Литература за 11 клас Забележка: Включени са всички произведения от задължителната програма за дзи

Творчество 

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“,„Андрешко“, „Пролетна измама“. Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника "Пижо и Пендо" (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот. С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител; „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

В повестта „Гераците“ (1911) — едно от най-значителните произведения в българската литература — Елин Пелин описва с голяма художествена сила разложението на патриархалната селска задруга и на патриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения. Писателят съчувства на стария Герак, който, стъписан пред индивидуализма и егоизма, недоумява защо любовта бяга от хорските сърца и защо хората не са вече братя помежду си. Патриархалната етичност и човещина са заместени от вълчи нрави, морално падение и безогледна алчност. Старите форми на живот в село умират, създават се нови социални групи, нови социални образи. С голямо проникновение авторът проследява отраженията на социалните явления в душите на хората. Във втората си повест „Земя“ (1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека, осакатява го нравствено.

Статуя на Ян Бибиян и дяволчето Фют в София, скулптор Николай Зиков

По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника „Китка за юнака“ (1917). През 1928 издава сборника „Черни рози“ — стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той“ (1936) — злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици - изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) — цикъл философски разкази и притчи — формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.

През 20-те и 30-те г. Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927),„Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.

Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика. Други псевдоними, които е използвал са: Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина,Бокич,Слова и др.
Елин Пелин
Чорба ор греховете на отец Никодим
Днешният ден, макар и обикновен делничен ден, беше великолепен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата. Нещо смирено имаше в походката на черния котарак, който замислено мина през двора и бавно се качи на чардака.

Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя хубав ден. Пред нас далеко долу се разстилаше зелената равнина на полето, заградено със синкавите силуети на планината и на нейните верижни гористи разклонения, които смирено бяха възправили обли върхове към небето, сякаш се молеха.

Отец Сисой, облегнат на пейката, бавно и спокойно местеше с хубавите си пълни ръце зърната на кехлибарената си броеница и унесено мълчеше.

През двора премина, запасан с бяла престилка и със съдове в ръка, глуховатият магер.

Отец Сисой му кимна с ръка.

— Готово ли е, готово ли е? — викна му високо и отчетливо той, извади от джебчето на кадифения си колан часовника и го погледна.

— А-а — ще бъде — отговори магерът, направи знак с ръка да имаме търпение и като не дочака друг въпрос, тръгна към магерицата.

Усмивка, сияеща от доброта, озари лицето на отец Сисой.

— Знаеш ли какво ще ядем? — обърна се към мене той.

— Пак някоя съблазън си приготвил, отче — рекох аз, като посочих с очи шишето вино, което се изстудяваше в коритото на чешмата.

Това шише, когато стоеше там, всякога предвещаваше нещо по-особено за обяд. Гювеч, някоя люта овнешка яхния, печено пиле или шишкебап.

— Не — каза отец Сисой, като положи ръце на масата. — Днес ще ядем нещо просто само по себе си, но пълно със значение. Днес ще те гостя с чорба от греховете на отец Никодим.

Погледнах го учудено и похвално за хубавата шега.

— Не се шегувам, любезни — каза отец Сисой и наведе умислено глава. — Казавм самата истина — днес ще ядем чорба от греховете на отец Никодим. Ето, година вече става, откак, царство му небесно, почива бедният там в манастирските гробища под дюлата, която сам бе садил и отгледал. Скромността му в живота спомогна скоро да се забрави името на тоя добър човек, чиято душа е живяла в страх пред бога и в стремление за райските блага, като се е бъхтала в безпокойствие.

Заварих го тук година преди смъртта му, остарял, но запазен, здрав и як. Като че ли сега виждам да минава през двора неговата едра, висока, права, широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, ако не се понаведе. Той вървеше тежко, бавно и важно като патриарх. В неговите широки кръгли очи, над които се надвесваха като лозници гъсти вежди, имаше загадъчен, странен и чуден поглед, който не отговаряше на силата, що излъчваше неговата осанка. Сутрин, когато излизаше от сянката на своята килия и спираше пред черковната врата да се прекръсти, по широките му плещи, върху които се опъваше обезцветеното му старо расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина. И мене, боже, прости ме, всякога ми се струваше, че на тоя човек не подобава да се моли, защото изглеждаше по-силен от всички грехове, срещу които не трябваше да вдига пръсти, събрани за кръстене, а сключени в юмрук.

Отец Никодим живееше самотен в малката си стаичка и не пожела да общува с мене. Хранеше се сам, редовен и точен бе на всички служби, на утринните и вечерните. С любов и старания той отглеждаше цветята в градината и особено обичаше белите рози, от които тук е насадил различни видове. През хубавите майски утрини, когато тия рози нацъфтяваха и дворът сякаш се изпълваше с малки бели ангелчета, отец Никодим слизаше между тях, дълго се разхождаше, миришеше ги и откъсваше само една. Интересно бе, че тая роза всякога намираха оставена на пейката зад манастирската ограда, гдето се простира най-хубавата ливада. Днес вече знам, че тая странност не е била без значение, макар и да е забулена в тайна.

През хубавите пролетни и летни дни отец Никодим повечето време прекарваше с въдица покрай реката. Това беше неговата страст. И аз не вярвам да има по-голям ловец на пъстърва риба. Той скиташе из сенчестия дол покрай реката, провираше се из гъстака, който покрива бреговете й, катереше се по големите обли камъни, зеленясали от векове, и не знаеше умора. В такива дни той пропущаше вечернята. Но много хора са го виждали, че като чуе камбаната, оставя въдицата, изправя се и се кръсти, докато звънът заглъхне.

Отец Никодим бе дошъл в манастира още младеж, на двадесетгодишна възраст, и си е бил все такъв чудак. Много пъти са му предлагали да стане игумен, но той смирено е отказвал.

Сега той почива успокоен под своята дюла, която е навела над него кичестия си храст, отрупан с млад и зелен още плод. А ние ще ядем чорба от неговите грехове.

Отец Сисой се усмихна мъдро, повдигна ръце, за да се дръпнат дългите ръкави на расото му, и продължи:

— Вчера в дъното на едно скрито долапче в килията на отец Никодим, която сега е празна, се намери едно гърне, пълно с фасул, захлупено с молитвеника на покойния. Всяко зърно поотделно бе завито в книжка.

Върху първата бяла страница на молитвеника пише…

Отец Сисой извади от пазвата си малка, със стара подвързия книга и прочете: „За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно — черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не. За черните пред бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка.“

Отец Сисой затвори книжката, сложи я на масата и извади от джеба си една кърпа, в която бе увито нещо. Като я разви, той изтърси от нея на масата цял куп малки смачкани книжки, които се пръснаха от въздишката му.

— Това са книжките, с които бяха обвити фасулените зърна. На всяка от тях е написан греха, който отец Никодим е сторил. Прочетох ги едно по едно и виждам, че душата на бедния монах може би се е терзала напразно и че бог милостив е приемал молитвите му с блага и добродушна усмивка. Нека прочетем някои:

„Спомних си за светския живот и за младостта си. Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи“ — черно зърно.

„За спомен на нейните бели рози насадих в градината три“ — черно зърно.

„Върху пейката на ливадата зад манастира оставям всеки ден всеки ден по една бяла роза за тоя, който я намери. Нека й се радва една непозната душа, както се е радвала някога тя“ — бяло зърно.

„Една мисъл не ми дава мира — защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?“ — бяло зърно.

„Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?“ — бяло зърно.

„Мисля и не знам кое е върховното в човека — душата или тялото. Не са ли те всъщност неразделни и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?“ — бяло зърно.

И тъй, във всички написани книжки, пущани в гърнето, бяха отбелязани не сторени грехове, а спомени от младини, мисли, които са раждали съмнения, и съмнения, които са мъчили душата на покойния отец Никодим.

Като прочете книжките, отец Сисой ги прибра грижливо, уви ги в кърпата си, турна ги в джеба и като ме погледна въпросително, каза:

— Какво нещо е човек!

— Черно зърно — отговорих аз.

— И черно, и бяло — усмихна се отец Сисой.

В това време магерът почна да нарежда масата, защото беше вече обед, и донесе една голяма паница с димяща и ароматна чорба от фасул, която бе прошарена от бели и черни зърна.

— Ето, тая чорба е от греховете на отец Никодим. А пък виното, което се изстудява там, рекох да пием за бог да прости на добрия монах — каза отец Сисой и ме покани да обядваме.

Над селото и навред по околията се бе застояла страшна суша, която изпогори всичко, изпосуши кладенци и извори, измори добитъка за вода. Животворящата и бъблива селска речица, която извира изпод големите каменни чуки над сами селото, от ден на ден почна чувствително да намалява и да съхне. Като че някоя триглава хала смучеше хладните и бистрите и струи, които почнаха немощно да се цедят от извора и жадно да се поглъщат от запалената земя. По коритото надолу шаварът и тревата пожълтяха и се сплазиха, като очукани от град. Всякога влажните й брегове сега се напукаха.

И един ден живото и весело кречетене на толкова си воденици, което пълнеше дола с шумно и радостно ехо — замлъкна.

Разтъжи се угрижено селяшкото сърце. Уплаши го това онемяване на водениците, чиито тежки, доскоро бръмчащи камъни не можеха вече да стрият на брашно сухото житно зърно.

Замлъкна и воденицата на Лазар Дъбака, която приветливо показваше керемидения си покрив между зеленината на четири шумнати ореха в дола. Дивота и мълчание зацарува наоколо и изпълни с нерадостни мисли сърцето на всякога веселия Дъбак.

— Дядо Корчане — говореше той на съседа си воденичар, — нашите момичета зле са се умълчали, не пеят вече. Какво ще правим, а?

И единият ъгъл на устата му се свиваше в слаба, повече закачлива, отколкото дяволита усмивка.

— А? Какво каеш, Дъбак? — запитваше високо глухият дядо Корчан, който по риза и разгърден до пояса, дялкаше нещо под ореха.

— Думам, че моето момиче и твоята бабичка се не надпяват гече, бяла главо! Какво ще правим? — викаше силно Дъбакът.

— Търпеж, търпеж му е майката, Дъбак! Ти се не ядосвай, че ще остарееш — отговаряше дядо Корчан.

Той беше седемдесетгодишен, як и здрав старчуга, с прошарена коса, с изразително, широко, червендалесто лице на горянин, което предразполагаше с добротата си. Шеговит и малко глух и малко куц, вечно с лула в устата си и с хрипкаво пищене в разкопчаните ги гърди, той не беше като всички. Живееше на воденицата, пред която цял ден дялкаше нещо, тананикаше и пушеше със загорялата си лула. Бабичката му отдавна беше умряла. Умряла бе и единствената му дъщеря, женена в друго село и нейният мъж бе умрял. При стареца бе останала само Христина, хубавата му внучка. С Дъбака, който се отличаваше от него по това, че бе млад, и по това, че бе ерген, дядо Корчан бе свързал едно странно приятелство, спокойно, неразделно и безкрайно весело.

Дъбакът беше русолик левент, с обичливо лице, на което придаваха особена хубост големите му сини очи.

Той бе ерген и като че не мислеше да се жени. В село човек прехвърли ли тридесет лазарника, мъчно може да се ожени. На времето си, впрочем, той хубавичко беше се налудувал и бе спечелил завидна слава на немирен халосник и на неподражаем хороигрец. Но след десетгодишно скитане с дюлгери по Влашко, дето бе спечелил и парици, той се върна вече хрисим и кротък, поправи воденицата, едничко наследство, останало от баща му, и заживя повече около нея.

Тук се сприятели и с глухия си съсед дядо Корчан. Те и двамата имаха похватни майсторски ръце и по цял ден наплатисваха колелетата на припек между двете воденици и се шегуваха.

Изобретателният ум на Дъбака понякога скрояваше някакви странни планове, които воденичарската глава на дядо Корчан всякога одобряваше, а неуморните ръце идеха на помощ. Почваше се усилна работа. Трионът, теслата, длетото, брадвата не си почиваха по цели дни. Но когато работата свършваше до половина — те я зарязваха.

Така веднъж те почнаха да правят тепавица. Дъбакът накупи материал, а Корчан възпретна ръце да работи. Цяла седмица неуморно чукаха. И когато вече четири дирека оформиха скелета на зданието, глухият воденичар отстъпи няколко крачки, поусмихна се н рече:

— Защо ли си губим времето бе, Дъбак? Тепавици има триста и петдесет!

— Мълчи бе, дядо Корчане, ла не чуе дяволът!

— Това — дарак да го направим, знам, че ще има полза, а тепавица…

— Имаш право, дядо Корчане!

И незавършеният скелет на тепавицата цял месец стоя непокрит на дъждовете, докато Дъбакът и Корчан кроеха план за дарак, ала и от него нищо не излезе.

Сега, когато рекичката пресъхна и водениците им занемяха, двамата съседи доста се угрижиха.

— Лошо стана, дядо Корчане, лошо!

— Лошо, Дъбак, лошо! И както крякат жабите, тая суша няма да има край. Па и народът, по какъвто път е тръгнал, тя няма да бъде последна. Ни бога зачитат, ни от дявола се боят. Ще запустеят воденичките ни, Дъбак!

— Ще направим ветрени бе, дядо Корчане — засмя се Дъбакът.

Старият воденичар се замисли.

Тая шега породи в главата на Дъбака мисълта за ветрена мелница и планът и зарасте в ума му.

— Това не е невъзможно — смяташе си той. — Ветровитият баир над селото е само за тая работа. Една ветрена мелница би работила там не само когато има суша.

И Дъбакът откри това на Корчан. Той се засмя:

— Бре, момче — каже, — тепавицата и даракът не са те научили на ум и разум!

— Защо? Не може ли? На баира винаги има вятър, па е и край селото. Материалът, готвен за тепавицата и дарака, ще влезе в работа всичкият. Още пет-шест греди ще трябват. А на ветрените мелници майсторията им знам. Само труд иска.

— Трудът от мене, вятърът от тебе — пошегува се дядо Корчан.

А когато Дъбакът дълго и широко му изложи плана и сметките си, старецът одобри и се увлече.

И наскоро няколко коли изкараха материала за сградата на високия ветровит баир над селото. На другия ден там се изправи висок дирек с кръст и венец на върха, а около него двамата воденичари зазидаха яката каменна основа на славното здание.

— Не им стигна тепавица и дарак, ами сега и ветрена мелница — говореха на присмех селяните, като гледаха ветреното начинание на Дъбака, и любопитно почнаха ла се трупат на баирчето.

— Не за една, за две мелници има вятър в главите им — шегуваха се други.

Но работниците нехаеха от това. Зданието от ден на ден растеше и след две седмици високо се оформи дървеният му скелет.

Дъбакът и Корчан, въпреки общото мнение, че скоро ще подмахнат тая ветрена работа, се работеха и работеха. В село по цял ден се чуваха ударите на острите им брадви и ясният чукот на теслите им. Всецяло предадени на мисълта за това велико творение, те не жалеха труд, не сещаха умора, не правеха почивка. От сутрин до вечер през дългите летни дни под палещите лъчи на слънцето, което сушеше потта на лицата им, те, съблечени по риза, не хвърляха сечивата из ръцете си, а се работеха. Увлечени, те даже не си проговаряха. Само Корчан понякога речеше:

— Дъбак, струва ми се, че и тоя труд ще отиде напразно — щом я направим, ще завали! Тогава нашите момичета ще запеят и ние ще оставим тая кукумявкарница.

— Чукай, чукай, Корчан! Да я свършим, па каквото ще да става — отговаряше Дъбакът и мяташе към стареца поглед, пълен със сила и надежда.

— Ех, аз, дъртото магаре, защо по твоя ум вървя отговаряше усмихнато глухият и като дялкаше, затананикваше тихо по такта на теслата.

И аз дър-то-то ма-га-ре,

за-що по тво-я ум де-тин-ски хо-дя!

А понякога, като се вгледваше скришом в прежуреното лице на Дъбака, речеше му благо:

— Лазаре бе, ти трябва да се ожениш. Ветрените мелници хабят младостта!

Дъбакът го поглеждаше с големите си сини очи и почваше от все сърце да се смее.

Ветрената мелница от ден на ден се по-лично оформяваше тънката си висока снага. И от село се виждаше как двамата майстори ту слизаха, ту се качваха по непокрития й покрив.

Веднъж Дъбакът съобщи, че от високите й криле дядо Корчан съгледал далече зад Витоша бяло облаче. Тая радостна вест бързо-бързо се разнесе от кръчмите по къщите, а оттам чак до морните работници в полето. Те мигом напуснаха работата си и се стекоха в село да посрещнат толкова очакваното събитие. Краят на страшната суша, която изпогори всичко, вече настъпваше. Черковната камбана удари като в празник. Напети момичета заиграха „вай дудул“ и по улиците на селото се разнесе скокливата им песен:

Емнаха се смехове и викот, вдигна се весела олелия. За наказаните селяни настана празник. С тъпани и гайди момичетата изведоха „вай дудула“ чак до баирчето при ветрената мелница, от върха на която се съобщи радостната вест, и завиха лудо хоро по изсъхналата трева. Мъжете излязоха с бъклици, като на сватба. Всички погледи бяха устремени към запад. Там едно бяло облаче бе се избързало над Витоша, а след него изскачаха, едно след друго, други по-малки и разпокъсани. Към тях откъде Стара планина бе се устремило друго и като първото водеше след себе си още — малки, дрипави, разпокъсани, които ту се пилееха и чезнеха, ту се събираха и образуваха по-големи, черни като орли облаци. А далече в синевината се подемаха като малки пушеци други, растяха, умножаваха се и бързо се носеха насам.

— Ще вали, ще вали! — чуваха се радостни възклицания и лицата на селяните светеха от радост, загрижените им сърца се поотпуснаха.

Дъбакът и Корчан невъзмутимо си работеха на покрива.

Христина, пъргавата осемнадесетгодишна внучка на дядо Корчан, полази по високата стълба и се качи на върха под самите криле на мелницата, па глезено запя:

— Дядо, гледай де съм!

— Слизай мари, лудетино, ще се утрепеш — викна дядо й.

— Аз се държа, държа — извика весело Христина и се изправи на самия връх. После протегна като гургуличка бялата си шийка, надникна от стряхата надолу и плесна с ръце.

— Колко е високооо!

— Момиченце, не си играй, да те не видим долу — рече Лазар на веселата девойка, чийто движения той следеше изпод вежди.

Тя се обърна и закачливо му се оплези. После дръпна теслата из ръцете му и зачопка по гредите.

— Момиче, мирувай! — рече Дъбакът.

— Как! — отговори му тя. — И аз мога да правя ветрени мелници като вас.

После се обърна към глухия си дяда и му извика:

— Ей, дядо, и аз съм майстор като тебе!

— Ба, Дъбакът е по майстор — обади се шеговито някой отдолу.

— Ей детенце, дай ми теслата, не бави ме — рече уж сърдито Лазар. Тая игра му се хареса.

Христина му се оплези. Ясните й небесни очи се спряха по-дълго върху него. Русото й пълно, продълговато, хубаво лице хвърляше радостна заря, която падаше чак в сърцето на стария ерген.

— Ще кажа на дяда ти — рече й шеговито гой.

— Кажи му — оплези се пак тя, като продължаваше да чопка и да чука по гредите.

Дъбакът викна засмяно към глухия старец, който бе унесен в работа.

— Старче, я попитай твоята унука, какво търси тука?

— Каквото търси, ще намери.

Момите и момците, които ги гледаха отдолу, се изсмяха. Някой от тях извика шеговито:

— Дъбак, не закачай момичето!

Христина му помери с теслата отгоре, уж да я хвърли, и глезено се засмя. Онзи отдолу пак извика:

— Ба, ти се шегуваш, ама Дъбакът се не шегува.

Всички се изсмяха. Дъбакът се позасрами, ала очите му с друг вид любопитство забягаха по високата и стройна фигура на момичето, по гъвкавите му ръце, широки, равни рамене и по леко вълнуващите се бели кенарени нагръдки.

„Каква е дива кокошчица!“ — помисли си той.

Разпокъсаните облачета полека-лека растяха и обгръщаха хоризонта. Около мелницата се завъртя весело хоро. Христина бързо като котка се спусна по стълбите надолу, без ла остави теслата на Дъбака.

— Ей, момиченце, не си играй! Остави ми теслата!

— Ела си я вземи! — извика му тя отдолу и се улови на хорото.

Дъбакът слезе и се спря да погледа. Христина играеше лудо, като че ли на шега, и насмешливо поглеждаше младия воденичар. После тя отведнъж се пусна от хорото, затича се с подпряна на хълбок лява ръка, с размахана кърпа в дясната и като спря пред гайдаря, изкомандува му:

— Ръченица!

Гайдарят мигом я засече. Христина понаведе гиздаво, глава, трепна с цялата си снага, размаха високо кърпата, пристъпи кротко веднъж напред, веднъж назад, подскокна леко и заигра, сякаш се сля с живите трептения на чудните звукове.

Хората се натрупаха да гледат.

Свирнята бе изкусна. Под пръстите на гайдаря изскачаха весели и игриви звукове и така трептяха, така лудешки се слагаха и вдигаха, щото човеку се разиграваха дрехите на гърба и сърцето биеше, готово да се понесе като откъснат лист във вихъра на тая шеметна свирня.

И славният някогашен игралец Дъбакът не можа да се стърпи. Дъхът му се спря, сърцето заби и той, забравен, изскочи срещу Христина и мълчешком, блед като платно, заигра.

Вик от възхищение се изтръгна ог стотици гърди, стотици очи заследиха двамата играчи. Дядо Корчан слезе от покрива на мелницата да гледа от по-близо и очите му светнаха от удоволствие.

Дъбакът сякаш не стъпеше на земята. С наведена глава, без да погледне наоколо, той се носеше като вихрушка и правеше неподражаеми движения с краката.

Ала след малко той се спря, като че ли от някоя внезапна мисъл.

Христина застана пред него и му рече:

— Ще те надиграя!

— 0, о, да има да вземаш! — обади се някой от гледачите.

— Ще го надиграя!

— Може! — рече Дъбакът, уверен, че тя не може.

— Ще те надиграя — тупна с крак Христина. Тя бе прочута игралица и се надяваше на себе си, ала не знаеше какво може Дъбакът.

— Ще те надиграя — повтори гордо и предизвикателно тя.

— Не можеш — рече Дъбакът с поглед, който говореше за наивността й.

— 0, о, не мога!

Разбира се, че не можеш.

— Не мога ли? Добре! Ха да се обзалагаме! Искаш ли?

Дъбакът се засмя.

— Искаш ли да се обзалагаме? — рече пак Христина.

— Добре, да се обзалагаме — каза решително Дъбакът и като извади из кесията си алена копринена връв с няколко жълтици по нея, настави:

— Ако ме надиграеш, просто да ти са!

— Ще ли да си стоиш на думата? — извика разпалено и сериозно Христина.

— Това е облог — ще стоя! Ти що даваш?

— Ха сега де! — обади се някой от навалицата. Избухна смях.

Дядо Корчан цял сияеше от радост.

— Де да видим какво ще стане! — рече той и се обърна към Лазар:

— Дъбак, ще те надсмете моята унука!

— А? Ти що залагаш? — повтори настоятелно Дъбакът.

Всички чакаха, че дяволитата Христина се шегува и ще се откаже, но тя стоеше горда и права. В очите й се четеше решителност. Лицето й изпървом побледня, после пламна в огън. Тя засрамено наведе глава и прехапа устни й като погледна в очите Дъбака, който упорито я гледаше, рече твърдо:

— Ако ме надиграеш, ще ти пристана!

Погледът на Дъбака се запали срещу нейния.

— Добре — рече с усмивка той, — ще стоиш ли на думата си?

— Убий ме, ако те излъжа! — отговори Христина.

Очите на двамата светнаха. Навалицата загърмя от радост и висок смях. Лицето на дядо Корчан сияеше. Искаше му се да погали немирната си внучка.

Гайдата писна. Навалицата притаи дъх.

Играчите застанаха един срещу други и едновременно почнаха.

Дъбакът чевръсто застъпя срещу Христина. Тя се затича леко на пръсти и го замина. Двамата се изгледаха от глава до крака, като че искаха да покажат надмощието си един пред друг, и заиграха един срещу други. Христина размаха с кърпата, изви като лебед бялата си шийка и леко се понесе във вихъра на веселата свирня. Лицето й пламна, унесено се полусклопиха босилковите й клепки, завълнуваха се облите й гърди.

Дъбакът пък съвсем беше се забравил. С ръце, нехайно кръстосани отдире, той подскачаше като елен, заставаше с чудни движения срещу противницата си и заситняше, та сякаш се поколваше на едно място. После, като отърсваше глава да окапе едрата пот, която обливаше лицето му, той правеше движение, като че ще скочи назад. Христина, която дебнеше всяка негова стъпка, излеко и на пръсти политаше към него, но той подскачаше напред и тя неволно се намереше толкова близко до него, че усещаше дъха му и топлината от пламналото му мъжко лице. Той полека-лека се отдалечаваше и неусетно я увличаше по себе си, като че се шегуваше. Едно надмощие, едно мъжко надмощие личеше във всяко негово движение и Христина неволно падаше под силата му. Унесена, тя се мъчеше да победи, но след едночасова борба спря отмаляла и запъхтяла. И като отри потта от лицето си, едвам продума от умора:

— Не мога вече… Надигра ме!

И един страшен срам щеше да я разплаче.

— Надигра ме, признавам — повтори като на себе си тя.

Гайдарят престана да свири.

Дъбакът направи последен скок и също запъхтян и уморен, спря. В навалицата избухна весел смях. Стотина гърди си отдъхнаха, стотина премрежени от гледане очи се изясниха. Другарките на Христина почнаха да я подкачат.

Дядо Корчан стоеше усмихнат.

Дъбакът изтриваше потта от лицето си.

— Е, надигра ме — признавам! — рече засрамено противницата му и скри лицето си в ръце.

Навалицата отново весело зашумя.

— Облога, облога да се изпълни! — завикаха някои и почнаха да подкачат Христина.

Тя дигна глава и почти през сълзи отговори:

— Що? Аз стоя на думата си!

Шумът утихна. Тия думи бяха толкова смели!

— Да, аз стоя на думата си! — повтори твърдо тя, като се обърна към Лазар Дъбака.

— Истина ли? — поиска повторно да чуе той.

— Истина! — рече твърдо тя.

Дъбакът пристъпи при нея и пред всички завърза златния наниз на шията и.

— Тогава да те заведа у дома.

— Заведи ме! — рече тя, като го улови за ръката.

Лазар се усмихна и я поведе надолу към селото.

Навалицата зашумя весело по тях и ги последва.

Ей, Дъбак, ами ветрената мелница? — викна дядо Корчан след тях.

— Аз си намерих друга! — отговори весело Дъбакът.

Глухият старец се засмя така сърдечно, че лулата падна от устата му.