Пурпурна есен – I част

Есента вече бе разпиляла огнените си бои из северните гори на Даная и под ласката на залязващото слънце, короните на дърветата сякаш пламтяха. Лека полека песента на птиците започна да заглъхва под тежестта на падащия мрак и само вятърът продължи да шепнеше игриво между умиращите листа. Ярки звезди се пръснаха из тъмносините дълбини на небето, а сред тях спокойно и властно се понесе светлият профил на Луна.

Америл лежеше на изсъхналата трева до напаления огън и се забавляваше мързеливо с тънките лунни лъчи, които пронизваха короната на един стар дъб. От време на време накланяше внимателно полупълна бутилка към устните си и с наслада отпиваше от тъмното вино – подарък от собственика на “Златната порта”, където бе прекарал последните няколко дни. Лунел бе измъкнала желаната информация от него и бе изчезнала с неясното обещание да се завърне на следващия ден, но дългите часове преливаха в дни, а от нея нямаше и следа. “Сякаш можех да очаквам нещо друго”, промърмори саркастично Америл и отново захапа гърлото на бутилката. Ароматното вино се разля в устатата му и той притвори очи доволно. Тънка пурпурна струйка плъзна по лицето му и той я обърса небрежно с ръка. Виното сякаш му се услаждаше все повече. Усещаше богатият му вкус и омайващата му сила все по–силно. Потънал в тъмнината зад спуснатите му клепачи, отпуснат в меката прегръдка на земята под себе си, той се унасяше блажено в тайно прокрадналите се край него аромати на билки и златен мед, смесени с богатия вкус на виното.

– Напуснал си страноприемницата, Амо – гласът й го стресна. Отвори бавно очи, надигна глава и се подпря на лакти.

– Нима мога да устоя на такава ясна вечер – усмихна се той на Лунел, докато приглаждаше небрежно с пръсти разрошените си черни коси. – Забави се, Лул. – добави недоволно той.

Тя седна срещу него и меката светлина на огъня, пламтящ буйно между тях, погали бледото й лице.

– Има ли още вино – попита тихо тя и надзърна иззад огъня към захвърлените встрани наметало и торба. Америл изгледа втренчено за миг детински търсещите й очи и избухна в силен смях. Тя се стресна и го изгледа укорително, след което се изправи енергично, приклекна до вързопа и го претършува. Измъкна доволно едната от двете останали бутилки с вино и му я подаде да я отвори.

– А вълшебната думичка? – подразни я той, докато измъкваше тапата от тясното гърло.

– Искам – отвърна звънко Лунел и се засмя, грабвайки отворената бутилка от ръцете му. Върна се обратно на мястото си от другата страна на огъня и също се излегна по гръб. Прегърна нежно бутилката от лявата си страна, вдигна плавно дясната ръка нагоре и примижавайки започна да свързва с показалец звездите в странни нови съзвездия. Ефирни сребристи фигурки проблясваха над нея и бавно се стопяваха след секунди в разсеяната тъмнина.

– Какво стана в Бодар? – попита Америл докато съсредоточено наблюдаваше как една пеперуда със седефени криле изпърха и се загуби из пурпурните езици на огъня. Лунел прекъсна за миг заниманието си, улови бутилката с две ръце и внимателно отпи.

– Какво те вълнува теб това? – отвърна тя след малко и продължи унесено творческото си занимание.

– Видя ли неанеца? – настоя Америл и се изправи.

Лунел стисна раздразнено устни. Тънките й пръсти сграбчиха рязко една призрачна корона и я разпиляха в сребърна мъгла. Момичето седна и се втренчи с празен поглед в огъня. Метна една съчка в него и облак от искри се пръсна наоколо с тихо пращене. Можеше да усети как гневът на Америл се разраства с всеки изминал миг мълчание, но не можеше да се накара да промълви и дума. Дните в Бодар я бяха объркали и уморили. Противоречиви емоции мачкаха съзнанието й в развълнуваните си обятия и накрая я оставиха безчувствена и сега гневът на Америл й изглеждаше досаден и дребнав, така че тя продължаваше с упорита разсеяност да пренебрегва въпросите му. Внезапно усети как ръцете му я хващат за раменете, изправят я и пред безучастния я поглед изплува раздразнената му физиономия.

– Видях го – отвърна бавно тя, забивайки нокти в ръцете му. Америл я пусна, но изпитателният му поглед продължи да дълбае в черните й зеници. Тя сведе глава и лъскавите й черни коси се спуснаха край лицето й.

– И? – подкани я той.

– Аз го заплаших... – провлачи уморено тя, завъртайки съсредоточено кичур коса между пръстите си, – той ме заплаши... и накрая се разбрахме.

Америл протегна ръка към брадичката й и внимателно повдигна лицето й нагоре.

– Какво се разбрахте, Лул? – въздухът около селенита нежно–заплашително започна да сияе.

– Какво те интересува пък теб? – тросна се Лунел. Раздразнението надигна заспалото си лице и прогони покоя, временно уталожил тревогите й. Искаше да накара Америл да спре с безсмислените си въпроси и да й даде време да помисли на спокойствие. – Ще му дам каквото иска, та да миряса.

– Говориш за камъка на Кейдж? – напрежението в гласа на Америл ставаше все по–явно. Лунел го изгледа объркано и спонечи да се отдръпне от него, но той улови здраво китките на ръцете й и я задържа.

–Това не е твоя работа – сопна се тя и се опита да го ритне по глезена. – Веднага ме пусни!

Успя да се отскубне от ръцете му, оставяйки три дълги пурпурни дъги по кожата му, и се дръпна рязко назад. Погледна сърдито изпод вежди към Америл и вдигна предупредително пръст.

– Не се самозабравяй, Амо! Няма да ти позволя да ми се месиш. – Отметна коси назад и вирна брадичка. – И изобщо нямам повече работа тук.

Нежни лунни лъчи плъзнаха към нея е ласкаво я прегърнаха.

– Лул, няма да ти позволя да направиш това – в леденият глас на Америл прозвуча явна заплаха. Лицето му засия и силни сребърни течения се завихриха около него. Лунел го изгледа презрително, тръсна небрежно глава и се засмя.

– И как точно ще ме спреш, Амо?

Сребърната стрела излетя безшумно от ръката му и прониза гърдите й, преди да се стопи в тъмнината. Лунел полетя назад и падна тежко на тревата. Пред широко отворените й изненадани очи звездите високо над нея потрепнаха и се плъзнаха, оставяйки спираловидни огнени дири след себе си, сякаш повлечени от мощен водовъртеж, в чийто център се усмихваше ярката луна. Времето мълчаливо стихна. Ръждива сянка плъзна като було върху лицето на месечината и към девойката се изсипаха преплетени студени потоци в бели и кърваво червени лъчи. Болката, започнала да прогаря гърдите й, бе удавена в ледените прегръдки на лунната сила. Надигна глава и погледна към Америл, който наблюдаваше удивено оживялата лунна пътека. Усетил, че тя има възможност да избяга, той се опита да я задържи на мястото й, впримчена в смазващата неподвижност на спрялото време, но в този миг тя го блъсна с цялата мощ на прелялата се в нея лунна сила. Кристалният бент на времето избухна в ослепителна светлина и наоколо стана светло като ден. Сякаш стотици остри ледени късчета се забиха едновременно в съзнанието на Америл. Миг преди тъмнината да го обгърне и милостиво да го отърве от изгарящата болка, той видя как Лунел се стопява в прегръдката на лунните лъчи.

* * *

Полунощ отмина, а улиците на Бодар бяха все така изпълнени с весели, пъстроцветни тълпи от хора, които празнуваха сватбата на Данайската кралица. Огньове разпръскваха топлата си светлина, а лекият вятър откъм езерото разнасяше ароматите на печени меса и сладкиши. От време на време развеселеният глас на някой ентусиазиран певец пронизваше грубо веселата музиката и внасяше някоя и друга фалшива нота за разнообразие, което обикновено бе последвано от мощен смях.

Данил отвърна усмихнатия си поглед от наквасено–развеселената групичка, минаваща под прозорците на страноприемницата, и умислено изгледа небето. Няколко рехави облака се бяха появили откъм юг, но той се надяваше, че те няма да попречат на Мела да се появи тази вечер. Не бе виждал спокойната селенитка откакто я бе посетил в дома й и се надяваше, че тази вечер тя е усетила повика му и ще се отзове.

Отдръпна се от прозореца и се седна тежко на леглото. Стаята в страноприемницата беше уютна, за разлика от повечето безлични стаи, в които бе отсядал досега. Замисленият му поглед се плъзна към масата до прозореца – върху тъмния плот се открояваше белотата на страниците на разтворена книга, а черна кожена отметка лежеше небрежно по средата. Две писма бяха прилежно подредени в единия край на масата и на бледата светлина, струяща през прозореца, се забелязваше, че печатите им бяха недокоснати.

Леглото леко изскърца, когато Данил се отпусна по гръб. Времето тихо пробягваше край него и той все по–силно усещаше омайния зов на Луната, надникнала през светлите завеси на прозореца. Внезапно го връхлетя силна необяснима тревога. Нещо не беше наред. Той се изправи рязко и доближи до прозореца. Лицето на месечината бе загубило спокойната си белота и сега кървава сянка бе легнала върху него. Извърна се и започна да крачи нервно из стаята си. Не за пръв път виждаше луната да кърви и рядко придаваше някакво злокобно значение на това. Но сега, сякаш ранената й светлина стигаше до него и всяваше смут в мислите му. Приспани страхове и гняв се надигаха като мътилка в дъното на стихнало езеро, докосваха всяка една едва заздравяла рана в него и го объркваха. Лицата на мъртъвци се мярваха в мислите му – Селиал.... Анел... Мориан... имението му край морето и мирисът на смърт, завладял неговия дом.

Внезапно едно лице прониза хаотичните му мисли и той се извърна рязко към звездния отрязък небе, открояващ се между леко полюляваните от нощния вятър завеси. Данил се отдръпна бавно назад към леглото си, седна и неподвижно зачака.. Не след дълго Лунел изплува в сенките на прозореца. Лунната светлина се изливаше край нея, но оставяше лицето й в сянка. Тя остана, приседнала на перваза, опряла се на една ръка и притиснала другата към гърдите си.

– Данил – гласът й прозвуча несигурно и плахо. Той не отговори. – Данил ... – повтори потрепващият й глас. “Отново ролята на уплашеното момиченце”, усмихна се той.

– Всъщност – отбеляза хладно, докато ставаше от леглото си, – като се замисля, не съм се и надявал да се съобразиш с молбата ми, Ланис.

Тя леко потрепери, но не прекрачи в стаята. Опря гръб на рамката на прозореца и внезапен хладен полъх разпиля косите й. Тя ги събра с бавно и леко хаотично движение на ръката си и ги преметна отпред, след което извърна лице към Данил.

– Имам нужда от помощ.

“Нещо не е наред”, помисли си Данил. Беше очаквал появата й от мига, в който й каза, да не го търси. Бе разчитал на безотговорния й инат, че ще се върне при него, но нещо в картината пред очите му бе различно... погрешно. Сподави студените думи, готови от дни да я посрещнат щом се появи и вместо това се доближи разтревожен до нея. Тя не помръдваше от прозореца. Пръстите й стискаха силно парапета, а.... внезапно забеляза, че дъхът й излиза на облачета студена пара през полуотворените й устни.

– Какво се е случило, Ланис? – попита Данил, стигайки в миг до нея. Тя протегна ръка и сграбчи ръкава на ризата му.

– Кажи, че ще ми помогнеш – очите й изглеждаха огромни и неспособни да поберат преливащия от тях страх. Скреж се посипа изпод нейните пръсти, а по бялата тъкан на дрехата останаха тъмни петна. Студът, излъчващ се от тялото й, го накара да настръхне. Вдигна я на ръце и изтръпна, когато леденото й лице опря във врата му. Остави я на леглото и се обърна отново към прозореца, усетил появата на Мела.

Жената захвърли тъмното си наметало на стола до масата и доближи с бързи стъпки до Данил. Погледът й се плъзна само за миг по лицето му и веднага след това се спря на момичето. Огледа се, взе лампата, оставена до леглото и я запали.

– Винаги ли стоиш на тъмно? – промърмори тя на Данил докато се привеждаше над леглото. Прокара ръка по леденото чело на момичето, докосна окървавената й дреха и ахна.

– Какво се е случило? – попита мнително тя. Данил поклати объркано глава, опря гръб в стената и се отпусна бавно на пода.

– Дойде преди малко – каза той и извърна лице към леглото. – Дори не усетих състоянието й в началото. – зарови пръсти в косите си и извърна поглед към бледото лице на Ланис. – Можеш ли да помогнеш? – попита внезапно той.

Мела разряза дрехата на момичето и огледа внимателно раната. Прокара отново ръка по студеното лице и въздъхна уморено. Откопча бавно малка кожена чанта, окачена на широкия й колан и започна да тършува в нея.

– Раната е от лунно оръжие – съвсем чиста е – ще мине. Но лунната стихия едва не я е убила. Тук ли ще остане? – попита тя, докато умелите й ръце внимателно почистваха раната.

Данил отиде до прозореца и отправи поглед към замъка, чиито заострени кули се открояваха на фона на звездното небе.

– Всъщност изненадан съм, че е дошла тук, Мела, а не е отишла при Кейдж. – промълви той. Думите му явно достигнаха до Ланис, защото тя внезапно отвори очи и впи трескав поглед в лицето на жената край леглото.

– Искам да видя Джони – изхлипа тя. Данил се обърна рязко и отново доближи леглото.

– Ланис, какво се случи? – попита той, усмихвайки се успокоително на уплашените тъмни очи.

– Америл... – тя прехапа пребледнелите си устни. – Опита се да ме спре.

Погледът й сякаш премина през него и престана да го вижда. Девойката се обърна към Мела и й се усмихна доверчиво, преди отново да загуби съзнание.

* * *

Елиана напусна празните покои на кралицата. Беше се надявала поне тази нощ да успее да поговори с нея, но Анара отново бе предпочела обятията на Кейдж и разговорът трябваше да почака до утринта.

Стъпките на графиня Елиана бяха единственият звук в тъмния коридор и тържествената тишина им придаваше злокобност, която караше сърцето на жената да потръпва неспокойно. Потоци от лунна светлина се изливаха през прозорците, прорязваха мрака и оставаха големи светли петна по стената остреща. Елиана пресичаше дръзко пред редуващите се територии тъмнина и лунни лъчи, докато леко замайване неусетно спускаше призрачно було над мислите й.

Тъкмо когато пресичаше поредния отрязък от мрак, тя се закова на място. Сърцето й започна да бие учестено. “Джонатан”, мина светкавично предположението през ума й, но бързо го отхвърли. Вече познаваше добре силата на Кейдж, която прииждаше като спокойна приливна вълна, щом той да доближеше чувствителните сетива на жрицата.

Извърна се бавно и го видя, приседнал в обляната от лунна светлина рамка на прозореца зад нея. “Прекрасен е”, помисли си унесено и се усмихна, въпреки надигащата се в душата й тревога.

– КОЙ СИ ТИ? – попита графинята и в същия миг се ядоса на себе си. Мъжът се усмихна и лицето му сякаш стана още по–обаятелно. Тъмните му очи се спряха с интерес на лицето й.

– Красиви са дъщерите на Умбра – и времето е благосклонно към тях. А и легенди се носят за гласовете им – собственият му глас звучеше като най–вълнуващата чувствена музика, погалила слуха й. “Опомни се, Елиана”, викаше съзнанието й сякаш далече, удавено в примамливите дълбини на лунното море около нея. “Това е само илюзия на небесната сила”. Напрегна се да види отвъд омаята на лунната светлина, но очите й срещаха само прелестното излъчване на лицето му. Светла кожа контрастираше с гарвановочерните му коси, а едва наболата брада изглеждаше като драматична сянка върху добре очертаните му скули. Очите ... можеше да се загуби в черния безкрай на огромните зеници. И всичко това се преплиташе с възбудата от стаената в него магическа сила. Стъпките й неусетно я водеха към него. “Опомни се, Елиана!”, кресна почти уплашено съзнанието й и в коридора лумнаха няколко пламъка и затанцуваха из въздуха. Топлите жизнени отблясъци се вкопчиха в ледените лунни потоци. Искрите на огъня прогориха булото на лунната омая, спуснато пред очите на жрицата.

– Кой си ти, сине на луната? – попита тихо тя.

– Америл, на Вашите услуги, графиньо – разля се в студен смях гласът му. Елиана се усмихна и погали леко лицето му.

– Наистина ли? – попита закачливо тя, повдигна се на пръсти и целуна леко устните му. Америл се засмя и се отдръпна.

– Споменатите легенди твърдят, че огън тече в кръвта на дъщерите на Умбра! Но аз самият скромно предпочитам да не горя в него.

– Жалко – въздъхна с иронична престореност Елиана и приседна внимателно до него. – И на какво дължа честта за тази.... вълнуваща поява?

– Честно казано – провлече небрежно глас Америл, – надявах се да си опитомя довереницата на кралицата, но ... вие ме изненадахте с този умбрейски плам, графиньо.

Лицето на Елиана внезапно стана сериозно.

– Каква работа имате с Данайската кралица?

– Търся едно момиче – Америл разпери драматично ръце . – Не може да не сте я усетили, графиньо. Чедо на луната, като мен.

– И защо смятате, че може да я намерите при мен?

– Да я намеря? Не, аз просто искам някой да я наблюдава. Предполагах, че довереницата на Анара Бодар също би се интересувала от нея. При наличието на такова желание у Вас, за мен щеше да е детска играчка да ви поведа като пале на каишка.

– Доста смело от твоя страна да предизвикваш жрица на Умбра по този начин.

Той вирна самоуверено глава и ехидно се усмихна.

– Не ме плашиш, жено. – ръката му се плъзна по светлите коси на Елиана.

Тънка лунна нишка пропълзя като змийче в тях и се стопи в дебелия кок. Америл се усмихна самодоволно.

– Ще се радвам да се видим отново, графиньо. Съвсем скоро. – той се отдръпна и направи няколко крачки напред сред сияещия отрязък в коридора. Извърна се към Елиана, която замислено го наблюдаваше. За момент се зачуди дали да не сподели с нея плановете на Ланис да отмъкне камъка на Джони, но веднага отхвърли идеята. Преплете лунните лъчи около себе си и се поклони на Елиана. – Аз наистина, ще съм Ви благодарен, ако държите моето момиче под око, графиньо. Забъркало се е с опасни хора и не искам да пострада. А и току–виж това се отразило зле и на Вашата кралица.

След миг той изчезна. Елиана тръсна глава, прогонвайки коварните ласки на унеса и продължи забързано към стаята си.

– Искам да му дадете нов живот! – заопвядал Падишаха.

– Човешката плът е слаба господарю. – отвърнали те – Живота на хората изчезва бързо като вода в пясъка, а душите им са меки и не могат да се коват.

– Ще изпълните волята ми черни създания! – извикал той – Или ще нахраня с вас огъня на собствените ви пещи!

Две фигури се изкачиха бавно по пътеката над Абканския залив. Свечеряваше се и сега бавни нощни облаци, обагрени в червено по коремите, се носеха над тежката морска вода. Мазната светлина, която се процеждаше между наедрялите туловища на небесните великани, се спускаше на прави като копия снопове над залива, новопостоеното пристанище и дървените ребра на някакъв китообразен скелет, лежащ в прегръдките им.

– Никога не съм виждал нещо подобно! – каза синехиеца Марат и изтри избилата след изкачването пот от челото си.

Грид отмести синехиеца и застана до него.

– Да, в Синехия точно такъв кораб няма да видиш! Такава Лабрисова трирема имаха само Търговските капитани, далеч на Запад. Впрочем имаха две. Едната все пак успяхме да запалим но не и преди да разбие четири от нашите. Почти толкова добра колкото Черните Фрегати!

– Виждал съм фрегатите– каза тихо Марат – Защо не построите повече от тях?

Грид се озъби и го погледна

– Вашите дървета са здрави, обработват се лесно и са прави като краката на данайска танцьорка. Но са само обикновени дървета. Това от което са построени Черните фрегати е материал от Северна Неа, обработван с месеци от старите майстори на Падишаха. Такъв нито ти, нито аз можем да направим отново. Но от тези ще построим девет! Девет Лабрисови триреми, които да застанат до деветте Черни фрегати!

И двамата замълчаха за момент гледайки чудовищният скелет в пристанището.

– Грид, – промълви след малко синехиеца – А този дето ни посрещна оня ден…това не беше човек?

Капитана на пиратите се обърна към по–ниския мъж

– Ахасфер? Ахасфер е баскер приятелю! Ти за пръв път ли виждаш баскер? Ааа, на вашите кораби нямаше от тях!

– Баскер, – Марат опита новата дума на вкус – Те какви са?

– Какви са или какво са? Много хора се питат същото безстрашни Марат! – Грид се намръщи и откъсна един стрък пустинна пшеница с която след това почовърка между острите си зъби.

– Добри бойци са, това поне е сигурно – каза той и цъкна с език – Когато още бях с Дорон съм виждал как надупчен със стрели баскер разчисти цяла вражеска палуба. После се обърна поздрави командира си и чак тогава… – той показа с ръка как пада отсеено дърво.

– Тук ги наричат “Сеячите на Хаоса”. Глупости! Те са машини. За убиване! Нали знаеш вашите скачащи мравки в Синехия? Дори да и откъснеш всичките крачета, дори да и откъснеш тялото – челюстите продължават да хапят! Това са баскерите! Нямат това…нямат дума в черния си език които означава смърт! И нямат такава за живот! А?! Как ти се струва?! При всички положения, аз бих искал да са зад моя гръб, когато нещата станат напечени! А те ще станат синехиецо!

Грид обърна гръб на морето и се загледа към далечните пирамиди на Запад от Абкан

– Ние с тях сме нещо като братовчеди – каза тихо той и потупа червените люспи, които покриваха гърдите му. – А това което искат да събудят, по–добре да си спи под пясъка! О, приятелю пожелай си от вашите богове, да сме далеч от тук и с вятър в платната, когато това се случи!

Когато каретата напусна Бодар, над града още се стелеше рядка утринна мъгла. Бели пушеци от сънените комини подпираха тежкото есенно небе и във въздуха се усещаше първият мирис на зима.

Беше странна карета. Направена от лъскаво черно дърво с масивни високи колела, обковани в шипести метални шини.

Погледа на любопитния бодарски гражданин, пожелал да разбере, кои са пътниците на това превозно средство, биваше спрян от черни тюлени завеси, които покриваха всеки един прозорец и и предаваха леко погребален вид. Освен стария кочияш с превръзка на дясното око, каретата се съпровождаше от двадесет и шест конника, разделени на две групи, както и от две бездомни псета, събудени от тропота на конете.

Целият този кортеж бързо премина през Южната порта на града и се включи в пътя водещ към Вересея. Почти никoй не забеляза пътниците, които увеличика скоростта си и се стопиха в мразовитото есенно утро. Каретата и нейният антураж не стана обект на особено внимание по целия път до Вересея, а и след това, когато изтрополи по павираните улици на града и продължи на Юг. Единствените заинтересовани от преминаването и, бяха педесетина пътни разбойници, които след по внимателен поглед върху бъдещата си жертва и осъзнавайки кой точно преминава, дълго време стояха с нелепо спуснати лъкове, плюейки през рамо и правейки бързо–бързо знака на Халид със свити пръсти.

* * * * *