Книга ще ни помогне да разберем: Как да използваме дълбокия сън, пълния покой и да достигаме го извора на живота

Въпросът е правилен, но самата му постановка - "Защо да внасяме идеята за смъртта?" или "Нека живеем и не мислим за смъртта" показва, че и ти не можеш да избегнеш мисълта за смъртта. Смъртта е гигантски факт, който не може да се игнорира, макар че през живота си ние се стараем да не мислим за смъртта - не защото за смъртта не трябва да се мисли, а защото самата мисъл е ужасна. От самата мисъл: "Ще умра" ти полазва студ по кожата. Разбира се, тя ще те изплаши, когато умираш, но и по-рано - ако завладее ума ти - ще те разтърси до самите ти корени.

Човек винаги се опитва да забрави за смъртта, да не мисли за нея. Ние сме построили целия си начин на живот по такъв начин, че смъртта да не се забелязва. Всички човешки опити да се фалшифицира смъртта изглеждат успешни, но всъщност никога не са успешни, защото, каквото и да правим, смъртта я има. Как да избягаме от нея? Къде да избягаме? Дори да избягаш от нея, рано или късно ще се приближиш до нея. Където и да бягаш, в каквато и посока да се движиш, в края на краищата ще се окажеш там. С всеки ден тя става по-близка - независимо дали мислиш за това или не, дали бягаш от нея или не. Човек никога не може да избяга от този факт.

Погрешно е да се смята, че след като смъртта ще се случи някъде в бъдещето не трябва да мислим за нея. Това е невярна представа. Смъртта не се случва в бъдещето - тя се случва всеки миг. Макар че в бъдещето тя идва като завършек, в действителност се случва всеки миг. Ние умираме във всеки миг. Ако седим тук един час, ние умираме един час. За да умрем напълно, са ни нужни седемдесет години, но все пак този час е част от целия процес. В продължение на този час ние също ще умираме. Не става така - след седемдесет години човек внезапно да умре — смъртта никога не идва мигновено. Тя не е внезапно събитие, тя е процес, който започва с раждането.

Раждането е първата част на смъртта, а смъртта - последната. Но това пътешествие започва с раждането. Това, което наричаме рожден ден, всъщност е денят на смъртта. Да, ще е нужно време, но пътешествието вече е започнало.

Например човек заминава от Дварка в Калкута. Първата крачка, която трябва да направи, му помага да стигне в Калкута точно толкова, колкото и последната. Последната му крачка е същото средство по пътя към Калкута, както и първата. И ако първата крачка не може да го отведе до Калкута, то и последната и не може. Това означава, че правейки първата крачка към Калкута, той е започнал да се приближава до него. С всяка крачка Калкута става все по-близо и по-близо. Може да се каже, че за да стигне до Калкута, ще са му нужни да речем шест месеца, но само защото е започнал пътуването преди шест месеца, той е успял да стигне тук за шест месеца.

Второто, което искам да ви кажа: не мислете, че смъртта е някъде в бъдещето; смъртта присъства във всеки миг!

Какво е бъдещето? То е пълният сбор от всички наши настоящи. Ние продължаваме да трупаме. По подобен начин се загрява водата. На 1 ° водата е започнала да се загрява, но още не се е превърнала в пара. Същото се случва на 2°. Водата се превръща в пара, когато се нагрее до 100°, но тя е започнала своя преход към парата с първия градус, след това се е нагряла до 2°, до 3° и т.н. Но дори при температура 99° тя не се е превърнала в пара, това се случва при 100°. Никога не ти е идвало на ум, че стотният градус е също такъв градус като първия? Пътуването от 99° до 100° е същото, както пътуването от 1° до 2° - няма разлика.

Затова този, който знае, ще те предупреди, че още от първия градус водата се превръща в пара - макар че ти няма да видиш как става. Разбира се, ти може да кажеш: водата се нагрява, но къде е парата? Можем да се заблуждаваме до 99° и да казваме, че водата не се превръща в пара, но при 100° тя задължително ще започне да се изпарява. Всеки градус я приближава към точката на кипене.

Затова е безполезно да се опитваш да се спасиш от смъртта или да я отложиш, казвайки, че тя е някъде в бъдещето. Смъртта става всеки миг, ние умираме всеки ден. Всъщност, практически няма никаква разлика между това, което наричаме живот и смъртта. Това, което наричаме живот, е само друго название за постепенното умиране. Не ти предлагам да мислиш за бъдещето, казвам ти: "Наблюдавай това, което се случва сега." Аз дори не те моля да мислиш.

Защо да мислим за смъртта?

Не ви предлагам да мислите. Мисленето до никъде няма да ви доведе. Запомнете: нито един факт не може да бъде познат чрез метода на мислене. Мисленето е способ за фалшифициране на фактите. Ако започнеш да мислиш, гледайки едно цвете, никога няма да познаеш цветето, защото колкото повече се движиш в мисленето за него, толкова по-далеч от него ще бъдеш. В мислите си ти вървиш напред, докато цветето си остава там, където си бил. Какво е общото между цветето и това, което мислиш за него? Цветето е факт. Ако искаш да познаеш цветето, не мисли за него - гледай го.

Има разлика между мислене и виждане - и тази разлика е важна. На Запад поставят голям акцент върху мисленето. Затова са нарекли науката за мисленето философия. Философия означава концептуално мислене. Ние наричаме същата наука даршан. Даршан означава "виждам", даршан не означава "мисля". Разберете това. Ние сме го нарекли даршан, а те философия и между двете има фундаментална разлика. Тези, които приемат философията и даршана за синоними, не осъзнават нищо. Те не са синоними, няма нищо подобно на източна философия или западен даршан.

На Запад има наука за мисленето - тя се състои от изследвания, логика, анализ. Изтокът се грижи за съвсем друго нещо. Изтокът е открил, че има определени факти, които никога не могат да бъдат познати, мислейки за тях. Тези факти трябва да се видят, да се преживеят. А между преживяването и мисленето има огромна разлика.

Човекът, който мисли за любовта, може да напише за нея трактат, но влюбеният я преживява, вижда я, макар и да не може да напише трактат. И ако някой помоли влюбения да каже нещо за любовта, той може би ще затвори очи, по лицето му ще потекат сълзи, и ще каже:

- Моля ви, не питайте. Какво мога да кажа за любовта?

Човек, който мисли за любовта, ще я обяснява с часове, дори и нищо да не знае за нея.

Мисленето и виждането са два съвършено различни процеса. Затова не казвам, че трябва да мислиш за смъртта. Никога няма да можеш да познаеш смъртта, мислейки за нея. Ще трябва да я видиш. Ето какво казвам: има смърт, точно сега, вътре в теб, и ти трябва да я видиш. Това, което наричам "аз", през цялото време умира. Това явление на смъртта трябва да се види, трябва да се преживее, да се приеме: "Аз умирам, аз умирам".

Ние с всички сили се опитваме да фалшифицираме смъртта, изобретили сме хиляди способи да я направим лъжлива. Естествено, можем да боядисаме посивелите коси, но това не доказва лъжливостта на смъртта - тя неизменно идва. Дори под боята косите остават сиви. Това показва, че смъртта е близо, че тя навярно идва. Как можем да я фалшифицираме? Колкото и да продължаваме да я фалшифицираме, няма значение - тя непрестанно се приближава. Единствената разлика е, че се страхуваме да го научим.

Затова ви питам: как може човек, който още не е познал смъртта, да познае какво е това живот? Аз твърдя: смъртта е по периферията; животът е в центъра. Ако не познаваме дори периферията, как можем някога да познаем центъра? И ако бягаме от периферията, никога няма да се доближим до центъра. Ако се страхуваш от стените, които са външните предели на твоя дом, как ще влезеш във вътрешните покои? Смъртта е периферия, а животът е храмът в нейния център. Бягайки от периферията, ние бягаме и от живота. Човек, който познава смъртта, я разкрива и постепенно започва да разбира и живота.

Смъртта е врата към познанието на живота. Да избягваш смъртта означава да избягваш и живота. Затова когато казвам: "Познай смъртта" - разбери това - не те моля да мислиш.

Има още нещо интересно, което трябва да разбереш. Да мислиш, означава да повтаряш в ума си това, което вече знаеш. Мисленето никога не е оригинално - макар че ние обикновено казваме, че мислите на този и този човек са много оригинални. Не, мислите никога не са оригинални. Даршанът, виждането, може да бъде оригинално.

Мислите винаги са изтъркани. Ако те помоля да помислиш за тази роза, какво ще си помислиш? Ти просто ще повтори това, което вече знаеш за розата. Какво още можеш да направиш? Какво можеш да направиш с помощта на мисленето? Може ли в твоите мисли да се появи поне един неизтьркан и оригинален възглед за розата? Как може да стане това?

Мисленето не е нищо друго, освен повтаряне на мисли. Можеш да кажеш: "Розата е много красива", но колко пъти си чувал това по-рано? Колко пъти си го чул? Или можеш да кажеш: "Цветето е много свежо", но и това е изтъркано. За какво служат мислите? Мисленето може да те доведе само спомена, който носиш за розата в паметта си. Затова мисленето никога не е оригинално. Никъде няма оригинални мислители - има само оригинални виждащи.

Първото условие за виждането на розата е, че виждащият не трябва да мисли. Трябва да отдели мислите от паметта, трябва да стане празен и в този миг живее с розата. Нека от едната страна бъде цветето, а от другата - ти - и между вас да няма нищо - нито това, което си чул, нито това, което някога си научил. Никакъв твой предишен опит не трябва да застава между вас. Между вас не трябва да има нищо. Само тогава неизвестното, почиващо вътре в розата, започва да навлиза в твоето същество. Ако не срещне прегради, то ще влезе в теб и тогава няма да чувстваш, че искаш да познаеш розата, а ще чувстваш, че ставаш едно с нея. Тогава ще познаеш цветето от вътрешната му страна.

Виждащият прониква в обекта, докато мислителят броди около него - затова мислителят не достига до нищо, достига само виждащият. Виждащият прониква вътре, защото между него и обекта не остават стени - стената се разрушава и изчезва.

Веднъж Кабир накарал сина си Камал да отиде в гората и да донесе малко сено за добитъка. Камал направил, както му било казано. Тръгнал рано сутринта и след обяд още не се бил върнал. Кабир започнал да се безпокои. Наближила вечерта, а от Камал нямало никакви следи. Кабир се разтревожил още повече. Скоро настъпила вечерта, слънцето почти залязло и Кабир, заедно с няколко свои последователи, отишъл да търсе Камал.

Стигайки до гората, те открили, че Камал стои със затворени очи в гъстата гора и се тресе като тревичка на вятъра. Кабир се приближил до него, разтърсил го и попитал:

- Какво правиш тук?

Камал отворил очи, разбрал какво се е случило и поискал прошка. Кабир казал:

- Какво правиш толкова време тук? Вече е късно!

- Извинявай - отвърнал Камал - но когато дойдох тук да кося трева, започнах да я гледам. И докато я гледах - не знам как е станало - също станах тревичка. Вечерта наближи, а аз продължавах да стоя, напълно забравил, че съм Камал и съм дошъл да кося трева. Аз станах самата трева. В това да бъдеш трева има толкова радост - радост, която никога не съм изпитвал като Камал. Добре, че дойдохте, защото не знаех какво става. Вятърът разтърсваше не тревата, а мен - косата, и всичко, което трябваше да бъде скосено, изчезнаха.

Ти виждал ли си някога истински своята жена, своя син, с който си преживял толкова години? Виждал ли си ги някога? Това, което жена ти е правила вчера, се мотае из ума ти - и тази мисъл застава между вас. Ти си спомняш как ти се е скарала сутринта, когато си се готвел да отидеш на работа - и отново между вас стои мисълта. Ти си спомняш какво ти е казала на обед - и тази мисъл стои между вас. Ти винаги си мислел, никога не си виждал. И именно по тази причина между мъжа и жената, между бащата и сина, между майката и сина няма връзка. Връзката започва, когато е прекратена мисълта и започва даршаньт, виждането. Ето кога действително се случва връзката, защото няма нищо, което да я прекъсне.

Запомни, връзката не означава, че има трети фактор, обединяващ двете. Докато между двамата има нещо трето, присъства и разединението. Това, което съединява, същевременно и разделя. В деня, когато нищо не ви свързва, когато останат само двете, и нищо не остане между тях - в този ден остава само едно, вече няма две.

Връзката не означава, че някой ви свързва, връзката означава, че между теб и другия човек няма нищо - дори нещо, което да ви свързва. Във връзката двата потока изчезват и се сливат един с друг. Това е любов. Виждането те води в любовта; виждането е изворът на любовта. Човек, който не е обичал, никога нищо не е познал. Независимо какво иска, човек го познава само чрез любовта. Затова когато казвам, че трябва да познаем смъртта, имам предвид, че трябва да обичаме и смъртта. Ще ни се наложи да видим смъртта. Но човек, който се бои от нея, който я избягва, как ще може да я обича, как ще може да получи нейния даршан, как ще може някога да я види? Когато смъртта се яви пред него, той ще й обърне гръб. Ще затвори очи; никога няма да позволи на смъртта да се яви пред него лице в лице. Той се страхува, той е изплашен; затова въобще не е в състояние нито да види смъртта, нито да я обича. А ако човек още не е заобичал смъртта, как може да обича живота? Та смъртта е много повърхностно събитие, а животът е много по-дълбок. Ако човек се отвърне още на първата крачка, как може да достигне до дълбоките води на кладенеца?

Затова казвам, че смъртта трябва да се изживее, познае, види. Ще ти се наложи да се влюбиш в нея, да я погледнеш в очите. А щом човек погледне смъртта в очите, започва да я наблюдава, да прониква в нея, той е поразен. За свое изумление той открива: "Каква велика тайна е скрита в смъртта! Това, което смятах за смърт и от което бягах, всъщност е изворът на висшия живот". Затова ви казвам: влезте охотно в смъртта, за да достигнете живота.

Има едно невероятно изказване на Исус. Той казал: "Този, който спасява себе си, ще загине; а този, който е унищожил себе си, никой не може да го унищожи. Само този, който загуби себе си, ще намери, а този, който спасява себе си, ще бъде изгубен". Ако семето желае да запази себе си, няма да успее. Ако семето унищожи себе си, ако изчезне, ще се превърне в дърво. Смъртта на семето се превръща в живот на дървото. Ако семето защищаваше себе си с думите: "Аз се страхувам - мога да умра. Аз не искам да изчезна. Защо трябва да изчезна?" - такова семе е обречено на гниене. В този случай то дори не остава семе, да не говори за израстване в дърво. А ние се свиваме в сраха пред смъртта.

Исках да ви кажа още нещо, което може би не ви е идвало на ум по-рано. Само този, който се бои от смъртта, има его, защото то означава свита личност, твърд възел. Този, който се бои от смъртта, се свива навътре. Всеки, в страха от смъртта, се свива навътре, а всеки, който се свива, се превръща във възел. Вътре в този човек се създава комплекс. Чувството за "аз" е чувството на човек, страхуващ се от смъртта. Човек, който прониква в смъртта, който не се страхува и не бяга от нея, който започва да я преживява, неговият "аз" изчезва, неговото его изчезва;

А когато изчезне егото, остава само животът. Може да се каже така: умира само егото, но не и душата. Но тъй като ние продължаваме да оставаме с его, възниква голяма трудност. Фактически, само егото може да умре; само за егото има смърт, защото е лъжливо. Ще му се наложи да умре. А ние се вкопчваме в него.

Например, в океана е възникнала вълна. Ако вълната иска да оцелее, не може да оцелее като вълна - обречена е на смърт. Как може вълната да оцелее като вълна? Тя ще умре. Ако, естествено, не стане лед. Ако стане плътна, тогава може да оживее. Но въпреки това в оживяване от този вид вълната вече я няма, остава ледът - ледът, в който се е превърнала вълната, затворена, отрязана от океана. Запомни - като вълна, тя не е отделена от океана, тя е единна с океана. Като лед тя се е разделила с океана, отделила се е, станала е твърда. Вълната е замръзнала.

Като вълна тя е била единна с океана, но ставайки леден къс, тя оцелява, но вече е отрязана от океана. Колко ще преживее в това състояние? Всичко, което е замръзнало, задължително ще се стопи. Малката вълна ще се стопи по-скоро, голямата - малко по-късно. На слънчевите лъчи ще им е нужно малко повече време, за да разтопят голямата вълна, докато малката ще се стопи бързо. Всичко е само въпрос на време, но разтопяването задължително ще дойде. Вълната расте и вдига много шум, защото с нарастването си тя изчезва. Но ако вълната отново падне в океана и поиска да прекрати отделното си съществуване, няма и да възникне въпрос за изчезването на вълната. Тогава независимо дали изчезва или остава, тя все пак съществува, защото вълната знае:

"Аз не съм вълна, аз съм океанът". Изчезвайки като вълна, тя продължава да съществува в състояние на покой. Повдигайки се, тя е в активно състояние. А покоят носи не по-малко наслаждение, от активното състояние. Дори повече.

Има състояние на активност и състояние на покой. Това, което наричаме самсара, е състояние на активност, а това, което наричаме мокша - освобождение - е състояние на покой. Неспокойната вълна се бие и пени на вятъра, след това отново пада в океана и изчезва. Тя съществува както по-рано. Тя си остава същата, каквато е била, но сега е в покой. Каквато е била по-рано в океана, такава си остава, но вече е в покой. Независимо от това ако вълната искаше да утвърди себе си като вълна, тя би се изпълнила с ето и би поискала да се отдели от океана.

Щом живееш с представата "Аз съм", как можеш да останеш в покой? Ако избереш да бъдеш всичко, азът се губи. Затова азът настоява: "Отдели себе си от всичко останало". И интересното е, че ако отрежеш себе си от всичко, това те прави нещастен. И тогава азът отново казва: "Общувай с всички!" Такава е садистичната природа на аза. Първо казва: "Отдели се от всичко, изолирай се, ти се различаваш от цялото. Как можеш да останеш свързан?" И азът отделя себе си, но тогава изпада в затруднение - защото щом се отдели от цялото, той става нещастен, идва краят му. Щом вълната започне да вярва, че е отделна от океана, тя започва да умира, наближава смъртта й. Сега тя започва да се бори, за да се защити от смъртта.

Докато е била единна с океана, смъртта не е съществувала, защото океанът никога не умира.

Запомни, океанът може без вълната, но вълната не може без океана. Океанът ще присъства във вълната, но той може да съществува и без нея. Когато вълната е неразделима част от океана, тя съществува в мир и покой. Но в мига, когато поиска да се отдели от океана, възникват трудности - отделяйки сее, започва да умира.

Ето причината, поради която човек, който трябва да умре, иска да обича. Причината, поради която всички ние - тези, които ще умрем, - искаме толкова силно любовта, е, че любовта е най-видимият способ да се съединим. Затова никой не иска да живее без любов и да бъде нещастен. Всеки търси любов: някой иска да приема любов, друг иска да дава любов. А за човека, който не намира любов, това се превръща в проблем. Но замисляли ли сте се някога, какъв е смисълът на любовта?

Любовта е опит стъпка по стъпка да възстановим, да съберем заедно разделените части, разрушената връзка с цялото. Любовта е опит за възстановяване на нашата изгубена връзка с цялото, добавяйки липсващите части. Ето какво наричаме любов. Има и друг вид любов, когато прекратяваме опитите да се отделим от цялото. Това се нарича молитва. Това прави молитвата абсолютна любов. И тя има съвършено друг смисъл. Тя не означава, че ние се опитваме да събираме фрагменти, тя означава, че ние се прекратили опитите да разделим себе си от цялото. Вълната е заявила: "Аз съм океан" - и повече няма да се опитва да се свързва с всички останали вълни.

Запомни, самата вълна умира и околните вълни също умират. Ако тази вълна се опита да общува с другите, ще се окаже в затруднение. Затова нашата така наречена любов е толкова болезнена - защото се опитваме да общуваме с друга вълна. И тази вълна и другата умират и все пак влизат в отношения една с друга с надеждата, че свързвайки се заедно, е възможно да се спасят.

Затова ние превръщаме любовта в средство за безопасност. Човек се страхува да живее сам. Човек иска жена, мъж, син, майка, брат, приятел, общество, организация, нация. Това е трудът на егото. Това са опитите на този, който веднъж се е откъснал от цялото, отново да се свърже с него.

Но всички тези опити за обединяване са покана към смъртта - защото човекът, с когото оформяш съюз, също е заобиколен от смъртта, също е заобиколен от егото... Забавното е, че другият иска да стане безсмъртен, свързвайки се с теб, а ти искаш да станеш безсмъртен, свързвайки се с него. А истината е, че и двамата ще умрете. Как можете да станете безсмъртни? Такъв съюз носи двойна смърт и определено не се превръща в елексир.

Двамата влюбени толкова жадуват любовта им да стане безсмъртна, че денем и нощем пеят песни. Цяла вечност сътворяват стихове за любовта, която става без- смъртна. Как могат двама души, всеки от които ще умре, да искат заедно да станат безсмъртни? Съюзът на такива хора само прави смъртта двойно по-реална, това е всичко.

Какво още може да се случи? Двамата плават, потъват, угасват, затова са изплашени, разтревожени. Вълната създава собствена организация. Тя казва: "Аз трябва да оцелея". Тя създава нации, индуистки и мюсюлмански секти - вълните създават свои организации. Факт е, че всички тези организации ще изчезнат. Океанът долу е единствената организация. И организацията на океана е нещо съвършено различно. Принадлежността към него не означава, че вълната се е свързала с океана, по-скоро, че вълната знае: "Аз не се различавам от океана". Затова ви казвам, че религиозният човек не принадлежи към нито една организация - той не държи на семейство, не управлява приятели, баща, брат.

Исус е произнесъл много силни думи. Фактически, само тези, които са достигнали любовта, могат да говорят толкова силни думи; хората, които са слаби в любовта, не могат да ги кажат. Веднъж Исус стоял на пазара, заобиколен от тълпа. Майка му Мария, дошла да го види. Хората започнали да се разпръсват пред него. Някой тълпата извикал:

- Направете път, направете място за майката на Исус. Нека дойде.

Чувайки това, Исус казал с висок глас:

- Ако правите път на майката на Исус, не го правете, защото Исус няма майка.

Мария спряла потресена. Обръщайки се към тълпата, Исус казал:

- Докато имате майка, баща, брат, вие няма да можете да се доближите до мен.

Това било много жестоко. Не можеш да си представиш, че такъв любящ човек като Исус, може да произнесе такива думи:

- Аз нямам майка. Коя е моята майка? - Исус продължил: - Вие наричате тази жена моя майка? Аз нямам майка. Запомнете, ако както преди имате майка, вие не можете да се доближите до мен.

За какво става дума? Вълната, опитваща да се приближи, опитваща да се съедини с друга вълна, не

Все пак, няколко вълни, събрани заедно, се чувстват малко по-бодро - създадена е някаква организация, някаква тълпа. Именно затова човек харесва живота в тълпата - защото се страхува да остане сам. В самотата вълната е напълно предоставена на самата себе си - пада, изчезва, чувства отчуждението от двете страни - от една страна от океана, от друга - от другите вълни. Затова тя създава организация, връзки.

Бащата казва: "Аз ще изчезна, но не е страшно - ще остане синът ми". Вълната казва: "Аз ще изчезна, но ще оставя малка вълна - тя ще ме преживее, връзката ще продължи, името ми ще се запази". Затова бащата се чувства нещастен, ако няма син - това означава, че той няма да достигне безсмъртието. Разбира се, него няма да го има, но той иска да създаде друга вълна, която да продължи след него, която да сочи към вълната, от която е произлязла. Затова, няма значение, че вълната баща ще изчезне - нали ще остави след себе си друга.

Може би не сте забелязвали, че хората, занимаващи се с творческа работа - художници, музиканти, поети, писатели - не са толкова загрижени да имат синове, защото са им намерили заместител. Ще оживеят техните картини, поезията, скулптурите, затова те не искат синове. Затова учените, художниците, скулпторите, поетите, писателите не са много загрижени за своите наследници. Няма друга причина освен тази, че са намерили синове от друг род. Те са създали вълна, която ще се запази след като тях вече ги няма. Те са намерили син, който ще стигне по-далече от вашите деца, защото когато децата изчезнат, книгата ще остане.

Писателят не е много загрижен за това да има син.

Това не означава, че той е безгрижен. Това означава, че той е намерил по-дълготрайна вълна, той не се безпокои за малките вълни. Затова не е заинтересован от семейството, той е създал друг вид семейство. Той също се стреми към тази степен на безсмъртие, затова казва:

"Парите ще бъдат изгубени, богатството ще бъде изгубено, но моята работа, моето творчество ще оцелее" - и точно това желае.

Но изчезват и писанията. Нито едно писание не остава завинаги, макар да го има много дълго време. Кой знае колко писания вече са изгубени и колко изчезват всеки ден? Ще бъде изгубено всичко - в света на вълните не е важно колко дълго ще преживее една вълна, в края на краищата, всичко изчезва. Има ли вълна - значи подлежи на умиране - продължението на самия себе си не променя нищо.

Затова ако гледаш на себе си като на вълна, ще поискаш да избегнеш смъртта - ще станеш изплашен, боящ се. Аз ти казвам: погледни смъртта - не е нужно нито да я избягваш, нито да се страхуваш от нея, нито да бягаш от нея. Погледни я. И просто гледайки към нея ще откриеш, че това, което от една страна изглежда смърт, ако влезеш малко по-дълбоко, се оказва живот.

Когато вълната става океан, нейният страх пред изчезването изчезва. Тя вече не иска да стане застинал лед. Тогава през цялото й отредено време ще танцува под небето, ще се радва на слънцето, ще бъде щастлива. А когато падне обратно в океана, ще бъде също много щастлива в състояние на покой. По такъв начин тя е щастлива в живота, щастлива в смъртта - защото знае, че "това-което-е" никога не се ражда и никога не умира. Това, което е - е; променя се само формата.

Ние сме вълни в океана на съзнанието. Някои нас се превръщат в лед - повечето от нас. Егото е подобно на лед, то е твърдо като камък. Поразително е, че течност, подобна на вода, може да стане твърда като лед или камък. Ако в нас се появи желание да замръзне съзнанието - обикновено просто и течащо - замръзва се превръща в его. Ние сме пълни със желание да замръзнем и използваме много средства, за да се погрижим да бъдем замръзнали, плътни.

Има закони, според които водата се превръща лед, както и закони, които пораждат формирането на егото. За да стане лед, водата трябва да изстине, за загуби топлината си, да стане хладна. Колкото е по-хладна толкова по-твърда става. Човек, който иска да създаде его, също трябва да стане хладен, трябва да загуби своята топлина. Затова казваме "Топло приветствие". Приветствието винаги е топло, хладното приветствие е безсмислено.

Любовта означава топлина, хладната любов няма смисъл. Любовта никога не е хладна, тя съдържа топлина. Животът се поддържа от топлината, смъртта е хладна, с температура под нулата. Затова слънцето символизира живота, топлото. Когато изгрява сутрин, смъртта си отива; всичко става топло и горещо. Цветята се разтварят и птиците започват да пеят. Топлината е символ на живота, студът - символ на смъртта. Затова човек, който иска да създаде его, трябва да стане мъртъв, а за да стане мъртъв, трябва да изгуби всичко, което създава топлина. Трябва да се лиши от всичко, което дава топлина на неговото същество. Например, любовта дава топлина, ненавистта носи студ. Заради това човек трябва да се откаже от любовта и да започне да се вкопчва в ненавистта. Състраданието и съчувствието носят топлина, жестокостта носи студ.

Точно както има закони за замръзване на водата, така има и закони за замръзване на човешкото съзнание. Всъщност, действа същият закон - продължавай да ставаш по-хладен. Понякога казваме, че този и този човек е много студен - в него няма топлина; той е твърд като скала. Запомни, колкото е по-топъл човек, толкова е по-прост. Неговият живот е като поток, който му позволява да тече в другите и другите да текат в него. Студеният човек става твърд, затворен от всички страни и не може да тече. Никой не може да влезе в него и той не може да влезе в никого. Егото е като замръзнал лед, а любовта е като течаща вода. Човек, който се страхува от смъртта, бяга от нея. Той ще продължи да замръзва, защото страхът, че може да умре, да изчезне, ще го накара да се свива - и неговото его ще се запази, ще става все по-твърдо,по-силно.

Няколко дни бях на гости на един приятел. Той бе много богат. Но ме озадачи едно нещо - никога с никого не разговаряше любезно, въпреки че във всичко останало беше добър човек. Бях много озадачен, виждайки, че отвътре е много мек, но отвън е твърд като желязо. Прислужникът трепереше пред него, синът му трепереше, жена му се страхуваше да го погледне в очите. Преди да отидат при него, всички добре се подготвяха. Дори когато се доближаха до вратата му, се колебаеха дали да позвънят или да си тръгнат. Като поживях известно време с него и го опознах по-отблизо, попитах го какъв е проблемът.

Казах му:

- Всъщност, ти си много обикновен човек.

- Много се страхувам - каза той. - Опасно е да се създават отношения, защото, ако се свържеш с някого, той рано или късно започва да ти иска пари. Ако си любезен и любящ с жена си, разходите ти рязко скачат. Ако не проявяваш твърдост към сина си, неговите джобни разходи нарастват. Ако разговаряш меко с прислугата, тя започва да се държи като началник.

Затова човек трябва да се заобиколи от твърда хладна стена - това ще изплаши жената, сина. Колко
бащи правят така?

Истината е, че едва ли има дом, в който бащата и синът да подхождат един към друг с любов. Синът отива при бащата, когато са му нужни пари, а бащата отива при сина, когато иска да му изнесе проповед. В противен случай те не се срещат, срещата никога не се състои. Бащата и синът нямат точка на пресичане. Бащата се страхува и се заобикаля с твърда стена. Синът се страхува и заобикаля баща си отстрани. Между тях няма хармония. Колкото повече се бои човек, толкова повече се безпокои за своята безопасност и толкова по-твърд става. В подвижността има повече опасност, незащитеност.

Заради това се страхуваме да се влюбим. Само след като сме наблюдавали внимателно човека и напълно сме се убедили в неговата благонадеждност, ние можем да се влюбим. Това означава, че в началото се убеждаваме, че този човек не ни заплашва с нищо, и едва след това се влюбваме. За това е създаден бракът - първо се женим, после вземаме нужните мерки, след това се влюбваме - защото любовта е опасна. Любовта е течаща - тя е врата във всеки. Опасно е да се влюбиш в непознат, защото през нощта той може да изчезне с всички твои ценности! Затова в началото си изясняваме, кой е човекът, какво прави, откъде са родителите му, какъв е характерът му, какви качества има. Взимаме всички мерки на социалната предпазливост. Едва тогава прилагаме индивидуалността в брака.

Ние сме изплашени хора - искаме първо да направим всичко безопасно. Колкото повече ни заобикаля безопасността, толкова по-плътна и студена става заобикалящата ни ледена стена и тя притиска цялото ни същество. Нашето разделяне от Божественото се е случило само поради една причина - ние не сме течащи, станали сме твърди. Това е единствената причина за разделянето - ние не течем, а сме станали като тухли, вече не приличаме на вода, а на замръзнал лед. Ако започнем да приличаме на течност, няма да има повече разделяне. Но ще можем да бъдем течни само ако се съгласим да видим и изживеем смъртта, само когато приемем, че смъртта съществува.

Когато видим и осъзнаем, че смъртта съществува, защо да се боим? Ако смъртта съществува, ако вълната знае добре, че е обречена на изчезване, ако вълната е открила, че в самото раждане се съдържа смъртта, ако вълната е разбрала, че нейното разпадане е започнало в мига, когато е била създадена - всичко ще е ясно. Защо тогава да се превръща в лед? Тя ще приеме себе си и ще бъде вълна толкова, колкото е нужно, а после ще приеме и ще бъде океан толкова, колкото е нужно. Това е всичко! Всичко свършва! Всичко е прието. В това приемане вълната става океан. Тогава вече няма тревоги, че ще изчезне, защото вълната знае, че е съществувала преди възникването си и ще продължи да съществува след своето изчезване не като "аз", а като безкраен океан.

Лаодзъ бил на смъртно легло и някой го помолил да разкрие някои тайни за живота си. Лаодзъ казал:

- Ето първата тайна - никой никога не ме е побеждавал в този живот.

Чувайки това, учениците му се развълнували. Те казали:

- Ти никога по-рано не си ни говорил за това! Ние също искаме да побеждаваме. Моля те, кажи ни тайната.

- Правите грешка - казал Лаодзъ. - Казах нещо друго. Казах, че никой не може да ме победи, а вие казвате, че вие искате да побеждавате. Това са напълно противоположни неща, нищо че изглеждат подобни по смисъл. В речниците, в света на езика, те имат един смисъл - човек, който не е бил побеждавай, е победител. Но аз казах просто, че никой не е могъл да ме победи, а вие питате да побеждавате. Махайте се оттук! Никога няма да разберете думите ми.

Учениците се примолили:

- Все пак, моля те, обясни ни. Покажи ни техниката. Как се успял никога да не бъдеш побеждавай?

- Никой не можеше да ме победи - казал Лаодзъ, - защото винаги оставах победен. Не можеш да победиш победен човек. Никога не съм бил побеждавай, защото никога не съм желал победата. Никой не можеше да ме въвлече в борба. Ако някой ми отправяше предизвикателство, той откриваше, че аз съм вече победен и не намираше удовлетворение да ме побеждава. Радостта е в това да победиш човек, който също търси победата. Какво удоволствие има в това да побеждаваш някого, който не желае да побеждава? На нас ни доставя удоволствие да разрушаваме егото на някой друг, защото това усилва нашето собствено его. Но ако човек вече е унищожил себе си, какво удоволствие има да унищожиш такъв човек? Нашето его не печели нищо. Колкото повече успяваме да разрушаваме чуждото его, толкова по-силно става нашето собствено. Сломеното ето на другите се превръща в сила за нашето ето. Но егото на човека, за когото говорим тук, е вече разбито.

Например, ако искаш да победиш някого и неочаквано, преди да го събориш на земята, той сам легне долу или преди да стъпиш върху него, той сам те покани да го направиш. Какво ще бъде твоето състояние тогава? Ще избягаш на часа! Какво друго можеш да направиш? Хората, които те наблюдават, ще се смеят и ще казват:

- Хайде, седни върху нето, настани се по—удобно. Защо бягаш?

Тогава, кой ще изглежда по-глупаво - този, който сяда върху падналия човек или човекът, който продължава да се смее и чийто смях остава да звучи като ехо през целия ти живот?

Затова когато някой отправи предизвикателство към такъв човек, той ляга на земята и казва:

- Хайде, седни върху мен. Нали за това си дошъл? Направи го. Не се притеснявай, не се безпокой. Не е нужно да се напрягаш - просто ела и седни върху мен.

Лаодзъ продължил:

- Но вие искате нещо друго. Искате да ви разкажа техниката на победата. Ако мислите за победа, ще загубите. Човекът, който лелее мисълта за победа, винаги се оказва губещ. Поражението започва от самата идея за победа.

Лаодзъ продължил:

- И никой никога не е могъл да ме оскърби.

- Моля те, разкажи ни и тази тайна, защото и ние не харесваме да ни оскърбяват - казал ученикът.

- Отново грешите. Никой не е могъл да ме оскърби, защото не съм искал почести. Вас винаги ви оскърбяват, защото сте жадни за признание. Мен никога никъде не са ме гонили, защото винаги сядах до входа където хората оставят обувките си. Никога не са ме ме лили да направя път, защото винаги стоях в края, откъдето никой не можеше да ме избута встрани. Бях много щастлив че съм в края, това ме спаси от всички тревоги. Никой никога не ме гонеше оттук и не ме избутваше встрани, никой никога не ми казваше: "Махни се!", защото винаги бях на последното място. По-нататък нямаше друго. Никой не искаше да бъде на това място. Аз бях господар на своето място, винаги бях негов повелител. Никой не можеше да ме изгони от там, където стоях.

Исус също е казал: "Блажени са тези, които стоят най-отзад". Какво означава това? Например, Исус казвал: "Ако те ударят по дясната буза, подай и лявата". Това означава - не го карай да се протяга към втората ти буза, направи го вместо него. Исус казвал: "Когато някой иска да ти нанесе поражение, приеми поражението с готовност. Ако иска да те застави да загубиш един бой, загуби два. Ако иска да ти изтръгне палтото, дай му ризата си." Той може би ще се смути да ти вземе ризата.

Исус казвал: "Ако някой те помоли да носиш товара един километър, в края на километъра го попитай! дали не иска да го носиш още".

Какво означава това? Това означава, че приемайки тотално фактите от живота, които се отнасят до опасностите, неуспехите, пораженията и в края на краищата - до смъртта - ние тържествуваме над тях. Иначе тези факти постепенно ни водят точно до смъртта. В крайна сметка, смъртта е нашето пълно поражение. В най-лошото си поражение ти ще оживееш; макар и победен, ти ще продължиш да съществуваш. Но в смъртта ще си унищожен.

Смъртта е най-великото от всички поражения. Именно затова искаме да убием врага - няма друга причина. Смъртта е най-великото гранично поражение, след нея теб никога никой враг няма да те победи. Стремежът да убием врага си изхожда от желанието да му нанесем най-великото от всички поражения. След това той по никакъв начин няма да може да бъде победител, защото вече няма да съществува.

Смъртта е последното поражение и всички бягаме от него. Запомни, човек, който се опитва да бяга от собствената си смърт, ще продължи да убива другите. Колкото повече преуспява, убивайки другите, толкова по-жив се чувства. Затова причината за цялото насилие по света е съвсем различна от това, което предполагат повечето хора. Причината за насилието не е в различните идеи на хората. Основната причина за насилието е, че човек убива другите, за да забрави за собствената си смърт. Убивайки другите, той вярва, че никой не може да убие него, защото вече той притежава властта да убива. Хитлер, Чингис Хан и други подобни са избили милиони, за да убедят себе си: "Никой не може да ме убие, защото аз сам избих милиони".

Убивайки другите, ние се опитваме да се освободим от собствената смърт, искаме да потвърдим собствената независимост. Ние предполагаме, че ако сами сме способни да убиваме другите, кой може да убие нас?

Дълбоко вътре това е опит да се избегне смъртта. Дълбоко вътре насилникът е беглец от смъртта. А човек, който не иска да се спаси от смъртта, никога не става насилник. Само този, който заявява: "Аз приемам смъртта, защото смъртта е един от фактите на живота, защото е реалност", само той може да бъде неагресивен човек. Човек никога не може да отрече смъртта. Къде ще избягаш от нея? Къде ще отидеш?

Слънцето започва да залязва от мига, в който изгрее. Залезът е също толкова реален, колкото и изгревът - но изгревът е на изток, а залезът - на запад. Раждане от едната страна, смърт на другата. Това, което се повдига от едната страна, се спуска в другата. Изгревът и залезът стават заедно - залезът е скрит в изгрева. Смъртта е скрита в раждането. Ако човек осъзнае това, по никакъв начин няма да може да го отрече. Тогава ще приеме всичко. Тогава живее с тази истина. Знае истината, вижда я и я приема.

С това приемане става трансформацията. Когато казвам: "Тържество над смъртта", аз подразбирам, че щом човек приеме смъртта, той започва да се смее, защото разбира, че смърт няма. Само външната опаковка се създава и променя. Океанът винаги е съществувал, само вълната приема форма и се разпада. Красотата е навсякъде наоколо - цветята разцъфват и увяхват. Светлината сияе навсякъде - слънцето изгрява и залязва. И това, което е сияло с изгрева и залеза на слънцето, винаги е съществувало - и преди изгрева и след залеза. Но ние можем да го видим, едва когато видим смъртта, когато получим видение за смъртта, когато се срещнем лице в лице с нея - не по-рано.

Затова и въпросът беше: "Защо трябва да мислим за смъртта? Защо да не забравим за нея? Защо просто да не живеем?" Искам да отговора, че забравяйки смъртта, ние никога не сме живели, никой не е могъл да живее. Човек, който игнорира смъртта, игнорира и живота.

Това е същото, като да имам в ръката си монета и да кажа:
- Защо да се безпокой за обратната страна на монетата? Защо просто не я забравя?

Ако отхвърля обратната страна, тогава ще загубя и предната страна, защото двете са страни на една и съща монета. Не можеш да запазиш едната страна на монетата и да отхвърлиш другата. Просто не е възможно! С тази страна, която оставям за себе си, автоматично запазвам и обратната страна. Ако изхвърля едната страна, ще бъдат изхвърлени и двете; ако запазя едната, ще бъдат запазени и двете. В действителност, двете са аспекти на едно и също нещо. Раждането и смъртта са двата аспекта на един и същи живот. В деня, когато човек осъзнае това, изчезва не само смъртта, но и мисълта за безсмъртието. Тогава човек знае, че има раждане и има смърт. И двете съдържат блаженство.

Всяко утро ставаме и отиваме на работа. Някой идва и копае канавка... Различни хора вършат различна работа - през целия ден, с пот на лицето. Радостно е да станеш сутринта, но нима не е радостно и да си легнеш да спиш вечерта? Ако някой побъркан беше започнал да убеждава хората да не спят нощем, тогава те нямаше и да стават сутрин, защото човек, който не е спал през нощта, не може да стане сутринта - сякаш целият живот е спрял. Човекът щеше да се страхува да спи и сигурно щеше да каже: "Толкова радостно е да станеш сутрин, по-добре въобще да не заспиваш, защото това ще развали удоволствието от пробуждането". Но ние знаем, че това е смехотворно: сънят е другата страна на пробуждането. Човек, който спи нормално, ще се събуди нормално. Човек, който се събужда нормално, ще заспи нормално. Човек, който живее нормално, ще умре нормално. Човек, който умира нормално, ще направи правилни крачки в бъдещия живот. Човек, който не умира нормално, няма да живее правилно. Човек, който не живее правилно, няма да умре правилно. Всичко ще бъде объркано, всичко ще стане уродливо и изкривено. Страхът от смъртта е виновен за създаването на уродства и изкривявания. Ако някой се страхуваше от съня, това би усложнило безкрайно живота му. Един човек доведе при мен майка си, възрастна дама. Той каза, че майка му се бои да заспи. Аз го попитах:

- Какво се случи?

- Напоследък тя боледуваше - отвърна той, - и чувстваше, че може да умре в съня си, затова се бои да заспи. Страхува се, че ако заспи, повече няма да се събуди, затова се старае през цялата нощ да не заспи. Много сме затруднени. Тя не оздравява от болестта си, защото през цялата нощ остава на крака, страхувайки се. Моля ви, направете нещо, за да я спасите от този страх, иначе ще се окажа в голяма беда.

В известен смисъл сънят е ежедневна смърт. През целия ден сме живи, през нощта сме мъртви. Той е като частична смърт - по малко смърт всеки ден. Нощем се гмурваме в самите себе си и сутрин излизаме на повърхността освежени. На възраст седемдесет или осемдесет години тялото става напълно изтощено. Тогава побеждава смъртта. И в това тяло настъпва пълна промяна. Но ние много се страхуваме от смъртта, макар че тя не е нищо друго, освен дълбок сън.

Знаеш ли, че нощем тялото претърпява промени и сутрин се събужда съвсем друго? Промяната е толкова минимална, че не я забелязваш. Промяната не е тотална, това е частична трансформация. Когато вечер легнеш да спиш, уморен, тялото е в едно състояние, а когато се събудиш сутрин - в друго. Сутрин тялото се чувства свежо и обновено, то е пълно с енергия, готово да срещне още един активен ден. Сега отново можеш да пееш песни - нещо, което не си могъл снощи вечерта.

Тогава си бил уморен, разбит, изтощен. Но ти никога не си се замислял откъде е този страх от смъртта. Пробуждайки се сутрин, ти се чувстваш щастлив, защото част от тялото ти се променя в съня - но смъртта, от друга страна, ти носи пълна промяна. Цялото тяло става безполезно и възниква необходимостта от ново тяло. Но ние се страхуваме от смъртта и това напълно изкривява живота ни. Всеки миг е изпълнен със страх от смъртта. Поради този страх сме създали живота, обществото, семейството, което живее по минимума, но максимално се бои от смъртта. А този, който се бои от смъртта, никога не може да живее - двете неща не могат да съществуват разделено. Човек, готов да срещне смъртта в абсолютна спонтанност, само той може да живее.

Животът и смъртта са аспекти на едно и също явление. Затова казвам - виж смъртта. Не те моля да мислиш за смъртта, защото такива размишления те отвеждат встрани. Какво ще правиш, мислейки за смъртта?

Болният и нещастен човек може да намери утешителни думи за това, че всичко ще свърши със смъртта. Тази мисъл е утешителна за него не защото е прав. Запомни, никога не вярвай, че това, което ти изглежда приятно, е истина, защото между приятното и истинското няма зависимост, истинското не зависи от това, което ти смяташ за удобно. Нещастният, разтревожен, болен човек чувства, че трябва да срещне пълната смърт и тогава няма да остане нищо - защото ако някаква част оживее, очевидно ще оживее и той... той, нещастната, болна индивидуалност.

Друг въпрос:

Някои хора извършват самоубийство. Какво можеш да ни кажеш за тях? Те не се ли боят смърт-

И те се страхуват от смъртта. Но още повече се страхуват от живота. Животът им изглежда по-болезнен от смъртта, затова искат да приключат с него.. Да си разчистят сметките с живота не означава, че намират в това някаква радост, но тъй като животът им изглежда по-лош от смъртта, те предпочитат смъртта. Човек, който е нещастен и изпитва болка, с готовност ще повярва, че смъртта отнема всичко - включително душата - че смъртта не ще пощади никого. Очевидно, той не иска да запази никаква част от себе си, защото ако запази нещо, това ще бъде не нещо друго, а болка и страдание.

Човек, който се страхува от смъртта и иска да спаси себе си, с готовност приема вярата в безсмъртието на душата. Всичко е за удобство. Това не е истинско разбиране, а израз на нашата загриженост за собствените ни удобства. Такова приемане изглежда удобно, това е всичко. Затова ние многократно сменяме вярата си. Често бивш атеист в младостта си в старостта става теист. Истината е, че вярата се променя с главоболието.

Когато не ни боли глава, ние следваме една система от вярвания; когато ни боли главата, друга система заменя тези вярвания. Трудно е да се каже, доколко писанията влияят върху твоите вярвания, и доколко - черният ти дроб! Не може да се каже с увереност, не е ли по-силно влиянието на червата и черния дроб! Това, което става вътре в тялото, оказва голям ефект. Когато стомахът е разстроен, човек иска да стане атеист, а когато е добре, иска да вярва в Бога! Как човек може да вярва в Бога, ако го боли глава? Ако съществува Бог и съществува главоболието, как да ги свържем?

Можем да направим експеримент. Вземете петдесет души с хронични заболявания и още петдесет с добро здраве. Нека първите петдесет страдат, а вторите са щастливи. Ще видите, че в първата група ще нарасне атеизмът, а във втората - теизмът. Работата не е в това, че вярата в Бога поражда щастие. Нещастният ум задължително става атеистичен. Затова запомнете: ако видите, че в света нараства атеизмът, може с увереност да се каже, че нараства и страданието. Ако е забележимо, че повече хора вярват в Бога, бъдете уверени, че все повече хора са щастливи.

Оттук следва, че през следващите петдесет години е голяма вероятността Русия да стане теистична, а Индия - атеистична. Вярванията не означават нищо. В Русия четат Маркс, в Индия - Махавира, но това няма значение. Трудовете на Махавира или на Маркс не могат да променят света. Ако хората в Русия продължават да стават по-щастливи, през следващите петдесет години теизмът в Русия ще се съживи и в руските храмове отново ще зазвучат камбани. Ще се разгорят свещниците и ще се чуват молитвите. Само щастливият звъни с камбаната в храма, пали свещи и произнася молитви. Хората ще започнат да благодарят на Бога. Само щастливият ум иска да благодари някому, защото не може да открие причина за съществуването на вътрешното щастие, затова благодари на неведомото.

Нещастният ум иска да изрази своя гняв. Когато човек не намира никаква причина за нещастие, на кого да се гневи? Очевидно той ще се изпълни с горест към неизвестното. Ще каже: "За цялата бъркотия е виновен Бог. Той или не съществува, или се е побъркал". Искам да кажа, че нашите вярвания, нашият теизъм или атеизъм са продукти на това колко удобно се чувстваме.

Човек, който иска да избяга от смъртта, неизбежно се вкопчва в някаква вяра. По същия начин, този, който иска да умре, също се вкопчва в някаква вяра. Но нито един от нас не иска, не се стреми да познае смъртта. Между удобството и истината има огромна разлика. Никога не мисли твърде много за удобството. Мислите винаги са насочени към удобството. Виждането е винаги виждане на истината; мислите винаги са мисли за удобството.

Един човек е комунист. Той вдига много шум - нужна е революция, бедните повече не бива да живеят така, собствеността трябва да бъде разделена и т.н. Но ако му дадете кола и голям дом и ако се ожени за красиво момиче, след петнадесет дни ще видите напълно различен човек. Ще го чуете да казва: "Комунизъм и други подобни - това са глупости!" Какво е станало с този човек? Удобствата е определило неговото мислене.

Вчера беше удобно да се мисли, че собствеността трябва да бъде разделена; сега е неудобно да се мисли така. Сега разделението на собствеността ще означава, че той трябва да се раздели с колата, дома, удобствата.

Човек, който няма красива жена, също може много лесно да говори, че жените трябва да бъдат социализирани. Защо някои мъже имат монопол над красивите жени? Жените трябва да принадлежат на всички. Има хора, които мислят така. На земята има хора, които пропагандират: "Днес собствеността, утре жените". И в това няма нищо лошо, защото винаги са се отнасяли с жените като със собственост.

Ако някой казва: "Това, че един човек живее в голям дом, а друг - в бордей, е неправилно", тогава какво лошо има в това да каже: "Защо един да има красива жена, а другите - не? Всичко трябва да се раздели по-равно". Това са признаци на опасност. Рано или късно подобни въпроси задължително ще възникнат. В деня, в който бъде разпределена собствеността, ще възникне и въпросът за разделянето на жените. Но този, който има красива жена, задължително ще протестира. Ще каже: "Как е възможно това? Що за глупост! Всичко това е неправилно!"

По такъв начин удобството придава форма на нашето мислене, нашите мисли се формират от удобството. Всички наши мисли са насочени към това да поощряват и лелеят удобството или да отстраняват удобството. Виждането е нещо друго. Виждането няма нищо общо с удобството. Запомни, виждането е тапачаря — дълбока лична преданост на истината. Тапачаря означава "този, който не се грижи за удобството". Този, той иска да познае всичко такова, каквото е, каквото и да е.

Затова фактът на смъртта трябва да се види, не да се мисли за него. Ти ще мислиш както ти е удобно, удобството определя мисленето ти. Въпросът не е в удобството. Трябва да узнаем какво е смъртта и да я видим каквато е. Твоето удобство и неудобство не играят роля. Каквото и да е смъртта, трябва да бъде познато. Щом го познаеш, в живота ти ще настъпи трансформация - защото смърт няма. В този миг, когато познаеш смъртта, ще осъзнаеш, че нея всъщност я няма. Ти вярваш в нейното съществуване само докато не я познаваш. Опитът на невежеството е смърт. Опитът на осъзнатостта е безсмъртие.

Има още няколко въпроса, които можем да обсъдим по време на вечерната среща. Сега ще седнем за сутрешната медитация. Медитацията означава смърт. Медитацията означава движение в Това, Което Е, където сме. Човек се придвижва в медитацията, само когато е готов да умре, иначе не става.

Седнете на известно разстояние един от друг. Седнете така, че около вас да има известно пространство. Тези, които искат да легнат, нека легнат веднага. Ако някой иска да легне по време на медитацията, некаго направи. И седнете на известно разстояние един от друг, за да не падне или легне някой върху другиго.

Затворете очи... оставете очите отпуснати зад клепачите... оставете очите отпуснати и затворете клепачите. Отпуснете тялото... отпуснете тялото... отпуснете тялото...

Оставете тялото напълно отпуснато, сякаш в него няма живот. Един ден животът ще ви остави. Почувствайте това, като го отхвърлите сега. Един ден той ще ви остави напълно. Дори да поискате да го задържите, няма да остане. Претеглете всичко навътре... помолете живота да се насочи навътре и тялото да остане отпуснато.

Продължавайте напълно да отпускате тялото. Сега ще ви дам няколко предложения, а вие ги почувствайте заедно с мен. Тялото се отпуска... почувствайте това, тялото се отпуска... тялото се отпуска... тялото се отпуска. Продължавайте да го отпускате, почувствайте, че тялото се отпуска... тялото се отпуска... тялото се отпуска. Тялото продължава да се отпуска... продължава да умира... продължава да умира. Ние продължаваме да потъваме навътре, там, където се намира животът. Отпусни се... отпусни се... отпусни вълната, бъди едно с океана. Отпусни напълно тялото, нека пада, ако иска, не се безпокой за него. Не му пречи... не го контролирай... отпусни се...

Тялото се отпуска... тялото се отпуска... тялото се отпуска... тялото се отпуска... тялото продължава да се отпуска... тялото се отпуска... тялото се отпуска. Отпусни се... сякаш то е мъртво, сякаш тялото е станало абсолютно безжизнено. Ние потъваме навътре... съзнанието потъва навътре... тялото е останало като черупка... ако иска да падне, нека пада. Тялото се отпуска... тялото се опуска... тялото напълно се отпуска.

Дишането се успокоява... дишането се успокоява. Оставете дишането отпуснато. Дишането продължава да се успокоява... дишането се успокоява. Отдръпни се от дишането, изтегли енергията си дори от дишането. Дишането продължава да се успокоява... дишането се успокоява... дишането се успокоява... дишането се успокоява... Оставете го отпуснато... оставете го отпуснато... дишането продължава да се успокоява... дишането се успокоява... дишането е спокойно.

Оставете мислите... отдръпнете се от тях... отдръпнете се още повече от тях. Мислите се отпускат... мислите се отпускат. Продължавайте на усещате... мислите се отпускат... мислите се отпускат... мислите продължават да се отпускат. Мислите също отпадат... ти се движиш още по-назад, ти се движиш още по-назад. Мислите продължават да се успокояват... мислите продължават да се упокояват... мислите продължават да се успокояват... мислите са спокойни.

Сега останете десет минути пробудени вътре, останете съзнателни вътре. Наблюдавайте пробуждането вътре. Отвън е настъпила смъртта. Тялото лежи почти мъртво, настрани... ние сме отстъпили навътре... съзнанието е останало горещо като пламък. Ти само знаеш... само виждаш. Остани просто наблюдател, остани във видението. Десет минути продължавай да гледаш навътре, нищо повече, просто продължавай да гледаш. Навътре... дълбоко навътре... продължавай да гледаш навътре... по малко потъваш в дълбината... като човек, падащ в дълбок кладенец... той продължава да пада... продължава да пада. Наблюдавай... десет минути просто продължавай да наблюдаваш.

(Възцарява се дълбоко мълчание, след няколко минути Ошо отново започва да дава предложения)

Отхвърли напълно контрола... и иди дълбоко навътре... дълбоко навътре. Продължавай да потъваш, бодър... постепенно... постепенно всичко се превръща в пустота. Само пламъкът на знанието продължава да гори в пустотата: "Аз познавам...", познавам... виждам... виждам. Отхвърли напълно всякакъв контрол... потъни в дълбините и продължавай да гледаш... умът продължава да се успокоява.

Умът става пуст... умът става пуст... напълно се отпусни... изчезни... просто умри. Напълно изчезни отвън... напълно се отпусни отвън... сякаш вълната е изчезнала и е станала океан. Напълно се отпусни... не се хващай за нищо. Умът става пуст... умът става пуст... умът става пуст.

Умът става напълно пуст... умът става напълно пуст... умът става напълно пуст. Остана да гори само пламъкът... пламъкът на познанието... виждането. Всичко е в покой - сякаш се е случила смъртта... тялото лежи на разстояние... собственото ти тяло лежи встрани... дишането ти изглежда далече. Вътре... дълбоко вътре... потъни... напълно се отпусни... на задържай нищо... отпусни се... отпусни се... напълно се отпусни.

Отпусни се напълно. Ако тялото иска да падне, нека пада... напълно се отпусни... стани пустота... напълно стани пустота. Умът е станал пустота... умът е станал пустота... само пламъкът на съзнанието е останал вътре... всичко останало е станало пусто... всичко е изчезнало.

Отпусни се... отпусни се напълно... събери смелост да умреш... умри напълно отвън. Тялото става безжизнено... ние напълно сме потънали вътре... ние напълно сме потънали вътре... само пламъкът в сърцето е останал да гори. Ние виждаме... ние знаем... Всичко е изчезнало... ние сме останали само като наблюдатели.

Умът е станал съвършено пуст.

Гледай внимателно в тази пустота... гледай, гледай в тази пустота. Огромен спектър на блаженство се разтваря в тази пустота... великата светлина на блаженството изпълва тази пустота. Може да се появи водопад и само блаженството да тече навсякъде наоколо, обкръжава те от всякъде, всяка твоя фибра, всяка твоя частица. Гледай внимателно в тази пустота... Точно както разцъфва цвете, когато изгрява слънцето, така и пролетта на блаженството се взривява, когато гледаш в пустотата вътре. Само блаженство цари навсякъде, навсякъде наоколо. Гледай... гледай навътре... нека тази пролет се взриви... гледай навътре... сякаш фонтан от блаженство се разтваря и блаженството залива всичко.

Сега направи няколко вдишвания. Дишането е много бавно. Бавно направи дълбоко вдишване... продължавай да наблюдаваш дишането. Умът става още по-спокоен. Бавно направи няколко вдишваният... бавно направи няколко вдишвания... бавно направи няколко вдишвания. Умът става още по-спокоен... умът става още по-спокоен. След това бавно отвори очи... бавно отвори очи... върни се от медитацията.

Тези, които са легнали или паднали, бавно поемете дъх дълбоко... След това отворете очи... Повдигнете се много бавно и меко.
7