глава: Великото пътуване за Ханаан

6 глава: Великото пътуване за Ханаан

И ВЗЕ АВРААМ СВОЯТА ЖЕНА САРА И ЛОТА, СИНА НА БРАТА СИ, С ВСИЧКИЯ ИМ ИМОТ, КОЙТО БЯХА СПЕЧЕЛИЛИ /И ХОРАТА, КОИТО БЯХА ПРИДОБИЛИ В ХАРАН/ И ИЗЛЯЗОХА, ЗА ДА ОТИДАТ В ХАНААНСКАТА ЗЕМЯ.

(Бит. 12:5)

Пътят от Харан, родното място на родоначалниците, за Обетованата земя води повече от 1000 километра далеч на юг. По течението на реката Белих се отива до Ефрат, оттам по един от хилядолетия стар кервански път се продължава през оазиса Палмира, библейския Тадмор, за Дамаск, а после в югозападна посока за Генисаретското езеро. Това е един от важните търговски пътища, които водят отдавна от Ефрат за Йордан, от царствата в Месопотамия за финикийските приморски градове на Средиземно море и за далечната Нилска страна — Египет.

В наши дни този, който желае да премине пътя на Авраама, има нужда от четири визи: за Турция, в която се намира мястото на Харан, за Сирия, т. е. за пътя от Ефрат през Дамаск до реката Йордан, и за държавите Йордания и Израел, които съхраняват древния Ханаан. По времето, когато е живял бащата на родоначалниците, пътуването е било по-лесно в това отношение. Защото през дългото си пътуване той е преминал само една-единствена голяма държава, царство Мари, която е трябвало да напусне. По-малките градове-държави между Ефрат и Нил са могли да бъдат лесно обходени. Пътят за Ханаан е лежал свободен.

Първият по-голям град, който Авраам трябва да е срещнал по своя далечен път, съществува и днес — Дамаск.

Пътуването с автомобил от Дамаск за Палестина през пролетта означава преди всичко едно чудесно преживяване.

Древният град с неговите тесни улички и тъмни безистени, с неговите джамии и останките от римски строежи лежи сред широка, плодородна низина. Когато арабите говорят за рая, те си представят Дамаск. Кое селище на Средиземно море би могло наистина да се сравни с този град, който всяка пролет разлива несравнимото пъстро великолепие на цъфналите си дървета! В безбройните градини и в поляните край неговите стени се преливат розовите цветове на бадемовите дървета и кайсиите. Цъфнали дървета красят и постепенно възлизащия път, който води на югозапад. Сменяват се плодородни ниви с маслинени гори и просторни черничеви плантации. Високо нагоре, от дясната страна на пътя, извира реката Ел Барада, която надарява страната с плодородие. Тук от равната цветуща низина се издига стръмно и величествено в небесата прочутата планина Ермон, висока 2750 метра. От южните склонове на този планински масив избликват също изворите на реката Йордан. Той доминира така очевидно и просторно над двете страни, сякаш природата го е поставила като исполински граничен камък между Сирия и Палестина. Неговата верига от върхове остава покрита със сняг дори в най-голямата лятна горещина. Впечатлението става още по-силно, когато по-нататък, вляво от пътя, изчезне зеленината на нивите. Еднообразни, сиво-кафяви хълмове, прорязани само от сухи долини, се редят до далечния премрежен хоризонт, където започва пламтящата пустиня на Сирия — родината на номадите. Един час и половина пътуването върви леко все нагоре. Сега нивите и горите стават по-редки. Зеленината отстъпва все повече и повече пред пясъчната сивота на пустинята. После дебелите тръби на един петролопровод пресичат изведнъж пътя. Петролът, който тече в тях, има вече огромен път зад себе си. Неговото пътуване започва от петролните кули на Бахрейнските острови в средата на Персийския залив, отдалечени 1500 километра, и завършва в пристанищния град Саида на Средиземно море. Саида е старият Сидон от Библията.

Сега зад една верига от хълмове се появява изведнъж планинската страна Галилея. След няколко минути става проверка на паспортите. Сирия остава назад. Пътят минава през един малък мост. Под неговия свод се провира бърза тясна рекичка. Това е Йордан; ние сме в Палестина, в младата държава Израел.

След 10 километра пътуване между тъмни базалтови скали в низината трепва блестящосинята повърхност на Генисаретското езеро. По това тихо езеро, край което времето сякаш е престанало да тече, проповядваше някога Иисус от една лодка пред малкия Капернаум. Тук каза Той на Петра да хвърли мрежата и да улови с едно хвърляне такова голямо количество риба. Още две хилядолетия преди това край неговите брегове пасяха стадата на Авраам. Защото пътят от Месопотамия за Ханаан минаваше край Генисаретското езеро.

Ханаан е тясната планинска ивица земя между Средиземноморското крайбрежие и краищата на пустинята, от Газа на юг и нагоре до Хамат на север, край бреговете на Оронт.

Ханаан значи «страна на пурпура». Тя дължи името си на един местен продукт, високо ценен в древността. Още в най-ранни времена жителите са извличали от един морски охлюв, който се е намирал изобилно там, най-прославеното средство за боядисване в античния свят, пурпура. Той е бил толкова рядък, добивал се е така мъчно и затова е бил толкова скъп, че само богатите хора са могли да го заплатят. Дрехите с пурпурен цвят са били считани навсякъде в древния Изток като признак на високо съсловие. Гърците наричаха производителите на пурпур и майсторите в боядисването с него по Средиземноморското крайбрежие финикийци, а страната им — Финикия, което на техния език значеше пурпур.

Ханаанската земя е и родината на две неща, чието въздействие раздвижи истински света, а именно: на думата Библия и на азбуката ни! Един финикийски град стана кръстник на гръцката дума «книга»; от града Библос, приморски град в Ханаан, се образува «библион», а от това — по-късно «Библия». В девето столетие преди Христа гърците възприеха от Ханаан буквите на нашата азбука.

Тази част от страната, която трябваше да стане родината на израилския народ, беше наречена от римляните според най-злите врагове на Израил «Палестина», което произлиза от «палестими»; така се казваха филистимците от Стария Завет. Те живееха в най-южната част на крайбрежието на Ханаан. Цял Израил, от Дан до Вирсавия (1 Цар. 3:20), така определя Библията пространството на Обетованата земя; това е земята от извора на Йордан в подножието на Ермон до хълмовете западно от Мъртво море, до южната страна, до Негеб.

Ако се хвърли поглед на глобуса, Палестина е само едно нищожно петънце върху нашата земя, една тясна ивичка. Древното царство на Израил може спокойно да се пропътува сега с автомобил за един-единствен ден по продължение на границите му. Дълго 230 километра от север към юг, широко 37 километра на най-тясното си място и голямо 25 124 квадратни километра всичко, то съответствува по големина на остров Сицилия. То е било по-голямо само за няколко десетилетия от своето неспокойно минало. При управлението на неговите прославени царе Давид и Соломон държавната територия се е простирала до ръкава на Червено море при Ецион-Гавер на юг, а на север — далече зад Дамаск, дори до Сирия. Днешната държава Израел, която има 20 720 квадратни километра повърхнина, е по-малка с една пета част от царството на отците.

Тук никога не са цъфтели занаятчийство или индустрия, чиито произведения да са били желани от останалия свят. Прорязана от хълмове и планински вериги, чиито върхове са високи над 1000 метра, на юг и изток заобиколена от пустини, на север граничеща с планините Ливан и Ермон, а на запад — с равното, неудобно за пристанища крайбрежие, тази страна лежи като беден остров между богатите царства край Нил и Ефрат, на границата между два континента. Източно от делтата на Нил завършва Африка. След една безутешна пустинна област, широка 150 километра, започва Азия; и на нейния праг лежи Палестина.

Ако тази страна в течение на променливата си история е била винаги въвличана в големите световни събития, това се дължи именно на нейното разположение. Ханаан е съединителното звено между Египет и Азия. Най-важният търговски път на древния свят минава през тази страна. Търговци и кервани, странствуващи племена и народи минават по този път, по който биват последвани по-късно от войските на великите завоеватели. Египтяни, асирийци, вавилонци, перси, гърци и римляни правят едни след други тази страна и жителите й арена на своите стопански, стратегически и политически интереси.

Търговски интереси раздвижиха гиганта край Нил, когато още през трето хилядолетие преди Христа като първа велика сила простря пипалата си към древния Ханаан.

Ние докарахме четиридесет кораба, натоварени с кедрови стъбла /Построихме кораби от кедрово дърво/ Един «Слава на двете страни» — кораб с дължина 50 метра /И от кипарисово дърво два кораба, 50 метра дълги/ Ние направихме вратите на царския дворец от кедрово дърво — това е съдържанието на най-стария доклад в света за внос на дървен строителен материал през 2700 година преди Христа; сведенията за този транспорт на дървен материал при царуването на фараона Снефру са издълбани на една плоча от твърд чер диорит. Тази скъпоценна вещ се съхранява от музея в Палермо. Гъсти гори покриваха тогава склоновете на Ливан. Благородното дърво на техните кедри и кипариси беше високо ценено от фараоните като строителен материал.

Още 500 години преди Авраама по крайбрежието на Ханаан имаше оживен внос и износ. Нилската страна разменяше злато и подправки от Нубия, мед и тюркоази от Синайските мини, ленено платно и слонова кост срещу сребро от Таурус, кожени стоки от Библос, полирани вази от Крит. В големите бояджийски работилници на финикийците заможните хора даваха платовете си за боядисване в пурпурен цвят. За дворцовите дами се купуваше едно прекрасно синило с цвета на лазурен камък — синьо боядисаните клепки бяха много на мода, и стибиум — козметично средство за намазване на миглите, високо ценено от дамския свят.

В приморските градове Угарит (днес — Рас Самра) и Тир бяха настанени египетски консули, морската крепост Библос стана египетска колония, издигнати бяха паметници на фараоните и финикийски князе възприеха египетски имена.

Докато крайбрежните места предлагат картината на един международно оживен, доходен, дори разкошен живот, то навътре в страната само след няколко километра започва светът на една рязка противоположност. Планините край Йордания са огнище на постоянни размирици. Там не престават номадските нападения върху заседналото население, раздорите и враждите между отделните градове. Понеже те застрашават и керванския път покрай Средиземноморското крайбрежие, египетски наказателни експедиции трябва да вразумяват смутителите на реда. Надгробният надпис на египтянина Уни ни дава точна представа за начина, по който е била създадена една такава наказателна експедиция в 2350 година преди Христа. Военният комендант Уни получава заповед от фараона Фиопс I да събере войска против азиатските бедуини, които са нахлули в Ханаан. И той докладва за похода:

«Негово Величество обяви война на азиатските пясъчни жители и Негово Величество свика войска: В цялата южна страна, на юг от Елефантина... в северната страна навсякъде... и по средата на Йертет-Нубиер и Мазои-Нубиер и Йенам-Нубиер. Аз бях този, който състави плана за тях всичките»... Високата дисциплина на многоцветната войскова сила е похвалена изрично; при това ние узнаваме какви съблазнителни неща за плячкосване е имало тогава в Ханаан: «Нито един от тях не открадна... сандалите на някой човек, който идваше по пътя... Нито един от тях не взе хляб от някой град; нито един от тях не отне една коза от някого.» Военният доклад на Уни съобщава гордо за един голям успех и съдържа при това ценни сведения за страната: «Войската на царя се завърна в добро състояние у дома си, след като бе опустошила земята на пясъчните жители... след като беше разрушила техните крепости... След като бе изсякла техните смоковници и лозя... след като беше отвела голям брой от тях... като пленници. Негово Величество ме изпрати пет пъти, за да обхождам с тези войски страната на пясъчните жители при всеки от техните бунтове»...

Така първите семити — наречени презрително в Египет пясъчни жители — дойдоха като Pws — военнопленници в страната на фараоните.

Шу-Себек, адютант на египетския цар Сесострим III, пише петстотин години по-късно военен доклад, който е бил вдълбан навремето върху един паметник и е останал запазен в Абидос по горното течение на Нил: «Негово Величество потегли към север, за да отблъсне азиатските бедуини... Негово Величество стигна до една област, наречена Секмем... Тогава Секмем падна заедно с жалката Ретену (Retenu).»

Египтяните означаваха земята на Палестина и Сирия с думата «Ретену». «Секмем» е библейският град Сихем, първия град в Ханаан, който Авраам срещна при преселването (Бит. 12:6).

Походът на Сесострим III в 1850 година преди Христа ни въвежда във времето, когато са живели родоначалниците. Между това Египет е поставил вече ръката си върху целия Ханаан; страната се намира под владичеството на фараоните. Благодарение на археолозите светът притежава един тогавашен документ от тази епоха — една скъпоценност на античното творчество. Авторът му е някой си Синухе от Египет, място на действието — Ханаан, а време на действието — между 1971 и 1928 година преди Христа, при царуването на фараона Сесострим I.

Синухе, един благородник, който има връзки с двореца, бива заплетен в политическа интрига. Той се уплашва за живота си и емигрира в Ханаан:

«... Когато насочих стъпките си към север, стигнах до княжеската стена, която е изградена, за да предпазва от бедуините и да отблъсва пясъчните скитници(3). Страхувайки се, че стражите на стената, които тъкмо бяха на пост, биха могли да ме видят, аз се укрих в един храсталак. Едва вечерта тръгнах отново на път. Когато стана светло... когато стигнах до Горчивото езеро(4), аз паднах изтощен. Обзе ме жажда и гърлото ми пламна. Аз си казах: Това е дъхът на смъртта! Но когато обуздах сърцето си и дойдох на себе си, чух рев на стада и съзрях бедуини. Техният предводител, който е бил в Египет, ме позна. Тогава той ми даде вода и ми подвари мляко; и аз отидох с него при племето му. Това, което те ми направиха, беше добро.»

Бягството на Синухе е успяло. Той е сполучил да премине тайно високата защитна стена край границата на фараоновото царство, която е минавала точно там, където днес лежи Суецкият канал. Тази «княжеска стена» още тогава е била стара няколко столетия. Един жрец споменава за нея дори през 2650 година преди Христа: «Ще се строят княжеските стени, които не ще позволят на азиатците да нахлуват в Египет. Те молят за вода..., за да напоят добитъка си.» По-късно децата на Израил ще преминават често тази стена; никакъв друг път не води за Египет. Авраам е първият от тях, който трябва да е съзрял тази стена, когато е тръгнал за Нилската страна, подтикнат от глада (Бит. 12:10).

Синухе продължава: «Аз преминавах страните една след друга. Дойдох в Библос(5) и стигнах в Кедме(6), където прекарах година и половина. Ами-енши(7), князът на Горна Ретену(8), ме взе при себе си. Той ми каза: «Ти си добре при мене и слушаш да се говори на египетски.» Но той каза това, защото знаеше кой бях аз. Египтяни(9), които се намираха при него, му бяха разказали за мене.»

Онова, което египетският бежанец преживява в Северна Палестина, ние узнаваме до подробностите на ежедневния живот. «Ами-енши ми каза: «Наистина Египет е хубава страна, но ти трябва да останеш тук, при мене, и това, което аз ще ти направя, ще бъде хубаво.»

«Той ме постави над всички свои деца и ме ожени за най-голямата си дъщеря. Позволи ми да избирам в неговата страна измежду най-хубавото, което му принадлежеше, и аз избрах една част, която лежеше на границата с друга страна. Това беше една хубава област, наречена Яа. В нея имаше смоковници и лозя и повече вино, отколкото вода. Нейният мед беше прекрасен, а зехтинът й — неизмерим; и по нейните дървета висяха всички видове плодове. Там имаше пшеница и ечемик и най-различни стада безброй. Много спечелих аз чрез моята привързаност. Той ме въздигна в княз на своето племе в най-хубавата част на страната си. Аз имах хляб като ежедневна храна и вино като нещо обикновено, сготвено месо и печени гъски, също така и дивеча от пустинята, който ловяха за мене в капани и който ми носеха извън това, което моите ловджийски кучета придобиваха... и мляко в най-различна преработка. Така прекарах аз много години и моите деца станаха силни хора, всеки от тях — укротител на своя род.

Пратеникът, който тръгваше от Египет на север или пътуваше на юг към двореца, се отбиваше при мене(10), аз давах подслон на всекиго. Давах вода на жадния, посочвах пътя на заблудения и закрилях нападнатия.

Когато бедуините тръгваха, за да воюват против князете на другите страни, аз подготвях техния поход; защото князът на Ретену ми възложи да бъда дълги години предводител на войниците му, и във всяка страна, в която навлизах, аз правех... и... от пасищата и техните чешми. Аз плячкосвах стадата й, отвеждах нейните хора и ограбвах техните припаси. Аз убивах хората в нея с меча си и с моя лък(11) благодарение на превъзходството ми и на моите ловки пристъпи.»

Измежду многото приключения сред «азиатците» един двубой на живот и смърт е направил, изглежда, такова дълбоко впечатление на Синухе, че той го описва в пълни подробности. Един «силен мъж от Ретену» му се присмива веднъж в неговата палатка и го предизвиква да излезе навън. Той е сигурен, че ще може да убие Синухе и след това да плячкоса неговите стада и другите му имущества. Но Синухе, който като египтянин е опитен стрелец на лък от младини, убива «силния мъж», излязъл насреща му с щит, ятаган и копие, като го улучва във врата. Плячката от този двубой го направя още по-богат и могъщ.

Най-после в преклонна възраст той бива обзет от копнеж по родината си. Едно писмо от неговия фараон Сесострим I го повиква назад: «... Приготви се и ела в Египет, за да видиш отново двореца, при който си израсъл, и да целунеш земята край двете големи врати... Помисли за деня, в който ще бъдеш погребан и ще преминеш в достопочтеност. През нощта ще бъдеш украсен с миризливо масло и балсами от богинята Таит(12). Ще ти бъде дадена свитата в деня на погребението. Ковчегът ще бъде от злато, а главата му — от лазурен камък; и ти ще бъдеш положен на катафалка. Бикове ще те возят и певци ще крачат пред тебе, а при вратата на твоята гробница ще ти бъде изигран танцът на джуджетата. За тебе ще бъдат произнесени жертвените молитви и ще се направи заколение на твоя жертвеник. Паметникът ти ще бъде изграден от варовик, посред тези на царските деца. Не трябва да става така, че да умреш в чужбина и да те погребват азиатци, които ще те увият в сурова овча кожа.»

Сърцето на Синухе ликува. Той решава незабавно да се върне, завещава имота си на своите деца и определя своя най-възрастен син за «предводител на неговия род». Такъв беше обичаят при семитските номади. Така беше при Авраама и неговите потомци. Това бе унаследеното право на родоначалниците, което трябваше да стане по-късно закон в Израил. «И моето поколение, както и всичките ми имоти принадлежаха вече нему, моите хора и всички мои стада, моите плодове и всички мои сладки дървета(13). Тогава аз тръгнах на юг.»

Бедуините го съпровождат до граничните укрепления на Египет, а оттам го придружава една делегация на фараона с кораб до столицата, южно от Мемфис.

Каква противоположност! От палатката — в царския дворец, от примитивния, неспокоен живот — обратно в сигурността и лукса на един световен град с най-висока цивилизация. «Там намерих Негово Величество на високия трон в залата от сребро и злато. Тогава там бяха въведени царските деца. Негово Величество каза на царицата: «Ето Синухе, който се завръща като азиатец и е станал бедуин! Тя издаде силен вик и всички царски деца се разпищяха изведнъж. Те казаха на Негово Величество: «Това не е той, истинският, господарю!» Но Негово Величество отвърна: «Това е той, истинският!»

Аз бях въведен в един княжески дом — описва Синухе въодушевено, — в който имаше прекрасни неща, а също и баня... бяха там от съкровищницата, дрехи от царско ленено платно, смирна и най-фин зехтин; служители на царя, които той обича, имаше във всяка стая; и всеки готвач изпълни своята обязаност. Печатът на годините бе свален от моето тяло. Аз бях обръснат и косата ми — сресана. Един товар беше върнат на чуждата страна(14), а грубите дрехи — на пясъчните скитници. Аз бях обвит във фини ленени завивки и намазан с най-финото масло на страната. Заспах отново на истинско легло!... Така живях аз, почитан от царя, докато настъпи денят на вечната раздяла.»

Описанието на Синухе не съществува само в един екземпляр, от него са намерени удивителен брой екземпляри. То трябва да е било силно желано творение и затова трябва да е преживяло няколко «издания». Както преписите потвърждават, то е доставяло наслада не само в средното, но и в новото царство на Египет. Така да се каже — едно «любимо творение», първото за света, и по-специално за Ханаан!

Изследователите, които го откриха наново в началото на нашия век, му се насладиха точно така. както и съвременниците на Синухе преди 4000 години, но те го счетоха за един добре съчинен разказ, преувеличен по египетски маниер и лишен от всяка реалност. И така описанието на Синухе стана изобилен източник само за учените египтолози, но не и за историците. Поради споровете за изясняване на текста, на буквите, периодите и връзката между изреченията съдържанието му изпадна в забрава.

Между това Синухе дочака своята реабилитация. Защото днес ние знаем, че този египтянин е създал едно действително описание за Ханаан от онова време, около което и Авраам се е преселил. Първите сведения за Ханаан ние дължим на йероглифните текстове за египетските военни походи. Те се съгласуват с онова, което и Синухе описва. От друга страна, на някои места описанието на благородния египтянин показва почти буквално сходство с често цитирани стихове от Библията. Защото Господ те води в добра земя, се казва във Второзаконие (8:7). «Това беше една хубава земя» — казва Синухе. — Една земя — продължава Библията, — където има жито, ечемик, лозя, смоковници... «Там имаше ечемик и пшеница, смоковници имаше там и лозя» — разказва Синухе. А където в Библията се казва: Земя, в която има маслинени дървета и мед, земя, в която ще ядеш хляба си без оскъдност, египетският текст гласи: «Нейният мед беше прекрасен, а зехтинът й — неизмерим. Аз имах хляб като ежедневна храна.»

Описанието, което Синухе дава за начина на живота си при аморитите — в палатката, обкръжен от своите стада и заплетен в борбите с разюзданите бедуини, които трябва да прогонва от своите пасища и чешми, — отговаря на библейското описание за живота на родоначалниците. Авраам и неговият син Исаак също имат спорове за своите чешми (Бит. 21:25; 26:15, 20).

Колко старателно и точно са представени от библейското описание действителните жизнени отношения в онова време, това може най-добре да се разбере от резултатите на безпристрастното изследване. Защото пълнотата на новооткритите документи и паметници ни позволява днес да възстановим — по един нагледен и отговарящ на действителността начин — условията на живота в Ханаан по времето, когато там са навлезли родоначалниците.

Около 1900 година преди Христа Ханаан е само рядко населен. Всъщност той е тогава истинска ничия земя. Тук-там посред обработените ниви се издига някое укрепление. Близко разположените склонове са покрити с лозя или със смоковници и финикови палми. Обитателите живеят в постоянна готовност за тревога, понеже техните малки селища, разпръснати в далечината като острови, са подложени на дръзки нападения от номадите. Последните се явяват там със светкавична бързина, посичат всичко, отнасят добитъка и реколтата. Точно така внезапно те изчезват отново, неуязвими в просторните пясъчни низини на юг и изток. И непрестанно кипи борбата между заседналите по местата си земеделци и скотовъди и между разбойническите племена, които не знаят постоянен дом, чийто подслон е палатката от кози кожи някъде навън под широкото небе на пустинята. В тази неспокойна страна се скиташе Авраам заедно със Сара, своята жена, Лот, внука си, своите хора и стада.

И КОГАТО СТИГНАХА В ТАЗИ ЗЕМЯ, АВРАМ Я ПРЕМИНА ДО МЯСТОТО СИХЕМ И ДО ДЪБРАВАТА МОРЕ... /ТОГАВА ГОСПОД СЕ ЯВИ НА АВРАМА И РЕЧЕ: ТАЯ ЗЕМЯ ЩЕ ДАМ НА ПОТОМСТВОТО ТИ. И ТОЙ СЪГРАДИ ТАМ ЖЕРТВЕНИК НА ГОСПОДА, КОЙТО БЕ МУ СЕ ЯВИЛ/ ОТТАМ ТОЙ ТРЪГНА КЪМ ЕДНА ПЛАНИНА, КОЯТО СЕ НАМИРАШЕ НА ИЗТОК ОТ ГРАДА ВЕТИЛ; И РАЗПЪНА ШАТРАТА СИ ТАКА, ЧЕ ВЕТИЛ ОСТАНА НА ЗАПАД, А ГАЙ — НА ИЗТОК /И СЪГРАДИ ТАМ ЖЕРТВЕНИК НА ГОСПОДА И ПРОПОВЯДВАШЕ ОТ ИМЕТО ГОСПОДНЕ/ ОТТАМ АВРАМ ПРОДЪЛЖИ ПЪТЯ СИ И ОТИДЕ НА ЮГ.

(Бит. 12:5–9)

Край Нил биват открити забележителни останки през двадесетте години. Главните находки произхождат от Тевен и Сакарах. Берлински археолози придобиват една част от тях, друга — заминава за Брюксел, а остатъкът бива изпратен на големия музей в Кайро. Под внимателните пръсти на специалистите тези отломки се превръщат отново на вази и статуи, чиито надписи са най-удивителната им ценност. Текстът гъмжи от заплашителни проклятия и закани като: «Смърт», нека причинят те, «при всяка лоша дума и мисъл, при всяко съзаклятие, при зъл раздор и намерение». Такива и други нелюбезности са били отправяни предимно по адрес на египетските дворцови чиновници и благородници, но също така и към владетелите в Ханаан и Сирия.

Според едно старинно суеверие в същия момент, когато вазата или статуята бъде строшена, трябва да се унищожи и силата на прокълнатия. Често пъти проклятието е обхващало дори семейството, свитата, както и жилището на прокълнатия. Чародейните текстове съдържат имена на градове, като Иерусалим (Бит. 14:19), Аскалон (Съд. 1:18), Тир (Нав. 19:29), Асор (Нав. 11:1), Ветсамис (Нав. 15:10), Афек (Нав. 12:18), Ахсаф (Нав. 11:1) и Шехем (това е Сихем). Ето едно убедително доказателство, че споменатите в Библията градове са съществували още в XIX и XVIII столетие преди Христа; защото вазите и статуите произхождат от това време. Два от тези градове са били посетени от Авраама. Той отива при Мелхиседек, «царя на Салим» (Бит. 14:18) в Иерусалим. Известно е къде се намира Иерусалим; но къде трябва да е бил разположен градът Сихем?

В сърцето на Самария се намира една широка, равна долина, над която се издигат високите планински върхове на Гаризим и Ебал. Добре обработени ниви заобикалят Аскар, малко село в Йордания. В подножието на Гаризим, в непосредствена близост до това село, бяха открити развалините на Сихем.

Това е заслуга на австрийския археолог проф. Ернст Зелин; там след двегодишни разкопки през 1913 и 1914 година се появиха пластове от най-древно време.

Зелин се натъква на стенни остатъци от XIX столетие преди Христа. Те разкриват постепенно картината на една могъща обиколна стена със здрави основи, всички изградени от едри плоски камъни, под които се намират парчета от напречни камъни, дълги близо два метра. Археолозите означават този вид стенна зидария като «циклопна стена». Стената е подсилена още повече чрез една стръмнина. Строителите от Сихем са укрепили два метра широката стена не само с малки кули, но са я снабдили освен това и със земен насип.

От развалините се показват и останките на един дворец. Тесният четириъгълен двор, заграден от няколко помещения с дебели стени, едва ли може да се нарече дворец. Също като Сихем изглеждаха всички градове на Ханаан, чиито имена сме чували така често и от които израилтяните толкова се страхуваха в началото. С малки изключения всички забележителни строежи от онова време са известни. По-голямата част от тях бяха разкрити от лопатите едва през последните три десетилетия. Те бяха изчезнали в продължение на хилядолетия, но сега стоят нагледно пред нашите очи. Между тях са и много градове, чиито стени са били наблюдавани от родоначалниците: Ветил и Миспах, Герар и Лахис, Гезер и Гат, Аскалон и Иерихон Ако някой би пожелал да напише историята на строежа на укрепленията и градовете в Ханаан, той не би срещнал големи трудности поради пълнотата на разполагаемия материал, който стига до третото хилядолетие преди Христа.

Градовете на Ханаан представляваха укрепления. Те бяха убежища при бойните приключения, било поради нападения от внезапно появили се номадски племена, било поради враждите на самите хананейци помежду им. Оградни стени, направени от грамадни камъни, заграждат винаги само една малка площ, едва ли по-голяма от площада «Свети Петър» в Рим. Наистина всеки укрепен град има водоснабдяване, но няма градове, в които би могло да живее постоянно едно по-многобройно население. В сравнение с дворците и столиците в Месопотамия или край Нил те изглеждат нищожни. Повечето от градовете на Ханаан биха могли да се поместят удобно в Двореца на царете на Мари.

В Тел ел-Хеси, библейския Еглон, старото укрепление заемаше площ само от половин хектар. В Тел ес-Сафи — по-рано Гат — 5 хектара, в Тел ел-Мутеселим — по-рано Мегидо — приблизително пак толкова, в Тел ел-Закария — библейски Азека — по-малко от 4 хектара. Гезер, на пътя от Иерусалим за пристанището Яфа, обхващаше 9 хектара застроена площ. Дори в съградения Иерихон вътрешният пояс от укрепления, действителният акропол, обхващаше само площ от 2,35 хектара. При това Иерихон беше най-силната крепост на страната.

Ожесточените вражди между главатарите на племената бяха нещо обикновено. Липсваше ръководството на управляващата ръка. Всеки главатар беше господар в своята област. Никой не му заповядваше и той правеше онова, което желаеше. Библията нарича главатарите на племената царе. Що се отнася до тяхната власт и независимост, тя има право.

Между главатаря и неговите поданици съществуваха патриархални отношения. Вътре, зад стената, живееха само главатарят, благородническите семейства, посланиците на фараона и богатите търговци. Единствени те обитаваха здрави, солидни, повечето едноетажни сгради, наредени около открит двор, които имаха от четири до шест помещения. Благородническите къщи на два етажа бяха относително редки. Останалото население — служители, роби и слуги — живееше в прости къщици от глина или шума извън стените. То трябва да е водило мизерен живот!

От времето на праотците в низината на Сихем се срещат два пътя. Единият води надолу в богатата долина на Йордан. Другият се провира между самотните височини на юг до Ветил и после през Иерусалим надолу до Негеб или «на юг», както се казва в Библията. Който тръгне по този път, среща в централната хълмиста част на Самария и Иудея само няколко селища: Сихем, Ветил, Иерусалим и Хеврон. А който избере по-удобния път, той среща по-големите градове и по-значителните укрепления на хананейците в сочните долини на Изреелската низина, в плодородната крайбрежна земя пред Иудея и сред буйната растителност на Йорданската долина.

Авраам избра за своето първо разузнавателно пътуване през Палестина самотния и труден път, който води между височините на юг. Понеже тук планинските склонове, обрасли с гори, предлагаха на чужденеца скривалище и закрила, а на водените от него стада — богата паша по изсечените места в гората. По същия мъчителен планински път минават по-късно той и неговият род, както и другите родоначалници, още много пъти нагоре и надолу. Макар че плодородните долини на низината бяха постоянна примамка, Авраам предпочете при това първо пътуване сигурността на високата планинска област. Понеже той не беше годен да посрещне с лъкове и прашки едно бойно стълкновение, което би било проведено от страна на хананейците с мечове и копия. По тази причина Авраам не се осмеляваше още да напусне планините.

7 глава: Авраам и Лот в страната на пурпура

И НАСТАНА ГЛАД В ОНАЯ ЗЕМЯ /ТОГАВА АВРАМ СЛЕЗЕ В ЕГИПЕТ, ЗА ДА ПОЖИВЕЕ ТАМ КАТО ЧУЖДЕНЕЦ/ ПОНЕЖЕ ГЛАДЪТ БЕШЕ ГОЛЯМ В ОНАЯ ЗЕМЯ.

(Бит. 12:10)

Благодарение на сухия пустинен пясък в Египет за потомството можаха да бъдат запазени значителен брой йероглифни текстове, между които се намират и някои писмени доказателства за преселването на семитски семейства в Нилската страна. Най-хубавото и ценно доказателство обаче е една картина.

По средата на пътя между древните фараонови градове Мемфис и Тевен, 300 километра южно от Кайро, е разположено край Нил — сред зелени ниви и палмови гори — малкото селище Бени-Хасан. Тук през 1890 година пристига англичанинът Пърси А. Нюбъри с официалната задача от Кайро да изследва някои стари надгробни паметници. Финансирането на тази експедиция е поето от Института за египетски проучвания.

Надгробните паметници се намират на изхода от една низина в пустинята, където дремят и останките на древни каменни кариери, както и на един голям храм. Седмици наред се откриват само развалини, обли камъни и остатъците от разрушени каменни колони. Те постепенно разкриват входа в скалата, където се крие последното място за почивка на египетския владетел Хнем-хотеп. Йероглифите в едно малко преддверие потвърждават името на покойника. Той е владетелят на онази Нилска област, която се наричаше някога Областта на газелите. Хнем-хотеп е живял при царуването на фараона Сесострим II, около 1900 година преди Христа.

След много работни дни Нюбъри успява най-после да влезе в една грамадна зала, издълбана в скалата. При светлината на многобройни смолисти факли той разпознава три свода; а от пода се издигат останките на две редици стълбове. От стените върху тънка варова мазилка се усмихват картини в прекрасни бои. Те изобразяват сцени от живота на княза, разказват за жътва, лов, танц и забавления. На северната стена непосредствено до един портрет на княза, по-голям от естествена величина, Нюбъри открива една картина с необикновени фигури. Те носят друго облекло в сравнение с обичайното при египтяните, имат светла кожа и строго изрязани профили. На преден план се вижда, как двама египетски чиновници представят групата чужденци на княза. Кои могат да бъдат тези фигури?

Йероглифите на ръкописа, който се намира в ръката на единия египтянин, дават отговора: «Това са «пясъчни жители», семити! Техният предводител се казва Авес. Той е пристигнал в Египет заедно с 36 души — мъже, жени и деца от своя род. Донесъл е подаръци на княза, между които особено внимание се отдава на определения за княгинята скъпоценен «стибиум»(15).

Художникът, когото княз Хнем-хотеп е натоварил с украсата на неговата гробница, е изобразил «пясъчните жители» с една грижливост, която се простира ласкаво и до най-малките особености. Жизнено правдивата и явно изразителна картина прилича на цветна фотография. Впечатлението е такова, сякаш това еврейско семейство се е спряло само за миг и като че ли мъжете, жените, децата и животните изведнъж ще се раздвижат и ще продължат пътя си. Авес, който води шествието, поздравява княза с дясната си ръка, като се покланя леко; а с лявата ръка води на късо въже един питомен козел, който носи между рогата си извита тояга — пастирския жезъл.

За номадите пастирският жезъл беше такъв отличителен белег, че египтяните го употребяваха в йероглифното си писмо като име за тези чужденци.

Носията също е представена добросъвестно както по вид, така и по цвят. Четириъгълните вълнени шалове, които при мъжете стигат до коляното, а при жените — до прасеца, са привързани на едното рамо. Те се състоят от блестящо пъстри ивици и служат за наметка. Не напомня ли това за прочутата «шарена дреха», която Иаков за голямо неудоволствие на другите си синове подари на своя любимец Йосиф? (Бит. 37:3). Лицата на мъжете са украсени с остри бради. Смолисточерната коса на жените пада свободно по гърдите и раменете им. Тя е привързана само с тясна бяла лента на челото. Малката къдрица пред ухото, изглежда, е била модна прибавка. Мъжете носят сандали, а жените — тъмнокафяви ботинки. В красиво ушити мехове от животинска кожа те носят своите дажби вода със себе си. За оръжия им служат лъковете и стрелите, тежките хвъргателни тояги и копията. През време на дългото странствуване те носят със себе си дори своя любим музикален инструмент. Един от мъжете свири на осемструнната лира. Според указанията на Библията този инструмент е предназначен да приглася и на някои от псалмите на Давида. «На осмострунно свирало» е казано пред псаломи 6 и 11.

Понеже тази картина е създадена в около 1900 година преди Христа, по времето на родоначалниците, следва според нея да си представим също така Авраама и неговия род. Когато той е стигнал до египетската граница, там трябва да се е разиграла подобна сцена; понеже на всички гранични укрепления чужденците са били приемани по същия начин, както и при княз Хнем-хотеп.

Този, който е искал да отиде в Египет, е трябвало да изложи своето лично положение, причината за отиването и предполагаемата трайност на пребиваването си там. Всички данни са били отбелязани грижливо с червено мастило върху папирус от един писар и препращани чрез куриери на граничния офицер, който е решавал въпроса дали може да се издаде «разрешение за отиване». Но това не е било напълно от негова компетентност. Ръководни чиновници от двореца на фараона са му давали винаги точни указания дори върху това — към кои пасища да бъдат насочени преселващите се номади.

Във време на глад Египет е бил убежището и често пъти единственото спасение за номадите от Ханаан. Когато земята в тяхната родина е изсъхвала, страната на фараоните им е предлагала винаги достатъчно сочни пасища. За това се грижела реката Нил с нейните редовни ежегодни заливания.

Впрочем пословичното богатство на Египет твърде често примамваше и хищни номади, смели шайки, за които пасищата не представляваха нищо и които се интересуваха много повече от пълните житници и разкошните дворци. Често пъти те можеха да бъдат прогонвани обратно само със силата на оръжието. Като закрила срещу такива нежелани нашественици и за да могат границите да се контролират по-добре, през третото хилядолетие преди Христа се е започнал строежът на могъщата «княжеска стена» — една верига от гранични укрепления, бойни кули и опорни пунктове. Само в мрака на нощта запознатият с местността египтянин Синухе е можал тайно да се провре край тях. Около 650 години по-късно, по време на излизането от Египет, границата е била пак строго охранявана. И Моисей е знаел много добре, че едно бягство от страната против волята на фараона е било невъзможно. Постовете биха вдигнали незабавно тревога и граничните войски биха излезли с оръжие. Един опит за пробив би бил предотвратен жестоко от опитните стрелци и бързите команди с бойни коли. Тази беше причината, поради която познаващият страната пророк избра един друг и съвсем необикновен път. Моисей поведе децата на Израил към юг, надолу към Червено море, където нямаше вече стена.

След завръщането от Египет Авраам и Лот се разделят. Понеже имотът им беше голям — разказва Библията, — и те не можеха да живеят заедно. И ставаха винаги разпри между пастирите на Аврамовия добитък и пастирите на Лотовия добитък. /Тогава Аврам рече на Лот: Не трябва да има караница между мене и тебе и между моите пастири и твоите; защото ние сме братя/. Не е ли цялата земя пред тебе? Отдели се от мене. Ако тръгнеш на ляво, аз ще отида на дясно; или ако тръгнеш на дясно, аз ще отида на ляво» (Бит. 13:6–9).

Авраам предостави на Лот да избира. Безгрижен, както са често по-младите, Лот се спира на най-хубавата част, областта край Йордан. Тя беше «... богата с вода докато се стигне до Сигор» (Бит. 13:10), и надарена с изобилна тропическа растителност, «като рая Божи, като Египетската земя» (Бит. 13:10).

От обраслите с гора хълмисти вериги в сърцето на Палестина Лот тръгва надолу, към изток, странствува заедно с хората и стадата си през долината на Йордан, към юг, и разпъва шатрата си най-после в Содом. Там, на юг от Мъртво море, се разстилаше една от най-плодородните низини, «долината Сидим, където сега е Солено море(16)» (Бит. 14:3). В тази долина Библията изброява пет града: Содом, Гомора, Адма, Севоим и Сигор (Бит. 14:2). Тя разказва и за едно бойно приключение от историята на тези пет града: «И това се случи по времето», когато четирима царе «тръгнаха на война против Бера, царя на Содом, против Бирша, царя на Гомора, Шинава, царя на Адма, Шемевера, царя на Севоим, и против царя на Бела, сиреч на Сигор» (Бит. 14:2). В продължение на дванадесет години царете в долината на Сидим са били задължени да плащат данъци на царя Кедор Лаомор. В тринадесетата година обаче те се противопоставили на това. Кедор-Лаомор помолил трима царе, негови съюзници, за военна помощ И една наказателна експедиция е трябвало да припомни на непокорните тяхното задължение. В битката на деветте царе царете на петте града в долината на Сидим биват покорени, а техните резиденции — обложени с контрибуции и ограбени.

Между пленниците на чуждестранните царе се намира и Лот. Но той бива освободен от своя чичо Авраам (Бит. 14:12–16), който заедно с хората си преследва като сянка отдръпващата се войска на четиримата победители. Той я наблюдава незабелязано от сигурни скривалища и се осведомява подробно за всичко. Авраам не бърза. И едва при Дан, край северната граница на Палестина, намира, че е настъпил благоприятният случай. Под закрилата на една тъмна нощ Авраам напада светкавично с хората си ариергарда и в настъпилата суматоха успява да освободи Лота. Само този, който не познава тактиката на бедуините, би се отнесъл недоверчиво към това описание.

Сред жителите на онази област е останал жив и до наши дни споменът за тази наказателна експедиция. Той е отразен в името на един път, който води източно от Мъртво море и продължава на север далеч през древната страна Моав. Номадите в Йордания го знаят много добре. Туземците го наричат със забележителното име «царския път». В Библията го срещаме също; и там той е известен като «царския път» или «големия път», по който ще минат децата на Израил при своя поход през Едом към «Обетованата земя» (Числ. 20:17, 19). След Рождество Христово римляните са използвали и довършили «царския път». Части от него се числят днес към пътната мрежа на новата държава Йордания. Забележим ясно от самолет, старият път пресича местността като тъмна ивица.

И рече Господ: Голямо е негодуванието против Содом и Гомора, и техните грехове са твърде тежки/. Тогава Господ изля върху Содом и Гомора като дъжд жупел и огън от Господа от небето/. И унищожи тези градове и цялата околност и всички жители на тези градове и това, което беше израсло на земята. А Лотовата жена погледна назад и се превърна в солен стълб./ И ето, от земята се издигна дим, като дима от пещ (Бит. 18:20; 19:24–26, 28).

Злочестото бреме на това библейско описание е потискало дълбоко духовете на хората през всички времена. Содом и Гомора станаха символ на порочността, станаха сравнение, когато е дума за окончателно унищожение. Както показват многобройните описания от древни времена, въображението на хората винаги се е разпалвало отново при спомена за неизразимо страшното събитие. Забележителни и съвсем невероятни неща трябва да са станали край Мъртво море, Соленото море, където според Библията се е развихрила катастрофата.

При обсадата на Иерусалим през 70 година след Христа римският военачалник Тит, така гласи едно предание, е осъдил на смърт няколко роби. След кратък съдебен процес срещу тях той наредил да ги оковат във вериги и да ги хвърлят в морето при Моавските планини. Но осъдените на смърт не потънали. Колкото и пъти да ги хвърляли пак в морето, те отново стигали до брега като тапи. Необяснимото събитие направило такова силно впечатление на Тит, че той помилвал нещастните грешници. Йосиф Флавий, живелият по-късно в Рим еврейски историк, споменава често за едно «Асфалтово море». Гърците говореха настойчиво за отровни газове, които се издигали навсякъде над това море. Арабите разказваха също, че от дълго време никаква птица не е могла да стигне другия му бряг. През време на полета над водната повърхност птиците падали изведнъж мъртви в дълбочината.

Тези и други подобни описания бяха добре известни, но до преди цели сто години липсваха всякакви по-точни данни за тайнственото и чудновато море в Палестина. Нито един учен не беше го видял някога и изследвал. През 1848 година Съединените щати вземат първи инициативата и подготвят експедиция за баснословното Мъртво море. В един есенен ден на 1848 година пясъкът пред крайбрежното градче Ака, около 15 километра от днешното пристанище Хайфа, почернява от хора, които напрегнато следят една необикновена маневра.

У. Ф. Линч, геолог и ръководител на експедицията, е наредил да се докарат на брега от един закотвен в морето кораб две металически лодки, които сега биват закрепени внимателно и здраво на една кола с високи колелета. Теглена от дълга редица коне, колата тръгва. След три седмици и при неописуеми трудности транспортът е преминал планинската земя на Южна Галилея. В Тиберия двете лодки биват спуснати отново във водата. Направените от Линч измервания на височината при Генисаретското езеро разрешават първото голямо недоумение при това пътуване. Най-напред той допуска, че се е заблудил, но контролните измервания потвърждават резултата. Повърхността на Генисаретското езеро, известно в целия свят от историята с Иисуса, лежи на 208 метра под нивото на Средиземно море. На каква височина трябва да извира тогава реката Йордан, която протича през това езеро?

След известно време У. Ф. Линч стои горе върху един склон на покритата със сняг Ермон планина. Измежду останките от колони и разрушени аркади се вижда малкото село Банияс. Запознати с местността араби го отвеждат през гъст олеандров храсталак до една полузасипана от обли камъни пещера в стръмния варовит склон на Ермон. От нейната мрачна глъбина блика шумно бистра вода навън. Това е един от трите извора на Йордан. Арабите наричат реката Йордан — Шери’ат ел Кебире, «Голямата река». Тук се е намирал древният паниум — тук Ирод построи в чест на Августа храм на бога Пан. В скалите на пещерата на Йордан са издълбани мидообразни ниши. «Жреци на Пан» — може още ясно да се прочете гръцкият надпис. По времето на Иисуса пастирският бог на гърците е бил почитан край извора на реката Йордан; и козоногият Пан държи флейтата към устните си, като че ли иска да изсвири една песен на Йордан по случай далечното й пътуване. Само 5 километра на запад от този извор бе разположен библейският Дан, често споменаваният най-северен град на страната. И там бистри изворни води бликат от южния склон на Ермон. Трети извор води началото си от една по-високо разположена долина. Най-ниската й част се намира малко по-горе от Дан, на 500 метра над морското равнище.

Там, където реката Йордан, 20 километра на юг, стига до малкото езеро Мером, нивото й се е понижило вече до 2 метра над морското равнище. След това реката се спуска стръмно надолу към Генисаретското езеро, отдалечено малко повече от 10 километра. В своето буйно течение от склоновете на Ермон до тук, на едно разстояние само от 40 километра, тя преодолява 700 метра разлика в надморската височина.

От Тиберия участниците в американската експедиция, използвайки двете метални лодки, се спускат надолу по безкрайните завои на реката Йордан. Постепенно растителността става по-оскъдна; само по бреговете расте още гъст и нисък храсталак. На дясно, под лъчите на тропическото слънце, се появява един оазис — Иерихон. Скоро след това те са при целта. Разположена между почти отвесно спускащи се скали, пред тях се разстила огромната водна повърхност на Мъртво море.

Най-напред те се изкъпват. Хората, които скачат във водата, изпитват чувството, като че ли са подхвърлени отново нагоре, сякаш са надянали плавателни пояси. И така старите описания не са излъгали. В това море не може никой да потъне. Палещото слънце изсушава кожата на хората почти моментално. Тънката солна корица, която водата е оставила по телата им, ги прави да изглеждат съвсем бели. Никакви миди, никаква риба, никакви водорасли, никакви корали — по това море никога не се е люляла рибарска лодка. Тук липсват както плодовете на морето, така и плодовете на сушата; понеже и бреговете са безутешно голи. Дебелите пластове от изсъхнала сол правят крайбрежието и скалите край него да блестят на слънцето като диаманти. Въздухът е изпълнен с остри, хапливи миризми. Тук мирише на петрол и сяра. Маслени петна от асфалт — Библията го нарича «земна смола» (Бит. 14:10) — се носят по вълните. Дори блестящото синьо небе и всемогъщото слънце не могат да вдъхнат живот на тази неприветлива местност.

В продължение на 22 дни лодките на експедицията кръстосват по Мъртво море. Те вземат проби от водата, правят съответни анализи и сондата все още слиза в дълбочината. Устието на реката Йордан, както и Мъртво море лежат на 394 метра под морското равнище! Ако съществуваше връзка между тях и Средиземно море, тогава реката Йордан и Генисаретското езеро, отдалечено на 105 километра, биха изчезнали. И едно грамадно вътрешно море би се разляло нагоре, почти до брега на Меромското езеро!

«Когато в затвореното между скалите море нахлуе буря — отбелязва Линч, — тогава вълните удрят като чукове по стените на лодката; но тежестта на водата ги принуждава да се успокоят в кратко време, след като бурята е престанала.»

От доклада на тази експедиция светът узнава за пръв път два удивителни факта. Мъртво море е дълбоко 400 метра: следователно дъното му лежи на около 800 метра под нивото на Средиземно море. Водата на Мъртво море съдържа 25 процента твърди съставни части, в най-голямата си част — натриев хлорид, т. е. готварска сол. Океаните, напротив, съдържат от 4 до 6 процента сол. Реката Йордан и множество по-малки реки се вливат в този 76 километра дълъг и 17 километра широк басейн, от който не се оттича никаква вода. Но всеки ден под палещите лъчи на слънцето от морската повърхност се изпаряват 8 милиона кубически метра вода! Онези химически вещества, които притоците му водят със себе си, остават обаче в басейна, голям 1292 квадратни километра.

Едва в началото на нашия век се събужда — заедно с разкопките и в останалата част на Палестина — интересът към Содом и Гомора. Изследователите се заемат с издирването на изчезналите градове, които в библейско време трябва да са били разположени в «долината на Сидим». В най-далечния югоизточен край на Мъртво море биват открити останките на едно по-голямо селище. Арабите наричат това място Сигор. Изследователите тържествуват, защото Сигор е един от петте богати града в долината на Сидим, които бяха отказали да плащат данъци на четирите чуждестранни царе. Но предприетите веднага пробни разкопки донасят само разочарование.

Датирането на откритите развалини ги определя като останки от един град, който е цъфтял тук в ранното Средновековие. От древния Сигор на царя на Бела (Бит. 14:2) и неговите съседни резиденции не се намира никаква следа. При това някои признаци в околността на средновековния Сигор дават указания за една гъста населеност на страната в твърде ранно време.

Днес можем със сигурност да кажем, че и занапред всяко издирване на Содом и Гомора ще бъде напразно, понеже загадката около изчезването на двата града можа да бъде разгадана.

От източния бряг на Мъртво море полуостровът ел-Лисан навлиза като провлак далече във водата. «Ел-Лисан» значи на арабски «Езика». Библията го споменава изрично при разпределението на страната след завладяването й. Границите на рода на Иуда биват точно очертани. При това Иисус Навин дава за границата на юг следното ясно и характерно описание: «А тяхната южна граница беше от края на Солено море, тоест от езика, който се простира на юг» (Нав. 15:2).

Едно римско описание предава за този провлак такъв разказ, който несправедливо е бил приеман винаги с голямо недоверие. Двама дезертьори се укрили на полуострова. Легионерите, изпратени по дирите им, претърсвали дълго време и напразно местността. Когато съгледали най-после бегълците, било вече твърде късно. На срещуположния бряг дезертьорите се катерели вече високо по скалите — те били прекосили морето!

Тук брегът се изгубва незабележимо под водната повърхност, като образува грамаден клин, който разделя сякаш морето на две части. От дясната страна на полуострова брегът се спуска отвесно на една дълбочина от около 400 метра. От лявата страна на провлека водата остава забележително плитка. Измерванията през последните години установиха само дълбочини между 15 и 20 метра.

Ако човек се вози с лодка към южния край на Соленото море, тогава той може, щом слънцето е в благоприятно положение, да наблюдава нещо поразително: на известно разстояние от брега под водната повърхност се различават ясно очертанията на гори, които са били консервирани от необикновено голямото количество сол в Мъртво море.

Дънерите и останките от дървета в зеленикаво блестящата дълбочина трябва да са много стари. Когато те някога са цъфтели и зелени листа са украсявали техните клони, тогава сигурно стадата на Лот са пасели под сянката им. Онази забележително плитка част на Мъртво море — от полуостров ел-Лисан към южния му край — е била долината Сидим! Самата Библия казва това съвсем ясно: «Всички тези (царе) се събраха в долината Сидим, където сега е Солено море» (Бит. 14:3).

Към тези открития и наблюдения геолозите прибавиха едно убедително доказателство, което обяснява причината и хода на библейския разказ на унищожаването на Содом и Гомора.

През 1848 година американската експедиция под ръководството на Линч доби първите данни за грамадния наклон на реката Йордан по нейния къс път през Палестина. Това, което става чрез падането на речното корито дълбоко под нивото на океаните, е забележително геологическо знамение, както и по-нататъшните изследвания показаха. «Може на повърхността на някои от другите планети да има нещо такова, което да се сравни с долината на Йордан; върху нашата планета обаче не — пише геологът Георг Адам Смит в съчинението си «Историческата география на Светата земя»; — никоя друга част от нашата планета, която не се намира под вода, не лежи по-дълбоко от 100 метра под морското равнище.»

Долината на Йордан е само част от една грамадна пукнатина в нашата земна кора. Впрочем ходът на тази земна цепнатина бива изследван точно. Тя започва високо на север, в подножието на Таурусовите планини в Мала Азия, много стотици километри преди границите на Палестина. На юг минава от южния бряг на Мъртво море през Арабската пустиня към Акабския залив и завършва едва от другата страна на Червено море в Африка. На много места по тази гигантска стръмнина личат ясно признаците на честа вулканична дейност. В планините на Галилея, по планинската земя на Източна Йордания, по бреговете на притока Ябок, както и край залива на Акаба има чер базалт и лава.

Заедно с дъното на тази грамадна цепнатина, която преминава точно тук, долината на Сидим е потънала един ден в глъбината със Содом и Гомора! Датата на това събитие може геологически да се определи с достатъчна точност. Това трябва да е било скоро след 2000 година преди Христа!

«Вероятно катастрофалното разрушаване на Содом и Гомора е станало в около 1900 година преди Христа — пише през 1951 година американският учен Джек Финеган. — Грижливото проучване на литературните, геологическите и археологическите данни довеждат до заключението, че разрушените «градове в онази околност» (Бит. 19:29) са лежали в областта, която сетне е потънала под бавно покачващите се води в южната част на Мъртво море, и че тяхната гибел е била предшествувана от едно голямо земетресение, което вероятно е било придружено от експлозии, светкавици, появата на природни газове и всеобщ пожар.»

Около 1900 година преди Христа — това е времето на Авраама!

Земното срутване е освободило вулканичните сили, които са дремели навред в дълбочината покрай тази пукнатина. В долината край горното течение на Йордан, при Басан, и днес стърчат кратерите на угаснали вулкани: а над варовитата земя се разстилат големи пластове от лава и грамадни слоеве базалт. Като потвърждение на геологическото обяснение за гибелта на Содом и Гомора звучи онова, което финикийският жрец Санхуниатон дословно пише в намерената повторно «Предистория»: «Долината на Сидимус(17) потъна и се превърна в море, вечно димящо и без риба — символ на отмъщението и смъртта за злодееца.»

И Лотовата жена «погледна назад и се превърна в солен стълб» (Бит. 19:26).

Колкото по-близо идва човек до южния край на Мъртво море, толкова по-неприветлива и пуста става местността, толкова по-неприятна и потискаща — картината на околните планини. Вечно мълчание обгръща тук планините, чиито пропукани стръмнини се спускат отвесно в морето, оглеждайки се долу в кристалната бистрота. Безпримерната катастрофа е положила печата си върху тази местност по един съкрушителен и незаличим начин. Рядко само група номади минава през някоя от дълбоко набраздените долини към вътрешността на страната.

На юг, там, където завършва маслено-тежката вода, изчезват неочаквано и потискащите скалисти декори, за да направят място на една горчиво-солена блатиста низина. Червеникавата почва е прорязана от безбройни тресавища и става много опасна за невнимателния пътник. Тази блатиста низина се простира далеч на юг до Арабската пустиня, която стига до Червено море.

На запад от южния бряг, в направление към библейската Южна страна, към Негеб, се разстила една хълмиста верига, 45 метра висока и 15 километра дълга, от север към юг. По нейните склонове на слънчева светлина трепка блясък като от диаманти. Това е едно рядко природно чудо. По-голямата част от тази малка планина се състои от чиста кристализирана сол. Арабите наричат планината Дшебел Усдум, древно име, в което е била включена думата Содом.

Странни солни статуи напомнят ясно за казаното в Библията относно Лотовата жена, която била превърната в солен стълб. Блестящата солна планина се намира в непосредствена близост до потъналата долина на Сидим. И този, който е останал жив от катастрофата, би могъл после да се задуши от отровните изпарения, които се разнасяли далече над страната. Дори днес всичко, което лежи близо до Соленото море, се покрива за късо време с кора от сол.

Авраам е прекарал последните си дни недалеч от днешния Хеврон в малкото градче Мамре, където е съградил жертвеника. Там придоби той първото парче земя от хетейците (Бит. 23), за да приготви гробницата на своята жена Сара в една пещера, какъвто бе обичаят сред семитите. В същата пещерна гробница беше погребан и той (Бит. 25:9, 10). Разкопките потвърждават, изглежда, и това сказание на Библията относно бащата на родоначалниците.

Арабите почитат едно място, разположено три километра на север от Хеврон, което те наричат Харам ел-Кхалил, т. е. «Светилище на славата на Божия приятел». «Божи приятел» е мохамеданското име на Авраам. Зад една желязна ограда към небето се издига грамадно дърво, чието стъбло в долната си част има периферия от десет метра! В очите на арабите това е «терпентиновото дърво(19) на Авраама». Както е доказано, още в XVI столетие въпросното място било на висока почит. Наблизо германският археолог Мадер е открил действително камъните на един жертвеник от ранно време, по който могли още да се разпознаят ясни следи от изгаряне. През 1927 година Мадер откри останките на едно голямо дърво, което някога сигурно е расло там. В земята още се очертаваха ясно остатъците от престари корени.

Също и гробът на Авраама се сочи днес като свещено място и се посещава от поклонници.

Ето едно от нещата, които изглеждат необясними: онова, което се предава устно, онова, за което хората си разказват поколение след поколение, то бива потвърдено някой ден от изследванията.