Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Четирийсет и три
Антъни Картър, Дванайсети от Дванайсетте, тъкмо изключи косачката, когато забеляза, че чаят е пристигнал. Много бързо. Нима вече беше обед? Вдигна глава към небето — типичното лятно хюстънско небе, светло като изпрано с белина. Извади носна кърпа, свали си шапката и избърса потта от челото си. Чаша студен чай щеше да му дойде добре. Госпожа Ууд знаеше това. Макар, разбра се, не госпожа Ууд да го носеше. Картър не знаеше кой е. Същият, който донасяше саксиите с цветя и чувалите с тор, който поправяше счупените инструменти, който караше времето да тече по този начин — всеки ден сезон, всеки сезон година. Картър закара косачката в бараката, почисти я и излезе на двора. Ейми работеше от другата страна на моравата. Там джинджифилът избуяваше и непрекъснато трябваше да го подкастрят, а до него се намираха лехите, където госпожа Ууд обичаше през лятото да има пъстроцветни цветя. Днес бяха три реда от розовите, които госпожица Хейли обичаше да къса и да закичва в косите си. — Чаят пристигна — каза Картър. Ейми вдигна глава. Носеше шалче на врата си; когато избърса потта от лицето си, остави следи от пръст. — Не ме чакай — каза тя и пропъди мушица от лицето си. — Искам първо да довърша тук. Картър седна и отпи от чая. Съвършен както винаги, сладък, но не прекалено, с подрънкващи по стъклото на чашата кубчета лед. От къщата се чуваше радостната глъчка на играещите момичета. Понякога играеха с кукли Барби. Друг път гледаха телевизия. Картър чуваше как се въртят едни и същи филми — Шрек, Принцесата булка — и му ставаше жал за госпожица Хейли и сестра ѝ, сами в къщата да чакат майка си. Но когато надникнеше през прозорците, не виждаше никого; вътре не беше като навън; стаите бяха празни, нямаше дори мебели. Отдавна размишляваше по този въпрос. Мислеше за много неща. Например къде точно се намираше. Приличаше му на чакалня като пред лекарски кабинет. Чакаш, прелистваш списание, а когато дойде твоят ред, те канят да влезеш в друга стая. Ейми наричаше градината „скрит свят“ и Картър смяташе, че е права. Как бързо минава времето, помисли си той. Скоро трябваше отново да се залавя за работа; трябваше да смени накрайника на пръскачката, да почисти басейна и да подкастри храстите. Обичаше да поддържа двора в идеален вид за деня, в който госпожа Ууд щеше да се върне. Господин Картър, грижите се прекрасно за градината. Сякаш Бог ви изпрати. Не знам какво щях да правя без вас. Двамата щяха да си поговорят както някога, седнали на двора като приятели. Но засега Картър беше доволен да поседи на сянка, докато жегата премине. Развърза обувките си и затвори очи. Градината беше място за размисли и това възнамеряваше да направи сега. Спомни си как Улгаст дойде при него в Терел, в обителта на смъртта, след това пътуването с микробуса през студените и заснежени планини, накрая как докторите му удариха инжекция. Разболя се тежко, но това не беше най-страшното. Най-страшното бяха гласовете в главата му. Аз съм Бабкок. Аз съм Морисън. Аз съм Чавес Бейфъс Търъл Уинстън Соуса Екълс Ламбрайт Мартинез Рейнхард… Виждаше и страховити образи, умиращи хора и други подобни, сякаш сънуваше чужди сънища. Докато ходеше за кратко на училище, четоха книга, написана от господин Уилям Шекспир. Картър лично не беше прочел много от нея. Думите в книгата му изглеждаха като разбъркани с миксер — нищо не разбираше. Но учителката, госпожа Коу, красива бяла жена, която украсяваше стените на класната стая с плакати на животни и алпинисти и надписи: „Стреми се към звездите“ и „Бъди добър приятел“, пусна на учениците филм. На Картър му харесаха битките с шпаги и това, че всички се обличаха като пирати. Госпожа Коу обясни, че главният герой, принц на име Хамлет, полудял, защото някой убил татко му, като му капнал отрова в ухото. Това не беше цялата история, но Картър помнеше само тази част, защото гласовете му напомняха точно на отрова в ухото. Картър не беше сигурен колко време изкара в това състояние. Другите шептяха, говореха всевъзможни грозни неща, но най-често повтаряха имената си, сякаш не можеха да им се наситят. След това утихнаха като затишие пред буря и тогава Картър чу него: Нула. „Чу“ не е точната дума. Нула те караше да мислиш с неговия ум. Нула влезе в главата му. Усещането бе все едно изкачва невидими стълби и пада в черна дупка, на чието дъно имаше гара. Хора със зимни палта вървяха забързано, по високоговорителя обявяваха от кой коловоз потеглят влаковете и закъде пътуват. Ню Хейвън. Ларчмонт. Катона. Ню Рошел. Картър не беше чувал за тези градове. Беше студено. Подът беше мокър от разтопен сняг. Нула стоеше до гишето за информация под часовника с четири циферблата. Чакаше някого, важна за него личност. Пристигна влак, след него друг. Къде беше тя? Случило ли се беше нещо? Защо не му се беше обадила, защо не си вдигаше телефона? Влак след влак, нетърпението му растеше, а накрая, когато и последните пътници излязоха от гарата забързано, надеждите му бяха попарени. Сърцето му се разби на хиляди парченца, но не можеше да си тръгне. Часовниковите стрелки му се надсмиваха. Тя обеща, че ще дойде, къде е, как копнееше да я жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|