Към изворите

Особеното място на образованието в Индия, неговата достъпност за широки слоеве от населението, е нещо уникално в сравнение с останалите древни цивилизации.

Но нищо не би било по неправилно от това да се мисли, че става дума само за усвояване на знания. Истинската цел на ашрама е да изгради цялостно ученика — физически, умствено и духовно, да възпита у него всички добродетели на индийското общество. Усвояването на предвидените знания се съпровожда от различни други задължения — повтаряне на определени текстове с контрол на дишането сутрин и вечер при прехода между деня и нощта, а също и на обяд; богослужение пред огън два пъти през деня; събиране на милостиня от стопаните; хранене по два пъти без обяд; спане на земята без постеля. Ученикът е задължен да ограничава контактите с млади жени, а когато ги срещне, да ги поздравява по определен начин, без да ги докосва по стъпалата на краката, както иначе е прието да постъпва с особено почитани мъже. Той трябва да избягва всичко луксозно, в това число мед, масло и други в храната. Трябва да се къпе най-малко веднъж на ден със студена вода. Тези и други изисквания са насочени към потискане на сексуалната възбуда и укрепване на целомъдрието.

С укрепване на физиката на ученика се разрешава да яде колкото желае, докато храната в следващите три ашрама се ограничава съответно до трийсет и две, шестнайсет и осем залъка. Освен от съображение за умереност този начин на хранене бил смятан за най-здравословен.

Тъй като по-голямата част от задълженията, включително различните приношения, церемонии, обреди трябвало да бъдат изпълнявани в присъствие на жената, тъй като останалите ашрами — ученичеството и уединението, можели да съществуват благодарение на поддръжката на стопанина и тъй като неговият живот с всичките служби към боговете, мъдреците и себеподобните представлявал превъзходна основа за дисциплиниране на тялото и ума, периодът на практическа дейност в обществото бил особено възхваляван от Шастрите. Необходимостта от възпроизвеждане и всестранно поддържане на живота прави от съпружеството не просто естествено признат биологичен и социален факт, но и дълбоко осъзнат и религиозно осмислен феномен.

По време на своя живот като стопанин мъжът има възможността да изпълнява трите основни свои дълга: към боговете чрез различни богослужения; към мъдреците чрез поддържане на обучението и преподаване на Ведите със съпътстващите ги знания, и дълга към предците чрез раждането и отглеждането на деца. Стопанинът трябва ежедневно да извършва пет служби: първата — свързана с поддържане на учението и неговите традиции, втората — приношение на вода за удовлетворение на предците; третата — пожертвование в огън за боговете; четвъртата — дарение към хора, животни и птици и петата — приемане и внимание към гости. Само след нахранване на гостите и на останалите зависещи от стопанина в дома и около него хора съпругът и съпругата могат да се нахранят. Между другото, правилото, че хората от различни касти не могат да се хранят заедно, произлиза оттук, а не от някакво непреодолимо чувство за превъзходство на по-горната над по-долните касти.

Дхарма-шастрите представят образа на нравствено извисен човек с прости навици, лишен от алчност и желание да трупа блага. Скътаните средства за препитание не трябва да причиняват вреда на никого. Той трябва да притежава само толкова, колкото е необходимо за прехрана, колкото семейният хамбар или делва могат да съберат. Той не приема подаръци от недостойни хора, нито си позволява да се храни у тях. Той е кротък и сдържан, но и твърд и решителен в действията си, не общува с грубияни, сам не вреди на никого, ограничен е по отношение на себе си и щедър по отношение на другите. Към този образ на доброта и морална сила се прибавя физическа привлекателност, защото той не е изтощен, намусен и отпуснат. Той не се измъчва с глад, нито носи окъсани и мръсни дрехи. Косите му са подстригани, ноктите изрязани, лицето избръснато, носи чисти и бели дрехи.

Особената грижа в избора при женитба, която и днес не е само негова, издигнатостта на всекидневния домашен бит и навици осигуряват чистота на фамилната линия. Затова индийското семейство и високият характер на живот в него са цитаделата на индийската култура в продължение на векове.

Личната свобода, индивидуализмът се смятат за постижения на съвременната цивилизация, но може би не е далеч времето, когато ще осъзнаем, че те не са толкова независими от дълга и обществената солидарност, че те заедно са нещо като въже, прехвърлено през клон, и колкото повече теглим единия край, толкова повече скъсяваме другия. Индийците винаги са знаели това и са намирали опора и спокойствие в разбирането, че извън тази зависимост не може да се излезе. Винаги, с изключение може би на нашето време, защото занемаряването на дхарма, непредпазливите женитби, отдаването на чувствени наслади, трупането на материални блага не са толкова редки явления днес.

Когато синът създаде семейство и сам добие деца, бащата е готов да се оттегли от активни семейни задължения. Той напуска дома и се заселва понякога придружен от своята жена в гората. Това е третата част от неговия живот — ванапраща. Той е изпълнил общо взето своя дълг към предците, отглеждайки ново поколение; към мъдреците — крепители на интелектуалния живот на обществото. Сега трябва да отдели повече грижи за собственото си физическо, интелектуално и духовно усъвършенстване. Артха-материалните придобивки и кама-легитимните удоволствия в неговия живот като стопанин остават за неговите деца. Неговият сексуален живот е на изчерпване, неговите физически нужди са намалели. Но това не е живот без връзка с обществото. Той общува с други като него. Приемането на гости си остава все така висока чест за него, както е била за отшелниците да се грижат за Рама. Животът в гората е изпълнен с интелектуални и духовни занимания, между които рецитацията на Ведите и служенето на огъня заемат основно място.

Както може да се очаква, към този начин на живот преминават най-вече брахманите и не малко кшатрии. Индийската история е съхранила много случаи, когато царе са поставяли на трона свои синове и са се оттегляли в гората. Не се споменава обаче за вайши — ванапраща. Явно приемането на такъв живот винаги е било въпрос на свободен избор, но той действително предлагал реална възможност както за лично усъвършенстване на индивида, така и за по-пълно хармонизиране на обществото, защото възпрепятствал невинаги явния, но вечен конфликт между поколенията.

Решеният да следва докрай пътя на духовно освобождение след определен период преминава в следващия етап — санняса. Ако досега е държал под строг контрол артха и кама, сега практически трябва напълно да се разграничи от тях. Той няма постоянно обиталище и не може да остане на едно място повече от едно денонощие с изключение на четирите месеца на дъждовния сезон. Като саннясин той избръсва главата и брадата си, облича червено-кафява дреха в знак, че принадлежи към орден, издържан от подаяния, и спи на земята. Вече не служи пред огъня. Разбрал до края суетата на живота с неговите радости и скърби, той медитира върху безкрайното, придобил себепознание и невъзмутимост. На упреците и ругателствата отговаря с благословия. Доближава се все повече до освобождение приживе.

Истинско съвършенство на личността и хармония в обществото не могат да се постигнат, ако религиозното и гражданското поведение на човека не се основават на трайно регулиране на неговите морални и духовни отношения. Ето защо дхарма не само включва, но и до голяма степен почива върху способността на индивида както да отчита своите грешки, така и реално да се самонаказва заради тях. Така в обсега на дхарма влиза цял разред действия, които най-общо могат да се обозначат като покаяние, изкупление, самоналожено наказание.

Макар действия от този характер, извършвани по морални и религиозни подбуди да се срещат във всички общества, в Индия те заемат особено място. Това личи и от поразяващото богатство, стародавност и разнообразие на литературата, създавана в продължение на повече от две и половина хиляди години и съставяща неразделна част от Дхарма-шастрите.

Индийската концепция за небето и ада е твърде своеобразна най-вече затова, че човек не остава в тях завинаги, след като е изминал веднъж земния си път. Той изживява наградата си в небесата или изтърпява наказанието си в ада и се връща отново на земята прероден и се преражда, докато постигне истинско сливане с Абсолюта. От тази концепция следват две особености. Първата е, че адът все пак си остава най-страшното наказание за човека, след това идва опасността човек да се прероди в животно при това в най-низше и накрая наказанието да живее на Земята в страдание, печал и нещастие. При всичко това адът изгубва онази тежест, която има в другите религии, а човек не е нужно да чака въздаянието след смъртта. Той трябва активно да работи за своето морално и духовно усъвършенствуване. Част от неговата непрестанна грижа за самоусъвършенствуване става изкуплението на греховете приживе. Другата особеност е, че, раждайки се на Земята, човек вече носи греховете на своя минал живот. Съществува теория за карма-випака или за съзряването на зародишните действия, според която всички болести на човешкото тяло са резултат от греховни действия, извършени в предишните прераждания, понякога, разбира се, и през настоящия живот. Изкупленията приживе са насочени към премахване на всички последствия от греховните постъпки в миналите и в сегашния живот.

Съществува различно подреждане на греховете по тежест, но за най-тежки се смятат убийството, кражбата, прелюбодеянието, а също и употребата на забранена храна и връзка с порочни хора. Налице е, разбира се, дълга редица от други грехове, недопускането на които трябва да осигури безупречно отношение на човека към бога, към другите хора и останалите живи същества, пък и към самия себе си.

Най-тежкото изкупление, предписвано и широко практикувано в Древна и Средновековна Индия, е самоубийството по различни начини. Виновните в кръвосмешение със собствените си майки, дъщери и снахи трябвало да бъдат изгаряни живи; брахманът убиец трябвало доброволно да се постави за прицел на стрелци с лъкове или да се хвърли три пъти с главата напред в пламтящ огън и т.н. Следващото по тежест изкупление за непреднамерения убиец брахман било дванадесетгодишен обет да живее сам в колиба в гората, носейки като отличителен знак черепа на убития и живеейки от просия. То можело да се замени с по-леко, но доживотно изкупление, ако жертвата е родител или близък роднина. За други прегрешения се прилагат изкупления, свързани с различни лишения като петдневни пости на преварена с пет вида листа вода; дванадесетдневни пости; продължителни пости с храна според фазите на Луната и други. Широко разпространено изкупление за прегрешения спрямо други хора е даряването на крави. Този начин често заменя други тежки изкупления. Така например дванадесетгодишният обет може да бъде заменен с даряване на триста и шейсет млечни крави. Изкупленията обикновено се увеличават двойно за преднамерени грехове или се намаляват наполовина при непълнолетни, при хора от по-долни касти, инвалиди, старци. Освен открито самонаказанията могат да бъдат изпълнявани и тайно, когато прегрешението е неизвестно за другите. Онези, които не се самонаказват поради ерес или други причини, биват отлъчвани от съответното общество. Така практиката на изкупление държи в обществото само онези, които спазват неговите норми. Човек, предприел самонаказание за някакво престъпление, можел да плати глоба, но не можел да попадне под възмездието на закона.

Индуизмът като стройна религия предполага просвещение, издигане и пречистване на човека. Съобразно с това неговата теория и практика се обособяват в три раздела — единият свързан със знанието, другият с медитацията и почитането и третият — с действието. Карма, или действието, в общ смисъл включва цялата дейност на човека, в т.ч. развитието на всеобщи добродетели, общи и конкретни социални задължения и символични и мистични действия. Последните обхващат широк кръг религиозни и обществено-религиозни церемонии. Така индуистките тайнства са важна част от дхарма, тъй като се вярва, че преобразяват и освещават личността, заради която се изпълняват. При такова място на тайнствата в индуисткото общество естествено трябва да се очаква богата и сложна система, започваща със зачатието и завършваща със смъртта. Най-важната част от всички тайнства, тази, насочена към освещаване на тялото и усъвършенствуване на личността, включва шестнадесет: зачатие, предизвикване на мъжко дете, разделяне на косите на майката, ритуали по раждането, даване на име, първо излизане, първо хранене с варен ориз, тонзура, пробиване на ушите, изучаване на азбуката, инициация, първо учение на Ведите, подстригване на косите, завършване на учението, женитба, погребение.

Тайнствата съдържат различни елементи и отразяват вярванията, чувствата и знанията, които индусите имат за същността на Вселената, за човешкия живот и за отношенията на човека към свръхестествените сили, водещи и контролиращи както се вярва, съдбата на всеки индивид. Първото и най-важно изискване за всеки ритуал е свещеният огън, неизменно пален в началото. Семейното огнище е светинята на светините. Свещеният огън, поддържан от всеки дом, е станал вечен символ на всичко, което свързва човека със семейството, а от там и с обществото. По своето значение Агни, огънят, е домашният бог, пазителят, свещеникът, посредникът и вестоносецът между боговете и човека. Молитвите, призивите, благословиите са други елементи на тайнствата. Но молитвите за материални придобивки постепенно отстъпват пред тези за добиване на лични добродетели, за предпазване от пороци, за интелектуално стимулиране, чистота и връзка с божеството. По същия начин жертвоприношенията от средство за омилостивяване на боговете стават символ на пълното посвещение на личността преди всеки акт на създаване или консумация. Къпането, сръбването на вода, пречистването и кръщелното поръсване с вода се използуват като средство за очистване. Къпането например се разглежда като пълно измиване на физическата, моралната и духовната нечистота. Сръбването на вода — като символично къпане. Церемониалното пречистване е също постоянен елемент на почти всички ритуали. Ориентацията е друга съставка на тайнствата. Тя почива върху живописна символика за пътя на слънцето и върху мит според който различните посоки се свързват с различни придобивки: изтокът — със светлината, топлината, живота, щастието и славата; западът — с тъмнината, студа, смъртта и разпадането; северът — с Луната, символизираща спокойствие, благост, нежност, доброта и любезност; югът — с Яма, бога на смъртта. Получаващият ритуално въздействие трябва да е обърнат с лице към съответната посока.

Различни забрани, свързани с определени видове храна, със щастливи и нещастни дни, месеци и години се свързват с различните ритуали. Определени магически действия за контролиране на небесните сили също присъствуват в тях. Индуистките тайнства, както всички други, са преизпълнени със символика. Освен вярата, че определени неща и имитативни действия предизвикват определени последствия, символите стимулират човешкия ум в определена посока за постигане на дадена цел или идеал.

Индийците са разбрали твърде рано, че животът е най-сложно изкуство, което изисква постоянни грижи, култивиране и усъвършенствуване. Човек, роден и оставен на себе си, е агрегат от елементи, суров и груб, малко различен от останалите животни. Неговият живот се нуждае от повече грижи и защита. В най-отдалечени времена мъдреците са изнамерили резултатно средство да преобразят суровото животно в изтънчен човек с помощта на ритуала. Важно при това е, че животът бил схващан като цикъл, че всеки нов живот започва от там, където завършва предидущият. Това обяснява подреждането на тайнствата в определен порядък и особеното значение на всяко от тях. И, което е твърде интересно — особеното място на ритуалите преди появата на всеки индивид. Както вече е добре известно, животът на човека според индийците не започва с раждането. Той започва преди него и е обусловен от произхода, наследствеността и средата. Ето защо неговото култивиране трябва да започне от зачатието. Първото тайнство следователно е въвеждането на семето в утробата. Според индуизма създаването на потомство не е просто биологичен феномен, общ за всички животни. То стои в особен социално-етичен контекст. Свещен дълг на брачната двойка е да се събере в подходящо време за създаване на потомство. То е дълг към предците и несъобразяването с предписанията на свещените текстове по този въпрос се смята за грях. Изпълнението на този дълг изисква физическа съвместимост и психическа готовност на двойката, както и избор на подходящо време в астрологически смисъл. Между другото, ритуалният характер на акта на зачатието стои в основата на комплекса от психологически причини, отговорни до голяма степен за свръхнаселението на Индия днес.

Следващият ритуал се крепи върху схващането, че посредством подходящо въздействие върху бременната може да се повлияе в определена посока върху плода. Ритуалът се изпълнява през третия или четвъртия месец от бременността в ден, когато Луната се намира в мъжко съзвездие. През този ден майката се отдава на пост, а през нощта издънки от бананово дърво се счукват и сокът от тях се капва в дясната ноздра. Действието се придружава с рецитация на специални стихове. Тук съединението на Луната с мъжко съзвездие трябва да предизвика оформянето на мъжко или на мъжествено здраво дете, а сокът от огромното бананово дърво да стане първо захранване на плода.

Класическият индуизъм не поощрява преждевременното оттегляне от домашния живот и аскетизма и се отнася с огромен респект към живота на стопанина. Съобразно с това ритуалът на женитбата заема централно място сред всички останали ритуали. За него жената съпруга е главен източник на дхарма, артха и кама, а нежененият, независимо към коя каста принадлежи, е смятан за неспособен да изпълнява пълноценно своя дълг към обществото. Тайнството на бракосъчетанието внушава на човека, че животът на Земята не трябва да се презира, напротив той трябва съзнателно да се приема и да се издига до равнището на духовна практика.

В Дхарма-шастра се описват различни видове женитби: измамнически, принудителни, романтични, комерсиални, расови, духовни и други. В случаите, когато женитбата е обществено приемлива, тя се предхожда от живописен сватбен ритуал. Нормално всеки мъж или жена се женят в своята каста, но вън от своя род. Съблюдава се изискването против кръвосмешение. Анулома, женитба, при която жената е от по-долна каста, се разрешава, но не се поощрява. Пратилома, когато мъжът е от по-долна каста, не се разрешава. При избора на съпруга или съпруг семейството, възрастта, физическите качества, образоваността, богатството, находчивостта на партньора имат особено важно значение. Изключително много се държи на физическото, интелектуалното и духовното сходство между бъдещите съпрузи.

Сватбеният ритуал е продължителен и има различни фази, състои се от много самостоятелни елементи като годеж, формално приемане на годеника, даряване на младоженеца от булката чрез специален опекун, сватбени дарове, плесване на ръце, докосване на сърцата, седем стъпки — символ на просперитет и щастие, възкачване на камък — символ на стабилност, гледане на Слънцето като свидетел на брачното тайнство, гледане на Полярната звезда, като символ на постоянство, въздържане, което трае три нощи, церемония за формално бракосъчетание.

Индуистката женитба не е обществен договор в съвременен смисъл, а религиозен акт. Освен двете страни в нея — младоженците, има и трета. Това е дхарма или съвместният религиозен, но и социален дълг, чрез който те са обединени. Брачният съюз е осъществяван не само от съпрузите, но и от обществото, настойниците и свръхестествените сили — символи на духовността. Такъв брак е неразтрогваем. Ако между съпрузите възникне спор, дхарма е посредникът и обединителят. Тя не би им позволила да се разделят.

Макар изпълняван след смъртта, погребалният ритуал не е по-малко важен. Не би могло да се каже, че индиецът посреща смъртта със студено безразличие, че бърза да се отърве от сегашния живот или че близките на покойника, обладани от вярата във вечния кръговрат на живота, не изпитват покруса. Затова ритуалът е насочен и към превъзмогване на ужаса от смъртта изобщо, и към утешение от загубата на близкия, и към необходимостта от достойно погребение. Но индусът има много по-философско разбиране за смъртта. То не е разбирането на древногръцкия философ например, че човек не трябва да се бои от смъртта, защото докато сме живи, нея я няма, а когато тя дойде, нас вече ни няма. Това разбиране визира престоя на човека на Земята. За индийските мислители щом смъртта е неотменна за всеки роден, човек не трябва да се чувствува щастлив от раждането, нито да оплаква смъртта. Всеки идва от неизвестното и отива в неизвестното. Така че мъдрецът разглежда раждането и смъртта като равноценни.

Концепцията за живота след смъртта, смесените чувства на страх и обич към умрелия, огромното желание за безпрепятствен преход от света на мъртвите към този на дълго щастие в обществото на боговете и най-вече перспективата за окончателно освобождение на душата от кръговрата на ражданията и смъртта правят схващането за нея, а от там и погребалния ритуал доста по-своеобразен.

От култа на жертвоприношения знаем, че огънят е разглеждан като посредник между хората и боговете. Оттук идеята за изпращане на умрелите в света на боговете посредством огъня трябва да не е била толкова неприемлива. Погребението на мъртвите чрез кремация било разглеждано като вид жертвоприношение и станало преобладаващо, макар в отделни случаи да се практикува заравяне в земята или спускане във водата. Целият живот бил разглеждан като жертвоприношение, а смъртта — като последен жертвоприносителен акт в земното съществуване. И макар религията да се е променила значително с времето и старата ритуална практика да била изоставена, древната традиция е запазена и до днес.

Изглежда, чувството на примирение на умиращия е общочовешко, защото човек се изправя очи в очи с един вечен закон, с една неотменна истина. Според вярващите той влиза в особено общуване със свръхестествените сили. Но спокойствието на индуса, който вярва, че ще пребивава в небесата и ще се прероди отново на Земята, е много по-ясно изразено. Той буквално взема участие в началните етапи на своя погребален ритуал. Той се прощава вътрешно спокоен със своите близки и със света. Раздават се подаръци и дарения за неговото бъдещо щастие, но не с мисълта, че умрелият ще се ползва пряко от тях. В свещения огън, поддържан от него, се правят приношения. Между другото, в древната индийска медицина има раздел за симптомите на смъртта, по които може да се определи времето на нейното настъпване от няколко месеца до няколко седмици, до ден и даже часове с наближаването й. Малко преди смъртта в устата на умиращия поставят вода от Ганг и листа от туласи. След като издъхне, умрелият се поставя на специално приготвена носилка, като му се пожелава да помни добрините, които е извършил в служба на боговете и на хората. Тялото, съпроводено от най-близките, се отнася до мястото на кремация, най-често на брега на река. Процесията се придружава от крава, с чиято помощ умрелият да премине океана на смъртта. Тя е дадена като дар и се отпуска на свобода. Следват измиване на трупа, приготвяне на кладата с трупа върху нея. Преди поднасяне на огъня към кладата се изрича химн към Агни, който се моли да приеме изцяло тялото, да не го оставя в сгурия, да не му причинява болка, нито да обикаля напразно около него, да го превърне в пепел, а духа да отведе до неговите предци. „Нека органът на знание се отправи към Слънцето, нека виталният дъх потъне в атмосферата, нека той се отправи според своите добродетелни постъпки към небето или към Земята, или към просторите на водата“ — се казва в химна. Следват утешаване на опечалените с припомняне на преходността на живота, събиране на праха, пречистващ обред и други.