ПЪРВА ЧАСТ Основни техники на общуването 1 „Ако искате да събирате мед, не преобръщайте кошера”

„Ако искате да събирате мед, не преобръщайте кошера”

На 7 май 1931 г. Най-сензационното преследване в историята на Ню Йорк се увенчава с успех. След седмици издирване Кроули, по прякор „Двата пищова” – стрелецът убиец, пълен въздържател при това – е притиснат до стената, уловен в капан в жилището на приятелката си на Уест Енд Авеню.

Сто и петдесет полицаи и детективи обсаждат скривалището му на последния етаж. Пробиват дупки в покрива и се опитват да изкарат Кроули, известен още и като „убиеца на ченгета”, навън със сълзотворен газ. Поставят картечници по околните сгради и в продължение на повече от час из един от най-луксозните квартали на Ню Йорк ехтят пистолетни изстрели и картечни откоси. Приклекнал зад един тапициран стол, Кроули непрекъснато обстрелва полицаите. Десетхилядна развълнувана тълпа зрители наблюдава битката. Това е нещо невиждано преди по улиците на Ню Йорк.

Когато Кроули е заловен, полицейския комисар Е.П. Мърлуни обявява този отчаян престъпник с двата пистолета за един от най-опасните в историята на Ню Йорк. „Той убива за щяло и нещяло”, безапелационен е комисарят.

Но в каква светлина се вижда самият Кроули? Това ни е известно, защото, докато полицията обстрелва апартамента, той написва писмо, адресирано „до всички , за които това би представлявало интерес”. Докато пише , шуртящата от раните му кръв оставя по хартията червена диря. В писмото се казва: „В гърдите ми се крие уморено, но добро сърце – сърце, което никому не би сторило зло.”

Малко преди това Кроули се забавлявал с приятелката си на някакъв черен път в Лонг Айланд. Един полицай неочаквано се приближил до колата и поискал документите му. Без да каже дума, Кроули извадил пистолета си и напълнил полицая с олово. Нещастникът се свлякъл на земята, а Кроули изскочил от колата, грабнал служебният му револвер и изстрелял още един куршум в мъртвото тяло. И този убиец казва: „ В гърдите ми се крие уморено, но добро сърце – сърце, което никому не би сторило зло”.

Кроули е осъден да умре на електрическият стол. Когато пристига в отделението за осъдени на смърт в Синг Синг, да не мислите, че казва: „Заслужих си го, задето убивах хора”? Нищо подобно! Той казва” „Ето какво получих, задето се защитавах.”

Ще ме попитате какво целя, като ви разказвам тази история? Ами да ви накарам да разберете, че Кроули „Двата Пищова” не се вини за нищо. Това необичайно ли е за престъпниците? Ако така смятате чуйте следното:

„Прекарах най-хубавите години от живота си, като осигурявах на хората безгрижни удоволствия, устройвах им забавления, а в отплата получавам само оскърбления и вечно съм преследван.”

Казва го Ал Капоне. Да, най-печално известният обществен враг в Америка, най-зловещият ганстерски бос в Чикаго. Капоне не вини себе си. Той действително се смята за благодетел на обществото – неоценен и неразбран благодетел.

Същото смята и Дъч Шулц, преди да падне покосен от ганстерски куршуми в Нюарк. Дъч Шулц, един от най-пропадналите типове в Ню Йорк, заявява в интервю за пресата, че е благодетел на обществото. И си вярва.

Имах много интересна кореспонденция по този въпрос с Люис Лос, директор на зловещо известният нюйоркски затвор Синг Синг в продължение на много години. Той казваше: „Малцина от престъпниците в Синг Синг се смятат за лоши хора. Те са хора като вас и като мен. И се обосновават, обясняват. Готови са да ви кажат защо се е наложило да разбият сейфа или да не се помайват със спусъка. Повечето от тях търсят някакво обяснение – лъжливо или логично, за да оправдаят противообществените си деяния дори пред себе си, и упорито твърдят, че въобще не е трябвало да попадат в затвора.”

Щом Ал Капоне, Кроули ”Двата пищова”,Дъч Шулц и останалите отчаяни мъже и жени зад решетките на затвора не винят себе си за нищо, какво да кажем за хората, с които общуваме ние с вас?

Джон Уонамейкър, собственик на веригата магазини, носещи неговото име, веднъж признава: „Преди трийсет години разбрах, че е глупаво да мъмриш хората. Достатъчно грижи си имам с това да преодолявам собствените си недостатъци, за да се измъчвам и от факта, че Бог не е сметнал за необходимо да разпредели по равно интелигентността.”

Уонамейкър усвоява рано тази поука, но аз самият трябваше да правя грешка след грешка в продължение на три десетилетия, преди да започне да ми просветва, че в деветдесет и девет от сто случая хората не критикуват себе си за нищо, колкото и да грешат.

Критиката е безполезна, защото кара човек да се защитава и обикновено го провокира да отстоява правотата си. Критиката е опасна, защото наранява много скъпата всекиму гордост, чувството колко е важен, и предизвиква негодуване.

Б.Ф. Скинър, световноизвестният психолог, доказва с опитите си, че ако награждаваме животното за добро поведение, то се учи много по-бързо и запомня наученото много по-добре, отколкото ако го наказваме за лошо поведение. По-късни изследвания са показали, че същото се отнася и за хората.

Ханс Селие, друг голям психолог, казва: „Колкото силно жадуваме за одобрение, толкова се ужасяваме и от неодобрението”.

Негодуването, което предизвиква критиката, понижава духа на служители, близки и приятели, без да променя обстоятелствата, които са я предизвикали.

Джордж Б. Джонстън от Инид, Оклахома, отговаря за безопасността в една машиностроителна компания. Едно от задълженията му е да следи работниците да носят каските си, докато са на работното си място. Той разказва, че винаги, щом попаднел на работници без каски, им напомнел много авторитетно какво гласи правилникът и че те трябва да се съобразяват с него. Често, след като си тръгнел, работниците сваляли отново каските.

Тогава той решил да опита друг подход. Следващият път, когато попаднал на работници без каски, ги попитал дали каските са им неудобни, или не по мярка. После им напомнил учтиво, че каските са предназначени да ги предпазят от наранявания и ги посъветвал винаги да ги носят по време на работа. В резултат на това хората започнали да спазват правилника, без да негодуват и да се дразнят.

Хиляди страници от историята предлагат примери, свидетелстващи колко безполезна е критиката. Да вземем за пример прочутата свада между Теодор Рузвелт и президента Тафт – свада, която разцепва Републиканската партия, вкарва Удроу Уилсън в Белият дом, оставя ярка следа в Първата световна война и променя хода на историята. Да си припомним набързо фактите. Когато Теодор Рузвелт напуска Белият дом през 1908 г., той подкрепя кандидатурата на Тафт, който е избран за президент. После Рузвелт заминава за Африка на лов за лъвове. Когато се завръща, отправя остри критики към Тафт за консерватизма му , опитва се да спечели кандидатурата на партията за трети мандат, създава Прогресивната партия и едва не съсипва Републиканската партия. В последвалите избори Уилям Хауърд Тафт и Републиканската партия спечелват само два щата – Върмонт и Юта. Това е най-катастрофалното поражение в историята на партията.

Теодор Рузвелт вини Тафт, но дали самият Тафт обвинява себе си? Не, разбира се. Със сълзи на очи той се кълне: „Не виждам как другояче бих могъл да постъпя.”

Кой е виновен? Рузвелт или Тафт? Честно казано не знам и не ме интересува. Това, което се опитвам да ви докажа, е че всичките критики на Теодор Рузвелт не успяват да убедят Тафт, че не е прав, а само го принуждават да се защитава и да заявява с сълзи на очи: „Не виждам как другояче бих могъл да постъпя.”

Или да вземем например петролния скандал в Тийпот Доум. В началото на 20-те години вестниците не престават да публикуват статии, пълни с възмущение. Скандалът разтърси нацията! Такова нещо не се е случвало в обществения живот на Америка от незапомнени времена. Ето как изглеждат фактите в този скандал: Албърт Б. Фол, министър на вътрешните работи в кабинета на Хардинг, е натоварен с отдаването под аренда на държавните петролни резерви в Елк Хил и Тийпот Доъм, пазени за нуждите на военноморският флот. Провежда ли Фол търг? Нищо подобно! Той дава тлъстия апетитен договор право в ръцете на приятеля си Едуард Л. Дохъни. А какво прави Дохъни? Ами дава на Фол така наречен „заем” от сто хиляди долара. После Фол своеволно изпраща в района морски пехотинци, които да прогонят конкурентите, чийто кладенци в съседство черпят петрол от Елк Хил. Последните, прогонени с оръжие от територията им, хукват да се оплачат в съда и така избухва скандалът „Тийпот Доум”. От разнеслото се зловоние се срутва администрацията на Хардинг, на цялата нация й прилошава, Републиканската партия е заплашена от срир, а Албърт Б. Фол отива зад решетките.

Фол е осъждан яростно, както малцина други обществени фигури. Дали се е покаял? Нищо подобно! Години по-късно Хърбърт Хувър намеква в една своя реч, че смъртта на президента Хардинг се дължала на тревогите и притесненията от това, че един приятел го предал. Когато госпожа Фол чува това, тя скача от стола и крещи: „Какво! Хардинг предаден от Фол? Не! Съпругът ми никога никого не е предавал. Цялата къща, пълна със злато, не би го изкушила да направи нещо нередно. Той е този, който беше предаден, пожертван и разпнат!”

Това е то човешката природа. Злодеите винят всички други, освен себе си. Такива сме хората. И когато утре се изкушим да критикуваме някого, да си спомним Ал Капоне , Кроули”Двата пищова” и Албърт Фол. Разберете, критиката е като гълъбите, които винаги се връщат у дома. Разберете, че човекът, когото критикувате, вероятно ще се защитава и ще ви отвърне с хули, или като мекушавият Тафт ще каже: „Не виждам как другояче бих могъл да постъпя.”

Сутрината на 15 април 1865 г. Ейбрахам Линкълн е на смъртно легло в спалнята на един ефтин пансион точно срещу театъра „Форд”, където по него стреля Джон Уилкс Бут. Дългото му тяло е проснато по диагонал на възкъсо легло с провиснала пружина. На стената виси ефтина репродукция на прочутата картина на Роза Боньор „Конският пазар”, а евтина газова лампа унило примигва с жълтеникава светлина.

Докато Линкълн умира, военният министър Стентън казва: „Там лежи най-съвършеният държавник, когото светът някога е виждал.”

Каква е тайната на успеха на Линкълн с хората? Аз съм изучавал живота му десет години и посветих три на написването и пренаписването на книга, озаглавена „Линкълн – непознатият”. Вярвам, че съм изучил личността и живота му толкова подробно и пълно, колкото въобще е възможно. Особено се занимавах с методите му на общуване с хората. Критикувал ли ги е той? О, да. Като млад в Пиджън Крийк Вали, Индиана, той не само критикува, но и пише писма и стихотворения, в които осмива разни хора и оставя писмата по селските пътища, където със сигурност ще ги намерят. Едно от тези писма предизвиква негодуване, което трае цял живот.

Скоро след като става практикуващ адвокат в Спрингффийлд, Илинойс, Линкълн напада противниците си открито във вестниците. Но веднъж прекалява.

През есента на 1842 г. Той се подиграва с един суетен, свадлив политик на име Джеймс Шийлдс. Осмива го в анонимно писмо, публикувано в спрингфийлдския „Джърнъл”. Градът се смее до забрава. Шийлдс, който е чувствителен и горд, кипва от възмущение. Той открива кой е авторът на писмото, скача на коня, намира Линкълн и го предизвиква на дуел. Линкълн не иска да се бие. Той е противник на дуелите, но не може да излезе от положение без да загуби честа си. Предложено му е той да избере оръжието. Тъй като има дълги ръце избира кавалерийска сабя и взема уроци по фехтовка от един възпитаник на „Уест Пойнт”. На уреченият ден се среща с Шийлдс на пясъчен нанос на Мисисипи, готов да се бие до смърт, но в последния момент секундантите ги спират и предотвратяват дуела.

Това е най-потресаващата случка в живота на Линкълн. Тя се превръща в безценен урок в отношенията му с хората. Той никога вече не написва оскърбително писмо. Никога вече не подиграва, нито критикува някого за каквото и да било. През гражданската война Линкълн многократно сменя генералите начело на армията на Потомак и всеки от тях – Макклеланд, Поуп, Бърнсайд, Хукър, Мийд – на свой ред допуска трагични грешки и кара Линкълн да крачи отчаяно из стаята. Половината страна яростно осъжда некадърните генерали, но Линкълн – „без злост към никого, с великодушие към всички” – запазва спокойствие. Една от любимите му максими е: „Не съдете, за да не бъдете съдени”.

И когато госпожа Линкълн и други говорят рязко за южняците, Линкълн отвръща: „Не ги съдете, те са такива, каквито и вие щяхте да бъдете при подобни обстоятелства.”

А ако някой някога е имал основание да критикува, това без съмнение е Линкълн. Да вземем само един пример:

Битката при Гетисбърг се води през първите три дни на юли 1863 г. Вечерта на 4 юли Лий започва да се оттегля на юг, а буреносни облаци изсипват пороен дъжд. Когато Лий стига Потомак с разбитата си армия, вижда пред себе си непреодолимо препятствие – пълноводна река, а зад гърба му е победоносната армия на Севера. Лий е в капан. Не може да се измъкне. Линкъл разбира това. Ето един прекрасен, изпратен от бога шанс да бъде пленена армията на Лий и войната да свърши веднага. И така, обзет от надежда, Линкълн нарежда на Мийд да не свиква военен съвет, а да нападне незабавно Лий. Линкълн изпраща по телеграфа нарежданията си, а после и по специален пратеник до Мийд като настоява за незабавни действия.

А какво прави генерал Мийд? Точно обратното на това, което му е наредено. Свиква военен съвет, нарушавайки заповедите на Линкълн. Колебае се. Протака. Изпраща по телеграфа всевъзможни оправдания. Отказва направо да нападне Лий. Накрая водите на реката спадат и войските на Лий преминават Потомак.

Линкълн е вбесен. „Какво означава това?” – крещи той пред сина си Робърт. – Велики Боже! Какво означава това? Бяха ни в ръцете – трябваше само да ги хванем, но нищо, което казвах или правех, не можа да накара армията да се помръдне. При такива обстоятелства едва ли не всеки генерал би могъл да победи Лий. Аз да бях отишъл там, можех да го разбия.”

Горчиво разочарован, Линкълн сяда и написва на Мийд писмо. Не забравяйте, по това време в живота си Линкълн е изключително консервативен и умерен в изказванията си. И така, това писмо, написано от него през 1863 г. Е равносилно на най-суровото порицание.

Как мислите че реагира Мийд, когато прочита това писмо?

То така и не стига до него. Линкълн не го изпраща. Открито е сред документите му след неговата смърт.

Предполагам – това е само едно предположение, - че след като написва писмото, Линкълн поглежда през прозореца и си казва: „Почакай. Може би не бива да бързам толкова. Лесно е да си седя тук на спокойствие в Белият дом и да нареждам на Мийд да напада. Но ако бях в Гетисбърг и бях видял толкова кръв, колкото Мийд през последната седмица, ако виковете на ранените и умиращите звучаха в ушите ми, може би и аз нямаше да бързам толкова да нападам. Ако имах предпазливият характер на Мийд, сигурно и аз щях да постъпя така. Както и да е, вече е късно. Ако изпратя това писмо, ще си излея яда, но ще предизвикам Мийд да направи опит да се защити. Ще го принудя да ме хули. Това ще провокира лошо отношение към него, авторитетът му на командир ще бъде подкопан и това може би ще стане причина да се оттегли от армията.”

И така, както вече казах Линкълн слага писмото на страна, защото от горчив опит вече знае че острата критика и упреците не водят до нищо добро.

Теодор Рузвелт признава, че когато като президент бил изправен пред сложен проблем, имал навика да се обляга назад и да поглежда големият портрет на Линкълн, окачен над бюрото му в белият дом, и да си задава въпроса: „Какво би направил Линкълн на мое място? Как би решил проблема?”

Следващият път, когато се изкушите да разкритикувате някого, измъкнете от джоба си петдоларова банкнота, погледнете лика на Линкълн на нея и са запитайте: „Как би подходил Линкълн към този проблем?”

Марк Твен от време на време губи контрол над себе си и пише писма, от които едва ли не хартията започва да пуши. Веднъж например пише на един човек, който е предизвикал гнева му: „На вас ви трябва разрешение за погребение. Само да си отворите устата, и аз ще се погрижа да го получите.” В друг случай пише на един редактор за опитите на коректора „да подобри моя правопис и пунктуация”: „Уредете нещата според приложеният тук мой екземпляр и се погрижете коректорът да си запази съветите в кашата, в която се е превърнал разваленият му мозък.”

След като написва подобни злостни писма, Марк Твен започва да се чувства по-добре. Излива си яда, а написаното не причинява никаква вреда, защото съпругата му тайничко измъква писмата от пощата. Те остават неизпратени.

Познавате ли някой, когото искате да промените, да подредите живота му и да го направите по-добър? Чудесно. Това е хубаво. Аз го подкрепям. Но защо не започнете от себе си? От чисто егоистична гледна точка това е много по-полезно, отколкото да се опитвате да променяте другите – и далеч не толкова опасно. Конфуций казва: „Не мърмори заради снега на покрива на съседа ти, когато собственият ти праг не е почистен.”

Когато бях млад и много се стараех да впечатлявам хората, написах едно глупаво писмо до Ричард Хардинг Дейвис, писател, който някога беше светило на литературния небосклон на Америка. Пишех статия за едно списание и помолих Дейвис да ме посвети в методите си на работа. Няколко седмици преди това бях получил отнякъде писмо, в края на което бе отбелязано: „Продиктувано, но непрочетено.” Бях силно впечатлен. Реших, че авторът на писмото трябва да е много зает и важен човек, голяма клечка. Аз изобщо не бях толкова зает, но исках да направя впечатление на Ричард Хардинг Дейвис, затова затова завърших кратката си бележка с думите: „Продиктувано, но непрочетено.”

Той въобще не си направи труда да отговори на писмото ми. Просто ми го върна, като отдолу беше надраскал: „Лошото Ви възпитание надминава всякакви граници.” Наистина, бях сбъркал и може би си бях заслужил укора. Но както всеки друг на мое място, аз възнегодувах. Толкова се чувствах засегнат, че когато десет години по-късно прочетох съобщението за смъртта на Ричард Хардинг Дейвис, единствената мисъл, която се появи в съзнанието ми (срамувам се да го призная), беше обидата, която ми бе нанесъл.

Ако искате да предизвикате омраза, която да трае десетилетия и да не угасне, докато сте живи, достатъчно е да отправите някаква язвителна критика, независимо доколко убедени сте в правотата й.

Когато общуваме с хора, помнете, че имате работа не с трезвомислещи същества, а със същества, изтъкани от емоции и предубеждения, мотивирани от гордост и суета.

Острата критика кара чувствителният Томас Харди, един от най-добрите романисти, дал своя принос в съкровищницата на английската литература, да се откаже завинаги от писането на белетристика. Критиката тласка английският поет Томас Чатъртън към самоубийство.

Бенжамин Франклин, който в младостта си не се отличавал с особена тактичност, става толкова дипломатичен, толкова умел с отношенията си с хората, че го изпращат посланик в Франция. Каква е тайната на успеха му? „Не говоря лошо за никого и казвам всичко хубаво, което зная за всекиго”, споделя той.

Всеки глупак може да критикува, да съди и недоволства – и повечето го правят.

Но се иска характер и самоконтрол, за да бъдеш разбиращ и прощаващ.

Карлайл казва: „Големите хора си проличават по това как се отнасят с малките хора.”

Боб Хувър, прочутият летец-изпитател и чест участник в демонстрационни полети, се завръща у дом си в Лос Анжелис от авиошоу в Сан Диего. Както е описано в списание „Флайт Оперейшънс”, на двайсет и два метра височина и двата мотора внезапно спират. С умела маневра той успява да приземи самолета и никой не пострадва, но самолетът тежко аварира.

Първата работа на Хувър след аварийното кацане е да провери горивото. Както и предполага витловият самолет от времето на Втората световна война е зареден с гориво за реактивен самолет вместо бензин.

Когато се връща на летището, той поисква да се срещне с механика, който е подготвил самолета му за полет. Младежът се е поболял от притеснение заради грешката си и Хувър го заварва да плаче. Той не можел да понесе мисълта, че е станал причина за загубата на един много скъп самолет и за малко не е погубил три човешки живота.

Можете да си представите колко е разгневен Хувър и какви ругатни би избълвал пилотът за подобна небрежност. Но Хувър не се скарва на механика, не го упреква дори. Вместо това той го прегръща през рамо и му казва: „За да разбереш, че съм сигурен, че това повече никога няма да се повтори, искам утре да се погрижиш за моя F-51”.

Родителите често се изкушават да упрекнат децата си. Сигурно очаквате да кажа да не го правите. Не. Ще кажа само” ”Преди да ги упреквате, прочетете едно от класическите произведения на американската журналистика – „Татко забравя”. То излиза първо като уводна статия в „Пийпълс Хоум Джърнъл”. Препечатваме го с разрешението на автора в съкратения вариант , в който е публикувано в „Рийдърс Дайджест”.

„Татко забравя” е една от онези миниатюри, които – написани спонтанно в изблик на искрени чувства – намират отзвук в душите на толкова много читатели, че стават любими на всички и се препечатват години наред. От първото си публикуване, пише авторът У. Ливингстън Ларнд, „Татко забравя” е препечатвана в стотици списания и издания за дома, във вестници в цялата страна. Препечатвана е в почти пълен текст на много езици. Давал съм разрешението на хиляди хора, които са искали да я четат в училища, църкви и на лекции. Тя звучи „в ефир” по безброй поводи и в безброй програми. Колкото и да е странно, използват я колежански издания и гимназиални списания. Понякога някоя миниатюра по необясним начин „попада право в целта”. Тази несъмнено е такава.”
ТАТКО ЗАБРАВЯ

У. Ливингстън Ларн

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите ти къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство на вина. Разкаян, дойдох при леглото ти.

Ето какво си мислех сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, защото само си забърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някои твои неща по пода.

На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше си лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и извика: „Довиждане , татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: „Какво си се прегърбил!”

Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя, те видях да играеш на топчета, коленичих на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарвах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябваше сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си, сине, един баща да каже такова нещо!

Спомняш ли си, по-късно докато четях в библиотеката, ти влезе плахо, с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. „Какво искаш – кисело попитах аз.

Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запазил в сърцето ти и която дори пренебрежението не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.

Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.

Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърцето ти е великодушно и чисто като изгрева на планините. Затова се втурна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друго загуби значение за мен тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!

Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: „Той е само дете – едно малко дете!”

Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил си се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

Както казва д-р Джонсън: „И Бог дори не се опитва да съди човека преди края на дните му”.

Защо ние с вас да го правим?

ПРИНЦИП № 1