Книга ще ни помогне да разберем: Как да използваме дълбокия сън, пълния покой и да достигаме го извора на живота

Тази книга ще ни помогне да разберем:

Как да използваме дълбокия сън, пълния покой и да достигаме го извора на живота.

Каква е техниката на медитацията

Джати-смаран - методът за припомняме на минали животи.

Как човек може да осъзнае страха от смъртта и да се освободи от него.

Какво означава безсъзнателна смърт и безсъзнателно раждане, и как да се родим в пробудено състояние.

Каква е природата на висшите и нисшите души, привиденията и злите духове.

Какво представлява "освобождението от цикъла на раждане и смърт".

Каква е разликата между медитацията и самовнушението.

Това, което човек осъзнае, от него може да се освободи. Човек може да възтържествува само над това, което познава. За нашите неуспехи и поражения е виновно единствено невежеството. Поражението е породено от тъмнината; когато има светлина, неуспехът е невъзможен - светлината се превръща в победа.

Ето първото, което искам да ви кажа за смъртта - няма по-голяма лъжа от смъртта. И все, пак тя изглежда истина. И не само изглежда, тя изглежда най-важната истина в живота - сякаш целият живот е заобиколен от смъртта. Независимо дали забравяме за нея, или предпочитаме да не я забелязваме, тя си остава наблизо. Смъртта и по-близо до нас от собствената ни сянка.

Целият ни живот е изграден върху страха от смъртта. Именно той е създал обществото, нацията, семейството и приятелите. Той ни заставя да преследваме цели и честолюбиво да се стремим към по-високо положение. И най-удивително от всичко е, че дори нашите богове и храмове са издигнати поради страх от смъртта. Страхувайки се от смъртта, хората коленичат и се молят. Страхувайки се от смъртта, хората се молят на Бога, събрали ръце и вдигнали ги към небесата. Няма нищо по-лъжливо от смъртта. Затова какъвто и живот да създаваме, ако вярваме в истинността на смъртта, той става лъжлив.

Как да познаем лъжливата природа на смъртта?

Как да разберем, че смърт няма? Докато не узнаем това, страхът ни няма да премине. Докато не познаем лъжливостта на смъртта, животът ни ще си остане лъжлив. Докато запазваме страха си от смъртта, не може да има истински живот. Докато треперим от страх пред смъртта, няма да се мобилизираме и да изживеем истинския си живот. Могат да живеят само тези, за които сенките на смъртта са изчезнали завинаги. Как може да се живее с изплашен и треперещ ум? И ако смъртта с всяка секунда изглежда все по-близо, възможно ли е да се живее? Как можем да живеем?

Независимо колко си затваряме очите пред смъртта, в действителност никога не я забравяме напълно. Ако изнесем гробищата извън града, това нищо не променя - смъртта пак ще ни показва своето лице. Всеки ден умира един или друг човек; всеки ден някъде настъпва смъртта и разтърсва самата основа на нашия живот.

Където и да се срещнем със събитието смърт, ние винаги осъзнаваме собствената си смърт. Оплаквайки нечия смърт, ние плачем не само за неговата смърт, но и за мисълта за нашата собствена. Нашето страдание, болка и отчаяние е предизвикано не само от чуждата смърт, но и от очевидната възможност за нашата собствена смърт. Всяка смърт се явява и наша собствена. А докато сме заобиколени от смъртта, как можем да живеем? Невъзможно е да се живее така. Така не можем да разберем какво е животът - неговата радост, неговата красота, неговата благословия. И никога не стигнем до храма на Божественото, до висшата истина на живота. Храмовете, създадени поради страха от смъртта, не са храмове на Божественото. Молитвите, родени поради страх от смъртта, не са молитви към Бога. Само този, който е изпълнен с радост, достига храма на Бога. Царството Божие е изпълнено с радост и красота, но камбаните на Божия храм звънят само за тези, които са свободни от всички видове страх, за тези, които са станали безстрашни. Тъй като сме свикнали да живеем в страх, казаното ни изглежда трудно и дори абсурдно - само едно от двете може да бъде правилно. Запомнете, ако животът е истинен, тогава смъртта не може да бъде истинна, а ако е истинна смъртта, тогава животът няма да бъде нищо повече от сън, лъжа; тогава животът не може да бъде истинен. Двете не могат да съществуват едновременно. А ние се вкопчваме едновременно и в двете. Чувстваме, че сме живи, и в същото време чувстваме, че сме мъртви.

Чувал съм за факир, който живял в отдалечена долина. Много хора идвали при него с въпроси. Веднъж дошъл един човек и помолил да го научи какво са животът и смъртта. Факирът казал:

- Каня те да научиш истината за живота; вратите ми са отворени. Но ако искаш да научиш за смъртта, иди другаде, защото аз никога не съм умирал и никога няма да умра. Аз нямам опит със смъртта. Ако искаш да научиш за смъртта, попитай тези, които са умрели, попитай тези, които вече са мъртви. После факирът се разсмял и продължил:

- Но как можеш да попиташ тези, които са вече мъртви? Ако искаш да научиш от мен адреса на някой мъртъв, не мога да ти го дам. Защото откакто разбрах, че не мога да умра, разбрах и това, че никой не може да умре, че никой никога не е умирал.

Как да повярваме на този факир? Всеки ден виждаме, че някой умира; всеки ден се случва смъртта. Смъртта е висша истина. Тя е очевидна, прониква в центъра на нашето същество. Ти можеш да затвориш очи, но независимо колко е далеч от теб, тя все остава очевидна. Независимо от това, колко се крием от нея и бягаме, тя не ни заобикаля. Как може да се изкриви тази истина?

Някои хора, естествено, се опитват да го направят. Поради страха от смъртта хората вярват в безсмъртието на душите - само от страх. Те не знаят, те просто вярват. Някои хора повтарят всяко утро, седейки в храма или джамията: "Душата не умира, душата е безсмъртна". Те вярват, че само като повтарят това, правят душите си безсмъртни. Живеят с впечатлението, че смъртта може да бъде избегната с повтарянето: "Душата е безсмъртна". Смъртта никога няма да изчезне от подобно повторение - тя може да стане лъжа само ако бъде позната.

Звучи много странно, то запомнете - ние винаги признаваме противоположното на това, което продължаваме да повтаряме. Когато някой казва, че е безсмъртен, че душата е безсмъртна, когато го повтаря, той просто знае, знае дълбоко в себе си, че ще умре, че ще му се наложи да умре. Ако е сигурен, че няма да умре, не е необходимо все да повтаря за безсмъртието. Повтаря само този, който се бои. Вижте, хората се страхуват от смъртта в тези страни, в тези общества, в които повече от всичко се говори за безсмъртието на душата. В нашата страна непрекъснато се говори за безсмъртието на душата, но има ли на земята някой, който да се страхува от смъртта повече от нас? Никой не се страхува от смъртта повече от нас! Как да съгласуваме тези две неща?

Могат ли да бъдат роби хора, които вярват в безсмъртието на душата? Те по-скоро ще умрат; ще бъдат готови да умрат, защото знаят, че няма смърт. Тези, които знаят, че животът е вечен, че душата е безсмъртна, първи стъпват на Луната! Първи се изкачват на Еверест! Първи изследват дълбините на Тихия океан! Но ние не сме от тях. Ние не се изкачваме на Еверест, не летим към Луната, не се потапяме в Тихия океан - ние сме от онези хора, които говорят за безсмъртието на душата! Фактически, ние толкова се страхуваме от смъртта, че от страх продължаваме да повтаряме: "Душата е безсмъртна". И живеем с илюзията, че ако го повтаряме достатъчно дълго, ще стане истина. Нищо не става истина чрез повторение.

Смъртта не трябва да се отхвърля с думите, че не съществува. Смъртта трябва да се познава, с нея трябва да се сблъскаш, трябва да я преживееш. Все някога ще ни се наложи да се запознаем с нея. А вместо това продължаваме да бягаме от смъртта.

Как можем да я видим? Виждайки смъртта, ние затваряме очи. Когато по пътя преминава погребална церемония, майката закрива очите на детето, с думите:

"Не гледай! Някой е умрял!" Крематориумите са изнесени извън градовете и рядко попадат пред очите ни, за да не бъде смъртта редом с нас, право пред нас. А ако споменеш пред някого за смъртта, той ще ти забрани да говориш.

Веднъж живеех с един санясин. Всеки ден той говореше за безсмъртието на душата. Аз го попитах:

- Ти някога разбирал ли си, че се приближаваш към смъртта все по-близо и по-близо?

- Не говори такива непристойни неща - отвърна той. - Не е хубаво да се говори за такива неща.

Отговорих му:

- От една страна, човек говори, че душата е безсмъртна, а от друга - че е непристойно да се говори за смъртта. Това разваля всичко. Човек не трябва да изпитва страх, не трябва да вижда никакви лоши знамения, няма нищо лошо в това, че говори за смъртта, защото смърт просто няма.

Той каза:

- Макар че душата е безсмъртна, аз не искам да говоря за смъртта. Човек не трябва да говори за такива безсмислени и плашещи неща.

Всички ние правим едно и също - обръщаме гръб на смъртта и бягаме от нея.

Веднъж чух следното:

В едно село някакъв човек си загубил ума. Денят бил горещ и той вървял по безлюден път. Вървял много бързо, опитвайки се да не се плаши - може да се изплашиш, ако има някой до теб, но от какво да се боиш, когато наоколо няма никой? Всъщност, ние се страхуваме, когато наоколо няма никой. Фактически се страхуваме от самите себе си, затова когато сме сами, този страх е още по-силен. От никого не се боим така, както от себе си. Страхуваме се по-малко, когато някой ни съпровожда, и повече, когато сме сами.

Този човек бил сам. Много се изплашил и побягнал. А наоколо всичко било тихо и спокойно - бил горещ следобед, наоколо нямало никой. Когато затичал по-бързо, чул звук на бягащи крака зад гърба си. Изплашил се - може би някой го гони? Тогава в страха си хвърлил бърз поглед с крайчеца на очите си. Преследвала го собствената му сянка, неговата собствена сянка.

Но като видял че го преследва някаква сянка, той затичал още по-бързо. Той така и не могъл да спре, защото колкото по-бързо бягал, толкова по-бързо бягала зад него и сянката му. Накрая си загубил ума. Има хора, които дори почитат побърканите.

Когато хората видели, как той като стрела се щура между дърветата, и си помислили, че вероятно се занимава с някаква велика аскетична практика. Само нощем, когато сянката изчезвала и той си мислел, че никой вече не го преследва, си позволявал да спре. Но с първия нроблясък на деня отново хуквал да бяга. След време престанал да спира дори нощем - съобразил, че колкото и да е бягал през деня, сянката го е настигнала и на сутринта отново ще го следва по петите. Затова дори нощем не преставал да бяга.

Той се побъркал напълно - нито се хранел, нито пиел. Хиляди хора виждайки, как бяга, го обсипвали с цветя, подавали му хляб и вода. Те все повече и повече се прекланяли пред него, хиляди хора му отдавали почести. А човекът все повече и повече полудявал и накрая паднал на земята и умрял.

Хората от същото село, в което умрял, го погребали под сянката на едно дърво и попитали стария селски факир, какво да напишат на гроба. Факирът написал няколко строфи. Някъде, в някакво село, все още я има тази могила. Прочетете строфите:

"Тук почива човек, който през целия си живот бягаше от собствената си сянка и изразходва напразно живота си, бягайки от нея. Но този човек не знаеше дори толкова, колкото знае надгробният камък - защото надгробният камък почива в сянката, а не бяга и затова не хвърля сянка".

Ние също бягаме. Можем да се удивим как този човек е бягал от сянката си, но и ние бягаме от сянката си. А само това, от което бягаме, започва да ни преследва. Колкото по-бързо бягаме, толкова по-бързо ни следва, защото е нашата собствена сянка.

Смъртта е нашата собствена сянка. Продължавайки да бягаме от нея, никога не ще можем да спрем и да узнаем, какво е. Ако този човек бе спрял и бе погледнал какво го преследва, може би щеше да се разсмее и да каже: "Какъв човек съм, да бягам от сянката си? Никой никога не може да избяга от своята сянка, никой не може да победи в битката с нея. Това не означава, че сянката е но-силна, затова никога няма да я победим; това просто означава, че няма сянка, а следователно няма и победа. Не можеш да победиш нещо, което не съществува. Затова хората продължават да побеждават смъртта - защото смъртта е просто сянката на живота.

Когато животът се движи напред, с него се движи и сянката му. Смъртта е сянката, която възниква зад живота, а ние никога не искаме да се огледаме и да видим какво е това. Толкова пъти стигаме до изнемога, преживявайки това надбягване отново и отново. Не сте за пръв път на този бряг - били сте тук и по-рано, може би не точно на този, но на някой друг бряг. Може би тялото ви не е било същото, но надбягването е било същото. Навярно краката са били други, но надбягването е било същото.

Живеем много животи, носейки със себе си страха от смъртта, и все не намираме сили да осъзнаем, нито да видим това. Толкова ни е страх, когато приближава смъртта, когато всички сенки се сгъстяват около нас, че от страх губим съзнание. По правило, никога не оставаме в съзнание в момента на смъртта. Ако поне веднъж някой остане в съзнание, страхът от смъртта ще изчезне завинаги.

Ако поне веднъж човек е способен да види как протича умирането, какво е смъртта, какво се случва в действителност, следващият път не би се боял, защото смърт няма. Не че ще е победил смъртта - можем да победим само нещо, което съществува. В познаването смъртта изчезва и не остава нищо, което може да бъде победено.

Много пъти сме умирали, но всеки път, когато се е случвала смъртта, сме губили съзнание. По подобен начин лекарят или хирургът ви поставят под наркоза преди операцията, за да не чувствате болка. Ние толкова се страхуваме от смъртта, че в момента на смъртта доброволно губим съзнание. Губим съзнание точно преди смъртта. Умираме безсъзнателни и след това се раждаме в състояние на безсъзнателност. Не виждаме нито смъртта, нито раждането, и затова никога не можем да разберем, че животът е вечен. Раждането и смъртта не са нищо повече от крайпътни страноприемници, в които се преобличаме и сменяме конете си. В стари времена не е имало железници, затова хората пътували с каляски с конски впрягове. Пътували от едно село до друго и когато конете се уморели, ги заменяли със свежи в страноприемниците, а след това отново ги сменяли в следващото село. Всички тези хора, сменяйки конете си, никога не осъзнали, че това, което правят, е подобно на смъртта и новото раждане. Но сменяйки конете, те оставали в пълно съзнание.

Понякога се случвало някой конник да пътува пиян. Оглеждайки се наоколо в такова състояние, той се удивявал колко различно изглежда всичко. Чувал съм, че веднъж един пиян конник дори казал:

- Може би са ме подменили? Този кон не прилича на коня, с който тръгнах. Може би и аз самият съм станал друг човек?

Смъртта и раждането са просто станции, на които се сменят впрягове, където се оставят старите, уморени коне и се впрягат нови. Но и двете действия се извършват, когато сме в безсъзнателно състояние. А човек, чието раждане и смърт преминават безсъзнателно, не може да живее съзнателен живот - той действа полусъзнателно, живее в полусънно състояние.

Искам да кажа, че е много съществено да се види смъртта, да се разбере, да се познае. Но това е възможно само когато умираме - човек може да види смъртта само когато умира. Как да го направиш сега? Ако човек види смъртта само в момента на смъртта, не е възможно да я разбере - защото в момента на смъртта той губи съзнание.

Да, това може да се направи сега. Можем да проведем експеримент, влизайки в смъртта по собствена воля. И нека да ви кажа - медитацията или самадхи не е нещо друго, а влизане в смъртта. Опитът за доброволно влизане в смъртта е медитация, самадхи. Явлението, което се случва автоматично при отхвърлянето на тялото, ние можем да предизвикаме преднамерено, създавайки вътрешна дистанция между себе си и тялото. И по такъв начин, напускайки тялото отвътре, ние можем да изпитаме сами събитието на смъртта, да изпитаме опита за настъпване на смъртта.

Можем да преживеем смъртта още днес, тази вечер, защото настъпването на смъртта просто означава, че нашата душа и нашето тяло ще преживеят в това пътешествие това разделение, което настъпва, когато пътешественикът върви напред, оставяйки назад своя кон.

Чух за един човек, който отишъл да посети мюсюлманския факир Шейх Фарид и попитал:

- Чували сме, че когато на Мансур му отрязали ръцете и краката, той не чувствал болка... Трудно е да се повярва това. Дори трънче, забито в крака, причинява болка. Как няма да боли, когато на човек му режат ръцете и краката? Това прилича на фантастична измислица.

- Освен това сме чували - продължил човекът, - че когато разпъвали Исус на кръста, той не чувствал никаква болка. Разрешили му да произнесе последната си молитва. И в това, което казал окървавеният, гол Исус, разпънат на кръста, раздран от шипове, пробит от гвоздеите в последния си миг, е невъзможно да се повярва!

Исус казал: "Прости им Господи, те не знаят какво правят". Навярно си чувал тези думи. По целия свят ги повтарят хора, които вярват в Христос. Думите са много прости. Исус казал: "О, господи, моля те, прости на тези хора, тъй като те не знаят какво правят".

Когато четат тези думи, хората обикновено мислят, че Исус казва, че бедните хора не разбират, че убиват добър човек като него. Не, той не е имал това предвид. Ето какво е искал да каже: "Тези безчувствени хора не знаят, че човекът, когото убиват, не може да умре. Прости им, не знаят какво правят. Правят нещо невъзможно - извършват убийство, което е невъзможно."

Човекът казал:

- Трудно е да се повярва, че някой, който ще бъде убит, може да прояви толкова състрадание. Нормално е да е изпълнен с гняв.

Фарид се разсмял от все сърце и казал:

- Ти повдигна добър въпрос, но ще ти отговоря по-късно. Първо трябва да ти направя една услуга. Той повдигнал лежащия наблизо кокосов орех, подал му го и го помолил да го разчупи, като предупредил, че не трябва да разрушава ядката му.

Кокосът все още не бил узрял и човекът казал:

- Прости ми, но не мога да направя това. Кокосът е суров и аго го разчупя, ще разбия и ядката.

Фарид го помоли да остави кокосовия орех настрани и му подал друг, вече сух, като го помолил отново да го разбие.

- Можеш ли да запазиш ядката на този кокосов орех цяла?

- Да - отвърнал човекът, - ядката може да се запази.

- Отговорих на въпроса ти. Разбра ли ме?

- Нищо не разбрах - отвърнал човекът. - Каква е връзката между кокосовия орех и твоя отговор? Каква е връзката между кокосовия орех и моя въпрос?

- Остави този орех. Не е нужно да го разбиваш. Аз ти показах, че в зеления орех черупката и ядката все още са свързани и ако разбиеш черупката, ще разбиеш и ядката. По какво се различава зрелият орех от зеления? Има една малка разлика - ядката на зрелия орех се е свила вътре и се е отделена от черупката. Между черупката и ядката се е появила дистанция. Сега, както казваш ти, дори и да разбиеш черупката, можеш да запазиш ядката. Така отговорих на твоя въпрос!

- Все още не разбирам.

- Върви, умри и разбери - казал факирът. - И без това няма да разбереш това, което ти казах. Всъщност, дори тогава няма да можеш да ме разбереш, защото преди смъртта си ще загубиш съзнание. Ядката и черупката ще бъдат разделени, но в този момент ти ще губиш съзнание. Ако искаш да разбереш сега, докато си жив, се научи да отделяш ядката от черупката.

Ако черупката - тялото - и ядката - съзнанието - се разделят в тази минута, със смъртта е свършено. Със създаването на дистанция ти разбираш, че черупката и ядката са две отделни неща, че ти ще продължиш да живееш, дори ако черупката бъде разбита, дори ако изчезне. В това състояние дори ако се случи смъртта, тя няма да може да проникне вътре в теб, тя ще се случи отвън. Това просто означава, че ти няма да умреш. Това, което си ти, ще остане живо.

В това е смисълът на медитацията или самадхи - да се научиш да отделяш ядката от черупката. Можеш лесно да ги разделиш, защото те са отделни. Можеш да разбереш, че са отделни, защото те са отделени. Затова аз наричам медитацията доброволно влизане в смъртта. Човекът, който влиза в смъртта по собствена воля и се сблъсква с нея, разбира: "Смъртта настъпи, но все пак аз съм тук".

Сократ очаквал смъртта. Наближавали последните мигове. За да го убият, приготвили отрова. Той постоянно питал:

- Вече е късно, колко още ще се мотаят с тази отрова?

Приятелите му плачели и питали:

- Ти какво, да не си се побъркал? Ние искаме да живееш поне още малко. Подкупихме човека, който подготвя отровата, уговорихме го да го прави бавно.

Сократ излязъл и се обърнал към човека, който подготвял отровата:

- Твърде дълго се мотаеш. Изглежда не умееш да правиш това. Какво, да не си новак? Никога ли не си приготвял отрова по-рано? Никога ли не си давал отрова на осъден?

- През целия си живот давам отрова, но никога не съм виждал такъв побъркан като теб. Защо бързаш? Аз я меля бавно, за да можеш да дишаш още малко, да живееш още малко, да останеш в живота още малко. Говориш като побъркан - било късно. Защо бързаш да умреш?

- Бързам, защото искам да видя смъртта, искам да видя как изглежда. Искам да видя, дали ще оживея или не, когато се случи смъртта. Ако не оживея, всичко е свършено; ако оживея, край със смъртта. Искам да видя, кой ще умре със смъртта — смъртта или аз? Искам да видя, кой ще оживее - смъртта или аз? Но как мога да го видя, докато съм жив?

Дали отровата на Сократ. Приятелите му го оплаквали, не били на себе си. А какво правел Сократ? Той им говорел:

- Отровата достигна до моите колене. Под коленете краката им са абсолютно мъртви - ако ги отрежат, няма дори да разбера. Но, приятели мои, нека ви кажа - макар и краката ми да са мъртви, аз все още съм жив. Това определено означава едно нещо - аз не съм моите крака. Аз все още съм тук, напълно тук. Вътре в мен все още нищо не е увехнало.

- Сега вече нямам и крака - продължавал Сократ, - до бедрата съм напълно мъртъв. Няма да почувствам, ако ми отрежат краката изцяло. Но аз все още съм тук! Тук са и моите приятели, които продължават да плачат!

- Не плачете - казвал Сократ, - наблюдавайте! Това е възможност за вас: аз умирам и ви съобщавам, че съм още жив. Може да ми отрежат изцяло краката - дори тогава ще бъда жив, ще се запазя. Сега си отиват и ръцете - и ръцете ми ще умрат. Ах! Колко пъти съм се отъждествявал с тези ръце - с тези силни ръце, които сега ме напускат - но аз както и по-рано съм тук.

И по такъв начин Сократ продължавал да говори, докато умирал.

- Постепенно всичко става тихо, всичко потъва, но аз все още не съм докоснат. След известно време, може би, не ще мога нищо повече да кажа, но нека това не ви кара да мислите, че ме няма. Защото, след като съм загубил почти цялото си тяло, аз все още съм тук; как ще дойде краят ми, ако изгубя още някаква част от тялото си? Може би няма да мога да ви говоря за това - това е възможно само с помощта на тялото — но аз ще остана тук.

И в последния миг той казал:

- Сега, вероятно, ще чуете последните ми думи - езикът ми вече не ме слуша. Скоро няма да мога да кажа нито дума, но пак ви повтарям: Аз съществувам.

До последния миг той продължавал да говори: "Аз все още съм жив".

Така и в медитация човек трябва бавно да влезе навътре.

И постепенно, едно след друго, всичко започва да отпада. Създава се разстояние между теб и всичко друго и настъпва миг, когато ти се струва, че си някъде далеч, на разстояние. Усещаш себе си, сякаш нечий труп лежи на брега - но ти съществуваш. Тялото лежи там, но ти съществуваш - отделен, напълно отчетлив и друг.

Ако веднъж в живота си се сблъскаме лице в лице със смъртта, никога повече няма да имаме нищо общо с нея. Смъртта ще продължава да се приближава, но вече ще бъде само крайпътна станция - ще бъде като смяна на дрехите; сякаш вземаме нови коне и се отправяме в нови тела към ново пътешествие, по нови пътища, в нови светове. Смъртта никога няма да може да ни унищожи. Ще проумеем това само когато се сблъскаме със смъртта. Ще ни се наложи да го разберем; ще ни се наложи да преминем през нея.

Докато се боим от смъртта, не може да медитираме. Мнозина идват при мен и казват, че не могат да медитират. Как да им обясня, че истинският им проблем е съвсем друг? Истинският проблем е страхът от смъртта, а медитацията е процес на смърт. В състояние на тотална медитация ние достигаме същото състояние, както и мъртвият човек. Единствената разлика е, че мъртвият достига до това състояние безсъзнателно, докато ние го достигаме съзнателно. Това е единствената разлика. Мъртвият не знае нищо за това, което се случва, как се е разбила черупката, а ядката е оцеляла. Медитиращият, търсещият знае, че черупката и ядката са се разделили. Страхът от смъртта е основната причина, поради която хората не могат да потънат в медитация, няма друга. Тези, които се боят от смъртта, никога не ще могат да влязат в самадхи. Самадхи е доброволна покана към смъртта. Смъртта е поканена: "Ела, аз съм готов да умра. Искам да узная, дали ще оживея след теб. И най-добре е да го узная съзнателно, защото нищо няма да разбера ако събитието се случи, когато съм в безсъзнателно състояние.

Затова първото, което искам да ви кажа, е: ако продължаваш да бягаш от смъртта, винаги ще бъдеш побеждавай от нея, а в деня, в който се изправиш и я срещнеш, в същия този ден тя ще те напусне, а ти ще останеш.

През тези три дни всички мои беседи ще бъдат посветени на техниките за посрещане на смъртта. Надявам се, че за тези три дни много хора ще научат как да умрат, и ще могат да умрат. А ако умрете тук, на този бряг... Това е невероятен бряг. Именно по тези пясъци някога е стъпвал Кришна - същият Кришна, който казал на Арджуна по време на войната: "Не се вълнувай, не се страхувай от нищо. Не се страхувай да убиваш и да бъдеш убит, защото аз ти казвам, че никой не умира и никой не убива." Никой никога не е умирал, никой никога няма да умре; това, което умира, това, което може да умре, вече е мъртво. А това, което не умира, не може да бъде убито - за него няма начин да умре. Това е самият живот.

Днес вечерта ние неочаквано се събрахме на този морски бряг, по който някога е стъпвал Кришна.

Тези пясъци са видели, как по тях е вървял Кришна. Хората, вероятно, са вярвали, че Кришна е умрял, защото ние познаваме смъртта като единствената истина. За нас всеки умира. Това море, тези пясъци никога не са чувствали, че Кришна е умрял; това небе, тези звезди и луната никога не са вярвали в смъртта на Кришна.

Фактически, никъде в живота няма място за смъртта, но всички ние вярваме, че Кришна е мъртъв. Вярваме, защото непрекъснато ни преследва мисълта за собствената ни смърт. Защо сме така заети с мисълта за собствената ни смърт? Точно сега сме живи, защо се боим от смъртта? Защо така се боим да умрем? Зад този страх се крие тайна, която трябва да разберем.

За нея стои определена математика и тази математика е интересна. Ние никога не сме виждали как умираме. Виждали сме как умират другите и това е родило идеята, че ще трябва да умрем и ние. Например, капката роса в океана живее заедно с хиляди други капки, докато веднъж върху нея пада слънчев лъч, тя се превръща в пара и изчезва. Другите капки си мислят, че тя е мъртва и са прави - известно време са виждали тази капка, а сега я няма. А капката, както и по-рано, съществува в облаците. Но как другите капки да разберат това, докато самите не станат облаци? По това време тази капка, вероятно, вече ще е паднала в морето и отново ще е станала капка. Но как да разберат това другите капки, докато сами не се отправят в това пътешествие?

Когато видим, че край нас някой умира, ние си мислим, че този човек вече го няма, че още един човек си е отишъл. Не осъзнаваме, че този човек просто се е изпарил, че е влязъл във финото тяло и се е отправил към ново пътешествие - че това е капката, която се е изпарила, само за да стане отново капка. Как да видим това? Всичко, което чувстваме, е че още един човек го няма, още един човек е мъртъв. По този начин всеки ден умира някой, всеки ден си отива още една капка. И постепенно в нас възниква увереността, че и на нас ще ни се наложи да умрем. "Аз също ще умра". Тогава ни обхваща страх: "Аз ще умра". Този страх ни обхваща, защото гледаме другите. Ние живеем, наблюдавайки другите, и в това е нашият проблем.

Вчера вечерта разказвах на приятелите си една история. Един еврейски факир много се разстройвал от неприятности - кой ли не се разстройва? Всички ние се безпокоим заради враговете си, а най-голямо безпокойство ни причинява знанието, че някой друг е щастлив; Виждайки, че другите са щастливи, ние ставаме нещастни. В това има и малко математика, тази математики, за която говорих във връзка със смъртта. Ние виждаме своето страдание и виждаме лицата на другите. В тях не виждаме страдание, виждаме усмихнати очи, усмихнати лица. Ако погледнем самите себе си, ще видим, че независимо от вътрешното си безпокойство, ние продължаваме да се усмихваме отвън. Това е начинът да скрием страданието си.

Никой не иска да покаже, че е нещастен. Ако не може Наистина да бъде щастлив, опитва се поне да покаже, че е щастлив, защото ако покаже, че е нещастен, ще претърпи голямо унижение, загуба и поражение. Именно затова външно продължаваме да се усмихваме, а вътре оставаме такива, каквито сме. Вътре продължаваме да леем сълзи, но отвън показваме усмивка. И ако някой ни види отвън, вижда, че се усмихваме, а ако погледне в себе си, открива страдание. И това се превръща в проблем за него. Той си мисли, че целият свят е щастлив, а само той е нещастен.

Същото се случило с този факир. Веднъж по време на вечерната си молитва към Бога той казал:

- Не те моля да не ми пращащ нещастия, защото ако заслужавам нещастие, разбира се, ще го получа, само те моля да не е толкова много. Като се огледам в света, виждам смеещи се хора, само аз плача. Всички изглеждат щастливи, само аз съм нещастен. Всички изглеждат весели, само аз съм тъжен, блуждаейки в мрака. Какво толкова съм ти направил? Моля те, направи ми услуга - дай ми нечие чуждо нещастие, в замяна на моето. Позволи ми да сменя нещастието си с нечие чуждо, чието пожелаеш, аз ще го приема.

Същата нощ заспал и видял странен сън. Видял огромен дом с милиони закачалки. Влизали милиони хора и всеки носел на гърба си връзка с нещастия. Виждайки толкова нещастие, той се изплашил, бил озадачен. Връзките на другите хора много приличали на неговата. Размерите и формите им съвпадали. Факирът бил много объркан. Винаги виждал съседа си усмихнат и всяко утро, когато го питал как е, отговарял: "Прекрасно", а сега този човек носел същото количество нещастия.

Видял политици и техните поддръжници, учители и техните ученици - всички с еднакъв товар. Мъдрите и невежите, богатите и бедните, здравите и болните - всички носели еднакъв товар. Факирът загубил дар слово. За пръв път виждал това, дотогава бил виждал само лицата на тези хора.

Внезапно стаята се изпълнила от гръмовен глас:

"Закачете своите връзки!" Всички, включително факирът, изпълнили нареждането. Всички побързали да се избавят от своите проблеми; никой не искал нито секунда повече да носи своите страдания И ние ако имахме такава възможност, веднага бихме закачили своите връзки.

Тогава се чул друг глас: "А сега, нека всеки от вас избере тази връзка, която му харесва!" Може би си мислите, че нашият факир бързо е взел нечия връзка? Не, той не направил тази грешка. В паниката се хвърли към своята връзка, докато не я е взел някой друг, защото всички връзки изглеждали еднакво. Помислил си, че е най-добре да вземе своята връзка - в крайна сметка, нещастията в нея му били познати. Кой знае какви нещастия имало в другите връзки? Познатото страдание е по-малко страдание, то е известно страдание, познато страдание.

Затова, обхванат от паника, побягнал и спасил своята връзка, докато някой друг не бил успял да я хване. Оглеждайки се наоколо забелязал, че и всички останали се хвърлили към своите връзки с нещастия. Нито един от тях не избрал друга, освен собствената. Той попитал:

— Защо бързате толкова да си вземете своите връзки?

— Изплашихме се. Досега вярвахме, че всички останали са щастливи, а само ние сме нещастни - отвърнали те.

Когото и да попитал в този дом, всеки отвръщал, че до този момент вярвал, че всички останали са щастливи.

— Ние дори си мислехме, че и ти си щастлив. Ти ходиш по улиците с усмивка на лицето. Никога не сме си представяли, че и ти носиш в себе си връзка с нещастия - казали те. От любопитство факирът попитал:

— Защо взехте отново своите връзки? Защо не ги сменихте с други?

— Днес всеки от нас в молитва към Бога поиска да замени своите нещастия. Но когато видяхме, че всички други имат подобни връзки, се изплашихме - никога не сме си представяли нещата така. Затова решихме, че е най-добре да вземем собствените си връзки. Те са ни познати. Защо да попадаме в нови нещастия, след като отдавна сме свикнали със своите стари нещастия.

През тази нощ никой не си избрал друга връзка. Факирът се събудил, благодарил на милостивия Бог за това, че му позволи да вземе отново своите нещастия и решил никога повече да не го моли за промяна.

Зад всичко това стои същата математика. Когато гледаме лицата на другите хора и своята собствена действителност правим огромна грешка.

И в нашето възприемане за живота и смъртта действа същата погрешна математика. Ти си виждал как умират други хора, но никога не си виждал как умираш самият ти. Виждал си смъртта на другите, но никога няма да разбереш остава ли живо нещо вътре в тях. Тъй като в този момент губиш съзнание, смъртта остава непозната за теб. Затова е важно да влезем в смъртта доброволно. Веднъж виждайки смъртта, човек става свободен от нея, тържествува над нея. Безсмислено е да го наричаме победител, защото няма какво да се побеждава - тогава смъртта става измама; тогава смъртта просто не съществува. Ако, събирайки две и две, човек получи пет, а след това разбере, че две и две е четири, може ли да се каже, че е възтържествувал над петте и е направил от пет четири? Всъщност той ще каже, че не е и ставало дума за победа - не е имало пет! Пет е било грешка, илюзия - неговите изчисления са били неправилни, сумата се е равнявала на четири; той я е разбрал като пет и в това е била грешката му. Щом видиш грешката си, делото е закрито. Дали тогава този човек ще каже: "Как да се избавя от петте? Сега виждам, че две и две е четири, но по-рано мислех, че е пет. Как да се освободя от петте?" Човек никога няма да поиска такава свобода, защото когато открие, че две и две е четири, работата е приключена. Няма повече пет. От какво да се освобождава?

Човек не трябва да се освобождава от смъртта, нито да тържествува над нея. Човек трябва да познае смъртта. Само знанието се превръща в свобода, само знанието става победа. Ето защо по-рано ви казах, че в знанието е силата, че в знанието е свободата, победата. Познаването на смъртта я заставя да се разтвори и след това внезапно, за пръв път, ние се свързваме с живота. Затова ви казах, че първото нещо в медитацията е доброволно да влезеш в смъртта. Второто, което исках да ви кажа, е, че човекът, който влиза в смъртта по своя собствена воля, намира - внезапно - вратата на живота. Макар и да търси смъртта, вместо да я срещне, той среща живота. Докато се стреми в своето търсене да влезе в дома на смъртта, в действителност се оказва в храма на живота. А този, който бяга от дома на смъртта, никога не стига до храма на живота.

На стените на храма на живота са гравирани сенките на смъртта. Картите на смъртта са нарисувани върху стените на храма на живота и когато бягаме от смъртта, всъщност бягаме и от храма на живота! Само когато приемем смъртта, можем да приемем тези стени. Ако някога успеем да влезем в смъртта, ще можем да влезем и в храма на живота. Богът на живота обитава между стените на смъртта; образите на смъртта украсяват всички стени на храма на живота. А ние побягваме веднага, щом ги видим.

Ако някога си виждал Каджурахо, навярно си забелязал нещо странно - всичките му стени са украсени със скулптури, изобразяващи сексуални сцени. Изображенията изглеждат разголени и непристойни. Ако човек побегне, когато ги види, няма да може да достигне до божествата вътре. Вътре е образът на Бога, а вън - образите на секса и страстите, барелефи, изобразяващи полов акт. Сигурно тези, които са построило храмовете на Каджурахо, са били прекрасни хора. Те са изобразили дълбоката истина на живота - оставили са посланието, че сексът е върху стените на храма, върху външните му стени, и ако ти избягаш от него, никога няма да постигнеш брахмачария, целомъдрие - защото брахмачария е вътре. Ако някога успееш да преодолееш тези стени, тогава ще постигнеш брахмачария. Смъртният свят, самсара, отразен върху стените, и бягството от него никога няма да те доведат до Бога, защото този, който седи вътре, между стените на самсара, е самия Бог.

Разберете, някъде, на някакво място, трябва да построим храм, върху чиито стени е изобразена смъртта, а богът на живота седи вътре. В това е истината. Но тъй като продължаваме да бягаме от смъртта, ние се разминаваме и с бога на живота.

Казвам едновременно и едното и другото - медитацията е доброволно влизане в смъртта, а този, който доброволно влиза в смъртта, достига живота. Това означава, че този, който се сблъсква със смъртта, в края на краищата открива, че смъртта е изчезнала, а той пребивава в обятията на живота. Звучи доста противоречиво - отправяш се в търсене на смъртта, а срещаш живота - но няма противоречие.

Например - моята дреха. Ако тръгнеш да търсиш мен, първо ще срещнеш моята дреха, макар че аз не съм дрехата. И ако се изплашиш от моята дреха и избягаш, никога няма да ме познаеш. Ако се приближаваш до мен все повече и повече, без да се плашиш от дрехата ми, под нея ще намериш моето тяло. Но и тялото, в по-дълбок смисъл, е дреха, и ако избягаш от моето тяло, не ще намериш това, което е вътре. Ако не се изплашиш от тялото и продължиш пътешествието навътре, знаейки, че и тялото е дреха, тогава ще срещнеш този, който е вътре и когото всеки иска да срещне. Толкова е просто! Тялото е стената, а Божественото изящно седи вътре! Стената се състои от материя, вътре в която седи Божественото съзнание в цялата си слава. Разбира се, това са противоречиви неща - стена от материя и божествеността на живота. Ако разбереш правилно, всъщност, стената се състои от смъртта, а Божественото - от живота.

Когато художник рисува картина, той използва тъмния фон, за да подчертае белия цвят. Белите линии стават видими върху тъмен фон. Ако човек се изплаши от черното, няма да може да достигне бялото. Той не знае, че именно черният цвят подчертава белия.

По същия начин бодлите обгръщат розата. Ако човек се плаши от бодлите, няма да може да достигне до розата; ако продължава да избягва бодлите, ще се лиши и от цветовете. Само този, който приеме бодлите и се приближи към тях без страх, открива, за свое удивление, че те са необходими само за да пазят цветовете; те са просто външна стена, обграждаща цветовете - една защитна стена. Цветовете цъфтят сред бодлите; бодлите не са врагове на цветовете. Цветовете са част от бодлите, а бодлите - част от цветовете. И едните и другите са възникнали от един и същи жизнен източник.

Това, което наричаме живот, и това, което наричаме смърт, са части от големия живот. Аз дишам. Въздухът влиза, въздухът излиза. Същият въздух, който излиза, след известно време отново влиза в дробовете ми. Вдишването е живот, издишането - смърт. Но и едното и другото са части от големия живот - живот и смърт, вървящи ръка за ръка. Раждането е едната крачка, смъртта - другата. Ако можехме да видим, ако можехме да проникнем вътре, щяхме да видим големия живот.

През тези три дни ще се занимаваме с медитации за влизане в смъртта. Аз ще разговарям с вас за нейните многобройни измерения. Днес ще направим първата медитация. Нека ви обясня някои неща.

Навярно вече сте разбрали моята гледна точка - трябва да достигнем центъра вътре, дълбоко вътре, където няма смърт. Трябва да отхвърлим всичко външно, периферията, където се случва смъртта. В смъртта тялото отпада, чувствата отпадат, мислите отпадат, приятелството отпада, враждата отпада - всичко отпада. Целият външен свят си отива - оставаме само ние, остава само "аз", само съзнанието остава отстранено.

По същия начин е в медитацията - трябва да отхвърлим всичко, да оставим жив само наблюдателя, вътрешния свидетел. И тогава смъртта ще се случи. През тези три дни на медитации, ако съберете храброст да умрете и да отхвърлите себе си, ще се случи явлението, наричано самадхи.

Самадхи, запомнете това, е нещо прекрасно. Самадхи се нарича състоянието на тотална медитация. Надгробната плоча, която поставят след смъртта на човека, също се нарича "самадхи". Мислили ли сте някога за това - и едното и другото се наричат самадхи. Те имат обща тайна, обща точка, в която се срещат.

Фактически, за човека, достигнал състояние на самадхи, тялото се превръща в могила - нищо друго. Тогава той осъзнава, че истинският е вътре, а отвън е само тъмнина.

След смъртта на човека правим могила и я наричаме самадхи. Но това самадхи е направено от другите. Ако направим собствено самадхи, преди да го направят другите, ще родим това явление, което желаем. Разбира се, другите няма да пропуснат възможността да изградят нашата могила, но ние можем да пропуснем възможността да създадем собственото самадхи. Ако можем да направим собственото самадхи, в смъртта ще умре само тялото, е може да става и дума, че е умряло съзнанието. Ние никога не сме умирали и никога няма да умрем. Никой никога не е умирал и никой никога няма да умре. За да разберем това, трябва да се спуснем по всичките стъпала на смъртта.

Искам да ви покажа трите стъпки, които ще следваме. И кой знае, това явление може да се случи и на този бряг и вие да достигнете своето самадхи - не това, което правят другите, а създаденото по вашата собствена воля.

Ето тези три стъпки. Първо - отпуснете тялото. Трябва да отпуснеш тялото толкова, че да почувстваш, че лежи на известно разстояние от теб. Трябва да оттеглиш от тялото цялата си енергия и да я събереш вътре. Цялата енергия, която е в тялото, ние му я даваме. Тялото получава това количество енергия, с която ние го храним.

Никога ли не сте забелязвали? Когато се караш с някого, откъде тялото ти получава допълнителна енергия? В такова състояние можеш да повдигнеш толкова голям камък, който не би могъл да помръднеш в спокойно състояние. Ти никога не си се замислял откъде се взимат тези сили? Всъщност, ти внасяш в тялото енергията - тя ти е нужна, ако си в беда, ако си в опасност, ако се сблъскаш с врага. Знаеш, че животът ти може да бъде застрашен, ако не повдигнеш този камък, и си вложил цялата си енергия в тялото.

Веднъж се случило следното. Един човек в продължение на две години бил парализиран и прикован към леглото. Не можел да стане, не можел да се движи. Лекарите се отказали от него, обявили, че ще остане парализиран до края на живота си.

Един ден в дома избухнал пожар и всички побягнали навън. Когато се озовали вън, се сетили, че главата на семейството е затворен вътре и не може да избяга. Какво щяло да стане с него? Някой донесъл факли и тогава видели, че човекът бил излязъл от дома. Попитали го:

- Как успя да излезеш? Как се случи? - Той наистина бил излязъл, нямало никакви съмнения.

Домът горял, всички бягали и за миг той забравил за своята парализа и отново вложил цялата си енергия в тялото. Когато хората го видели на светлината на факлите и го попитали как е успял, той възкликнал:

- О, аз съм парализиран! - и паднал на земята. Изгубил цялата си енергия. Вече дори не можел да си представи как се е случило това. Всички започнали да му обясняват, че не е напълно парализиран и щом е могъл да извърви това разстояние, ще може да върви и през останалата част от живота си. Човекът продължавал да говори:

— Не мога да си повдигна ръката, не мога да си повдигна крака, как тогава се измъкнах?

Не можел да каже нищо. Дори мислел, че някой го е изнесъл от дома.

Никой не го е изнасял, той излязъл сам. Не знаел, обаче, че пред лицето на опасността душата му е вляла цялата си енергия в тялото. А след това, поради знанието че е парализиран, душата отново прибрала енергията вътре и той отново станал неподвижен.

Такива неща са се случвали с не един и двама души. На земята е имало хиляди случаи, когато човек, прикован от паралич, излиза от това състояние при пожар или пред лицето на друга опасност.

Искам да кажа, че ние сме вложили енергия в тялото, но нямаме ни най-малко понятие как да я повикаме обратно. Нощем се чувстваме отпочинали, защото енергията е привлечена навътре и тялото лежи в отпусната, Състояние. Затова на сутринта отново сме свежи. Някои хора не могат дори нощем да привлекат енергията еадгьтре. Тя остава блокирана в*тялото им и тогава те трудно заспиват. Безсънието е знак, че вложената по-рано в тялото енергия не може да намери пътя и да се върне към извора. В първия стадий на нашата медитация цялата енергия трябва да бъде отзована от тялото.

Нещо много интересно е, че усещането на енергията я движи вътре. Ако някой известно време осъзнава, че енергията му се насочва навътре и тялото се отпуска, ще открие, че тялото му продължава да се отпуска все повече и повече. Тялото достига онази точка, когато чочовек не може да повдигне ръката си, дори и иска - всичко е толкова отпуснато. По такъв начин, усещайки тази отпуснатост можем да отзовем обратно енергията от тялото.

Затова, първото, което трябва да се направи, е да се върне жизнената енергия в нейния извор. Това ще накара тялото да лежи спокойно като хралупа. Ще можете да наблюдавате създалата се дистанция между хралупата и ядката на кокосовия орех - ние сме станали отделни и тялото лежи вън като хралупа, като захвърлена дреха.

Следваща стъпка: отпуснете дишането. Дълбоко в дишането се съдържа жизнена енергия, прана и именно затова човек умира, когато дишането прекъсне.

Дълбоко вътре дишането ни задържа свързани с тялото. Дишането е мост между атмана, душата, и тялото; то е връзката. Затова наричаме дишането прана. Щом се прекъсне дишането, прана си отива. С това са свързани няколко техники.

Какво се случва, когато човек отпусне дишането напълно, когато му позволи да бъде тихо и спокойно? Постепенно дишането достига до точка, в която човек не знае диша ли вътре или не. Често започва да недоумява жив ли е още или е умрял, има ли дишане или не. Дишането се движи така тихо, че човек не знае, дали изобщо се движи.

Не е нужно да контролираш дишането. Ако се опиташ да го направиш, дишането никога няма да бъде под контрол, ще се опитва да излезе навън или да влезе навътре. Затова казвам, че не трябва да правиш нищо - просто му позволи да бъде все по-отпуснато и поотпуснато, по-спокойно и по-спокойно. Постепенно, в определена точка, дишането ще достигне покой. Дори да бъде в покой само един миг, в този миг човек може да види безкрайното пространство между съзнанието и тялото. В този миг съзнанието става видимо. Сякаш в този миг удря мълния, в този миг аз видях всички ваши лица. След това мълнията ще изчезне, но аз вече видях лицата ви.

Когато дишането прекъсне за миг, точно по средата, в този миг мълнията удря вътре цялата същност на човека. Тогава става очевидно, че тялото е отделено, че ти си отделен - случила се е смъртта. Затова във втория стадий трябва да отпуснете дишането.

В третия стадий трябва да отпуснете ума. Ако дишането е отпуснато, а умът не е, мълнията, разбира се, може да удари, но ти няма да можеш да разбереш какво се е случило, защото умът ще бъде зает със своите мисли. Ако мълнията удари точно сега и аз остана с мислите си, ще го разбера едва след като се случи. Мълнията удря, но аз оставам зает с мислите си. Мълнията удря когато дишането е спряно, но може да бъде забелязана само ако спреш и мислите си; иначе няма да я забележиш и възможността ще бъде изгубена. Затова третото, което трябва да бъде отпуснато, е умът.

Ще преминем през тези три стадия, а след това, в четвъртия стадий, ще поседим в мълчание. Както искате - можете да лежите или да седите. По-лесно ще бъде да легнете - такъв прекрасен плаж, може добре да го използваме. Всеки трябва да има около себе си пространсгво, за да легне. Ако някой иска да седи, добре, но не трябва да се контролира ако тялото поиска да падне, защото тялото може да падне, ако е абсолютно отпуснато, а вашият контрол няма да му позволи да се отпусне напълно.

И така, ние ще преминем през тези три стадия, а след това, в четвъртия, ще останем десет минути в мълчание. През тези три дни, в тези десет минути мълчанието ще бъде вашият опит да видите смъртта, да й позволите да дойде. Аз ще говоря, за да усетите как тялото се отпуска, дишането се отпуска, умът се отпуска - след това ще замълча, светлината ще бъде угасена и вие ще останете да лежите десет минути в мълчание. Ще останете в покой и тишина, наблюдавайки всичко, което се случва вътре във вас.

Нека около вас има достатъчно място, ако тялото ви падне, да не падне върху някого. Тези, които искат да легнат, трябва да си осигурят достатъчно място. Никой не трябва да разговаря... никой не трябва да си тръгва по средата.

Да, седнете. Седнете там, където стоите или легнете. Затворете очи... затворете очи и отпуснете тялото. Нека то бъде свободно. След това, съгласно моята препоръка, започнете да го усещате заедно с мен. Телата ви ще стават все по-отпуснати, след това тялото ще лежи напълно отпуснато, сякаш в него няма живот.

Започнете да чувствате. Тялото се отпуска... продължавайте да го отпускате... Продължавайте да отпускате тялото и да чувствате как се отпуска. Тялото се отпуска, почувствайте това... отпуснете всяка част на тялото. Почувствайте вътре... тялото се отпуска. Енергията се връща вътре... енергията се връща от тялото, обръща се навътре... енергията се връща. Тялото се отпуска... тялото се отпуска... тялото се отпуска... тялото се отпуска. Отпуснете се напълно, сякаш не сте живи. Нека тялото падне свободно... нека бъде напълно свободно. Тялото се отпуска... тялото се отпуска... тялото

Тялото се отпуска. Тялото е съвършено отпуснато, сякаш в него няма живот. Цялата енергията на тялото е вътре. Тялото се е отпуснало... тялото се е отпуснало... тялото се е отпуснало... тялото се е отпуснало... тялото се е отпуснало. Отпуснете се, отпуснете се напълно, сякаш тялото вече го няма.

Преместихме се вътре. Тялото се отпусна... тялото се отпусна... тялото се отпусна... тялото се отпусна. Дишането се успокоява... отпуснете дишането... отпуснете го напълно. Нека влиза и излиза само... нека бъде свободно. Не е нужно да го спирате или забавяте, просто нека бъде отпуснато. Нека дишането влиза навътре, колкото може... нека излиза навън, колкото може. Дишането става отпуснато... дишането става спокойно...

Почувствайте това: дишането става спокойно... дишането става спокойно и отпуснато... дишането се отпуска... дишането се успокоява. Дишането се е успокоило... дишането се е успокоило... дишането се е успокоило. Сега нека умът се отпусне... Почувствайте, как мислите се успокояват... мислите се успокояват... умът се е успокоил... Умът се е успокоил...