Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Трийсет и пет
Погребението се проведе рано сутринта. Имаше само кратка служба на гробищата: Меридит помоли да обявят, че Вики е починала чак на следващия ден. Въпреки известността си Вики беше сдържана и допускаше до личния си живот само шепа хора. Нека сме само ние. Питър изнесе кратка реч, след което слово държа сестра Пег. Последна говори Меридит, която изглеждаше спокойна: подготвяше се от години за този ден. Въпреки това, каза тя с треперещ глас, човек никога не е напълно подготвен. След това разказа няколко невероятно смешни истории, от които всички присъстващи се разплакаха от смях. Накрая всички бяха на едно мнение: Вики щеше да остане доволна. След погребението се събраха в къщата, в която сега Меридит щеше да живее сама. Леглото го нямаше в дневната. Питър поговори с опечалените — държавни служители, военни, няколко приятели — и когато се готвеше да си тръгне, Чейс го отведе настрани. — Питър, бих искал да обсъдя нещо с теб. Започва се, помисли си Питър. И моментът беше напълно логичен: сега, след смъртта на Вики, Чейс смяташе, че пътят му е разчистен. Влязоха в кухнята. Чейс изглеждаше необичайно притеснен и подръпваше нервно брадата си. — Малко ми е неудобно — призна той. — Не се тревожи, Форд, реших да не се кандидатирам за следващ мандат — Питър малко се изненада с каква лекота изрече думите. Имаше чувството, че от плещите му се смъква товар. — Имаш пълната ми подкрепа. Не би трябвало да срещнеш проблеми. Чейс го изгледа озадачено и се разсмя. — Опасявам се, че си се объркал. Искам да си подам оставката. Питър се стъписа. — Чаках, докато Вики… Знаех, че иначе ще я разочаровам. — Но аз си мислех, че открай време искаш поста. Чейс сви рамене. — Някога го исках. Когато Вики избра теб, много се засегнах, признавам си. Но вече не ме интересува. С теб сме имали много различия, но Вики беше права, ти си най-подходящ за поста. Как можеше Питър така да се е заблуждавал? — Не знам какво да кажа. — Кажи „Успех, Форд“. Питър направи точно това. — С какво ще се занимаваш? — С Оливия мислим да заминем за Бандера. Там има хубави пасища. Телеграфът вече работи, градът е пръв в проекта за железницата. Струва ми се, че след петдесет години внуците ми ще са богати. Питър кимна. — Добър план. — Ако наистина няма да се кандидатираш отново, бих ти предложил да станем партньори. — Сериозно ли говориш? — Всъщност идеята е на Оливия. Тя ме познава добре; аз съм по подробностите. Ако искаш канализацията да е поправена навреме, аз съм подходящият човек. Но отглеждането на добитък е съвсем друга работа. Нужно е търпение, а и капитал. Името ти ще отвори много врати. — Нищо не разбирам от крави, Форд. — Аз да не би да разбирам? Ще се научим. Сега всички това правят, нали? Ще бъдем добър екип. Досега работихме чудесно заедно. Питър трябваше да признае, че предложението е интригуващо. С годините, без да забележи, с Чейс постепенно бяха се сприятелили. — Но кой ще се кандидатира, след като ти се отказваш? — Има ли значение? Вече не управляваме почти нищо. След десет години този град ще е празен, ще се превърне в реликва. Хората ще градят живота си другаде. Предполагам, че следващият президент просто ще угаси лампите. Радвам се, че няма да си ти. Аз съм твой съветник, затова позволи ми да ти дам един последен съвет: завърши кариерата си с апломб, забогатей, остави богато наследство на децата си. Наслади се на живота си, Питър. Заслужаваш го. Чейс имаше право. — Докога мога да ти дам отговор? — Аз не съм Вики. Обмисли го внимателно. Решението е важно, знам. — Благодаря ти — каза Питър. — За какво? — За всичко. Чейс се усмихна. — Няма защо. Между другото, на бюрото те чака писмо. След като Чейс си тръгна, Питър остана в кухнята; излезе след няколко минути и видя, че почти всички са си заминали. Каза довиждане на Меридит и излезе на верандата, където Апгар го чакаше с ръце в джобовете. — Чейс напуска. Апгар повдигна вежди. — Нима? — Случайно да ти се кандидатира за президент? — Ха! По пътеката дотича млад офицер, задъхан и изпотен, явно идваше на бегом отдалеч. — Какво има, синко? — попита Питър. — Господа, трябва да видите нещо — каза младежът накъсано, докато си поемаше дъх. Камионът беше паркиран пред Капитолия. Четирима войници го пазеха. Питър отвори капака на каросерията и отметна платнището. Купчините военни сандъци стигаха чак до тавана. Двама от войниците свалиха един сандък от първия ред и го оставиха на земята. — Не съм виждал подобни сандъци от години — каза Апгар. Сандъците бяха от бункера на Дънк. Вътре, опаковани плътно в найлони, имаше муниции: калибри .223, 5.56, 9 мм, 45 АСР. Апгар разпечата един пакет, вдигна куршум на светлината и подсвирна възхитено. — Качествена стока. От някогашната армия. — Обърна се към един от войниците. — Ефрейтор, колко патрона имаш в пистолета си? — Два, сър. — Дай ми го. Войникът му подаде оръжието. Апгар извади пълнителя, почисти гнездото, зареди пистолета с нов пълнител и го подаде на Питър. — Ти ли ще имаш честта? — Моля, заповядай. Апгар се прицели в точка на земята на три метра и натисна спусъка. Чу се удовлетворяващ гръм и се вдигна прахоляк. — Да видим какво още има вътре — каза Питър. Свалиха втори сандък. В него имаше дузина автомати с допълнителни пълнители, също плътно запечатани, нови-новенички като в деня на производството си. — Някой видя ли шофьора? — попита Питър. Никой не го беше видял; камионът просто бил оставен тук. — И защо му е на Дънк да ни изпраща оръжия и муниции? — попита Апгар. — Освен ако не си сключил с него сделка, за която не си ми казал. Питър сви рамене. — Не съм. — Тогава как ще обясниш това? Питър нямаше обяснение. |