Жанр: Драма

Ядосан на свещеника, подозрителен и притеснен Дориану пришпори коня по тъмната пътека към манастира „Санта Жуана”.

- Тази нощ целият град ли ще дойде да тропа по манастирската порта? – попита сърдит и недоспал женски глас.

- И друг ли е тропал преди мен? – Нещо прободе сърцето на Дориану.

- Едно момиче, и то като вас, господине, търсеше игуменката!

- Какво стана с момичето?

- Как какво? Отпратих го! Не мога да безпокоя майката игуменка заради всяка хлопаща скитница!

- Ваше християнско задължение е да допуснете в Божията обител всяка просеща за това скитница! – Дориану бе разгневен. – Веднага ме въведете при игуменката!

Жената вътре отказваше, докато Дориану не се разгневи сериозно. Гневът му уплаши глупавата монахиня и тя му отвори. Дориану връхлетя в покоите на майка Ана и събуди стреснатата игуменка.

- Какво се е случило? Какво става? – не разбираше управителката на манастира.

- Простете, майко! Простете, че така нахлувам, аз съм Дориану де Протетуш, братът на Ещер.

Игуменката се разбуди напълно. Дулсе Сантош зяпна с уплаха през очите й:

- Какво се е случило с моето момиче? – Уплахата кара хората да разкриват дълбоко спотаени чувства.

Дориану не усети силата на това чувство, неговият собствен страх заслепяваше сетивата му:

- Ещер изчезна, майко! Подозирам, че пазачката на манастирската порта не я е пуснала при вас тази вечер!

Змейски гняв изригна в очите на игуменката. Гласът ѝ беше като драконов рев:

- Кой е охранявал портата тази нощ?

Доведоха пазачката на вратите.

- Кой е хлопал и е питал за мен тази вечер?

- Едно парцаливо девойче, майко – смотолеви пазачката, дебела и надменна монахиня.

- Къде е тя сега? – Гласът на майка Ана беше страшен.

- Отпратих я, майко – притесни се монахинята, – не ѝ позволих да смущава почивката ти.

- Защо я отпрати, глупачке, Божията обител е отворена за всички!

- Беше одрипана и мръсна, майко! Плачеше, вдигаше шум и твърдеше, че ти си я поканила да идва по всяко време! Момичето не беше с всичкия си – оправда се дебелата вратарка.

- Не е твоя работа да съдиш хората, жено! – Гневът преливаше от гласа на майката игуменка. – Ако нещо се случи с моето момиченце, ще те пратя в ръцете на Инквизицията в Коимбра! А сега се махай!

Майка Ана затърка челото си със сухи пръсти, после се извърна към Дориану:

- Разкажи ми всичко, което знаеш, синко. Не съм чувала нищичко за Ещер повече от година. Разкажи ми за това време.

Докато игуменката се обличаше зад паравана, без да дава и пет пари за мъжа в спалнята си и за благоприличието, Дориану ѝ разправи за лечението, измислено от Бланка. За ничиите деца и за грижите на Ещершиня – предани и всекидневни. За свещеника, който бе единственият, с когото господарката на Каса де Протетуш скланяше да заговори. За радостта ѝ, че децата в сиропиталището я зоват „мама”. За това, че той, Дориану, е заподозрял свещеника, че твърде много се захласва по сестра му. За видимото безразличие на Ещершиня. За Алфонсо, който не излизал от спалните си по цели седмици. За разцъфтяването на имота Протетуш. За безразличието на сестра му по имотните въпроси. За всекидневното ѝ посещение в църквата. За довереното от свещеника – че тя не се вълнува от Бога, а от бездомните деца.

Когато млъкна, навън отдавна се беше зазорило.

Майка Ана погали рамото на загрижения брат и рече: „Преди време обещах на моето момиче за един ден да върна бебето Адам в прегръдките й. Не изпълних това обещание. Така че няма да ти обещавам нищо, синко, но Господ ми е свидетел, света ще обърна, да намеря моето момиченце!”

Рано предобед в покоите на Ещершиня в Каса де Протетуш влязоха чернодрехата монахиня и Дориану. Вътре ги посрещна Бланка. Тя се спусна да целува ръка на игуменката. Майка Ана я благослови и я настани да седне пред писалището на Ещершиня.

- Кажи ни, Бланка, какво е правила твоята господарка напоследък, нещо странно да си забелязвала?

Бланка се огледа изплашено:

- Какво се е случило на моята инфанта?

- Ещер се изгуби, майко – тихо продума Дориану.

- Как се изгуби, сине, тя е голямо момиче! Големите хора не се губят!

- Така е, доня – намеси се игуменката, – но нашата Ещер изчезна. Помогни да я намерим. Кажи, ако знаеш как да я открием и къде да я търсим.

- Нищо не знам – Бланка бе готова да заплаче, – тя всеки ден ходи в сиропиталището. Някога води сиротните деца и тук, у дома. Само вчера заран...

- Какво е станало вчера? – запита Дориану вледенен.

- Вчера прекара утринта в стаята си, вместо да поеме към църквата още в зори. Гледаше се в огледалото. Отдавна не се бе поглеждала в огледалото моята принцеса, нехае за хубостта си вече. А ето: вчера цяла заран се оглеждаше. И после...

- Какво стана после, мамо? – Дориану беше пребледнял в очакване.

- После, като я окъпах и облякох... излезе, но ми се стори, че не тръгна към църквата на хълма. Тръгна към брега като че ли.

- Искала е да остане сама. Имала е да осмисли нещо. Нещо, което е било ново за нея – заключи Дориану.

Майката игуменка му даде знак да излязат.

*

Час по-късно в църквицата „Сао Жозе” пристигна манастирската карета и от нея слязоха игуменката и млад мъж, много светъл мулат. Те веднага намериха отец Ещебан и без да обръщат внимание на стълпените край него деца, го притиснаха край стаичката за изповед.

- Аз, аз... нищо – стресна се падрето и внезапно лицето му загуби хармоничния си благороден профил, – тя идва всеки ден... заради децата.

- Късно вечерта не е дошла заради децата, отче – майката игуменка мислеше бързо, – по това време те са в креватчетата си. Имала е да каже нещо важно на някой, който е още буден. На теб!

- Кажи защо дойде сестра ми – загуби търпение Дориану.

- Нищо, нищо важно – отец Ещебан закопня да не бе споделял пред Дориану, че сестра му е идвала вчера.

- Хайде, синко – втвърди се гласът на игуменката, – щом криеш, значи наистина е важно! Може да си я проследил и да си убил момичето!

- Господи Исусе – захвана да се кръсти в ужас падрето, – никого не съм убивал!

- Тогава кажи какво стана – заплашително пристъпи към него Дориану.

- Аз... тя... дойде да ми каже, че чака бебе!

- Господи! – простена братът на Ещер.

- Не знаеш ли, че който се е обрекъл на Господа, не може да бъде с жена! – Майка Ана бе готова да го зашлеви. – Защо си разбунил главата на момичето ми?

- Тя... аз... аз я обичам, повярвайте ми! Като се върне, кажете ѝ, че искам да говоря с нея. – Свещеникът се разтрепера. – Трябва да говоря с нея, обичам я!

- Ще говориш, синко! Ще говориш! Аз лично ще те заставя да говориш с нея! – рече игуменката, гледайки го косо в очите. – Само дано се върне.

Игуменката и Дориану де Протетуш се качиха в каретата и си заминаха. Свещеникът на „Сао Жозе” се затвори в изповедалнята и заплака с глас.

*

Рибарите, открили тялото на Ещер де Протетуш, я разпознаха веднага, макар да бе подпухнала и посиняла, и щом я смъкнаха на брега, пратиха да бъде повикан Дориану. Млечният брат на господарката Протетуш дойде веднага, взря се объркано в подутото лице и се свлече край мъртвата на пясъка. Устните му шепнеха нещо, което само тя чуваше. Дланите му милваха посинялото лице. Пръстите му поправяха подгизналите дантели на роклята й. С ръце приглаждаше оплетените с водорасли коси. Разговорът му с удавената продължаваше безкрайно.

- Господарю Протетуш, свечерява, дали да не я отнесем в къщата?

- Да – кимна безсловесен Дориану. – Да.

*

Няколко рибари внесоха Ещер в дома ѝ, следвани от Дориану, който нямаше сила да върви редом с тях.

- Кого носите тука? – Гласът ѝ – внезапно озлобен, ако може, да стресне и върне обратно връхлитащото нещастие.

- Господарката Протетуш, дойке – кротко отвърна един от рибарите, – господарката ти, горкичката. Паднала е в морето и се е удавила. Светица беше тази девойка!

- Светица беше – повтори като ехо Бланка. – Паднала в морето...

Трудно и бавно съобразяваше остарялата бавачка. А после писък, извиращ от сърцето ѝ, разруши покоя на мавърската къща.

- Дъще моя! Ещер!

Бланка се хвърли върху тялото на своята инфанта и рибарите се огънаха под тежестта й.

Горе в спалните си Алфонсо се стресна от този писък. „Дъще! Ещер!” – позна гласа на Бланка. С внезапна яснота си спомни как беше пожелал малката му сестра да отиде там, където бяха и останалите му братя и сестри, умрели като бебета още. Пречеше му ужасно това момиче. Вечно отнемаше изключителността му. А сега? Беше единствен и изключителен. Ала сам!

Цял живот му бе пречила с присъствието си – малко, наивно и обичливо момиченце, любопитно кокорещо очи, винаги готово да го прегърне. Колко бе лесно да я разплаче с пренебрежението си. И колко се забавляваше Алфонсо да го прави! А сега? Кой щеше да плаче за него вече? И кой щеше да копнее да го прегръща?

Алфонсо бавно слезе в стаята на сестра си. Рибарите още бяха там, не знаеха какво да правят, никой не се сети да ги отпрати. Бланка се бе захлупила в нозете на мъртвата и ридаеше безутешно. Дориану изглеждаше по-бледен и от сестра си.

Алфонсо не виждаше посинелия труп. Той видя красива млада дама, облечена в сватбена рокля. Нагиздена в множество атлазени джувки и закичена с едри божури в подредената прическа. За пръв път в живота си господарят Алфонсо се усмихна на сестра си. За пръв път искрено и от сърце ѝ каза: „Ти си прекрасна, Ещершиня.”

„Аз ще те отведа до олтара. Ще те предам в ръцете на жениха ти и ти ще бъдеш много щастлива!” – ѝ каза той и се усмихна. Усмихна му се с трапчинките си и тя.

- Господарю Протетуш, не сте на себе си, трябва да си легнете – рече Дориану, подхвана го и го изведе от стаята на Ещер.

Цяла нощ се разхожда из тъмната си стая Алфонсо де Протетуш. Цяла нощ разговаряше със сестра си. Разказваше ѝ приказките, които никога не ѝ бе разказал в нейното детство. Опита се да ѝ попее. Сподели ѝ, че е най-красивата и смела млада дама оттук до Брага. Каза ѝ, че я обича. После го повтори. Обеща ѝ да намери сина й. Горчиво се разкая, че ѝ го е отнел. Обеща да ѝ го доведе и да ѝ помага да го отгледат. Закле се в Мадоната, че оттук нататък, докато светът светува, той ще е все до нея и ще се грижи за нея. Повече и от Дориану. Повече от баща! Повече от майка! Каквото и да направи той, Алфонсо, отсега насетне, все ще е в името на нейното добруване. Тя ще бъде най-важна за него! Тя – Ещершиня.

На сутринта прислужниците влязоха да помогнат с дневния тоалет на господаря. И го намериха проснат напреко на леглото му. Мъртъв и втренчен в тавана.

*

За погребението на брата и сестрата Протетуш се събра цялата околия.

- Не съм сигурен, че трябва да се отслужи заупокойна молитва за господарката Протетуш, майко.

- Какво искаш да кажеш, момко? – Майката игуменка бе наострена като оса.

- Зная, че тя бе твоя любимка, майко, но законите на църквата са еднакви за всички.

- Какво ми казваш, синко? – продължаваше да не разбира сякаш.

- Искам да кажа, че за самоубийци не се полага погребална служба, майко – смотолеви свещеникът и изящното му лице се разкриви от битката на демоните в душата му.

- Самоубийци? – повтори майка Ана. – Самоубийци?

- Ние с теб, майко, знаем, че Ещер се е самоубила, а това не се допуща от Светата Църква!

Майка Ана погледна младото падре. Дулсе Сантош бе загубила и втората си рожба. Дулсе Сантош бе загубила всички надежди в живота си. Дулсе Сантош не вярваше да се съвземе повече. Какво изобщо ѝ приказваше този насреща?!

- Слушай, синко – изсъска игуменката. Дулсе Сантош копнееше да протегне ръце и да го удуши. – Слушай! Моето момиче не се е самоубило!

- Но тя е мъртва! – настояваше на очевидното Ещебан. – Удавена!

- Точно така! – Дулсе го гледаше свирепо. – Удавена! Ти си нейният убиец, момко! Ти! И много добре го знаеш!

- При цялото ми уважение към теб, майко Ана... – започна свещеникът.

- Никак не ме интересува уважението ти – отряза го властно игуменката.

- Не мога да водя служба за самоубийцата – завърши отец Ещебан и светлите му очи потъмняха от вътрешно напрежение.

- Ще водиш! – Рязък глас. – Ще водиш тази служба, момко! И през цялото време ще си повтаряш в ума, че ти си убиецът на Ещер де Протетуш! Ще проведеш службата, ще погребем моята Ещершиня, а после ще си хванеш пътя и ще забравиш за Авейру! Ще се махнеш и никога няма да се върнеш наблизо. Защото, чуя ли за тебе, узная ли къде си – съдбата на моята Ещер ще те последва, сине! И няма да те опеят после, защото самоубийците не ги опяват!

*

Ещер де Протетуш бе облечена в сватбената си рокля, с която така и не се натъкми приживе. Крехкото ѝ тяло бе обсипано с грамадни цветове на божури. Около ковчега се разнасяше задушливата миризма на лавандула и рози. Поставен край нейния, ковчегът на брат ѝ Алфонсо оставаше някак незабелязан. На тялото на господаря липсваше всякаква изключителност.

Към ковчега на Ещершиня приближи млад мъж, подпиращ се на сребърен инкрустиран бастун. Мъжът отметна непослушна светла коса и извади от джоба си нещо. После подпря бастуна на ковчега и с двете си ръце пое вкочанената бледа ръка на младата господарка. На един от пръстите ѝ успя да закрепи пръстена, който бе измъкнал от джоба си. После се наведе и целуна бузата на мъртвото момиче. Русият перчем падна буйно върху лицето на девойката. Тя не усети нищо. Отдавна бе забравила как мечтаеше за тази целувка. Отдавна бе спряла да вярва, че ще получи тази нежност. Бе мъртва.

*

Няколко часа по-късно в Каса де Протетуш леля Мерседеш и Фелипе седяха край масата и разговаряха с Дориану.

Дориану я погледна безучастно.

- Мамо – рече Фелипе и се усмихна тъжно, – това е домът на Дориану. Той се грижеше за него и целият му живот е минал тука. Само той е наследник на стария Протетуш.

- Господарю Фелипе – започна Дориану.

Гласът на Фелипе стана рязък:

- Никога не ме наричай „господарю”!

Дориану се стресна. Ещершиня му бе наредила същото преди време.

- Защо не опиташ с „братовчеде Фелипе” – меко му предложи куцият мъж.

Дориану погледна ведро:

- Братовчеде Фелипе, този дом е и твой. Има място и за двама ни. Всичко, което се случи, сполетя и двамата. Моля те, ела да живееш тук. Аз ще бъда твой иконом, ако желаеш. За мен това ще бъде чест и удоволствие.

- Благодаря ти, Дориану, но плановете ми са други.

- Ещершиня щеше да е щастлива, ако двамата поемем управлението на нейното наследство – настоя Дориану.

- Бих направил всичко на света – въздъхна Фелипе и лицето му се сгърчи, – за да бъде щастлива Ещершиня. Но виждам, че закъснях. Престъпно много закъснях. А сега нищо вече няма значение, защото Ещер я няма и нищо не може да я направи щастлива.

- Но, сине – намеси се леля Мерседеш, – докато ти беше в Англия...

- Докато аз се криех в Англия – прекъсна я Фелипе, като повиши глас. – Аз избягах и се скрих в Англия, майко! Докато бях зает да се окайвам колко съм ощетен от съдбата, милата Ещершиня остана сама и беззащитна тук. Докато аз се самосъжалявах, тя трябваше да се справя с неприязънта на хора, по-силни от нея. Изоставих любимата си, втренчен в собствения си образ, и сега не мога да взема нищо нейно. Не мога да живея в нейните земи. Не мога да остана тук. Заминавам за Индия. Заминавам за Гоа.

- Какво? Фелипе, но ти тъкмо се завърна, сине? – Леля Мерседеш изглеждаше зашеметена.

- Прощавай, майко! Моят живот тук трябваше да започне няколко години по-рано. Аз пропуснах всичките си шансове да се включа в живота, който мечтаех. Вече е безмислено да оставам. Тръгвам за Гоа. Уредих пътуването си. След седмица заминавам. А ти, братовчеде Дориану – Фелипе се обърна с искрена почит към младия мулат, – остани тук. Живей в твоя дом, грижи се за градините на Ещер. Не забравяй да засаждаш любимите ѝ божури. Кой знае, може би някой ден душата ѝ ще погледне отново насам и ще се зарадва на старата позната гледка. Може би, като се ожениш, ще ти се роди дъщеря, която ще гледа с нейните очи... И в дъщеря ти ще живее част от душата на Ещер...

Фелипе и Дориану се прегърнаха като братя. Семейство Домингош си тръгна скоро след това.

*

Година по-късно Дориану де Протетуш седеше в стария кабинет на дон Протетуш и разлистваше някакви книжа, наредени по писалището. Вниманието му обаче очевидно бе другаде. Дориану зяпаше към отворения прозорец и се ослушваше. Навън питците пееха в захлас, но не това слушаше стопанинът на Каса де Протетуш. След известно време долетя плач. Плачът на новородено. Дориану захлупи книгата, на която и бездруго не обръщаше внимание, и се втурна по стълбите към долния етаж. Пред вратата на някогашната детска стая го срещна Бланка. Умореното ѝ сбръчкано лице изглеждаше щастливо:

- Трябва веднага да пратим съобщение на майка Ана в „Санта Жуана” – сълзи избиха в очите на Дориану, – трябва да я повикаме за кръстница на бебето, майко!

Дориану се втурна в спалнята и приседна край жена си, доскоро слугинче в кухнята на мавърския дом:

- Ти ме направи най-щастливия човек на света, мила!

Младата му жена се усмихна доволно в отговор.

- Ще доведа игуменката на манастира и новия свещеник. Трябва да кръстим нашата малка инфанта. И знаеш ли, най-хубавото име за нея е Ещер! Име на господарка!

Родилката му се усмихна благо в знак на съгласие.