Венче попова българската стилистика

4 Срв. Ш в е й ц е р, А. Д. Современиаяс оциолингвистика. М., 1976, 100-101.

5 В и н о г р а д о в, В. В. Стилистика. Теория псзгической речи. Поз-тика, с. б.

92

тична реч, започнало още от Възраждането, върви по възходяща линия успоредно с жанровото разнообразие на литературните текстове независимо от своята вътрешна сложност и противоречивост. Когато казваме "възходяща линия", имаме предвид напредващ процес в развитието на езиковата синонимика, символика, семантично обогатяване на лексиката, преобразуване на традиционни фразеологични словосъчетания с естетическа цел, актуализиране на познати езикови клишета от сферата на фолклора и църковнославянската книжнина и т. н. От друга страна, както е известно, протича процес на взаимодействие между езика на художествената литература и общобългарския език, при който, по сполучливия израз на Н. Георгиев, "художествената литература не само получава от средата си, тя се и отплаща. Отплаща се и на езиковата среда, сред която израства"6.

Развитието на съвременната българска литература, което означава развитие и напрежение на езика, двустранна динамика на процесите, извършващи се в литературата и в езика, действува като фактор за появата на стилистични концепции, обърнати с лице към езика на художествената литература. Като се започне от онези постановки на риторичната теория, които експлицират естетическата й функция, и се стигне до конкретни наблюдения върху езика на отделни литературни творби или автори, в следосвобожденската ни стилистика се очертава профилът на една стилистична доктрина, насочена към езика на художествената фикция. Веднага трябва да кажем, че тя няма цялостен вид и не почива на единна концепция по силата на две основни причини:

- историческите обстоятелства;

- научната ситуация.

Историческите обстоятелства се свързват все още с първоначални моменти от развитието на съвременното общество, които грудно могат да дадат почва на интелектуална дейност, насочена

6 Георгиев, Н. Тезиси по историята. . . с. 10.

93

към доктринерство в хуманитарната област и по-спепиално към такава крехка наука като стилистиката.

Н. Георгиев7 посочва една приемлива класификация на езиковите доктрини на българската литература, при които има хронологична последователност, застъпване, но и устойчивост. Тези езикови доктрини - националнозащитна, стиловоподборна, естетическа и семантическа - се отнасят до основните принципни схващания за езиково-стилната реализация на литературата като такава. Те не трябва да се смесват обаче с теоретичните гледни точки към езика и стила на литературата, макар че не са изолирани от тях. Тези гледни точки от своя страна подлежат на систематизация, но за съжаление не могат да се посочат ясно ограничителни различия помежду им и хронологията в прокарването им. В основата си те почиват на компилативни елементи от различни чужди доктрини, понятия и терминологичен апарат. При разяснението им това ще проличи.

И така какви теоретични схващания и гледни точки се развиват от Освобождението до средата на века в нашата стилистика, които само условно могат да се покрият в понятието доктрини на стилистиката?

3.1. РИТОРИЧЕСКО-ЕСТЕТИЧЕСКА ДОКТРИНА

Тя е първата, с която започва своето развитие следосвобожденската ни стилистика извън ръководствата и учебниците по словесност и стилистика. В този смисъл тя е и най-старата фаза на нашата съвременна наука за стила и неговите особености, която не отзвучава и след първата половина на века и с някои свои положения подпомага т. нар. езикова култура и практическа стилистика.

Възможностите да се развие риторично-естетическата доктрина в нашата стилистика лежат преди всичко в самата риторика, разгледана от нас твърде обстойно. Но тук ще си позволим да обобщим за нейната роля следното: Като наука, която внася в спонтанната, неорганизирана реч система от правила за постройката на текст,

Георгиев, Н. Цит. съч. 10-11.

94

ориентиран към три момента - убеждение, емоционална реакция и доказателство - риториката всъщност извежда два основни принципа за постройката на дискурса: логически - като основен задължителен, и естетически - като допълнителен, застъпен в различна степен и чрез различни езикови средства, обобщени от риториката като тропи и фигури.

Начинателите на риторическо-естетическата доктрина са Л. Ми-летич и Ал. Теодоров-Балан. Тя лежи в плана на техните интереси към граматиката и устройството на българския език и това малко или много не й придава самостоятелност и независимост по отношение на чисто лингвистичните проблеми.

3.1.1. ХРОНОЛОГИЧЕСКИ ПЪРВОТО ИЗСЛЕДВАНЕ Е НА Л. МИЛЕН 14:

"Един важен недостатък в нашия книжовен стил"8. В него натежава "недостатъка" или критиката към "недостатъка" на писмената реч да пренебрегва глаголността и конкретността в израза за сметка на именните конструкции, които му придават статич-ност и "неизразителност". За историята на съвременната стилистика обаче изследването на Милетич има значение с уводната си част. Постановките в нея се свеждат до следното:

1. Стилът е естетическа категория, реализирана чрез средствата на езика. "Колкото и да е прозаично едно съчинение, все трябва стилът му да задоволява поне едно от елементарните естетични изисквания" (с. 91).

2. Стилът не се учи "чрез правила и упътвания".

3. Правилата и упътванията се дават от стилистиката. "Стилистиката, формирана в лоното на риториката като свод от правила за стил, такава, каквато се разпространява като школско знание, за нашия учен няма нищо общо с категорията "стил", която се гради върху естетически елементи на езика. "Въпрос е - пише Милетич, - може ли стилът да се учи чрез правила и упътвания, които дава учението, наречено стилистика. Щом ценността на стила съставят естетични елементи, сир. елементи, присъщи на художествата, ясно е, че хубавият стил не е обикновена

8 Милетич, Л. Един важен недостатък в нашия книжовен стил. Български преглед. С., г. I, 1893, № 2, 91-112.

95
механическа сръчност и че според това не може стилистиката да даде на писателя нещо повече, отколкото дава поетиката на поета или риториката на оратора: нейна задача остава само теоретично да разяснява това, което обикновено се представя като угодно или противно на естетическия вкус." (с. 91).

4. Стилът като естетическа категория се основава на образността. Но под образност "трябва да разбираме не само тропите и фигурите в стила, но изобщо всяко по-живо, по-конкретно изражение вместо едно отвлечено (абстрактно)" (с. 93).

Ако разсъжденията на Милетич се ограничаваха само с посочените дотук постулати, щяха да бъдат по-избистрени, макар и съставени въз основа на: а) риторичната доктрина за стилистиката като наука за видовете стил и правилата за постигането на стила; и б) доктрината за стила като категория, свързана с езикови средства, реализиращи естетическа функция и въздействие (по същество също риторически тезис, но акцентиращ на естетиката и литературността на израза). Традицията обаче трудно се надскача, още повече от учен, чиито внимание и амбиция не са посветени на област, която е извън границите на основните му интереси. Така е и в този случай. Освободеното от стилистиката на Милетич понятие 'стил", е все пак в неин плен, защото Милетич "съгласява" образността на стила с понятието 'хубав' стил и обяснява по-нататък, че "хубав" означава още конкретност, откъснатост от философско-абстрактни изрази, отвлечени обрати и др.; търси още хубостта в живостта на народните говори, мярката при употребата на абстрактните езикови средства и т. н. Конкретният материал, представен по-нататък в статията на учения, е мотивирана рецептура, но все пак рецептура за това, как някои граматически средства, изразяващи абстрак-тност, трябва да се заменят с такива, чиято семантика изразява конкретност.

На фона на унилия старт на следосвобожденската ни стилистика не може да не отбележим обаче, че Милетич е първият линг-вист, който зачита самостоятелния терен на тази наука. Именно нейната "естетическа" задача е основното й отличие от граматиката, и по-специално от синтаксиса, защото синтаксисът дава законите за "ясно и точно" предаване на мисълта, но не може да даде теорията на "хубавата форма". А стилистиката я "дава" или по-точно разяснява. От друга страна, тя дава знанията за "хубава форма" само за тези, които имат усет към естетика, за всички останали - стилистиката допринася само "негативна полза" (с. 92).

96

И така стилистиката в интенциите на Мнлетич, както и граматиката, носи нормативен характер, но нормата и е насочена към естетиката на словото. Естетиката на словото, създадена по правилата на стилистиката обаче, от друга страна, е различна от свободната естетика на словото, създавана от творческите личности. В хода на тези разсъждения се ражда една идея на Милетич, която е оригинална с формулировката си и макар да е повлияна от принципа при съставяне на дискурса - логическия и естетическия, разкрити от риториката, можем да я отнесем изцяло към постиженията на самостоятелните лингвистични концепции на българския учен.

обективна и субективна. В обективната страна или просто в "обективния стил" се кръстосват прозаичните правила на синтаксата със естетичните на стилистиката" (с. 92); "Тъй наречената "субективна" страна на стила остая свободна от стилистичните правила, понеже те се отнасят към обективната, най-важната основа на стила, която трябва да съдържа онзи т!штит от граматическа правилност на езика и естетически ред в изложението, без които стилът не може да се издига до никаква субективна оригиналност" (с. 92).

Това е една постановка, която в последното десетилетие на века, в самото начало на българската следосвобожденска стилистика, върви към идеята на съвременни стилистични концепции за стила като "отклонение от нормата"9.

"Индивидуалността" на стила, "субективният стил" според Милетич не се свързва с нищо друго, освен с отклонението от повсеместното, предписаното от "нормативната", "обективна" стилистика. Но отклонението се схваща само в образността, естетиката, въздействуващата форма, влизаща в постоянно съгласие със съдържанието (с. 91). Милетич е чужд на разбирането за индивидуалния стил като изява на талант, вдъхновение, неповторимост, без, разбира се, имплицитно да не подразбира действието на тези фактори. Той е привърженик на схващането, че у нас има вродена способност към "хубавото", но тази способност подлежи на възпитание, както за да се научи човек на обективен стил, тъй и да развие субективен стил.

В концепцията на Милетич лежи още едно разбиране, усвоено от риториката и поетиката - връзката на стила с жанра, отбе-

9 Тук трябва да отбележим, че с основните постановки на тази теория в съвременната стилистика се е занимавала А. Замбоса в дипломната си работа "Някои проблеми на съвременната англо-американска стилистика", 1981.

7 Б ълтарсхат> ствлвсгвм до 50-те годени ва XX в.

97
лязана в случая като стил на "прозаичното" и "поетичното". Възможно е, а може би е и сигурно, че той е познавал Потебня и възгледите му за поетичния език, част от които засягат делението:

поезия като деление на два типа език - поетичен: прозаичен. "Стилът бива различен по това, дали е съчинението поетично или прозаично, и то в разна мярка не само според нееднаквостта на прозаичното или поетичното съдържание, но и според целта, която авторът има пред очи" (с. 91).

Каква е социалната функция на стилистиката? - Практически полезна за всеки, който "покрай богатството на идеи има и смисъл за хубава форма" заключава Милетич (с. 92).

3.1.2. АЛ. ТЕОДОРОВ- БАЛАН. "СЛОГ И ГОВОР"10 "ХУБОСТ НА ЕЗИКА"

Още преди да е изтекло първото десетилетие на нашия век Александър Теодоров-Балан поднася на все още устройващата се българска филология своята естетическа или "естетска" теория за езика.

"Хубостта на езика" - това е проблемът, поставен пряко и откровено, дори призивно в едноименната му статия, който внася допълнителен, но неизменно присъствуващ щрих в разсъжденията на учения върху българския език. Независимо коя страна от си-1 стемата е обект на неговия анализ, Балан не пропуска възможността да прибегне и до естетически аргументи. И нека отбележим "естетското" в разсъжденията на Балан е изчистено от романтичното или неуко умиление пред езика, от омаята на словословието и патриотичното възвеличаване, от доказателствата за величието на родния език и от разнищени чувства за езиковите откровения на българския дух. Балан е учен, теоретик и изследовател на езика и "хубостта" на езика е у него дефинирано понятие и дефинитивно защитено12. Естетическите разбирания на Балан за езика, или естетиката на езика, са част от неговите лингвистични възгледи и изискват свое самостоятелно изследване, което в нашето проучване не може да намери място. Естетическата гледна точка върху езика е свързана обаче и със стилистични въпроси. Бихме могли да предполагаме връзка между риторическо-естетическата док-

10 Тсодоров - Балан, Ал. Слог и говор. - Училищен преглед. IX, 1904, 395-475.

" Теодоро в-Б а л а н, Ал. Хубост на езика. - Философски преглед, г. IV, 1932, 167-186, V г

12 Пак там.

трина на Балан и естетическата доктрина за езика на литературата, развита в десетилетията след Освобождението, за която видим подтик са зачестилите укори срещу българския език" (не случайно именно Базовото стихотворение "Български език" е приведено и анализирано в "Слог и говор"), но докато естетическата доктрина за литературния език е въпрос главно на творческа реализация на езика на литературата, риторическо-естетическата се свързва с теорията на езика.

Пръв израз на някои схващания на Балан по стилистични въпроси се открива в студията му "Слог и говор". И тук, както и при Милетич, стилистиката и проблемите на стила се свързват с проучвания върху някои страни от системата на българския език. Но докато Милетич в разгледаното съчинение пристъпва към стила, излизайки от по-конкретна цел и задача, независимо че резултатите от разсъжденията надминават ограничението на замисъла му. Балан тръгва от по-широки изходни позиции. Една от тях е естетиката на езика да защити като категория, присъща на самия език. Без да се спираме подробно на разсъжденията на учения в тази насока, извеждаме само неговите основни постановки:

- Езикът на човека обхваща в себе си целия човек като същество духовно и физическо. Поради това към езика може да се пристъпи от различни гледни точки.

- Ако се пристъпи към езика само като към форма на изказа, той става предмет на естетическо наблюдение (курс. ориг.-А. Т.-Балан).

- Тъй като "езикът сам по себе си назначен да произвежда впечатление у другиго, както никое друго явление в природата", той е "по предимство произведение естетическо" (с. 395).

- Езикът възбужда у нас образи на предмети, както архитектурата, ваянието, живописта; възбужда настроения както музиката; той е материал на поезията, която е способна да възпроизвежда впечатления.

Естествено върху постановките е влиял духът на лингвистичните направления и идеи. Психологизмът, присъщ на младогра-матиците, се е отразил върху Балан, независимо че ученият не може да се приеме за техен последователен привърженик. В разсъжденията на българския учен за словото като израз на духа и състоянието на човека без съмнение са действували постановките на Хумболдт и Кроче. В твърдението за образния характер на езика и думата като образ на впечатленията се съзират идеи на Кроче и Потебня. Защитавайки тезата за образността на езика,

" Срв. Георгиев, Н. Цит. съч., с. 9.

98

99
Балан е наясно за по-широкото и по-тясно разбиране на понятието 'образност' и 'естетика'. Ето думите на Балан: "Когато говорим тук за естетик, не бива да разбираме само такъв оценител на формата, който решава за достойнството на художествените произведения. Ние вземаме тая дума по-широко. Истина е, чеи словото е създание - както рекохме - първоначално поетическо, като образ на впечатление, ала в онуй прозаично положение, при което си служим с него за всекидневните си общувания, то не е образ на впечатление, но материално средство за схващане, за облекло на мисълта. И оня естетик, който не разглежда това облекло, ще преценява за него просто въз основа на исканието на пълна съотнесеност между мисъл и слово, а не между поетическа идея и форма" (с. 396).

И така ето постановката и проблемите, които центрират естетическия подход към езика и в частност - към българския език.

Слогът и говорът имат обща материална страна - езикът, а езикът като физически материал за слога и говора се състои от звукове "що съставят всички негови думи със значение (защото този материал изрично е създаден да има значение, а не току - да звучи!). В слога звуковете, или думите от звукове, се пишат, и от правилата за това излиза правопис. На правописа за слог, на ортографяита отговаря ортоепиката за говора, правоговорьт, което ще каже: правила за изговор на звукове, или на думи от звукове (с. 399, курс. ориг.-А. Т.-Балан).

Оттук нататък следва подробно разгръщане на ортографията и ортоепиката на българския език в план на минало и настояще, на съпоставка между двете системи за разкриване на съвпадежа и отклоненията между тях. При това разглеждане естествено се включват интонацията и отговарящите й препинателни знакове.

Следва един логически въпрос: върху ортоепичните и правописни правила ли почива естетиката на езика?

Балан е по-широкомислещ, за да даде на въпроса, който се налага, директен отговор. Той е езиковед и нищо, което може да се постави в светлината на езикознанието, не му е чуждо. Езикът

т

е универсална система, с която си служат хората в практическото общуване; езикът е средство на поезията и прозата, на театъра и на говорителите по националните радиостанции14. Естетиката на езика е познание на възможностите на езика и средствата, с които разполага както устната, така и писмената реч. Двете разновидности на езика се различават и в същото време си съответствуват. Необходимо е да се знаят съответствията и различията на двете системи и правилата, които ги обединяват и разграничават. Правилата не са изкуствено наложени, те съществуват, за да се получи съвършенството на "израза". Поради това и правописът "на един език има за цел да даде на всички негови думи, употребени за изказ на мисли, за всичките еднакви потекло, форми и положения на думите еднакво писмено означение. Тая еднаквост се ограничава преди всичко с еднаквостта на езика на едно сплъстено в по-тясна цялост множество на индивиди. . . Искането на правопис в слога се свожда към искане за - граматика в слога! . . . Правилата на изговора правят дял от тъй наречената калилогия (красноговор), която обръща внимание особите върху изразност-та на езика" (с. 399, 403, курс. ориг. - А. Т.-Балан).

Всред обстойно изложените и аргументирани възгледи на Балан върху естетическите стойности на езика се гуши скромно името на науката стилистика, която тук ни занимава. Няма съмнение, че Балан я засланя, без да й отдава особено значение. Ето какво пише Балан: "В нашите училища също се работи за отглеждане на усет към хубостите на изказа - обаче само на писмения изказ, като се учи стилистика и се правят стилистични разбори;

усет към хубости на устния изказ не се възбужда нито чрез

14 По-озстойно за естетиката на езика на говорителите в радиостанциите вж. в " Хубост на езика''.

101
наука, нито чрез жив пример. То е недостатък, против който трябва да се работи" (с. 397).

Следователно според схващането на Балан:

- Стилистиката е наука за естетиката на писмената реч. Ролята й е да "отглежда усет" към хубостите на писмения изказ.

- Езикът обаче е "слог и говор". Стилистиката не се занимава с говора, но той не може да отпадне от нашите интереси, защото е също израз на естетика, на "хубост". Балан само споменава, че риторически правила за говора не са нужни. Той не поддържа дидактичния характер на риториката. Приел обаче най-важното от риториката - интереса към устната реч, актуализира друга идея: естетиката е иманентно качество на говора. За нея не могат да се създадат правила, а да се развива усет.

В "Хубост на езика"15 естетическата концепция на Балан намира по-широко и теоретически обосновано изложение.

Преди всичко, колкото и да е странно, Балан поддържа изразът на Бюфон Ье 51у1е с'е81 ГЬоште шете - Стилът - това е човекът вероятно поради голямата му популярност, без да си дава сметка за неговата безсъдържателност. Ето мотивировката на Балан: "Този израз включва в себе си и нашето твърдение, че каквото и да кажеш дето и да е, както го кажеш, то ще те издаде из някой кът на твоята душа" (с. 305).

Познатата ни вече теза, че не само поетичният език, но и езикът, на който общуваме, също е извор на естетически качества, тук взема по-широки и мотивирани размери, но в същото време и по-определен риторичен профил, без позоваване на риториката:

1. Центърът на тежестта в защита на естетическите начала пада върху устната реч и по-специално върху звуковата й страна. Още в уводните си бележки Балан твърди, че "краснословието" или "красноговорът" от гр. каМд^оуш почива "по преднина върху гласковата, звуковата, тоновата. . . страна на езика" (с. 604).

2. В "Хубост на езика", както и в "Слог и говор" се тръгва от конкретни наблюдения върху звуковия ефект на отделни типове съгласни, гласни и звукосъчетания, за да се изведат такива стойности като: хармония (еуфония), нехармоничност "красно празно-словие" и др. В конкретните си анализи тук, както и в "Слог и говор" върху разработката на естетическата стойност на звуковата страна на езика Балаи се родее с идеите на руските

11 (т.ггията ..Хубост на езика" е поместена п: Александър Теодоров-Балан. Избрани произведения. С., 1983 .04-323. Интерпретацията на текста,

цитатите и пагинацияча им >:мат предьид статията в тока издание. В жго е спа ея оригиналът.

102

3. Правоговорът, актуална тема за старата риторика, позаглъхнала в съвременните й версии, е тема номер едно за нашия учен, без да е поредно първата. При разглеждането й той си осигурява най-вече възможност да обърне внимание на фонетичната и фонемна страна на езика и да докаже, че музикалността на езика и хармоничността са свързани с правоговоренето (респ. и с правописа).