Лекции изнесени в Щутгарт от 21. до 1919 г

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели,

Нека да за­поч­на с това, че при бъ­де­що­то въз­пи­та­ние и бъ­де­що­то обу­че­ние тряб­ва да се обър­не спе­ци­ал­но вни­ма­ние вър­ху из­г­раж­да­не­то на во­ля­та и чувствата. Наистина чес­то се под­чер­та­ва - до­ри от тези, ко­ито не се ин­те­ре­су­ват от как­во­то и да е об­нов­ле­ние на въз­пи­та­ни­ето -, че след­ва да се об­ръ­ща го­ля­мо вни­ма­ние вър­ху во­ля­та и чув­с­т­ва­та в хо­да на въз­пи­та­тел­ния процес, оба­че въп­ре­ки доб­ри­те намерения, в та­зи об­ласт не е нап­ра­ве­но поч­ти нищо. Волята и чув­с­т­ва­та ви­на­ги са ос­та­вя­ни на т.н. „случайност", по­не­же днес не съ­щес­т­ву­ва ясен въз­г­лед от­нос­но ис­тин­с­ка­та при­ро­да на волята.

Навлизайки в днеш­на­та тема, бих же­лал да от­бе­ле­жа на­й-­нап­ред след- ното: ед­ва след ка­то стиг­нем до ед­но ис­тин­с­ко поз­на­ние на волята, ние ще се доб­ли­жим и до пра­вил­но­то раз­би­ра­не на по­не ед­на част от дру­ги­те ду­шев­ни явления, как­ви­то са нап­ри­мер чувствата. И така: Какво всъ- щ­ност пред­с­тав­ля­ва чувството? Преди всичко, чув­с­т­во­то е в мно­го близ­ко род­с­т­во с волята. Волята е - бих ка­зал - са­мо осъ­щес­т­ве­но­то чувство, а чув­с­т­во­то - то­ва е неп­ро­яве­на­та воля. Волята, ко­ято е все още непроя- вена, ко­ято е за­дър­жа­на в ду­ша­та - то­ва е чувството. Чувството - то­ва е приг­лу­ше­на­та воля. Ето за­що до същ­ността на чув­с­т­ва­та ще про­ник­нем са­мо тогава, ко­га­то об­х­ва­нем същ­нос­т­та на волята.

От до­се­гаш­ни­те ми лекции, Вие не­съм­не­но сте разбрали, че всичко, ко­ето жи­вее във волята, да­леч не се про­явя­ва на­пъл­но през жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Докато осъ­щес­т­вя­ва ед­но или дру­го во­ле­во реше- ние, у чо­ве­ка ви­на­ги ос­та­ва не що, ко­ето не се из­чер­п­ва през це­лия му зе­мен живот; ви­на­ги е на­ли­це един остатък, кой­то про­дъл­жа­ва да жи­вее и след смъртта. Този ос­та­тък тряб­ва да бъ­де взет под внимание, осо­бе­но в дет­с­ка­та възраст.

Ние знаем: ко­га­то раз­г­леж­да­ме ця­лос­т­ния човек, той зас­та­ва пред нас ка­то из­г­ра­ден от тяло, ду­ша и Дух. Най-напред се раж­да тя­ло­то с не­го­ви­те по­-г­ру­би със­тав­ни части. (По-точни и под­роб­ни обяс­не­ния ще на­ме­ри­те в мо­ята „Теософия"*32)

Засега у нас са на­ли­це са­мо пър­ви­те заложби, пър­ви­те пред­вес­т­ни­ци на това, ко­ето на­ри­ча­ме Духовно Себе или Духът-Себе (Geistselbst)*33. Не би­ва да включ­ва­ме Духът-Себе в със­тав­ни­те час­ти на чо­веш­ка­та приро- да, ко­га­то го­во­рим за съв­ре­мен­ния човек; яс­но съз­на­ние за Духът-Себе имат на­й-­ве­че оне­зи хора, ко­ито виж­дат в ду­хов­ния свят. Вие знаете, че древ­но­то об­раз­но съз­на­ние на Ориента на­ри­ча­ше Духът-Себе с име­то „Манас" и че за ори­ен­тал­с­ка­та ду­хов­на култура, „Манас" бе­ше не­що не- съмнено, не­що живо. Но за Духът-Себе бе­ше ос­та­нал ясен спо­мен съ­що и всред ев­ро­пейс­ко­то човечество, осо­бе­но всред не­го­ви­те „необразова- ни" среди. Да, с ця­ла­та си предпазливост, аз твърдя: яс­но­то съз­на­ние за „Манас" е тук; за­що­то наро­дът - пре­ди да бъ­де ця­лос­т­но зав­ла­дян от ма­те­ри­алис­ти­чес­ко­то све­то­усе­ща­не - на­ри­ча­ше та­зи част от човека, ко­ято про­дъл­жа­ва­ше да съ­щес­т­ву­ва след смъртта, с име­то „Мани",т.е. с мно­жес­т­ве­но­то чис­ло на „Манас". Ние, в ду­хов­но­на­уч­ното раз­г­леж­да­не на жи­во­та пре­ди смъртта, пред­по­чи­та­ме един­с­т­ве­но­то число: „Духът-Се- бе". Народът, вдъх­но­вя­ван по­-с­ко­ро от сво­ето не­пос­ред­с­т­ве­но и на­ив­но познание, го­во­ри за Духът-Себе, ка­то упот­ре­бя­ва мно­жес­т­ве­но­то число, по­не­же вед­на­га след ка­то ми­не през Портата на смъртта, чо­век би­ва при­ет от мно­жес­т­во ду­хов­ни Същества*34.

По друг повод, аз мно­гок­рат­но съм изтъквал: Нашият не­пос­ред­с­т­вен и ли­чен пред­во­ди­тел в ду­хов­ния свят се на ми­ра в Йерархията на Ангелои; над та­зи Йерархия е раз­по­ло­же­на Йерархията на Архангелои, ко­ято се включ­ва в дейс­т­вие след ка­то чо­век ми­не през Портата на смъртта, ко­га­то - в из­вес­тен сми­съл - не едно, а мно­го ду­хов­ни Същества, мно­го Ар- хангелои вед­на­га по­емат гри­жи­те за чо­веш­кия жи­вот след смър­т­та на фи­зи­чес­ко­то тяло. Тези не ща на­ро­дът усе­ща съв­сем ясно, за­що­то той знае: за раз­ли­ка от зем­ния живот, про­ти­чащ мал­ко или мно­го под фор­ма­та на ед­но въ­об­ра­жа­емо единство, жи­во­тът след смър­т­та из­г­леж­да ка­то ед­но многообразие, ка­то ед­но „множество".

Следователно, „Мани" са нещо, ко­ето в на­ив­но­то съз­на­ние на на­ро­да жи­вее ка­то „мно­жес­т­ве­на­та форма" на „Манас" или,Духът-Себе".

Нека се­га да при­ба­вим към ед­ва за­бе­ле­жи­ми­те днес по­-вис­ши със­тав­ни час­ти на чо­веш­ка­та природа, онези, ко­ито ние въз­п­ри­ема­ме дос­та­тъч­но ясно. Преди всичко, то­ва са Съзнаващата Душа, Разсъдъчната Душа и Сетивната Душа. Ако ис­ка­ме днес да го­во­рим за чо­веш­ка­та душа, как­то тя се про­явя­ва в тялото, ние тряб­ва да се обър­нем на­й-­ве­че към спо­ме­на­ти­те три със­тав­ни части. А го­во­рим ли за чо­веш­ко­то тяло, тряб­ва да има­ме пред­вид „сетивното" или ас­т­рал­но тяло, етер­но­то тя­ло и гру­бо­то фи­зи­чес­ко тяло, ко­ето виж­да­ме с очи­те си и с ко­ето се за­ни­ма­ва офи­ци­ал­на­та наука. Така ние има­ме пред се­бе си ця­лос­т­ния човек.

Вие доб­ре знаете, че фи­зи­чес­ко­то тяло, с ко­ето разполагаме, е при­съ­що и на животните. Когато срав­ня­ва­ме чо­ве­кът с не­го­ви­те де­вет със­тав­ни час­ти от ед­на страна, и жи­во­тин­с­ки­ят свят от дру­га страна, ние лес­но сти­га­ме до ед­на пред­с­та­ва за от­но­ше­ни­ето меж­ду чо­ве­ка и животното, ко­ято - меж­ду дру­го­то - е твър­де под­хо­дя­ща за раз­би­ра­не на волята. Ка- кто ду­ша­та на чо­ве­ка е об­ви­та от фи­зи­чес­ко­то тяло, та­ка сто­ят не­ща­та и с фи­зи­чес­ко­то тя­ло на животното; оба­че до го­ля­ма степен, фи­зи­чес­ко­то тя­ло на жи­вот­но­то е ус­т­ро­ено по друг начин. Строго погледнато, чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло не е по­-съ­вър­ше­но от жи­во­тин­с­ко­то фи­зи­чес­ко тя- ло. Замислете се за ед­но от по­-вис­ши­те животни, как­во­то е напр. бобъра. Замислете се за чуд­ния начин, по кой­то бо­бъ­рът строи сво­ето жилище; чо­ве­кът ни­ко­га не би мо­гъл да пос­тиг­не стро­ител­но­то из­кус­т­во на бо- бъра, ако не е изу­ча­вал пре­ди то­ва ар­хи­тек­ту­ра и т.н. Бобърът из­г­раж­да сво­ето жи­ли­ще спо­ред об­ра­зе­ца на сво­ето тяло; той вла­га фор­ми­те и кон­ту­ри­те на сво­ето тя­ло в из­г­раж­да­не­то на сво­ето жилище. В то­зи сми- съл, не­гов учи­тел се явя­ва соб­с­т­ве­но­то му фи­зи­чес­ко тяло. Ако наб­лю-­
да­ва­ме осите, пче­ли­те и дру­ги от та­ка на­ре­че­ните низ­ши животни, ще установим, че това, ко­ето се крие във фор­ми­те на тях­но­то фи­зи­чес­ко тяло, не се про­явя­ва със съ­ща­та си­ла и при чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло.

Всичко, за ко­ето ста­ва дума, се свеж­да до по­ня­ти­ето инстинкт, та­ка че в дейс­т­ви­тел­ност ние мо­жем да про­уч­ва­ме ин­с­тин­к­та са­мо ако го раз­г­леж­да­ме във връз­ка с фор­ма­та на фи­зи­чес­ко­то тяло. Ако из­с­лед­ва­ме ця­ла­та ево­лю­ци­он­на ве­ри­га на жи­во­тин­с­ко­то царство, как­то из­г­леж­да то пред външ­ния поглед, раз­но­вид­нос­ти­те на ин­с­тин­к­та ще от­к­ри­ем тък­мо там: във фор­ми­те на жи­во­тин­с­ко­то фи­зи­чес­ко тяло. И ако ис­ка­ме да раз­бе­рем волята, пре­ди всич­ко тряб­ва да я тър­сим в сфе­ра­та на инстинкта, а ин­с­тин­к­тът ще на­ме­рим във фор­ми­те на жи­во­тин­с­ко­то фи­зи­чес­ко тяло. Об хва­нем ли ос­нов­ни­те фор­ми на от­дел­ни­те жи­вот­ни и ги изоб­ра­зим по един или друг начин, ние бих­ме очер­та­ли и раз­лич­ни­те сфе­ри на инсти- нкта. Там къ­де­то ин­с­тин­к­тът се про­явя­ва ка­то воля, там ние зас­та­ва­ме пред об­раз­на­та фор­ма на фи­зи­чес­ко­то тяло, при­съ­що на раз­лич­ни­те жи- вотни. Вие виждате, че ко­га­то се ръ­ко­во­дим от та­зи глед­на точка, све­тът при­до­би­ва осо­бе­но значение. Ние об­г­ръ­ща­ме с ясен и спо­ко­ен пог­лед фор­ми­те на жи­во­тин­с­ки­те фи­зи­чес­ки те­ла и съ­зи­ра­ме оне­зи очертания, ко­ито са­ма­та при­ро­да е съз­да­ла от раз­лич­ни­те инстинкти, чрез ко­ито тя се стре­ми да осъ­щес­т­ви сво­ите цели.

И така, на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло се оби­та­ва от етер­но­то тяло, ко­ето го из­пъл­ва и про­ник­ва от край до край. За външ­ни те сетива, етер­но­то тя­ло е на­пъл­но скри­то и невидимо. Ако оба­че се обър­нем към про­яви­те на во- лята, ще установим, че про­ник­вай­ки във фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но­то тя­ло об­х­ва­ща съ­що и това, ко­ето в рам­ки­те на фи­зи­чес­ко­то тя­ло съ­щес­т­ву­ва ка­то инстинкт, В то­зи случай, ин­с­тин­к­тът се прев­ръ­ща в нагон. В рам­ки­те на фи­зи­чес­ко­то тяло, во­ля­та е инстинкт; след ка­то етер­но­то тя­ло ов­ла­дее инстинкта, во­ля­та се прев­ръ­ща в нагон. Твърде ин­те­рес­но е да проследим, как ин­с­тин­к­тът - чи­ито външ­ни фор­ми са съв­сем кон­к­рет­ни и яс­ни за раз­би­ра­не - ед­нов­ре­мен­но се вдъл­бо­ча­ва и унифицира, кол­ко­то по­ве­че го раз­г­леж­да­ме ка­то нагон.

Но чо­ве­кът е об­гър­нат и от сво­ето ас­т­рал­но тяло, ко­ето е още по-фино. На свой ред, то съ­що ов­ла­дя­ва на­го­на и по раж­да не са­мо вдълбочаване, но и не­що друго: чрез ас­т­рал­но­то тяло, ин­с­тин­к­тът и на­го­нът се из­ди­гат до на­ше­то съзнание, про­явя­вай­ки се ве­че ка­то сил­ни и го­ре­щи желания, ка­то страсти.

Страсти имат и животните, за­що­то те съ­що при­те­жа­ват три от със­тав­ни­те час­ти на чо­веш­ко­то същество: фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тяло. Обаче след ка­то го­во­рим за страсти, ние ин­с­тин­к­тив­но усещаме, че те са нещо по-дълбоко, по-интимно. Нагонът из­г­леж­да ка­то нещо, ко­ето не се про­ме­ня съ­щес­т­ве­но от на­й-­ран­на до най-къс­на възраст; до­ка­то
страс­ти­те и же­ла­ни­ята чес­то нарастват, за­що­то те чер­пят си­ли от душа- та. Страстите ня­мат и не се нуж­да­ят от трай­на пси­хо­ло­ги­чес­ка харак- теристика, те прос­то въз­ник­ват и изчезват. Ето за­що те са по­-б­ли­зо до ду­шев­на­та област, от­кол­ко­то нагоните.

Сега ид­ва ред на въпросът: Какво всъщ­ност става, ако в своя Аз, т.е. в сво­ята Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнаваща Душа - сле­до­ва­тел­но тук не ста­ва ду­ма за жи­вот­ни­те -,чо­ве­кът ос­мис­ли всич­ко онова, ко­ето жи­вее в не­го­во­то тя­ло под фор­ма­та на инстинкти, на­го­ни и стра- сти? Между от­дел­ни­те ду­шев­ни про­яви на съв­ре­мен­ния чо­век ня­ма рез­ки граници, за­що­то - та­ка как­то се ра­зиг­ра­ват в об­лас­т­та на фи­зи­чес­ко­то тя­ло - те чес­то пре­ли­ват ед­на в друга. Днешните пси­хо­ло­зи са пос­та­ве­ни на кръстопът: те не знаят, да­ли стро­го да раз­г­ра­ни­ча­ват от­дел­ни­те ду­шев­ни прояви, или да ги раз­г­леж­дат ка­то ед­но цяло! И все пак у ня­кои пси­хо­ло­зи се до­ла­вя ста­ро­то раз­г­ра­ни­ча­ва­не меж­ду воля, чув­с­т­ва и мис- ли; до­ка­то други, Например тези, ко­ито са пов­ли­яни от Хербарт, из­мес­т­ват не­ща­та в по­со­ка на представите, а пов­ли­яни­те от Вунд - в по­со­ка на волята. Впрочем хо­ра­та ня­мат яс­на представа, как точ­но да раз­г­ра­ни­ча ват ду­шев­ни­те сили. Това се дъл­жи на факта, че прак­ти­чес­ки Азът про­низ­ва всич­ки ду­шев­ни способности, и че при съв­ре­мен­ния човек, съ­щес­т­ве­ни раз­ли­чия меж­ду три­те със­тав­ни час­ти на .ду­ша­та не се забелязват. Ето за що ези­кът не раз­по­ла­га и с точ­ни ду­ми за оне­зи ду­шев­ни сили, ко­ито са от во­ле­во ес­тес­т­во - инстинкта, нагона, страс­ти­те - до­ри ко­га­то те са об­х­ва­на­ти от Азът.

Общо взето, та­зи част от ду­шев­ния живот, ко­ято Азът об­х­ва­ща ка­то чо­веш­ки инстинкти, на­го­ни и страсти, ние оз­на­ча­ва­ме с ду­ма­та лютив; та­ка че ко­га­то го­во­рим за во­ле­ви им­пул­си в об­лас­т­та на ду­шев­ния живот, в „Азовата област", има­ме пред­вид мо­ти­ва и то­га­ва знаем: жи­вот­но­то мо­же да има же­ла­ния и страсти, но не и мотиви. Едва при чо­ве­ка страс­ти­те се из­ди­гат в ду­шев­ния свят, за да бъ­дат осъз­на­ти там ка­то мотиви. Едва при човека, страс­ти­те се раз­г­ръ­щат ка­то во­ле­ви мотиви. И ко­га­то заявяваме, че у чо­ве­ка все още жи­вее не­що от жи­во­тин­с­кия свят - под фор­ма­та на инстинкти, на­го­ни и страс­ти - ма­кар и той да ги осъз­на­ва ка­то мотиви, ние има­ме предвид, след ка­то го­во­рим за волята, нещо, ко­ето при съв­ре­мен­ния чо­век се про­явя­ва съв­сем ясно. И ако ня­кой ис­ка да се про­из­не­се за во­ле­ва­та при­ро­да на човека, той ще обобщи: Ако зная мо­ти­ви­те на един човек, аз ще зная и всич­ко за са­мия него. Това е така, оба­че са­мо до оп­ре­де­ле­на степен! Защото до­ка­то след­ва мо­ти­ви­те си, дъл­бо­ко в чо­ве­ка се но­си един тъ­тен и то­зи тъ­тен тряб­ва да бъ­де раз­г­ле­дан мно­го внимателно.

Моля Ви да раз­ли­ча­ва­те съв­сем точ­но то­зи тътен, съп­ро­вож­дащ во­ле­вия импулс, от всич­ко онова, ко­ето има по­-с­ко­ро пред­с­та­вен характер. В

Обаче аз имам пред­вид съв­сем друго: това, ко­ето има во­лев ха­рак­тер и се но­си ка­то лек тъ­тен в чо­веш­ка­та душа. Тук ние се доб­ли­жа­ва­ме до нещо, ко­ето все още е в об­лас­т­та на волята, след ка­то има­ме мотиви, и то е не друго, а же­ла­нието. Тук аз ня­мам пред­вид сил­но из­ра­зе­ни­те же- лания, от ко­ито се по­раж­дат страстите, а оно­ва ле­ко ехо от желания, кои то съп­ро­вож­дат всич­ки на­ши мотиви. Ние въз­п­ри­ема­ме те­зи же­ла­ния осо­бе­но отчетливо, ко­га­то осъ­щес­т­вя­ва­ме оп­ре­де­ле­но дейс­т­вие под на­по­ра на кон­к­ре­тен во­лев мо­тив и пос­ле раз­миш­ля­ва­ме в се­бе си, казвай- ки: Това, ко­ето ти извърши, мо­же­ше да бъ­де нап­ра­ве­но и по-добре. Но ни­ма има нещо, ко­ето вър­шим в живота, без да сме об­ла­да­ни от съмне- нието, че бих­ме мог­ли да го из­вър­шим още по-добре? Би би­ло твър­де тъжно, ако сме на­пъл­но до вол­ни от на­ши­те постижения, за­що­то на све­та ня­ма та­ко­ва нещо, ко­ето да не би мог­ло да се из­вър­ши по-добре. И тък­мо то­ва раз­ли­ча­ва по­-ви­со­ко сто­ящи­ят в кул­тур­но от­но­ше­ние чо­век от по­-нис­ко стоящия, че пос­лед­ни­ят е ви­на­ги до­во­лен от се­бе си. Издиг- натият чо­век ни­ко­га не би мо­гъл да бъ­де до­во­лен от се­бе си, по­не­же ед­но смът­но же­ла­ние за по­-доб­ри постижения, или прос­то за друг род по- стижения, неп­ре­къс­на­то зву­чи в ду­ша­та му ка­то си­лен и нас­тойчив им- пулс. В та­зи об­ласт обик­но­ве­но се до­пус­кат мно­го грешки. Често се от­да­ва пре­ко­мер­но го­ля­мо зна­че­ние на раз­ка­яни­ето след ед­на или дру­га постъпка. Обаче то­ва съв­сем не е най-доброто, ко­ето чо­век мо­же да нап­ра­ви в по­до­бен случай; за­що­то в ос­но­ва­та на раз­ка­яни­ето чес­то ле­жи не друго, а егоизмът: ти тряб­ва да пос­тъ­пиш по-добре, за да ста­неш по-съвършен! Но точ­но тук е скрит един дъл­бок егоизъм. Нашият стре­меж би бил не­его­ис­ти­чен не ко­га­то из­ра­зя­ва­ме съ­жа­ле­ние за ве­че из­вър­ше­но­то действие, а ко­га­то пос­та­вим уда­ре­ни­ето вър­ху по­-доб­ро­то му из­пъл­не­ние след­ва­щия път. С на­й-­го­ля­ма стойност е не разкаянието, а на­ме­ре­ни­ето да осъ­щес­т­вим оп­ре­де­ле­но дейс­т­вие по на­й-­доб­рия начин. Обаче в на­ме­ре­ни­ето ви­на­ги ще от­к­ри­ем сле­ди от желанието.

Нека да се замислим: Какво пред­с­тав­ля­ва он­зи ду­ше­вен трепет, кой­то из­пит­ва­ме под фор­ма­та на ед­но или дру­го желание? За този, кой­то дейс­т­ви­тел­но мо­же да наб­лю­да­ва ду­шев­ни­те процеси, то­зи тре­пет е пър­вия еле­мент от всич­ко онова, ко­ето ос­та­ва след смъртта. Той е част от онова, ко­ето ние яс­но чувствуваме: ние бих­ме ис­ка­ли да пос­тъ­пим по-добре, ние бих­ме мог­ли да осъ­щес­т­вим на­ши­те дейс­т­вия по-добре. Всичко то­ва ве­че при­над­ле­жи към Духът-Себе: желанието, про­яве­но във формата, ко­ято описах.

Сега же­ла­ни­ето мо­же да при­еме още по­-кон­к­рет­ни форми. В то­зи слу­чай то се доб­ли­жа­ва до намерението. И то­га­ва чо­ве­кът сти­га до един вид пред­с­та­ва за това, как би осъ­щес­т­вил още по­-доб­ре оп­ре­де­ле­но дейст- вие, ако би тряб­ва­ло да го повтори. Обаче аз от­да­вам зна­че­ние не тол­ко­ва на представата, кол­ко­то на чув­с­т­ве­ни­те и во­ле­ви елементи, ко­ито прид­ру­жа­ват все­ки мотив, изис­к­ващ от човека, в след­ва­щия по­до­бен слу­чай да пос­тъ­пи още по-добре. Тук сти­га­ме до ог­ром­но­то вли­яние на та­ка на­ре­че­но­то подсъзнание. Когато днес осъ­щес­т­вя­ва­те оп­ре­де­ле­но дейс­т­вие чрез Вашата воля, Вие изоб­що не из­в­ли­ча­те от Вашето обик­но­ве­но съз­на­ние ня­как­ва яс­на пред­с­та­ва за начина, по кой­то бих­те мог­ли да усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­те по­доб­но дейс­т­вие след­ва­щия път. Обаче „вто­ри­ят човек", кой­то жи­вее във Вас, бър­зо сти­га - раз­би­ра се не чрез предста- вите, а чрез во­ля­та - до на­пъл­но яс­на идея, как би тряб­ва­ло да постъпи, ако се на­ме­ри още вед­нъж в съ­що­то положение. Не под­це­ня­вай­те не­го­во­то познание! Изобщо не под­це­ня­вай­те то­зи „вто­ри човек". Днес той е обект на изу­ча­ва­не от стра­на на она­зи на­уч­на дисциплина, ко­ято на­ри­ча се­бе си ана­ли­тич­на пси­хо­ло­гия или психоанализа. Обикновено тя се ба­зи­ра на при­ме­ри ка­то следния: Един чо­век да­вал при­ем в своя дом, ка­то предвиждал, вед­на­га след не­го­вия край, съп­ру­га­та му да за­ми­не за близ­ки­те ми­не­рал­ни бани. Всред гос­ти­те имало, естествено, и дами. След ка­то ве­че­ря­та привършила, до­ма­ки­ня­та би­ла прид­ру­же­на до гарата, за да от­пъ­ту­ва до ми­не­рал­ни­те бани. Цялата компания, вклю­чи­тел­но и въп­рос­на­та дама, по­ела об­рат­но към града. Изведнъж, на ед­но кръстовище, всич­ки би­ли из­п­ла­ше­ни от един файтон, кой­то из­не­над­ва­що връх­ле­тял вър­ху тях, ид­вай­ки от съ­сед­на­та улица. Какво сто­ри­ли изпращачите? Ес- тествено, всич­ки отс­тъ­пи­ли встрани, но не и дамата. Тя се затичала, кол­ко­то си­ли­те и позволявали, пред конете, ко­ито я последвали, по­не­же ко­чи­яшът не мо­гъл да ги удържи. Обаче да­ма­та ти­ча­ла тол­ко­ва бързо, че дру­ги­те прос­то не мог­ли да я настигнат, пре­ди тя да наб­ли­жи до един ви­сок мост. В ре­ши­тел­ния момент, изоб­що не и хрум­на­ло да за­вие и по­ле­тя­ла до­лу в реката. Все пак, би­ла спа­се­на и вед­на­га вър­на­та в къ­ща­та на домакина, къ­де­то пре­ка­ра­ла нощта.

Този слу­чай Вие ще на­ме­ри­те опи­сан в мно­го ръ­ко­вод­с­т­ва по психоана- лиза, но за съжаление, ин­терп­ре­ти­ран погрешно. Какво всъщ­ност ле­жи в ос­но­ва­та на та­зи случка? В ос­но­ва­та ле­жи не друго, а же­ла­ни­ето на въп­рос­на­та дама. Какво всъщ­ност ис­ка­ше тя? Тя искаше, вед­на­га след за­ми­на­ва­не­то на ней­на­та приятелка, да се вър­не в съ­щия дом, по­не­же бе­ше влю­бе­на в човека, кой­то да­ва­ше при­ема та­зи вечер. Обаче тя ня­ма ни­как­ва пред­с­та­ва за сво­ето желание, за що­то то ле­жи дъл­бо­ко в подсъзна- нието. Много чес­то под­съз­на­ни­ето на вто­рия човек, кой­то се на­ми­ра въ- т­ре в нас, е зна­чи­тел­но по­-ра­фи­ни­ра­но от обик­но­ве­но­то съзнание. И
под­съз­на­ни­ето в то­зи слу­чай е тол­ко­ва рафинирано, че да­ма­та наг­ла­ся­ва ця­ла­та ситуация, чак до па­да­не­то във водата, са­мо за да бъ­де от­ве­де­на об­рат­но при човека, в ко­го­то е влюбена. Тя до­ри про­ро­чес­ки предвижда, че ще бъ­де спасена.

Наистина, пси­хо­ана­ли­за­та се опит­ва да се приб­ли­жи до те­зи скри­ти ду­шев­ни сили, оба­че сти­га са­мо до твър­де об­щи те при­каз­ки за „втория" човек. Ние доб­ре знаем, че това, ко­ето бу­шу­ва в под­съз­на­тел­ни­те ду­шев­ни сили, и ко­ето чес­то се про­явя­ва много" по-рафинирано, от­кол­ко­то из­г­леж­дат обик­но­ве­ни­те ду­шев­ни изживявания, е на­ли­це у все­ки чо- век.

Дълбоко у все­ки човек, ся­каш в под­зем­ни­те плас­то­ве на не­го­ва­та душа, е скрит „другия" човек. И у то­зи друг чо­век жи­вее „по-добрия" човек, кой­то е ви­на­ги го­тов да се за­еме с усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не­то на на­ши­те дей- ствия; та­ка че във възду­ха ви­на­ги се но­си намерението, несъзнателното, под­съз­на­тел­но­то намерение: след­ва­щи­ят път ти тряб­ва да пос­тъ­пиш още по-добре. И ед­ва ко­га­то ду­ша­та се ос­во­бо­ди от тялото, то­ва на­ме­ре­ние се прев­ръ­ща в решение. Да, обик­но­ве­но на­ме­ре­ни­ето ос­та­ва са­мо в за­ро­диш­но състояние, а ре­ше­ни­ето след­ва мно­го по-късно. Решението има сво­ите ко­ре­ни в Човекът-Дух, как­то на­ме­ре­ни­ето в Духът-Живот и чис­то­то же­ла­ние в Духът-Себе.

Следователно, ако се обър­не­те към чо­ве­ка ка­то към ед­но во­ле­во съще- ство, Вие ще ус­та­но­ви­те след­ни­те със­тав­ни части: инстинкти, нагони, страс­ти и мотиви, а пос­ле ле­ко отек­ва това, ко­ето ве­че жи­вее в Духът-Себе, в Духът-Живот и в Човекът-Дух, съ­от­вет­но под фор­ма­та на жела- ние, на­ме­ре­ние и решение.

Всичко то­ва има ог­ром­но зна­че­ние за раз­ви­ти­ето на човека. Защото оно- ва, ко­ето прос­вет­ва та­ка неуловимо, ка­то нещо, при­над­ле­жа­що ся­каш към вре­ме­то след смъртта, ожи­вя­ва за нас - под фор­ма­та на об­ра­зи – имен­но меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Ето за­що „желанието", „намерение- то" и „решението" имат под­чер­та­но из­ра­зен пред­с­та­вен характер; впро­чем ние ги из­жи­вя­ва­ме по нор­ма­лен и чо­веш­ки начин, са­мо ко­га­то те се на­ми­рат във вза­им­на хармония. В обик­но­ве­ния чо­веш­ки жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта, изоб­що не се про­явя­ва това, ко­ето всъщ­ност са желанията, на­ме­ре­ни­ята и решенията, пог­лед­на­ти от стра­на на по­-дъл­бо­ка­та чо­веш­ка природа. Намирайки се в обик­но­ве­но­то съзнание, Вие съв­сем не зна­ете как­во пред­с­тав­ля­ва „желанието". Вие има­те са­мо пред­с­та­ва за желанието. Ето защо Хербарт е убеден, че още в пред­с­та­ва­та за же­ла­ни­ето е скрит под­чер­тан во­лев елемент. Същото се от­на­ся и за „наме- рението": ние раз­по­ла­га­ме са­мо с пред­с­та­ва за него.

Ето, пред­с­та­ве­те си например, как Вие ис­ка­те да из­вър­ши­те нещо, ко­ето съв­сем ре­ал­но въл­ну­ва ду­ша­та Ви, оба­че съв­сем не знаете, как­во точ­но

И въп­ре­ки всичко, пре­по­да­ва­те­лят и въз­пи­та­те­лят Целенасочено тряб­ва да се на­ме­сят в раз­ви­ти­ето на те­зи три ду­шев­ни сили. Ако ис­ка­ме да пре­по­да­ва­ме и въз­пи­та­ва­ме правилно, тряб­ва да ра­бо­тим вър­ху това, ко­ето се крие в дъл­би­ни­те на чо­веш­ка­та природа.

Духът-Живот: Намерение

Духът-Себе: Желание
Съзнаваща Душа

Разсъдъчна Душа Мотив

Сетивна Душа
Астрално тяло: Страсти

Етерно тяло: Нагони

Физическо тяло: Инстинкти
Да, из­вън­ред­но важ­но е, пре­по­да­ва­те­лят и въз­пи­та­те­лят да знаят: пра­вил­но­то обу­че­ние е въз­мож­но са­мо с ог­лед на скри­та­та чо­веш­ка приро- да. А да се тръг­ва от обик­но­ве­ни­те меж­ду­чо­веш­ки от­но­ше­ния - та­зи гре- ш­ка е ти­пич­на един­с­т­ве­но за та­ка на­ре­че­ния „социализъм". Замислете се само, как­во би се получило, ако со­ци­алис­ти и мар­к­сис­ти бъ­дат ос­та­ве­ни да под­гот­вят об­ли­ка на бъ­де­щи­те училища. В Русия то­ва ве­че стана; об­ра­зо­ва­тел­на­та прог­ра­ма на Луначарски*36 е не­що ужасно. Тя оз­на­ча­ва смърт за ця­ла­та култура! Да, на­й-с­т­раш­но­то от бол­ше­виз­ма се крие тък­мо в бол­ше­виш­ки­те ме­то­ди на обу­че­ние и възпитание! Защото, ако взе­мат надмощие, те прос­то ще из­ко­ре­нят всич­ки вли­яния от пре­диш­ни­те кул­тур­ни епохи. Всичко то­ва ня­ма да се усе­ти в рам­ки­те на ед­но или две поколения, но мно­го ско­ро хо­ра­та ще се убедят, че на Земята из­чез­ват и пос­лед­ни­те сле­ди от култура. Представете си, че се ос­та­вим на ди­ле­тан­т­с­ки­те со­ци­алис­ти­чес­ки изисквания, ко­ито раз­по­реж­дат как тряб­ва да живеем. В то­зи случай, мно­го ско­ро ще усе­тим дъл­бо­ка­та из­в­ра­те­ност на социализма, къ­де­то „доброто" и „злото" не мо­гат да бъ­дат по­ве­че раз- личавани. Дори и тук Вие чес­то сте свидетели, как мно­зи­на пе­ят въз­тор­же­ни хим­ни в чест на болшевизма, без да имат как­во­то и да е пред­чув­с­т­вие за не­го­ва­та са­та­нин­с­ка същност.

Рано или къс­но хо­ра­та ще разберат, че со­ци­ал­ни­ят нап­ре­дък е възможен, са­мо ако въз­пи­та­ни­ето бъ­де пос­та­ве­но на здра­ва основа. Ето за­що тря-­

От вче­раш­на­та ми лекция*37 Вие доб­ре помните: Всяко ин­те­лек­ту­ал­но поз­на­ние е вече, та­ка да се каже, стар­чес­ки про­ме­не­на воля, во­ля в нап­ред­на­ла възраст. Ето за­що всич­ки ин­те­лек­ту­ал­ни и раз­съ­дъч­ни пох­ва­ти в дет­с­ка­та въз­раст са не­що съ­вър­ше­но безплодно. Нека да обоб­щим не­ща­та и по друг начин: чув­с­т­ва­та са воля, на­ми­ра­ща се в за­ро­диш­но със- тояние, чув­с­т­ва­та са неп­ро­яве­на воля; оба­че във во­ля­та жи­вее це­лия чо- век, та­ка че при де­те­то тряб­ва да се взе­мат под вни­ма­ние и под­съз­на­тел­ни­те решения. Да не се под­да­ва­ме на сля­па­та вяра, че ако „добре" сме об­мис­ли­ли да­ден подход, на вся­ка це­на ще уп­раж­ним вли­яние вър­ху во­ля­та на детето.

Налага се да пос­та­вим и дру­гия въпрос: Как да пов­ли­я­ем вър­ху чув­с­т­ве­на­та при­ро­да на детето? Това ще пос­тиг­нем един­с­т­ве­но чрез пов­то­ре­ни­ето на ед­ни или дру­ги действия. А пра­вил­на на­со­ка на во­ле­ви­те им­пул­си ще да­де­те не ка­то за­явя­ва­те кое е „добро", а ка­то му поз­во­ли­те днес и утре, и в дру­ги ден да из­вър­ши оп­ре­де­ле­ни действия. Правилният под ход ще се със­тои в това, не да пред­ла­га­ме на де­те­то нрав­с­т­ве­ни правила, а да го на­со­чим към оп­ре­де­ле­ни постъпки, за ко­ито вярваме, че ще про­бу­дят чув­с­т­во­то му за справедливост. Колкото по­ве­че те­зи пос­тъп­ки се прев­ръ­щат в не­съз­на­тел­ни навици, тол­ко­ва по­-б­ла­гот­вор­но вли­яе то­ва вър­ху раз­ви­ти­ето на чувствата; а кол­ко­то по­ве­че де­те­то е убе­де­но в пра­во­та­та на сво­ите постъпки, тол­ко­ва по­-мощ­но из­рас­т­ват не­го­ви­те во­ле­ви импулси.

Следователно, не­съз­на­тел­но пов­та­ря­ни­те пос­тъп­ки кул­ти­ви­рат пре­дим­но чувствата; а съз­на­тел­но пов­та­ря­ните пос­тъп­ки ук­реп­ват волята, по­-­

По-старите пат­ри­ар­хал­ни фор­ми на въз­пи­та­ние са запазили, ма­кар и по на­ивен начин, не­що мно­го важно. С ед­на дума, то­ва са обик­но­ве­ни­те жиз­не­ни навици. Тук е скрит из­вън­ред­но дъл­бок и здрав пе­да­го­ги­чес­ки инстинкт. Защо нап­ри­мер все­ки ден де­ца­та са би­ли зас­та­вя­ни да про­из­на­сят мо­лит­ва­та „Отче наш"? Днешните хо­ра се из­ку­ша­ват да мислят, че би­ха из­пад­на­ли в го­ля­ма досада, ако все­ки ден тряб­ва да пов­та­рят ед­ни и съ­щи думи. Да, днеш­ни­те хо­ра са прос­то дре­си­ра­ни в ед­нок­рат­но от­на­ся­не към нещата! Докато хо­ра­та от по­-с­та­ри­те вре­ме­на не са­мо че все­ки ден пов­та­ря­ха „Отче наш" и дър­жа­ха на та­зи молитва, а има­ха съ­що и навика, все­ки ден от сед­ми­ца­та да раз­каз­ват оп­ре­де­ле­ни ис­то­рии и леге- нди. Ето за­що те бя­ха хо­ра с мно­го по­-сил­на воля, от­кол­ко­то са днеш­ни­те хора, чи­ито въз­пи­та­ние е заб­ра­ви­ло ос­нов­ния факт, че во­ля­та се гра­ди чрез съз­на­тел­но пов­та­ря­ни­те пос­тъп­ки и действия. Занапред те­зи не­ща не мо­гат да бъ­дат подминавани. Защото съв­сем не е дос­та­тъч­но аб­с­т­рак­т­но­то на­ме­ре­ние да въз­пи­та­ва­ме волята. Можем без­к­рай­но да вяр­ва­ме в на­ши­те доб­ри идеи за въз­пи­та­ни­ето на во­лята, да ги при­ла­га­ме по на­й-­ос­т­ро­умен на­чин в ежед­нев­на­та прак­ти­ка и въп­ре­ки всичко, в дейс­т­ви­тел­ност да не пос­тиг­нем аб­со­лют­но нищо. Защото „проповядването" на мо­рал ра­но или къс­но прев­ръ­ща де­ца­та в слаби, нев­ро­тич­ни индивиди. След време, вът­реш­но сил­ни ста­ват оне­зи деца, на ко­ито казваме: „Ти днес ще нап­ра­виш това, ти ще нап­ра­виш онова, а вие два­ма­та ут­ре ще из­вър­ши­те същото!" И де­ца­та се под­чи­ня­ват по си­ла­та на авторитета, за­що­то те доб­ре разбират, че в учи­ли­ще­то тряб­ва да има един, кой­то за- повядва.

Следователно, ако на вся­ко де­те ежед­нев­но се оп­ре­де­ля как­ва ра­бо­та има да свър­ши - и то, при въз­мож­ност - през ця­ла­та учеб­на година, то­ва не­съм­не­но ще ук­ре­пи не­го­ва­та воля. От дру­га страна, по то­зи на­чин въз­ник­ват но­ви кон­так­ти меж­ду учениците, ко­ито - пов­та­ряй­ки ед­ни и съ­щи об­щи дейс­т­вия - вза­им­но ук­реп­ват сво­ята воля.
Но за­що и ху­до­жес­т­ве­но­то твор­чес­т­во съ­що се от­ра­зя­ва при въз­пи­та­ни­ето на волята? Защото, на­й-­об­що казано, в ху­до­жес­т­ве­но­то твор­чес­т­во съ­що има еле­мен­ти на повторение, и - на вто­ро мяс­то - за­що­то ес­те­ти­чес­ка­та нас­ла­да от ху­до­жес­т­ве­но­то про­из­ве­де­ние въз­ник­ва все­ки път, ко­га­то се сре­ща­ме с него, или с дру­ги ду­ми - тя съ­що се повтаря! Да, ху­до­жес­т­ве­но­то про­из­ве­де­ние трог­ва чо­ве­ка не са­мо пър­вия път; то му дос­та­вя ра­дост все­ки път. Ето за­що на­ши­те пе­да­го­ги­чес­ки за­да­чи са в тяс­на връз­ка с ху­до­жес­т­ве­ния елемент.