Венче попова българската стилистика

4. Балан обръща внимание върху образността, без да прибягва до тълкуванието на тропите и да подчинява анализите си на естетическата им функция. Образността за него е широко понятие (в това е подчертаното му противопоставяне на риториката), свързано с "гласежната страна и мисълта". Образността, в Баланов смисъл, може да се разбира като въздействие от взаимната връзка между мисълта и качествата на звуковата страна на езика (хар-моничност, правоизговор). Образността и хубостта на езика, без да се покриват, си взаимодействуВат, като образността се крие в смисъла на думата, а хубостта в изказа (формалната страна). Поради това у Балан намираме заключението: "Хубост на изказа с хубост на мисълта си стоят взаимно, както форма и съдържание на всяко художествено творение" (с. 308).

3.1.3. ЛЮБОМИР АНДЕРЙЧИН - ПРОДЪЛЖИТЕЛ НА РИ ГОРИ Ч Е СКАТА ДОКТРИНА

Риторическото начало на стилистиката в следосвобожденския период е изразено най-ярко от Любомир Андрейчин, независимо че то е изразено в средата на века, т. е. - време, когато стилистиката в европейски мащаб е вече свободна от риториката, а съчиненията на неориториците все още не са се появили. Това доказва, от една страна, виталността на старата наука у нас и твърдата й традиция, а от друга, че ученият, който изучава системата на езика и нормативността, търси системата и нормативността дори в стила - категория, към която двете понятия имат условно значение.

Ако Милетич твърди, че "стилистиката може да бъде практически полезна само томува, който покрай богатство от идеи има

103
и смисъл за хубава форма"16, а Балан я приема като наука, която чрез анализационните си процедури може да развие усет за хубостите на писмения изказ. Андрейчин, под влияние на функционалната стилистика, формулира следното определение: "Тази наука, която изучава езиковия материал в речта от гледище на целесъобразността на неговата употреба за по-вярно отразяване на действителността, е стилистиката"1'1. Ако поизчистим формулировката от някои ненужни "уточнения", тя ще се сведе до познатите постулати в риториката и функционалната стилистика, че стилът трябва да притежава качеството "уместност" (риторика) или "целесъобразност" (функционална стилистика), което имплицитно се свързва с понятието 'избор'. Във връзка с това определение стоят разсъжденията на Андрейчин за функционалните стилове. Извън тях и независимо от тях е разгледан въпросът за "Основни качества на стила"18. По познатата вече стара схема са изведени:

точност, яснота, богатство на речта; стегнатост и благозвучие на речта. Или с други думи, стилът тук е осмислен от гледище на логическата постройка на дискурса, препоръчана от риториката. В същото време "качества" на стила са представени и "препоръчително", за да не кажем "нормативно". Те се разглеждат колкото като качества, толкова и като изисквания и необходимост за книжовната реч. Речта "трябва" да отговаря на "изискванията": точност, яснота, богатство, благозвучие и т. н. По такъв начин книжовната норма като понятие, в разбиранията на Андрейчин, разширява своя обем, включвайки и изисквания от по-общ характер нри постройката на писмения и устен дискурс.

Последиците от развитието на риторическата и естетическа концепция върху стилистичната проблематика се отразяват във формирането на една нова лингвистична област през 50-те години на века, добила името езикова култура. Не случайно неин родоначалник става Балан с проблемната си статия "Езикова култура"19, а пръв негов последовател - Л. Андрейчин20. Подтикът за развитието на новата езикова област идва от съветската наука, но за отбелязване е, че намира извънредно бързо развитие във всички славянски страни. Съществува и друг факт - след войната цяла Европа се вълнува от промените, които видимо настъпват в кни-

16 М и л е т н ч, Л. Нит. съч., с. 92.

17 А н д р е й ч и н, Л. На езиков пост. С., 1961, с. 171.

18 Пак там, 177-182.

19 Вж, Теодоров-Балан, Ал. Езикова култура. - Бълюрски език г. IV, 1954, № 4, 311-332.

20 А н д р е й ч и н, Л., К. Попов, М. Иванов. Съвременен български език. Ч. .1. С., 1955, с. 4,

104

жовните езици. Проблемът за културата на езиковото поведение и задържането на нормативните комплекси, подкопавани от новите процеси в словотворчеството, професионализацията и тер-минологизацията на речта, както и в разрастването на сленга, настъплението на диалектите към книжовния език, засилването на ругателното и нецензурно слово в битовата комуникация и др., води до необходимостта да се създаде нова гледна точка към динамиката и статиката на съвременните стандартни езици, към нормите и вариантите, към функционалното разслоение на езиковите средства, към социалните и професионални диалекти и т. н. Тази извънредно обширна проблематика се поделя между т. нар. езикова култура, езикова политика и езиково строителство, в които "качествата" на стила - стар теоретичен проблем на риториката (или текста), се просмисля в нормативно-граматически план.

Проблемът обаче не е в това, какво остава от риториката, а какво ново се появява в следосвобожденския период от развитието на нашата стилистика. Включена в общия контекст на европейското развитие на стилистичната проблематика, тя възприема нейния модел. Риториката е престанала да удовлетворява интересите към изкуството на речта и механизма за пораждането на текста и на нейно място (края на XVIII - началото на XIX в.) започва да се формира ново разбиране за поетиката и поетическото творчество, за езика на поетическото произведение и поетичния израз. От друга страна, писателят се отказва да следва риторическите канони и стимулира внимание и заинтересованост към творческото си дело. Това се отразява и върху развитието на концепции

21 Страшимиров, А. Язик и стил. 30-31.

Наш живот. С., 1906, № 1,

105
за индивидуалността на художественото произведение и творческата личност. Формират се нов тип доктрини, които хвърлят отражение и върху нашата стилистика.

3.2. ДОКТРИНИ ВЪРХУ ЕЗИКА И СТИЛА НА ХУДОЖЕСТВЕНОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ

У нас те намират израз повече в анализаторската практика, отколкото в плана на концепцията или бихме могли да кажем, че представят повече емпирика, отколкото теория. Всяка от двете области - езикознанието и литературознанието е изразило своите гледни точки към езика и стила на художественото произведение, но за отбелязване е, че това е станало без противопоставяне или съпоставяне на гледни точки. Обяснението може да дойде от два факта: първо, проблемът за езика и стила на художественото произведение не е стоял в центъра на вниманието и, второ, специалистите са имали по-цялостна ориентираност във филологическата материя, което води до по-малко противопоставяне и повече обединяване. Достатъчно е да припомним, че част от делото на Ал. Теодоров-Балан лежи в областта на литературната история, а Б. Цонев, макар и без особен успех, но е засвидетел-ствувал сериозен интерес към литературната критика; анализи върху езика и стила на български писатели са направени от литературоведи с не по-малка компетентност от тази на лингвисти, а Стефан Младенов и Л. Андрейчин са дали доказателство за проникновено разбиране на българската литературна класика. Така от Освобождението докъм 40-те години на века, макар литературознанието и езикознанието да са две ясно очертани области, специалистите, които работят в тях доказват повече обединение, отколкото конфронтиране. Друг е въпросът, че тази ситуация е израз на един поотминал стадий в развитието на хуманитарната област, присъщ повече за предходните два века, отколкото за XX в., когато се отива към все по-определено разграничаване на езиковедските и литературоведски концепции върху стила и стилистиката.

Доктрините, прокарани върху езика и стила на художественото произведение, биха могли да бъдат изведени по следния начин:

а. Доктрина за стила като индивидуален израз на творческата личност и творчеството на автора.

б. Романтическа доктрина.

в. Историческа доктрина.

г. Доктрина за приложение на изчислителни методи.

106

Появата на тези доктрини съответствува на научната ситуация в европейската стилистика, освободила се вече от риториката. В същото време обаче нашата стилистика от първата половина на века не съответствува на научната ситуация в стилистиката на Европа през този период. Това може да се обясни с добре поз натия у нас механизъм за духовен контакт с европейския свят. Онова, което за другите е отминало, у нас започва да се усвоява като "нов" момент и актуалност. Исторически и практически ние се оказваме неподготвени да възприемем последователността и богатството на чуждите идеи и затова тъй наречените 'доктрини' не са изпълнени с присъщото си съдържание, закъсняват в адаптацията си или се развиват без перспектива за традиция и социален ефект.

да стигнем обаче с достатъчно знание и познание за своята култура и традиция.

" Вж. ТЬе Еигореап. Еигоре'5 Пг;>1 па1юпа1 петорарег, № 0029 от 23-25. XI. 1990.

107
4.0. ЕВРОПЕЙСКИЯТ КОНТЕКСТ НА ДОКТРИНИТЕ ЗА ЕЗИКА И СТИЛА НА ХУДОЖЕСТВЕНОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ

Съвременната стилистика - свързана с езикознанието и литературознанието - се ражда от бунта срещу позитивизма и младо-граматизма, за които въпросите на стила и стилистиката са мар-гинални понятия.

Опозицонните настроения срещу позитивизма се свързват с недоволство от изолираното разглеждане на фактите и пренебрегването на структурата или цялостта, в която те съществуват и функционират. Историците на европейското езикознание разглеждат две направления на антипозитивцстичния фронт. Едното се формира от Сосюровското езикознание, с корени още в Казанската школа, а второто от неоидеалистическото езикознание, опряно на философската доктрина на Кроче.

В научния климат на Сосюр се ражда стилистиката на Ш. Бали. Това е първата лингвистична стилистика и първата доктрина изобщо, която утвърждава стилистиката като наука (за "общия" език, а не за езика на писателя. Неоидеалистическото езикознание дава тласък за появата и развитието на неоидеалистическата или експресивна стилистика. Тя се свързва с литературоведската концепция върху стилистиката. От нашето развитие Бали остава отдалечен. Липсва едно свързващо звено - структурната лингвистика - чрез което могат да преминат неговите идеи към нас през първото десетилетие на века. Затова пък силното присъствие на немската култура, литература, философия, улеснява и създава цялостната атмосфера, в която учението на К. Фослср и Л. Шпицер по-лесно си пробива път.

4.1. ЕКСПРЕСИВНА СТИЛИСТИКА

Най-ярките й представители са Карл Фослср (1872-1949) и Лео Шпицер (1887-1960). Те създават школа в същинския смисъл на думата, престижно налагаща се през пялата първа половина на нашия век. Имената, под които съществува, са: експресивна стил иствка, стилистика на неоидеалистите, генетична стилистика"

109
Първите две поставят ударението върху философските позиции на школата, а третото - на методологическия подход при анализа на езика на художествената литература.

4.1.1. ИЗХОДНИ ПОЗИЦИИ

Стилистиката на неоидеалистите е само една от духовните прояви на антипозитивизма, който се надига в света на европейската наука, култура и изкуство. Основният въпрос на неоидеалистите, отправен срещу позитивистите, може да се формулира така: Няма наука без обективност и без количествена оценка на фактите; няма познание, което да не се стреми към извличане на правила и закони, но достатъчно ли е това, за да се подчинят всички науки на метод, който да ги изучава като природни и да пренебрегва тяхната специфика?

Неоидеалистическото езикознание формира доктрина за духовния характер на езика. Шпицер твърди*, че стилистиката, както и всички езиковедски науки са хуманитарни и принадлежат на хуманитарното знание, че говорещият или пишещият човек - и по-специално творецът, е субект, индивид с духовност. А "дълбочината на поетичната творба не може да се измери числено, както се измерва дълбочината на един рибарник".

Изграждането обаче на стилистична теория като хуманитарна теория не е просто дело. Тя трябва да се изправи срещу утвърдените от дълго идеи на позитивизма и историзма. Теоретичната й основа се поставя от тезата за духовния характер на езика. Разбирането на връзката език / дух в Неоидеалистическото езикознание довежда до срив всички теоретични формули в езикознанието, включително и хумболтовата, защото за Хумболт езикът е колкото психическа, толкова и материална дейност (артикулираният звук е духовна форма, свързана с материална същност). От хумболтовата антиномия: дух / материя в антипозитивистичния тезис на Фослер вторият член се изпуска. Езикът се разбира само като дух, независимо че "материалният" му характер е очевиден. Ето твърдението на К. Фослер: "Езикът не е нищо друго, освен дух, който е приел форма. Разбира се, става дума за езика като фор-мообразувание, а не като религия, натура, живот, общност, логос, или каквото и да е друго. . . (Езикът, бел. моя. - В. П.) е бил

именно религиозно, естествено, житейско, обществено или логично езиково формообразувание, но това, което в него и посредством него се е формирало, е било винаги нещо по-друго от онова, което е той самият"2.

Най-яркият антипозивистичен тезис в защита на езика-дух е изказан още с формирането на школата и създаването на програмната студия на К. Фослер "Позитивизъм и идеализъм в езикознанието" (1904). Стимулът обаче идва от философията и естетиката на Б. Кроче, изложени в неговата естетика (1902)3 като част от съчинението му РЛоаоПа ае11о 5р1п1:о, (1902).

Абсолютният идеализъм на Кроче се изразява в схващането му за идентичност между дух и реалност; реалността има сама по себе си самостоятелност и битийност само дотолкова, доколкото притежава духовен живот. А най-важните форми на бития-ността са теоретичната и практическата, като теоретичната от своя страна има две форми на съществувание и проявление - интелект и интуиция, и следователно оперира познавателно или с интелекта или с интуицията. Интуитивното познание е антипод на интелектуалното, понятийното. Интуицията в централно понятие във философията и естетиката на Кроче, т. е. в познанието и творчеството. Интуицията произлиза от природната способност на човека да обхване непосредствено нещата и да си ги представи, а също така и да ги сътвори. Тя е форма на познавателните актове, присъщи на отделния индивид, и форма на всички творчески актове. Затова се проявява и в научната, и в художествената дейност. Актът на интуицията и неговите резултати представлява израз, отразен във впечатленията ни от външния свят като образ, и израз, отразен във вътрешния ни свят, от който се съставят мислите ни, волята ни, емоциите ни. Няма интуиция без изразяване, но изразяването (или изразът) е вътрешен, само понякога външно експли-циран. Външният израз е абсолютно идентичен с вътрешния. Поради това е напълно изключен дуализмът съдържание-форма.

Духовна дейност, която няма израз, няма и съществувание;

там, където съществува активност, съществува и израз. Във всички случаи обаче изразът е изцяло вътрешна същност, а това значи, че и езикът е "т ш<;епоге потте". Практически изразът може да приеме някои видими форми, като напр. артикулирай звук или

' Срв. 8 р ; I г е г, I,. Ьап@иаее оГ рое1гу - 1п: 1-ап иа8е: Ап епяшгу №Ю Ив теапше ап<) ГчпсНоп. Ей. К. Nапаа АпвЬеп. №> УогЬ, 1952, 201-231.

2 V о в <> 1 е г, К. 8ргасЬе ипс1 01еЬ{ипе. -- 1п: Ое;51 ипс1 Ки11иг ш 11ег '>ргаспе 1960, 173-174. (МйпсЬеп)

3 Оригиналът носи заглавие "Е51еНса сотс ваепга (1е11'езрге5язпс е 1ш-бшзНса епега1е. Теопа е 81опа", 1902. В изследването използуваме полски превод на откъси от книгата на Кроче "Теопа Ьайай Шегас^юЬ гя вгапк^" Кга1<6.у, 1974,

110

111
звукови комплекси, тон, цвят, геометрични форми (линия, окръжност и др.). Тези разлики обаче, които могат практически да се възприемат и познаят, не представляват интерес за Кроче, всеки израз го тревожи като знак на духовното, интуитивното, а не на материалното.

"Поставихме открито знак за равенство между интуитивното познание, т е. експресивното, и естетичния факт, т. е. художествения, приемайки творбите на изкуството като примери за интуитивно познание и признавайки на последното черти на тези творби. . . Признаваме - продължава Кроче, че изкуството е интуиция ; но интуицията не винаги е изкуство; артистичната интуиция е особен род, който се различава по нещо повече от интуицията в общ смисъл. . . Човек, казано накратко, се издига до изкуството, онагледявайки самата интуиция, а не наблюденията си, както става при обикновената интуиция"4.

Изразът (или експресията) и красивото не са две различни понятия, а едно, при условие че изразът е сполучлив. Поради това знак на равенство съществува само между артистичния (естетически) факт и експресията като вътрешен израз.

Централната наука за експресията е естетиката, а тя изучава естетическите факти, произведенията на изкуството, включително поетичните. Това е предпоставката естетиката да се идентифицира с езикознанието5 - общото езикознание - като философска дисциплина, която има също за предмет естетическия факт6. Естетическият факт, адекватен на експресията, е адекватен на всеки артикулирай звук "разграничен и организиран за целите на експресията", т. е. на творческия дух, но не е адекватен, според Кроче, на експресията като болка и ужас, изразена в звукове (междуметия).

"Езикът" на изкуството се противопоставя на "езика" на логиката, или образът е противоположен на понятието. Поради това въпросът за поетичния език е въпрос за категорията "поетичност", а тя може да се наблюдава в известна степен във всяка човешка проява. Защото: "Човек винаги говори като поет, тъй като се изразява като поет и като него изразява чувствата си."

Комуникативната функция не е функция на поетичния език, който е безразличен изобщо към практическата функция, ако

приемем комуникативната За практическа. Езикът на изкуството е автономен, той сътворява свой собствен свят. Поезията е специфичен език, който принадлежи на естетическото познание.

От Кроче нсоидеалистите адаптират редица основни идеи; - Езикът е експресия, външен израз, напълно адекватен на вътрешния и никаква конвенция не съществува нито за експлицирането му, нито за разбирането от друг. За експресията действува само активността на духовния етимон, или духа. Тя е творчески израз на духа. "Думата, която е дарена с акцентиране, като звуков образ, е най-чистото огледало на духа" - пише Фослер. - Добрият изговор е при последна сметка ясен изговор и не трябва да се смесва с доброто акцентиране, което все пак довежда до същинската интерпретация на духовното съдържание.. .

Разказвали са ми за един известен италиански актьор, че е успял да развълнува до сълзи публиката, като е броил подред от 1 до 100 с акцентирания, които би използувал убиец, разказващ за за престъплението с чувство за вина и покаяние. Никой не е мислил за числата, всеки се тресял от вълнение, съчувствайки на нещастния престъпник. Акцентацията придала на италианските числа необикновено значение. . .

Да се улови акцентът на езика, значи да се разбере неговият дух. Акцентацията е фокусът, свързващ стилистиката или естетиката с фонетиката; излизайки от акцента трябва да се обясняват всички фонетични изменения^. Следователно, езикът като израз, форма е адекватен на езика като дух, експресия, семантика.

Съществува тъждеството на поезията с езика. Формулата за равнозначността на поезията като творчески>, естетически факт и поетичният език като творчество на духа у Фослер и Шпицер е равна на формулата на Кроче. За Кроче и за неоидеалистическата лингвистика познанието на тази формула е интуитивно. За Кроче интерпретацията обаче се дава от естетиката и съвпадащата с нея лингвистика, а за неоидеалистите - от стилистиката.

В същото време философът Кроче различава поетичния език от логическия или концептивен език. И още по-точно: диференцира теоретичния език на философията от практическия език на отделните езици. Неоидеалистите Фослер и Шпицер снемат тази опозиция като неактуална и лансират друго противопоставяне:

поетичен език срещу риторичен език (т. е. прозаичен); поетичен език срещу професионални езици. То остава обаче само маркирано.

4 Теопа Ьас'ап Шегас^сЬ га егап;'са. р. 401.

5 Пак там, с. 417.

6 Кроче има I о-о :обено разбиране за езикознанието. То се занимава с всички форми на израза на духовната човешка дейност.

7 V о в 5 1 е г, К. РоаНтхтиз ипс1 МеаИятив ш <1ег ЗргасЬуиязепясЬаЙ, НеУе1Ьегв 1904; V о 8 5 1 е г, К. с1 а1. 8Ш(Иа ЖуНЖусгпе. \Уаг8гауга, 1972 (превод на полски език), р. 69. В изследването имаме предвид полското издание на текста.

112

113
Поетичният език не е предназначен за всеобща комуникация, но затова манифестира преживения свят от човека и задача на стилистиката е да изследва именно тази негова същност- Стилистиката трябва да се стреми към проникване в произведението като неделимо цяло, в центъра на което се намира духът на вътрешния му създател и организатор, или първопричината.

4.1.2. "ПОЗИТИВИЗЪМ И ИДЕАЛИЗЪМ В ЕЗИКОЗНАНИЕТО"

Още заглавието на студията подсказва, че тук ще се изясняват позициите на две опозитивни течения. Струва си да приведем думите на Кроче, които звучат почти афористично "Никой не може да изложи една истина по друг начин, освен чрез критика на чуждите разсъждения по въпроса"8. Ученикът Фослер следва този принцип на учителя Кроче.

"Под позитивизъм и идеализъм - пише Фослер - разбираме не (курс. мой - В. П.) две различни философски системи или групи системи, а единствено две основни направления на нашите познавателни методи.. . Става дума за целта и пътищата на познание. Позитивизмът и идеализмът тук не са теоретично-познавателни, а методологично-познавателни"9. Методологичното ' различие се изразява във факта, че позитивизмът концентрира;

своето внимание върху "материала" на познанието, а не върху причинните връзки - връзки, които трябва да се търсят не в.' нещата и явленията, а в самото човешко разбиране, което е "как" фактически да приложим нашето интуитивно познание към обективните научни изследвания"1" (к. м. - В. П.).

Следващата точка от разсъжденията на Фослер се отнася имен-1 но до "Позитивистичната подялба на науката за езика" като ре-! зултаг от метода, приложен към изучаване на езика: излиза се от| чисто фонетичните явления и се стига до тези, които водят къ^Ц, интерпретацията на психологически фактори. Така позитивизмът! изгражда една йерархия на езиковедските науки, при която се] върви от звук към изречение, към сегментация на речта (звук, су-;