 9.09.2009 г.).

„Руснаците си върнаха позициите, за които се смяташе, че са напълно загубени при Горбачов и Елцин. Русия отново се ползва с авторитет и с любов от Ангола до Бразилия и от Виетнам до Норвегия. Тя се възприема като лидер на свободния свят-свят свободен от американската окупация, свободен от диктатурата на златния телец. От всички страни, където няма американски военни бази, Русия е най-важната страна. Тя е естествен лидер” (Израел Шемир. В. „Завтра” от 3.11.2009 г.).

Последният цитат е очевидно бълнуване, поредната заблуда на Великата славянска държава, заблуда, която тегне над нея от векове. Ще бъде жалко ако повечето руснаци мислят така. На тях трябва да им се каже ясно и откровенно – руския капитализъм не може да бъде „пътеводна звезда” за никоя страна в света, не може и няма да превърне Русия в „световен лидер”.

„В Съветския съюз не успяхме да построим рая на земята. Не разбирам обаче, защо сега се мъчим да построим ада” – самокритично признава Андрей Владимирович Воробьов, заместник-завеждащ департамента "Информационна политика и печат" на Министерството на външните работи на Русия (в. „Дума” от 26.11.2009 г.).

В края на 2008 г. се случи знаково събитие – посещение на президента на Руската Федерация в Латинска Америка. Посещението съвпадна с присъствието в Караибско море на руска военно-морска ескадра начело с тежкия атомен ракетен крайцер „Петър Велики”. На фона на посрещането във Венецуела, Перу и Бразилия Димитий Медведев изглеждаше малко необичайно, както и думите, които произнасяше – той говореше за съвпадане на интереси, за многополярен свят, за обща борба срещу тероризма,за присъствието на руски фирми и куп други втръснали от повтаряне неща. А светът, който го посрещаше мислеше и говореше за друго. Той посрещаше наследника на великата социалистическа страна, страната на Октомврийската революция, водача на борбата за интересите на трудовите хора срещу света на капитала. В лицето на Руската Федерация Латинска Америка все още виждаше Съветския съюз, а не новите руски богаташи, не руския капитализъм. Най-разпространените имена във Венецуела са Ленин и Сталин, а не Елцин, Горбачов, Каспаров, Касянов или Ходорковски, и дори не Путин или Медведев.

Малко хора знаят, че първият и последен президент на СССР Михаил Горбачов е получил интересно и доброжелателно писмо-предупреждение от аятолах Хомейни. В него , между другото, се казва :

„Вас ви омая цветущата градина на Запада, но знайте, че истината не е там. Ако вие се стремите да разплетете само икономическите проблеми на социализма и комунизма, и за тази цел се обръщате към западния капитализъм, вие не само няма да излекувате от недъзите своето общество, но и ще направите така, други да поправят вашите грешки...Основният проблем на вашата страна не е във въпросите на собствеността, икономиката и свободата – той е в липсата на истинска вяра. Точно това ще ви отведе в блатото на пошлостта, в задънена улица...Аз настоятелно ви призовавам да осъзнаете, че разрушавайки зданието на марксическите илюзии ще се окажете в плен на Запада и на Великия Дявол”.

В същност, Хомейни призовава Русия да се обърне към Бога, но вече никакъв Бог не може да спаси обезверен, измъчен и разочараван народ.Идеалът, който ще превърне Русия отново в световен център, трябва да бъде идеал привлекателен за всички или поне за повечето народи по света, а не превръщането на рублата в световна резервна валута, летуването на руснаци в екзотични страни, доставката на енергоресурси или покупката на недвижимост по Средиземноморието, не славянофилството или православието. Само така ще се върне самочувствието на великия славянски народ, самочувствие, което той заслужава.

„За последните 150 години Русия опита две принципно различни стратегии за интеграция в световната капиталистическа система – когато беше още Руска империя и когато стана Руска Федерация. И двата опита се провалиха. Както показа опита на СССР, при демонстрационният ефект на капиталистическата система, при вида на капиталистическото изобилие, руската управляваща прослойка („елит”) се окучва. От края на 50-те години на 20-я век съветският „елит” все повече се превръщаше в елемент на капиталистическата система и ,в края на краищата, продаде страната за бурканче капиталистически мармелад и кошничка с корабийки” (Андрей Фурсов, директор на Центъра за руски изследвания при Московския хуманитерен университет в интервю пред в. „Завтра” от 3.11.2009 г.).

Изключително компетентно и добронамерено становище за близкото бъдеще на Русия изказа Александър Адлер, историк, журналист и експерт по съвременна геополитика, бившия СССР и Близкия изток. Преподавател във Военната академия на Франция, предсадател на Съвета на френските еврейски организации и носител на Ордена на Почетния легион.

„ Като отидите в Москва, имате усещането за невероятно благосъстояние, но на 50 км. от Москва нещата изглеждат съвсем различно. Руската индустрия беше изоствавена от управляващата класа, която няма икономическа компетентност да доведе до успешен край развитието на страната...Русия няма индивидуална съдба. Тя не може да продължава да живее по този начин. Тя трябва или да се разбере с американците, които са много по-трудни партньори, или да се разбере с китяците. Следователно, единствения регион, който може да чуе и разбере руснаците, е Европа, защото ние споделяме еднакви културни ценности, една и съща история. Русия и Европа трябва да намерят начин да осъществят този съюз...Но със сегашните критерии за представителство в Европейския парламент, ако Русия, Украйна и Турция станат страни-членки, ще имаме мнозинство от турски, украински и руски депутати. Като се има предвид, че парламента и сега не върши особена работа, подобно разширяване би го довършило...Руските управници продължават да мислят като Сталин и в същото време да имат апартамент в Кенсингтън. Тези две желания – всяко поотделно достойно за уважение - са несъвместими” (сп. „Международни отношения”, бр. 3/2009 г., стр. 37-48).

Вън от съмнение е, че РФ ще продължава да се развива във всяко отношение. Това не е учудващо, тъй като и най-„загубената” държава, по един или друг начин, върви напред – просто ако не се развива дори минимално, ще загине. Във външната политика РФ ще се движи като балансира между САЩ, Европа и Китай, без да конфликтува с която и да е от тях и като предпочита коалициите с променлива геометрия. В основата на такива коалиции ще лежи стремежът за запазване на руските национални интереси и практическите ползи, които може да се извлекат. Няма да бъде изоставено желанието за доминация над постсъветското пространство и проектирането на власт към Европа и Азия. Ще се избягват междудържавните връзки със сериозни политически, идеологически и стратегически ангажименти и ще слага тежестта върху икономическото сътрудничество.

Източният вектор се базира на хипотетичния съюз Русия – Китай – Индия, който по-скоро може да бъде икономически ( такъв е сега), отколкото геостратегически. Опитите да се завърне в Куба и във Виетнам няма да бъдат особено успешни, защото докъде може да отиде Русия в такъв алианс, без да провокира САЩ, е въпрос на въпросите - спазването на баланса при тези участници съвсем не е лесна работа. Трябва да се има предвид, че дори с цената на лични унижения не винаги е възможно постигането на нещо сериозно, ако зад себе си нямаш единна страна, единна власт и впечатляваща военна мощ. Резултативен подход към днешния и към утрешния ден се гради на ясен и логически структуриран план за действие. Съвсем скоро ще проличи дали такъв план има.

Главните съставляващи на която и да е велика държава са известни от векове и би трябвало всеки уважаващ се държавник да ги знае. Ако тяхната съвкупност и взаимодействие отнесем към философията на историята, не е трудно да отделим всички сфери на историческата случайност като най-трудни за предвиждане и управляване. От тях доминиращо място заемат географията и политиката, тъй като именно те внасят в историческия процес случайността: географията, защото нейните закони са напълно различни от законите на човешките отношения; политиката, защото е краен израз на субективния произвол в тези отношения. Да се обединят и структурират тези компоненти по логически непротиворечив начин чрез национална ЦЕЛ, е по силите на обществен мироглед съчетан с ресурсите на единична или колективна ВОЛЯ, за която не съществуват прегради от какъвто и да е характер. По всяка вероятност, руският път, по който може да се избегне локалната катастрофа и нейните глобални последици (тук аналогията с разпадането на СССР е напълно законна), е извън полето на битовата нравственост. Нейните методи и подходи са несъпоставими с висшите равнища на доброто, там, където единствено е възможно формирането на национални цели и идеали.

Какво предлага сега “демократична” Русия в сравнение със СССР ? - практически нищо, ако не се броят природните ресурси, които не са неизчерпаеми. Светът не слуша руска музика, не разбира руска поезия и дори отхвърли националната “светиня” – класическия руски балет. Разбити или малтретирани са основните стълбове на руската цивилизация – кирилицата е обявена за “берлинска стена” пред глобалната интеграция, от руската православна църква късат живи меса, а руската история е оплюта, разнищена и отхвърлена. Русия се представя като диващината на Европа.

„От момента на разпадането на Съветския съюз, през затворите следствените изолатори, изолаторите за временно задържане, колониите, приютите за просеци и бездомници, са преминали 25 милиона души. Подобна статистика няма в нито една друга страна в света. В момента в Русия стават 18 убийства на 100 000 души, докато в САЩ – 6 убийства на 100 000 души. В Европейския съюз този показател е 1 на 100 000 души. Следователно, у нас убийствата са 18 пъти повече от колкото в ЕС и 3 пъти повече от колкото в САЩ” (Андрей Фурсов във в. „Завтра”от 3.07.2009 г.).

Със СССР беше друго. Той имаше от какво да се срамува, но и имаше с какво да се гордее. И то с най-важното – с притегателността на една неизтребима световна идея, много по-силна от която и да е религия. Съветският съюз беше световен център. Русия е световно село. Огромно, все още силно, но село.

Руският управленчески елит лелее призрачната надежда, че ако не може да излъже САЩ или ЕС, ще може поне да се договори с тях за съвместно управление на света на базата на капиталистическия строй. Този елит се гордее с отговорното стратегическо партньорство предложено му от Вашингтон, за съвместно водене на световните дела. Това е голяма заблуда. “В намеренията на САЩ никога не е влизало споделяне на тяхното световно превъзходство – пише достатъчно убедително известният Збигнев Бжежински – И дори да го бяха предвидили, другото им “аз” съвсем не беше в състояние да го приеме...Откакто се появиха първите разминавания между “отговорните стратегически партньори”, диспаритетът на всички нива (политическа мощ, финансово влияние, способност за технологично обновление, сила на културно привличане) показва безсмислието на тази концепция. Не беше необходимо повече редица руснаци да направят извода, че този лозунг, изкован от американците, имаше за задача просто да ги заблуди” .

Джордж Фридман в статията си „Десет въпроса към новия президент на САЩ” посочва : „Възраждането на Руската империя под една или друга форма представлява значително по-голяма заплаха, отколкото мюсюлманския свят” ( сп. „Геополитика”, бр. 6/2009 г).

Партньорството на съвременна Русия със САЩ и с ЕС не е изходът, който ще помогне на страната да се оправи след тежкия геостратегически погром. Видно е дори за непосветения наблюдател, че всеки опит за вътрешна стабилизация и консолидация, слага началото на поредния външен натиск по всички възможни направления, проведен нагло, безцеремонно и почти винаги – успешно. Западните държави и САЩ никога няма да простят на Русия съветският й период, колкото нейните политици и държавници да се правят на “демократи”. Или ако се съгласят, условията им ще бъдат ужасни.На руската „властова вертикала” и на останалата съветската номенклатура, от името на Запада ще бъде заявено приблизително следното : вие управлявата абсолютно негодна страна с абсолютно негоден народ. Впрочем, ние сме готови да ви дадем лично на вас шанс за бъдещето, но при условието, че правите това, което ние ви кажем. На първо място трябва да ликвидирате ракетно-ядрения си потенциал, а на второ – да дадете свобода на сепаратизма за всеки, който я поиска.

Както и много друго от историята, съвременната руска политическа върхушка е забравила, ако въобще е чела, предупреждението на Фьодор Тютчев от 1867 г.

Напрасный труд —

нет, их не вразумишь, —

Чем либеральней, тем они пошлее,

Цивилизация — для них фетиш,

Но недоступна им её идея.

Как перед ней ни гнитесь, господа,

Вам не снискать признанья от Европы:

В её глазах вы будете всегда

Не слуги просвещенья, а холопы.

Изглежда, че такава перспектива се разбира и от руското ръководство и от руския народ. Тревожното е, че изводите и постъпките и на властта, и на народа все още са неадекватни на очертаващата се ситуация. Негативните оценки на западните общества за Русия са нарастнали през 2008 г. и са стигнали равнището от 42%. Положително се отнасят към Русия 30%. По отделните страни имаме : САЩ – 64% „НЕ”; Германия – 70% „НЕ” ; Франция – 66% „НЕ” ; обичта на англичаните към Русия, е спаднала с цели 20%. В страните пострадали от газовата криза, положителните оценки за Русия са на равнище 30 %. Много по-впечатляваща са антизападните настроения на руснаците. Положителното отношение към ЕС е намаляло с 20%, а отрицателното се е увеличило с 12% . Отрицателното отношение към САЩ застрашително се е увеличило до 65% (по данни на Татяна Ваксберг във в. „Дневник” от 12.02.2009 г.).