Изкуството на сънуването

Изкуството на сънуването

По съвет на дон Хуан съм се въздържал да определям познанието му като „шаманизъм" — категория, присъща на антропологията. Вместо това навсякъде съм го наричал, както правеше и самият той, „магьосничество". Но когато преосмислих написаното, си дадох сметка, че това назва­ние прави още по-неясни и без това неясните явления, с които дон Хуан ме бе запознал в своите уроци.

В антропологическите трудове шаманизмът е описан като система от вярвания, свойствена за някои северноа­зиатски народности и преобладаваща и сред известен брой коренни северноамерикански индиански племена; според тази система един невидим свят на първичните ду­ховни сили, добри и зли, съществува навсякъде около нас и тези сили могат да бъдат призовавани или овладявани чрез практическите действия на хора, които служат като посредници между естествения и свръхестествения свят.

Дон Хуан наистина беше посредник между естестве­ния, ежедневен свят и един друг, незрим, който той нари­чаше област не на свръхестественото, а на „второто вни­мание". Целта му като учител бе да направи тази област достъпна за мен. В предишните си книги съм описал мето­дите, използвани от него за тази цел, както и магьосничес­ките умения, които ме караше да упражнявам; най-важ­ното сред тях се нарича „изкуството на сънуването".

Според твърденията на дон Хуан, нашият свят, в чиято цялост и неповторимост ние сме убедени, представлява само един от множеството последователно устроени све­тове, подредени като люспите на лука. Дон Хуан изтъква­ше, че макар и в енергийно отношение да сме били опре­делени да възприемаме само нашия свят, все още разпо­лагаме с възможността да влизаме и в тези други сфери, които са също толкова реални, цялостни, неповторими и завладяващи, колкото и собственото ни мироздание.

Той ми обясняваше, че за да можем да възприемаме тези сфери, трябва не само да се стремим към тях, но и да имаме достатъчно енергия, за да можем да ги обхванем. Те съществуват постоянно и независимо от нашето съзна­ние, казваше той, а недостъпността им се дължи изцяло на нашето устройство. С други думи, само поради това свое устройство ние сме принудени да приемем, че единстве­ният съществуващ и единственият възможен свят е този, с който се сблъскваме в ежедневието си.

Вярвайки, че нашето енергийно устройство е поправи­мо, дон Хуан посочваше, че магьосниците от древността постепенно са създали система от похвати и действия, предназначени да преправят енергийните ни способнос­ти за сетивно възприятие. Те са нарекли тази система „из­куството на сънуването".

Сега, от дистанцията на времето, осъзнавам, че най-подходящото определение на дон Хуан за сънуването беше „врата към безкрайността". Ала тогава, когато ми го каза, аз отвърнах, че тази метафора нищо не ми говори.

— В такъв случай край на метафорите — отстъпи той. -По-добре да речем, че сънуването е практическият на­чин, по който магьосниците използват обикновените съ­нища.

— Но как изобщо могат да бъдат използвани обикнове­ните сънища? — попитах аз.

— Винаги попадаме в капана на думите — рече той. — В моя случай учителят ми се опитваше да ми опише сънува­нето, като казваше, че това е начинът, по който магьосни­ците пожелават „лека нощ" на света. Разбира се, той просто нагаждаше описанието към моите мисловни спо­собности. Същото правя и аз спрямо тебе.

При друг повод дон Хуан ми каза следното: „Сънуване­то може да се преживее само лично. Сънуването не озна­чава единствено да имаш сънища, нито пък да бленуваш, да желаеш или да си представяш разни неща. Чрез него ние можем да възприемаме други светове, които несъм­нено сме в състояние да опишем, ала не можем да опи­шем какво ни е накарало да ги възприемем; и все пак чув­стваме как сънуването разкрива пред нас тези други сфе­ри. То е като някакво усещане — като процес на телата ни, като чувство в душите ни."

По време на уроците от общ характер дон Хуан изчер­пателно ми обясняваше принципите, основанията и прак­тическите методи на изкуството на сънуването. Неговите указания бяха разделени на две части. Едната обхващаше процедурите на сънуването, а другата представляваше чисто абстрактни тълкувания на интелектуалното ми любопитство чрез абстрактните принципи на сънуването и насочване да търся изход в практикуването му.

Вече съм описал всичко това дотолкова подробно, до­колкото е било по силите ми. Изобразил съм и обкръже­нието от магьосници, в което бях поставен от дон Хуан, за да изуча неговите изкуства. Взаимодействието ми с това обкръжение бе от особен интерес за мен, защото се из­вършваше изцяло в областта на второто внимание. Там аз контактувах с десетте жени и петимата мъже, които бяха магьосници като дон Хуан, а още и с четиримата млади мъже и четирите млади жени, които бяха негови ученици. Дон Хуан ги бе събрал веднага след появата ми в него­вия свят. Той ми даде да разбера, че те образуват тради­ционна магьосническа група — точно копие на неговата собствена, и че аз би трябвало да им стана водач. В рабо­тата си с мен обаче той установи, че съм по-различен от онова, което е очаквал. Обясни ми, че тази разлика се от­нася до едно специфично устройство на енергията, което може да се види само от магьосниците — енергийните ми отделения, вместо да са четири на брой, както при него самия, бяха само три. Това устройство, което погрешно бе сметнал за поправим недостатък, се оказа до такава степен неподходящо за моето общуване или заставане начело на онези осем ученици, че се наложи дон Хуан да събере нова група от хора, по-близки до моята енергийна структура.

Писал съм обширно за тези неща. Но никога не съм споменавал втората група ученици; дон Хуан не ми позво­ляваше да го направя. Доводът му бе, че те спадаха изця­ло към моята област, а според споразумението ни аз мо­жех да пиша само за неговата област, не и за моята.

Втората група беше съвсем малобройна. Състоеше се само от три жени: Флоринда Грау, сънувач; Тайша Абе­лар, прикривач; и Карол Тигз, жена-нагуал.

Моите контакти с тях се осъществяваха единствено във второто внимание. В ежедневния свят ние нямахме дори и смътна представа един за друг. Във взаимоотношенията ни с дон Хуан обаче нямаше нищо смътно и неясно; той полагаше огромни усилия да обучи всички ни в еднаква степен. И все пак към края, когато времето на дон Хуан вече изтичаше, психическото напрежение, породено от предстоящото му отпътуване, започна да размива границите на второто внимание. В резултат на това нашето общуване постепенно се пренесе в света на ежедневието, където се срещнахме привидно за първи път.

Никой от нас не подозираше, че във второто внимание сме контактували активно и задълбочено. Тъй като бяхме все образовани хора, останахме повече от шокирани, ко­гато разбрахме, че и по-рано сме се срещали. За нас това беше и, естествено, все още е недопустимо в интелектуа­лно отношение; и въпреки всичко знаем, че лично сме го преживели. Така ни остана тревожното знание, че човеш­ката психика е неизразимо по-сложна, отколкото насаде­ните ни светски или академични представи, в които ни бяха карали да вярваме.

Веднъж помолихме единодушно дон Хуан да ни изяс­ни положението, в което се намирахме. Той отвърна, че разполагал с два варианта. Единият бил да се погрижи за накърнената ни рационалност и да излекува раните й, като ни каже, че второто внимание е състояние на съзна­нието, което е не по-малко илюзорно от летящи в небето слонове, и че всичко, което мислим, че сме преживели в това състояние, е било само плод на хипнотични внуше­ния. Другият възможен избор бил да ни ги обясни така, както го разбират магьосниците-сънувачи: като енергийна конфигурация на съзнание.

Все пак, докато изпълнявах свързаните със сънуването задачи, бариерата на второто внимание оставаше непро­менена. При всяко навлизане в сънуването аз навлизах и във второто внимание, а събуждането ми от едното не винаги означаваше, че съм напуснал и другото. Години на­ред можех да си спомням само малки отрязъци от прежи­вяванията ми по време на сънуване. В енергийно отноше­ние бях неспособен да обхвана изцяло извършеното от мен. Нужни ми бяха петнайсет години непрекъснат труд, от 1973 до 1988, за да натрупам достатъчно енергия и да подредя наново в съзнанието си всички събития последо­вателно. Тогава си спомних цели върволици от различни случаи на сънуване и най-сетне бях в състояние да запълня някои привидни празноти в паметта си. Така успях да си изясня неразривната приемственост на дон Хуановите уроци за изкуството на сънуването; приемственост, която ми бе убягнала поради факта, че той ме бе карал да снова между нивото на ежедневното съзнание и съзнанието, свойствено за второто внимание.

Настоящото произведение е резултат от това подреж­дане на събитията.

Накрая искам да посоча причината за написването на тази книга. След като вече имам на разположение повече­то от уроците на дон Хуан за изкуството на сънуването, уместно е да изложа в едно бъдещо произведение насто­ящата си позиция и мястото на последните четирима уче­ници: Флоринда Грау, Тайша Абелар, Карол Тигз и аз са­мият. Но преди да опиша и обясня последиците от напът­ствията и влиянието на дон Хуан върху нас, трябва, в съот­ветствие със сегашните си знания, да направя преглед на онези части от неговите уроци за сънуването, до които по-рано не бях имал достъп.

Основната причина за написването на тази книга оба­че бе изказана от Карол Тигз. Тя е убедена, че обяснение­то на света, който дон Хуан ни остави в наследство, е най-голям израз на нашата признателност към него и на преда­ността, с която следваме неговите стремежи.