Посрещане и превъзмогване на неуспеха

Максимата на Томас Едисон, че геният е 1% вдъхновение и 99% труд не е популярна сред днешното поколение, израс­нало с вечеря, приготвена за три минути в микровълновата печка, кабелна телевизия с 99 канала и с мечти за светка­вично забогатяване от лотарията. Като се изключат децата, живеещи в малки ферми, малко съвременни деца имат въз­можността да видят причинно-следствената връзка между упорит труд и успех. Те са по-склонни да идеализират зна­менитостите, постигнали високия си статут благодарение на външния си вид или вроден талант. Дори и упоритият труд и постоянство винаги да са били част от успеха им, това рядко е очевидно за нашето общество, чието внимание е прекалено погълнато от лесната слава.

Нашето възвеличаване на знаменитостите изпраща две послания на децата, каращи ги да се противопоставят на уменията с ЕК за постижението. Не само че те наистина свикват да омаловажават ролята на усилието, но също така не разбират значението на неуспеха и колко много човек на­учава от грешките си. Детето ви не може да се научи на пос­тоянство, ако не може да приеме един провал. Една легенда разказва, че преди да успее да намери най-подходящата жичка за първата електрическа крушка, Томас Едисон пре­търпял хиляда неуспешни опита. А докато търсил ваксина за детски паралич - болестта, която до 1954 г. парализира и уби хиляди деца, Джонас Селк прекарал 98% от времето си да документира несполучливите си опити. Пол Ерлих, кой­то открил лекарството за сифилис в началото на века, нарекъл крайната си формула 606 - предишните 605 експери­мента били неуспешни. Но ние рядко разказваме тези исто­рии и хиляди като тях на нашите деца.

Повечето несполуки причиняват смесица от тревожни емоции като безпокойство, тъга и гняв, но детето ви трябва да се научи да понася тези чувства, за да постигне успех. Както пише Мартин Селиман в книгата си Оптимистично­то дете: „За да постигне майсторство, детето трябва да претърпи неуспех, да се чувства зле, да опитва многократ­но, докато достигне успех. Нито една от тези стъпки не мо­же да бъде заобиколена. Неуспехът и лошото настроение са необходим строителен материал за постигането на пълен успех и добро настроение."

За нещастие много от днешните деца не са научени да пона­сят отрицателните емоции, свързани с неуспеха. И ако трябва да вярваме в еволюционната теория за личната мотивация, те не могат също така да понесат да бъдат възприемани като неуспели поради липса на някакви вродени способности. Про­фесорът по психология от Бъркли Мартин Ковингтьн отбе­лязва, че много деца над 13 години смятат, че е по-болезнено да бъдат възприемани като „тъпаци", отколкото да посрещнат истинските социални последствия от претърпения неуспех.

Преценете например всичките добре познати ловки хо­дове, които по-големите ученици прилагат, за да избегнат притеснението да бъдат хванати неподготвени от учителя:

За пореден път тринайсетгодишният Били не бе до­вършил домашното си. Прекара вчерашния следобед и вечер в трениране на задна ножица-шут и гледайки „Терминатор" за пети път. Каза на родителите си, че е написал домашното, но пропусна да им каже, че не го е довършил. Сега, лице в лице с мисис Стивънс -учителката по история в седми клас, той пресмяташе възможните си ходове.

- Кой може да ми каже някои от причините за Го­лямата депресия? - запита тя класа.

Постоянните трима нетърпеливи ученици вдигна­ха ръка, но останалите 25 мълчаха. За да избегне да бъде посочен, Били, без много да мисли, изпусна мо­лива си на пода и бавно се наведе да го вземе, като се надяваше да не срещне погледа на мисис Стивънс. Но независимо от неговите преднамерено бавни движе­ния за вдигане на молива, когато най-после се изпра­ви, учителката все още търсеше доброволец. Той бър­зо предприе втори хитър ход, като започна енергично да си търка окото, все едно че в него има прах. Но учителката все още гледаше настойчиво в негова по­сока. Когато вече не можеше да си трие окото, Били се захвана да гледа втренчено в листа, опитвайки се да изглежда така, сякаш току-що е открил смисъла на жи­вота, скрит някъде между едно петно и драскулка.

Елън от следващата редица предприе по-прогреси­вен ход - скептичния поглед. Обхващайки брадичка с две ръце, тя отправи към мисис Стивънс най-добрия си „Наистииа-бих-искала-да-ви-отговоря-но-размиш-лявам-върху-смисъла-на-живота" поглед, предпола­гайки, че учителката ще усети разбираемото й смуще­ние и ако я изпита, би прекъснала размислите й.

Трети ученик, Томи, добре известен със стоманени­те си нерви и без да има представа какъв е отговорът (наистина дори ие бе чул въпроса), реши да изпробва „обратния" психологически ход. Размаха необуздано ръка във въздуха, предполагайки, че учителката нико­га не би изпитала някой толкова очебийно нетърпелив.

Най-накрая обаче тя избра Били, въпреки че той все още не бе готов да признае, че не знае отговора. Започна да се бави, като повтори въпроса:

- Искате причините за Голямата депресия? - по­пита той реторично.

- Точно така, Били — отговори мисис Стивънс с безкрайно търпелив тон.

- Това трябва да е Депресията от 1930 г.? - попита Били, показвайки, че знае поне няколко факти.

- Отново си прав — каза учителката му - причини­те за Голямата депресия от 1930-а.

Мисис Стивънс бе запозната с играта му на „кот­ка и мишка", прилагана от учениците, когато не знае­ха отговора. Повишавайки глас само с един-два деци­бела, тя попита небрежно:

- Знаеш ли отговора на въпроса или не?

Били провеси глава надолу и не каза нищо, връ­щайки се накрая към прастарата мъдрост, че е по-добре да си замълчи и дори да бъде помислен за глу­пак, отколкото да отвори уста и да отхвърли всякак­во съмнение.

Повечето от нас са опитвали една, ако не и всичките те­зи оцелели във времето стратегии, само и само учителите да не ги помислят за тъпаци или неподготвени. Ученици пре­писват докладите си от енциклопедията, преструват се, че имат болки в стомаха или треска в деня на големия тест, или в най-тежките случаи просто спират да работят, базирайки се на погрешната логика, че не могат да се провалят, ако не се опитат. Но при много деца това става пораженчески мо­дел за лошите постижения.

Протакането е друго тънко прикритие на страха от про­вал. Има толкова много начини да се протака, колкото са и дейностите, в които децата да бъдат ангажирани. Посвети­лите се на отлагането дори намират начини да не правят ни­що, докато създават впечатление, че работят усърдно. Не сте ли отделяли понякога повече време да правите оформле­нието на доклада за някоя книга, вместо да напишете самия доклад? Или да пишете и преписвате първото изречение на едно есе, без да сте решили какво искате в действителност да кажете?

При екстремни обстоятелства тези деца нарочно ще съз­дадат пречки за себе си, за да избегнат провал в училище. Могат дори да развият фобии, които ще изместят фокуса от страха им, че не са в състояние да оправдаят очакванията на техните родители, учители и връстници. В юношеството алкохолът и наркотиците са най-често срещаните средства да се замаскира страхът от провал. Не е съвпадение, че по вре­мето, когато децата са най-загрижени за мнението на връс­тниците си, започват да пият или да вземат наркотици.

Създаването на собствени пречки е един от най-неспо­лучливите начини, които децата използват, за да избегнат неуспеха, защото така те попадат в порочния кръг на непри­язнено отчуждение от очакванията на възрастните и безот­говорно поведение.

ИЗПОЛЗВАНЕ НА ЗАДРУЖНИ ИГРИ ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ДЕТЕТО ДА СЕ НАУЧИ ДА ПОСРЕЩА И ПРЕОДОЛЯВА НЕУСПЕХА

Американската образователна система и самата американс­ка култура правят трудно посрещането на неуспеха за мно­го деца. Конкуренцията е толкова американска, колкото и ябълковият пай, и ако се възхищаваме на черти като щед­рост, милосърдие и любезност, всъщност побеждаващите са хората, които наистина уважаваме. Още от детството из­пращаме послание на децата, че животът е състезание с пе­челещи и губещи, като разделяме хората на „най-добрите", а всеки, който не отговаря на тази квалификация, спада към „не от най-добрите". Гукаме на нашите бебета: „Кое е най-хубавото бебенце на света?" Правим излияния върху драсканиците на прохождащите: „Колко прекрасно! Това е най-страхотната картина, която някога съм виждал!" Слагаме листовете им с „6" върху хладилника, трофеите им - на ка­мината, свидетелствата, панделките и изрезките от вестни­ци - в семейния албум.

Независимо от прекалената ни ангажираност със състе­занието, според много възпитатели няма такова нещо като „здравословна" конкуренция. Те цитират изследвания, кои­то твърдят, че всеки съпернически подтик под каквато и да е форма намалява постиженията в училище. Логиката е проста: Когато вниманието на учениците е ангажирано за избягване на неуспеха, те не могат истински да се включат в заданието. Когато целта е да спечелиш, учение няма. Ни­то има доказателство, че състезанието изгражда характера. Тери Орлик, един от пионерите в движението за общи игри, вярва, че съперничеството поощрява децата да мамят, лъ­жат, да стават саботьори или да се съюзяват помежду си, за да попречат на други да спечелят. За да се уравновеси наша­та културна тенденция, виждаща света като победители и губещи, трябва да научите вашето дете да цени задружните усилия и груповите постижения. Въпреки че бебетата и прохождащите деца са известни с егоцентризма и собственическите си наклонности, между 18-ия и 30-ия месец те преминават през някакъв вид трансформация към просоциално поведение, като стават забележимо по-общителни, ус­лужливи и склонни да споделят.

От много проучвания е установено, че по-общителното и просоциалното поведение са едни от най-важните харак­теристики при социалния прием на малките деца. Наблюда­вайки деца в предучилищна възраст на детската площадка в началото, средата и края на учебната година, изследовате­лят Гари Лад и колегите му са установили, че по-общител­ните деца са повишили социалния си статус, докато по-зат­ворените се харесвали по-малко и по-рядко били избирани за другарче в игрите.

Общите, задружни игри са основният начин възпитате­лите да преподадат това важно социално умение. Проучва­нията показват, че уменията за приобщаване, усвоени в иг­рова ситуация, ще се разпрострат и върху други съвместни дейности с връстници. В едно проучване върху ролята на общите игри за туширане на агресивното поведение при малките деца, Ейприл Бей Хинтс и колегите й от универси­тета в Невада установяват, че неагресивното общуване с Други деца е „едно от най-главните условия за развитие и създава основа за успех при приятелства, брак и кариера." Те отбелязват, че научаването на децата на общи игри и дей­ности е довело до повишаване на благосклонното отноше­ние между връстници, на споделянето, толерантността към различията и по-позитивни взаимоотношения.

Приучването на децата към общи игри им помага да поставят основите за по-успешно справяне с реалните пробле­ми в един силно конкурентен свят, защото започват да раз­бират, че постижението е част от групов процес.

Освен това общите игри и дейности показват на децата, които се страхуват от провал, значението на продължител­ното усилие. Не съществува индивидуален провал в една истински задружна дейност - или всеки печели, или всеки губи. По-долу са дадени примери за различни забавни игри. Веднъж щом ги изпробвате, ще откриете, че и децата ги ха­ресват, дори повече от традиционните състезателни игри.

Семейният робот

Това е забавна игра за трима. Препоръчвам я на семейс­тва, в които има съперничество между братя и сестри или децата преминават през особено „недружелюбен" стадий. Най-малкото дете застава в средата и подава ръце на други­те двама. Тримата трябва да действат като един. Състезате­лят в средата е „мозъкът", а двамата отстрани трябва да ко­ординират ръце и да правят това, което мозъкът иска. Опи­тайте дейности, свързани с играта:

1. Направете сандвич с желирано фъстъчено масло и нах­ранете тримата. Осигурете им и мляко.

2. Като използвате огледало, нарисувайте картина на това, как изглеждате, съединени заедно, и изрежете картината.

3. Извършете проста домакинска дейност, като пометете пода или оправите леглото.

Задружният волейбол

Играта може да бъде проведена с различен брой деца, но е най-добре с три до пет. Започнете с надуването на един балон. Играчите трябва да задържат балона във въздуха възможно най-дълго, но никой няма право да го прехвърли два пъти, преди всеки да го е ударил по веднъж. Отборът трябва да се опитва непрекъснато да подобрява рекорда си.

Тази игра е близка до играта, на която играят индиански­те деца от Гватемала. Ще ви е нужна малка кутия и десет топки за тенис. Всички топки трябва да бъдат еднакви с из­ключение на една, която трябва да е с различен цвят или да е маркирана с цветен молив и определена като „по-близка­та" топка. Начертайте стартова линия на около два метра от целта. Първият играч хвърля „по-близката" топка, като стои зад линията и се стреми да я търкулне възможно най-близо до целта. Другите играчи на свой ред търкалят топки­те така, че да побутват „по-близката", докато тя докосне целта - кутията. Играта продължава, докато „по-близката" топка докосне едната страна на кутията.

Тази игра за двама е измислена от Джим Дийков, друг първооткривател в задружните игри и плодовит изобрета­тел на игри. Ще се нуждаете от осем молива, две сламки, ед­на чаша и малко хартиено тампонче. Започнете, като напра­вите „двоен квадрат" от моливите, както е показано на фи­гурата по-долу. Всеки играч взима сламката и работейки, като си сътрудничат, играчите трябва да се опитат да изду­хат хартийката между вътрешния и външния квадрат два пъти. Тъй като въздушната струя идва от всички посоки, из­вънредно трудно е да се управлява хартиеното тампонче без помощта на другия играч. След като направят два тура, играчите трябва да вкарат тампончето в чашката. За да при­бавите още вълнение към играта, кажете, че целта трябва да се постигне за две минути или по-малко или добавете още моливи и направете лабиринта още по-сложен.

Щом децата разберат принципа на задружните игри (или всеки печели, или всеки губи), почти е невъзможно да ги иг­раят грешно. И тъй като са забавни, децата ще искат да ги играят отново и отново.

Хората никога не са твърде възрастни, за да се научат на задружни игри или да разберат цената на задружните уси­лия, нито пък толкова стари, за да се научат да посрещат неуспеха, да ценят постоянството или да придобият други ка­чества, свързани с личната мотивация и с постиженията. Все пак трябва да помним, че по-малките деца учат умения с ЕК по-добре и че всички умения с ЕК са взаимносвързани. Ако сте загрижени за мотивацията и успеха на вашето дете в училище, започнете само с една промяна в стила ви като родител и се покажете като непоколебим в решението си да направите промяната постоянна. Запомнете най-важ­ното правило в мотивацията както на децата, така и на ро­дителите: Успехът поражда успех.

ВАЖНИ ПРАВИЛА ЗА ЗАПОМНЯНЕ

Проучванията показват, че когато достигнат 12-13-годишна възраст, децата са особено уязвими към пробле­мите на мотивацията. Докато по-малките деца виждат цената на усилието при достигане на тяхната цел в обра­зованието, юношите често обръщат прекалено много внимание на наличието или липсата на способности в себе си и правят всичко възможно да избягнат факта, че са неудачници.

Компенсирайте тази промяна в развитието на детето, ка­то го научите да цени усилието, а не само крайния ре­зултат.

Научете го, че успехът често се гради върху един про­вал.

Помогнете на детето да намери удовлетворение в обеди­нените усилия, а не толкова в индивидуалните постиже­ния.
ЧАСТ 7

Силата на емоциите

В книгата Когато слоновете плачат Джефри Масън и Сюзън Макарти описват много случаи, в които животните изразяват чувства. Доскоро се смята­ше, че наличието на чувства е определяща разлика между човека и звяра.

Конго, едно шимпанзе, отгледано от хора, мра­зи, когато го местят в нова зоологическа градина, но изкарвал гнева си върху другите маймуни. Той изпросвал запалена цигара от посетителите и я из­ползвал да преследва другите животни из клетка­та, за да ги изгори. Когато Мария и Миша, две хъски, били разделени, Мария всеки ден очаквала завръ­щането на Миша, но накрая, като осъзнала, че Ми­ша няма да се върне, станала апатична, раздразни­телна и депресирана. Уела, морско свинче с нос ка­то патладжан, ударила случайно ръката на дресьо-ра си и ужасно притеснена, слязла на дъното на ба­сейна и се разсърдила, докато дресьорът не я при­думал да излезе.

Масън и Макарти отбелязват как различните животински видове разкриват различни емоции: па­пагалите са раздразнителни и често имат зъб на ня­кого, без каквато и да е причина, гъските, лебедите и патиците са известни с предаността си към техния партньор, слоновете изпитват голяма скръб, ако някой от стадото умре, като проявяват силен интерес кьм костите на слона, но не и към костите на другите животни, и дори разпозна­ват миризмата на слона и след смъртта му.

Чрез изучаване на животинските видове, както и на еволюционното развитие на човешките емо­ции научаваме, че те имат специфични функции за превръщането на детето в щастлив и успяващ възрастен. Но също така знаем, че емоционалното развитие на детето може да тръгне в много пог­решна посока, причинявайки му най-различни социал­ни и личностни проблеми.

Повечето теоретици са съгласни, че има няколко основни емоции - любов, омраза, страх, скръб и вина, и че всички други емоции са производни от ос­новните. Това наподобява начинът, по който от основните цветове се образува почти безкрайна гама от нюанси.

Като човешки същества ние сме способни да изразим стотици нюанси на емоции и все пак не точно емоциите ни различават от животните. По-скоро това е способността ни да ги разпозна­ваме и да ги осмисляме, което ни поставя на върха на еволюционната стълбица. В част VII ще разучим умения с ЕК, подходящи за вашето дете, които не само ще впрегнат емоциите му, за да се справя с променящите се изисквания на технологичното общество, но и ще му помогнат да използва ново­то разбиране за емоциите, за да има по-пълноценен, успешен и дори по-здравословен живот.
Емоционално усещане и общуване

Традиционната психотерапия представя емоционалното усещане като първична движеща сила за промените в живо­та. Пациенти в консултациите говорят какво ги ядосва или ги прави тъжни или виновни и психотерапевтите работят, за да променят ситуациите, причинили тези чувства. Освен то­ва пациентите говорят какво им доставя радост, удоволст­вие и гордост и специалистите търсят начини да повишат тези чувства. Разговарянето за нечии чувства е най-прекият начин те да се разберат и контролират.

Кортексът, или мислещият мозък, ни позволява да има­ме усещания за нашите чувства, да изразяваме чувствата си към другите и да наблюдаваме и се учим как останалите ре­агират на тях. Като учим децата да разбират и предават емо­циите си, ще повлияем на много страни от тяхното развитие и успех в живота. И в същото време, ако не успеем да нау­чим децата да разбират и предават емоциите си, това би могло да ги направи незаслужено уязвими при конфликтни ситуации.

Да разгледаме примера с шестгодишния Мартин, чиито родители преживяха особено мъчителен развод. Бащата настояваше Мартин да го посещава всеки уикенд и да лети до Бостън, докато майката получи родителските права и живееше в Ричмънд, Вирджиния. Мартин едва отронваше дума през два и половиначасовия полет и настояваше да си легне веднага щом пристигнеше в един от двата си дома. След два месеца той започна да се оплаква от болки в стомаха, а учителката му каза, че рядко разговарял с децата в училище.

На самото дело адвокатът го попитал:

- Как се чувстваш, когато посещаваш баща си всеки уи­кенд?

- Не знам - бил отговорът на Мартин.

- Е, щастлив ли си, като видиш баща си всеки уикенд, ко­гато ходиш до Бостън? - се осведомил адвокатът, като сдържал чувствата си и се опитвал да не подведе Мартин към един или друг отговор.

- Не знам - отговорил Мартин едва чуто.

- А какво ще кажеш за майка ти? Щастлив ли си, като живееш с нея цяла седмица? - попитал адвокатът, осъзна­вайки, че по време на процеса ще получава само един отго­вор от Мартин.

- Не знам - каза Мартин отново и нищо в неговото по­ведение не предполагаше, че знае.

Способността на детето да изразява емоциите си с думи е жизненоважно условие за реализиране на основните му потребности. Когато двегодишното ви дете е нетърпеливо, защото си говорите с приятелка в гастронома, а то иска да отиде вкъщи и да хапне нещо, може изведнъж да се разгне­ви, защото това като че ли е най-бързият начин да удовлет­вори потребностите си. Но ако детето е петгодишно, то ще може да осъзнае, че е гладно и отегчено и ще го изрази с ду­ми. И най-вероятно вие ще го задоволите, като му предло­жите закуска от някое павилионче. А десетгодишното ви де­те ще бъде в състояние да опише дузина и повече от своите емоционални състояния. Когато го попитате как ще реагира на едно предстоящо пътуване или ако трябва да посети пог­ребението на баба си, то ще си припомни някои емоционал­ни преживявания и ще знае как ще реагира на тези събития.

Способността на детето да изразява емоциите си с думи е жизненоважно условие за реализиране на основните му потребности. Когато детето отговори, че е силно разтрево­жено да присъства на погребението и да види баба си в ков­чег, е осъществена светкавична връзка между центъра за говор и емоционалния мозък, задействаща психологически отговори, които свързваме с безпокойството - леко учестяване на пулса, слабо повишаване на кръвното налягане и напрягане на тялото.

Когато вашият тийнейджър стане на 16 години и мисле­щата част на мозъка му е напълно развита, той ще бъде спо­собен да говори за фини нюанси на емоциите си. Ще може да описва чувствата си в метафори и образи, обяснявайки, че е „щастлив като волна птичка" или че се „чувства сякаш седи в ъгъла на тъмно мазе и никой не го е грижа." Също така е способен да направи физически асоциации с различ­ни емоции, използвайки фрази като „нещо го присвива под лъжичката" или „заплетох се като пиле в кълчища". Физио­логичните описания на емоционалните ни състояния стават част от нашия речник и особено ефективно разкриват сте­пента, до която изживяваме една емоция. Когато чуем пси­хологическо описание на едно чувство и доловим несловесен израз на това чувство по лицето на говорещия или ня­какъв жест (той се изчерви, пребледня, настръхна и т. н.), често сами отразяваме психологическия отговор.

Както видяхме, едно прохождащо дете, което още няма го­ворни умения, ще изпита трудност да изрази чувствата си с думи и може да изпадне в гняв. Петгодишното дете е придо­било необходимия език и затова има способността да из­ползва думи. Капацитетът на децата за емоционално осъз­наване и способността да говорят за чувствата си се ръко­водят от неокортекса и така естествено следват когнитивното (познавателното) развитие.

Но както при много други умения с ЕК еволюционната даденост на децата да разбират и предават чувствата си е едно, а способността им да го правят е нещо друго. Въпре­ки че способността им да говорят за емоциите си е заложе­на в мозъка (в нещо като еволюционно препрограмиране), дали могат да използват тази способност зависи до голяма степен от културата, в която са възпитани, и особено от на­чина, по който вие взаимодействате с тях и те взаимодейст­ват с другите.

В семейства, където чувствата се изразяват и обсъждат открито, децата развиват речник, с който обмислят и преда­ват емоциите си. В семейства, където чувствата се потискат и се избягва емоционалното общуване, има вероятност де­цата да са емоционално неми. Докато психотерапията е де­монстрирала, че хората могат да научат „езика" на емоции­те на всякаква възраст, както е при другите езици, най-доб­рите говорители са тези, които са учили като малки. Умени­ето да разпознаваш и предаваш емоции е важна част от об­щуването и както ще видим, е жизненоважен аспект на емо­ционалния контрол. Но да оценяваш емоциите на другите е не по-малко важно умение с ЕК, особено за развиването на интимни и удовлетворяващи взаимоотношения.

Терапевтите са открили, че когато се отнася до емоцио­нално общуване, може би по-важно е да бъдеш добър емо­ционален слушател, отколкото добре изразяващ се говори­тел. „Добрият слушател" е търпелив и чувствителен към емоционалните потребности на говорещия - качества, кои­то се интерпретират като важна част от емоционалното въз­питание. Докато брачните консултанти отдавна възхваляват ползата от активно емоционално изслушване при интимни­те взаимоотношения, учените откриха сега, че това умение с ЕК е също толкова важно и на работното място. Например училищните инспектори описват директорите, владеещи уменията на активен слушател, като много по-способни да оказват подкрепа.

През цялото юношество и през всеки стадий на възраст­ния човек личността, която се възприема като емоционално образована, е ценена най-много като добър компаньон, ко­лега и приемник на любовта и доверието на другите.