Глава на B. Delvig
Всеки, който е имал нещастието да се разхожда из пристанището на Хипопион в Синехия, когато западният вятър носи солени морски пръски над дигите, които се смесват с капките на дъжда и като ледени игли се забиват в лицето на случайния минувач, би завидил на фигурата покрита от дългопола бурка, завършваща в горния си край с дълбока качулка, крачеща в средата на улицата. Този непознат пътник, беше слязъл преди броени минути от палубата на странен кораб с черни платна, който сега закотвен стед останалите съдове в доковете на пристанището, имаше вид на закоравял разбойник, покрит с белези и татуировки, случайно попаднал на пикник организиран от халидови жреци в някоя кротка митрополия.
Ахасфер, защото това бе точно той, не беше стъпвал в Синехия досега, но общосветските принципи по които се разрастваха и застрояваха всички пристанищни градове му помагаха да се ориентира сред лабиринта от къщи и докове. Пътят му го отведе нагоре по стръмна улица водеща някъде към централната част на Хипопион. Малко преди да гостигне най–високата и част баскерът рязко сви надясно и потъна в една тясна алея, затисната между две високи сгради, на чийто фасади се поклащаха табелите “Парфюмерийна къща Уханните – Изборът на тиен’харските владетели! Anno 1414”, отляво И “Погребални услуги Солар–Ноар", отдясно.
Човекът го очакваше в малка кръгла градина, започваща в края на алеята. Беше тихо място защитено от стихиите и оградено от мокри тухлени зидове.
Непознатият се приближи и Ахасфер видя лицето му. Не беше Калитеа. Баскерът огледа покривите наоколо и сенките в дъното на градината. След това пристъпи напред и застана очи в очи с мъжа.
– Очаквах друг – каза той – Но всяко нещо си има причина а причините не ме интересуват.
– Казвам се Ефат – отвърна непознатия. Калитеа не можа да присъства на тази среща, но аз имам честта да се ползвам с доверието и. Можеш да говориш спокойно.
Ахасфер поклати глава и отново огледа покривите, а след това и мъжа. После кимна.
– Това е моето съобщение – Кардинал Антулу, изпрати посланици в Силосия носещи зловещо предложение за Великата Майка. Безумен ултиматум, обвързващ Синехия във възел от алчност и разрушение. Какво ще последва от това е лесно за предсказване. В случая, моята мисия е да предам това послание на приятелите ни в Синехия. Антулу смята, че два легиона баскери в Хипопион ще създадат по–добра атмосфера. Аз лично съм на друго мнение, но това е и причината то да остане единствено мнение. Трябва да поговоря с Калитеа незабавно. Ще я чакам в Абкан, нека да отпътува натам колкото се може по–скоро. Задават се събития, които изискват от нас да преосмислим много неща. Ще чакам.
* * *
Каяна хареса Демар, още от момента в който трите амазонки преминаха под арката на южната порта и бяха посрещнати от група забулени жени с гъвкави стройни тела и чудни рисунки по ръцете.
Хареса необикновените извити улици водещи към центъра на града, изящните сгради с непозната архитектура и парковете потънали в зеленина. Но най–много и хареса усещането, че жените са истинските господари на Демар. Силоските излъчваха едновремено женственост и власт, нещо което за нея, сигурна в собствената си власт и женственост, беше лесно и приятно да признае. Затова тя с усмивка оглеждаше екзотичните красоти на чуждия град и чакаше да достигнат мястото където Великата Майка на Силосия щеше да я приеме.
Тя внимателно погледна съпровождащите ги силоски. – “ Яздят като войни, а се обличат като безгласните жени на пустинните племена” Премина за момент през ума и. “ Но има нещо жестоко в тях” Спомни си думите с които една от сестрите и я беше изпроводила ”Те пият кръвта на чужденците, Каяна! Пази се!” Амазонката се усмихна и примижа като котка срещу слънцето “ Първо трябва да я източат”.В този момент, конят и, уплашен от нещо изцвили и рязко се изправи на задни крака. Тъмна сянка покри улицата и когато тя вдигна глава, най–голямата птица, която беше виждала през живота си, бавно прелетя, махайки с дълги бели криле. “И гълъбите им са различни “ помисли си Каяна и се засмя потупвайки коня по шията.
Въведоха я в обширна прохладна зала, застлана с тежки килими в които краката приятно потъваха. В дъното на залата ги очакваха три жени. По чувството на контрол, която едната излъчваше и факта, че беше единствената седнала, Каяна предположи че пред нея най–после е Великата Майка на Силосия.
Амазонката се приближи стъпвайки грациозно по шарките и леко се поколони. Несвикнала с подобни условности тя за момент помисли че поклона е излязъл малко отсечен.
Жената отсреща кимна и посочи с ръка едно от ниските, изящно украсени кресла, които явно бяха поставени за случая.
– Моят суверен – започна Амазонката след като се настани – Наместникът на Падишаха, Кардинал Антулу, ви изпраща своите най–дълбоки почитания и изразява искренна надежда, че благоденствие ще съпровожда народа на Силосия и.. – Тя продължи така още няколко минути изговаряйки по памет официалните думи на посланието си. В същото време съсродотчено наблюдаваше слушателките си.
Великата Майка беше непроницаема стена от привиден интерес. Жената от дясната страна въобще не я слушаше и цялото и тяло изразяваше желание да е някъде другаде. Тази от ляво обаче, се оказа най–интересна за Амазонката. Под тъмното було, Каяна усещаше мощният напор на откровена изгаряща омраза.
Амазонката внезапно усети, че думите и са свършили и в залата е настъпила неловка тишина.
Великата Майка спокойно положи ръце върху дръжките на собственото си кресло и заговори.
– Силосия благодари на кардинал ..Антулу за чудесните слова. За нещастие ние не познаваме Неа твърде добре. Повечето което знаем за Юга идва от разказите на Свободните Търговци. – Тя замълча – ...И разбира се, прекрасните неански подправки. – Остави изречението да увисне, сякаш двоумейки се с какво да продължи.
Тогава в залата се чу друг глас
– Земя на гротескни същества, които нашите войни убиват за удоволствие!! – Беше заговорила силоската застанала от ляво на Майката. Тя говореше отсечено, леко навеждайки тялото си напред – Приют за пирати и бандити без чест и родина! Коптор, пълен продажни търговци и черни култове, които биха подкрепили дори синехийските бунтовници, за да получат огризките на цивилизованите държави. Както всъщност и правят!!
Великата Майка бавно вдигна ръка.
– Исра Хайрия – една от моите съветнички, Висша Командваща на Силвиев проток.
Амазонката кимна и след това леко наведе глава настрани, внимателно оглеждайки Комадващата.
– Силвиев Проток? Значи задължително трябва да се запознаете с нашият адмирал Дорон. Аз специално ще му спомена вашето име , когато той се завърне в Неа.
Исра Хайрия презрително изсумтя без да откъсва поглед от очите на Каяна.
Разговорът продължи още няколко минути. Не след дълго, вече уморена от ролята на дипломат, Амазонката подаде на Великата Майка сноп навити на тръба пергаменти.
– Това са търговски договори и някави съглашения – каза тя – Ако мога да предам накратко главното послание на кардинал Антулу, то би било такова. “Силося трябва да освободи моретата, пристанищата и земите на Синехия разположени на Юг от град Хифема. Сторвайки това, Силосия ще потвърди мирните си намерения към народа на Неа и ще осигури добросъседски отношения, спокойствие и благоденствие за собствения си народ.” Тя се намръщи от помпозния стил на кардинала.
– Доколкото разбрах – поясни тя – Неа се интересува от някакви пристанища в Юго–Западната част на острова, основите на предложението може да намерите в тези документи.
Една дълбока бръчка се появи върху челото на Великата Майка след думите на амазонката.
– Ние ще се запознаем с предложението на кардинала – отвърна тя замислено. – А сега можете да се присъедините към определените ви водачи. Те ще ви покажат града, както и покоите ви. – Тя махна със свитъците – Утре ще продължим тази дискусия..
Същата вечер, Дворецът на Великата Майка, Силосия.
...Сънят и беше прекъснат от нечие едва доловимо присъствие зад вратата на стаята. Каяна не помръдна, само отпусна тялото си и се приготви. Вратата безшумно се открехна и един тъмен силует се плъзна през сенките. През спуснатите си клепачи амазонката различи гъвкаво женско тяло, облечено в сива или тъмно червена роба, което бързо прекоси стаята, избягвайки светлите петна, които луната хвърляше върху пода. Жената се приближи към ложето и до крака и проблесна метал. Около нея се усещаше някакъв слаб, горчив аромат. Без да издаде звук, тя рязко се хвърли напред и кинжала с пукот премина през завивките и леглото, на мястото, където до преди миг се намираха гърдите на Каяна.
Силостката остана за миг с ръка върху дръжката, после тихо изруга и вдигна поглед.
Амазонката излетя зад леглото като пустинна усойница. Страшен
саблен удар изби оръжието от ръката и, а вторият, с отворена длан в гърдите я изпрати назад през стаята. Жената удари с гръб стената и качулката падна откривайки лицето и. Беше почти момиче, може би на около осемнадесет години. С червена коса и изящни рисови ноздри, които сега бясно пулсираха. Амазонката гъвкаво прескочи леглото и тръгна към нея с наведена глава. Дясната ръка на нападателката висеше като счупена и затова момичето се стрелна напред удряйки с лявата, с прави пръсти към гърлото на Каяна. Тя блокира удара и почти нежно я блъсна отново в стената.
Сега жените стояха лице в лице. Силоската дишаше тежко а зелените и, леко скосени очи блестяха с яростта на горско животно, попаднало в капан. Амазонката се приближи, усмихна се и с внимателни пръсти, бавно разтвори червената роба на момичето. Гърдите и бяха малки с остри твърди зърна и бързо се повдигаха от накъсаното дишане. Каяна плъзна ръка по шията и обхвана дясното хълмче. Момичето не помръдна.
Ръката се спусна надолу и назад, разтваряйки напълно робата и продължи докосвайки тънкия кръст, извивката на дупето, топлата гладка кожа на бедрото. Силоската започна да трепери и тихо засъска през зъби. Тогава амазонката я придърпа повдигайки таза и хвана нежното вратле със свободната си ръка. Устните на двете жени се сляха и Каяна усети соления вкус на кръв върху езика си.
Зад тях все още топло от нейната совствена топлина, беше гостоприемното легло.
Амазонката огледа тялото на пленницата си надвесена над нея, усмивката не напускаше устните и. Момичето леко изстена когато ръката и се спусна надолу и с опитно движение обхвана рижото малко лисиче, пламъче от пожара на косите и. Пълничките почти детски устни се разтвориха и зъбите и пробляснаха, гланцови от слюнката. Каяна бавно се спусна по целия път, спирайки тук и там, маркирайки новото си владение с горещия печат на устата. Когато езика и започна сладкия си горещ труд, силоската изви гръб, изсъска и сграбчи завивките.
Само след минути, Каяна усети онова издайническо потрепване, неистово, необратимо. Тя надигна глава и бавно изтри устни с опакото на ръката си. Горе стана долу, червеното – черно. Гарвановата коприна бе заменена от риж пламък. Амазонката обхвана червените къдрици, погледна в разплаканите зелени очи и взе своето. Тя галеше, насочваше, учеше и унижаваше. Докато накрая, не се наложи да захапе кокълчето на показалеца си, за да не събуди двореца с неизбежен вик.
Момичето все още разплакано, полежа няколко мига след това скочи от леглото, събра робата си и избяга от стаята. Амазонката се усмихна и сладко се протегна. Навън вече се съмваше. Двете жени не бяха разменили нито една дума.
* * * * *
Глава на fizik
Партията завърши реми и Врод доволно потри ръце. Отпи от чашата с вино и рече:
– Хубава реколта… А между другото може би не знаеш, но младият виконт Естора ще приеме светлината на Халид…
– Не знаех… – учудено повдигна вежди Терем Харт.
– Е, да, решил е да се посвети на духовно усъвършенстване… Разбира се, когато човек приеме светлината на Халид, скъсва с доста от земните си тегоби…
Търговецът разбра накъде бие Върховния жрец:
– Но, но… дълговете са си дългове…
– Пред Халид това са просто дреболии. Може би някой път трябва да ти разтълкувам по–подробно нашето учение, може и да ти хареса…
Терем безстрастно рече:
– Ще си върна парите по един или друг начин!
Врод се наведе напред и от благото му изражение не остана и следа:
– Чуй ме, Терем Харт! – в гласът му стържеха металически нотки. – Не се самозабравяй! Времената не са добри за… хора като теб! – изведнъж лицето му се озари от добродушна усмивка, той отпи глътка вино и продължи меко. – Но нали сме се събрали да играем шах, ти си с белите… Между другото ще ми трябва помощта ти…
В очите на търговеца проблесна интерес, докато Върховния жрец продължи да говори:
– Имам някои добри идеи, на които им липсва известно финансиране, а по съществени причини не мога да използвам богатсвата на халидовите храмове … Ти си известен търговец с доста звонкови в брой, а може би имаш и приятели, които също биха се заинтригували от една изгодна инвестиция… Е, аз те оставям, делата ме зоват – и с последните си думи Врод се надигна да си ходи. – Обади ми се, ако моето предложение те заинтересова, по–късно можем да обсъдим подробностите…
– Е, млади Естора, готов ли си да се посветиш на Халид?
Виконтът измърмори нещо, умората беше оставила траен отпечатък върху лицето му, явно се опитваше да си отживее като за последно. Врод сподави една усмивка и продължи:
– Уверявам те, че въобще не се обричаш на аскетичен живот, ще успяваш да съчетаваш духовните си задължения със свободата на духа… Предлагам утре да те посветим, а след това официално ще заемеш мястото си в съвета на лордовете… Искам да обсъдим нещо обаче с теб. Говори с многоуважаемия си чичо, бих искал да се приеме решение на заседанието на лордовете за пълно ембарго на Херцогство Озикс…
– И сега действа забрана за търговия? – усъмни се виконтът.
– Така е, но тя беше обявена с кралски декрет, който никой не зачиташе. Знам, че лично Сетий снабдяваше озиксци с каквото пожелаят, особено пък оръжие. Пограничните лордове трупат в момента цели състояния от контрабанда и няма лесно да се откажат от доходоносните си занимания, но можеш да ги увериш, че ще бъдат възмездени.
– Ще обсъдя това с чичо ми, но нищо не обещавам, знаеш, че лордовете са своенрави.
– Знам, знам – усмихна се Врод. – А и още нещо… Дали не можете да ми уредите една среща с уважаемия барон Блицен?
– С Блицен?! – облещи се Естора. – Мислех, че го смяташ за враг?
– Е, остави ми моите мисли за мен – отвърна Върховният жрец мило. – А сега ме извини, имам още доста неща да посвърша… А и между другото – спря го той на вратата, – надали ще можеш вече да играеш комар, в който и да е игрален дом в Периал, разчу се че се посвещаваш на Халид…
Виконтът се ухили широко и излезе.
Врод помисли малко, после топна перото в мастилницата и грижливо започна да пише:
“Уважаеми херцог Озикс,
С огромно възмущение следя събитията във Вашето Херцогство, така подло отнето Ви от вероломни узурпатори. Уверявам Ви, че в мое лице Вие имате един истински приятел и поддръжник. Ще ми доставите неизмеримо удоволствие да поговорим с Вас или Ваш представител за последните събития.
Искрено Ваш: Врод, Върховен жрец на Селения”
Запечата внимателно плика и го изпрати още същата нощ по куриер.
* * *
… Назначавал своите пълководци не по род, а по заслуги. Така простите войници се издигали до негови приближени. Споделял с тях всичко – трапезата си, жените си и палатката си. Затова му били верни като кръвожадни хрътки – били готови да разкъсат всекиго по негова заповед…
– Войводата Пекул се е затворил в крепостта заедно с 200 свои войници.
– Знае, че е въпрос на време да я превземем.
– Да, господарю, но иска да ни забави, за да могат керваните с бежанци да стигнат до съседните воеводства.
– Обяви, че предизвиквам войводата Пекул на двубой.
– Дали ще се съгласи, господарю?
– Да, защото ще повярва, че може да ме победи.
… Богато награждавал тези, които се отличавали в битка, жестоко наказвал страхливците. Воините му предпочитали да се хвърлят с голи гърди срещу вражеските мечове, вместо да попаднат пред изгарящия му поглед…
Схватката трая само няколко мига, при първия му удар Пекул падна от коня си, а с втория го съсече. След това смушка коня си към крепостта. Портите бавно се разтвориха и войниците заизлизаха с наведени глави и чинно се вляха в армията му.
– Вземи част от конницата и настигни бежанците. Не взимай пленници.
– Ще бъде изпълнено, господарю.
И отново поеха на юг.
* * *
Освобождението на Турил, както биха го нарекли историцте, беше сравнително бързо и безкръвно. Комитът се появи начело на своите 300 конници и четирима войводи за компания пред крепостта на Твегор и поиска от обсаждащите да го пуснат за да се види със затворения войвода. Войниците на Тагонед бяха смутени, водачът им още не се беше завърнал, а вместо обещаната помощ от запад, се беше появил лично Терсавен и макар че хората му бяха малко, самото присъствие на четирима войводи с него беше достатъчно показателно. Обсадата се вдигна и армията на Багонетраз Вълка се изтегли към северната част на войводството. Твегор вдигна голям пир в тяхна чест, ляха се кани в вино и се изричаха клетви за вечна вярност. Но на третия ден дойде вестта за похода на войводата Болук, който сееше разруха по пътя си.
– Нас какво ни интересува? – измърмори под нос Твегор, когато шестимата се бяха събрали в тронната зала да обсъдят положението. Кирсавен също присъстваше по настояване на баща си и мълчаливо слушаше разговора на войводите.
– Така е – подкрепи го Ликан, господар на малко воеводство на изток. – Болук е тръгнал на юг, нас няма да ни закачи.
– Нека си троши главата с данайци… – започна войводата Ранид, но Терсавен ядно удари с юмрук по масата.
– А ако кривне на изток? И удари някой от вас? Друга песен ще запеете! А ти, Твегоре, дето допреди няколко дни жално цивреше за помощ, сега вече другите не те интересуват, така ли?
Присъстващите се свиха пред гневното му избухване. Комитът запрати чашата си в стената и тя се пръсна на парчета.
– Чуй ме, комите – престраши се Ранид, – далече сме, дори и бързо да съберем войските си, не можем да го настигнем, по–добре да се погрижим за себе си…
Терсавен го изгледа с изпепеляващ поглед, но внезапно тръсна глава и гневът му се изпари толкова бързо, колкото и се беше появил.
– Добре. Съберете войските си и помогнете на Твегор да се справи с хората на Тагонед. А после тръгнете на запад, искам да пресечете пътя на Болук, ако се върне на север.
– Ама… – започна Твегор, но Терсавен му скръцна със зъби и той мигом млъкна.
– А вие, войводи, забравяте, че на запад от нас има земи, които са ничии сега! Справим ли се веднъж с Болук, всичко, което той е завладявал, става наше!
Събраните се оживха, Алчността запали желания от комита блясък в очите им.
– Кирсавен, ти вземи двайсет конника и препусни колкото ви държат силита на юг, стигни до данайската граница и предупреди херцога какво се задава от север. Тръгвай, синко, разчитаме на теб!
Малко по–късно се бяха усамотили с Геринар, отколешен съюзник на баща му и негов верен васал.
– Защо изпрати сина си в Даная, комите? Данайците и без това ще научат.
– Искам да е на сигурно място, дори и нещо да се случи с мен – въздъхна Терсавен.
– Страхуваш ли се, комите? – погледна го войводата.
Терсавен се взря в старческите очи насреща си и рече:
– Да, страхувам се, войводо. Страхувам се, че няма да мога да спра Болук и че той ще нападне Комитата.
Геринар се усмихна:
– Значи всичко е наред. Само глупакът не се страхува.
– Така е – отвърна му с усмивка Терсавен. – А и воеводствата на запад ще бързат да признаят властта ми, след като няма кой друг да ги защити.
– Ще поискаме ли помощ от Даная? Все пак Болук тях ще удари, ако не го спрем ние.
– Данайците няма да се намесят преди този безумец да пресече границата им. Да се надяваме, че няма да забравят услугата, която им правим…
* * * * *
Глава на Lannis
Бавните, равномерни стъпки на Менедем отекваха в коридора, водещ към кабинета на Анара Данайска, която в този момент седеше зад бюрото си и мрачно гледаше книжата пред себе си. Денят бе тежък и уморителен. Несъмнено денят бе особено мрачен и за ферундалите, а ето че сега й предстоеше да го утежни още повече. Цял ден бе отлагала срещата, за да им даде възможност да се погрижат за мъртвите, но въпреки отминалото време, гневът й не бе намалял. Преди около половин час бе изпратила нареждане до Онегавон незабавно да се яви и макар поводът за срещата да не бе изрично споменат, събитията от деня не оставяха съмнение за това, какъв ще бъде разговорът.
Онегавон влезе в кабинета и тя отмести вниманието си от книжата пред себе си. Две синьо–зелени пламъка от овладян гняв опариха очите на ферундала.
– „Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение” – промълви Анара и продължи бавно, тихо, привидно спокойно, но всяка дума падаше тежко в тишината. – Много бързо стигнахме до разрушението, не мислите ли, временен началник Менедем? Не бе и изминал и ден от нашата среща, а по улиците на моя град потече кръв. Така ли виждат ферундалите своята служба на кралицата и кралството? Това ли е отговорът на кралското доверие? Битки, кръв, трупове на деца! Всичко това в моя град, докато аз съм тук, докато аз водя преговори за Бодар, вие допускате това? Не ми отговаряйте! – нареди тя, изправи се и приближи към Менедем. – Знам, че пролятата кръв е и ваша. Не се и съмнявам, че ви боли за всяка загуба, Менедем! Но това не променя факта, че разбойници и убийци се разхождат свободно по улиците на Бодар и утре може да нападнат друг дом. А вие не сте тук от вчера. Не искам обяснения – не сте на съд! Но имате дълг пред мен и затова се надявам, че когато излезете от този кабинет, ще се заемете с него. Моят дворец и моят град трябва да бъдат сигурни както за мен, така и за моите поданици и гости! Погрижете се това да стане бързо и без твърде много шум. Както наредих вчера, заповеди ще получавате директно от лорд Кейдж, както и очаквам от вас да докладвате действията си всеки ден пред него. От мен засега имате само една заповед – изпълнете дълга си! Сега сте свободен.
Онегавон се поклони отсечено и се обърна към вратата, но още преди да стигне до нея, гласът на кралицата го спря.
– Надявам се, че багатур Дамяна вече е на път към Даная.
– Тръгна веднага, след като ни съобщихте за заминаването на принца, Ваше Величество!
– Много добре – каза Анара. – Можете да си вървите.
* * * * *
Глава на B. Delvig
Херцог Естора се беше настанил в един обширен кабинет в двореца на Периалските крале и почти не го напускаше, оставяйки мнoгoбройните дела на Селенийската столица да почукат на вратата му. Всички знаеха, че старият благородник тъгува по собственото си имение, с градини потънали в розови храсти и спомени. Единствените посетители, които Херцога посрещаше с блага и искрена усмивка, бяха младата принцеса Деа, която през изминалите дни учудващо се бе привързала към стареца, може би защото усещаше, че товара затиснал плещите му е много подобен на нейният собствен товар – неизбран и неотменим.
Другият посетител разбира се бе Дариус Блицен, но в случаите когато барона влизаше в стаята, усмивката на стареца бе по–скоро тъжна.
Днес двамата мъже си бяха позволили лукса да оставят за момент темата за надвисващата гражданска война и проблемите на съседен Озикс, и водеха спокоен макар и страстен спор чии коне са най–добрите в Селения. Херцога поддържаше тезата, че са тези принадлежали на покойния граф Рамиел, барона пламенно защитаваше Бриелската порода, колкото да не признае загубената си кауза. Естора беше легендарен познавач.
След късо почукване вратата се отвори и в кабинета пристъпи Виконт Естора, племенникът на Херцога.
Старецът вдигна поглед и го покани навътре с махване на ръка.
– Влез, Балтазар двамата с барона точно обсъждахме на кой кон да заложим в едно условно състезание. Радвам се че си решил да ме посетиш. Какво се говори сред нашите скъпи лордове тези дни?
– Здравей чичо – отвърна усмихнат виконта – Бароне. Лордовете почти не говорят вече. Само си шушукат. Но това може да се очаква при сегашната ситуация. Хората за загубили духа си.
– А! Дух! – прекъсна го херцога – Чух за твоето ново хоби! Църквата на Халид. Не знам да те поздравя ли или да се опитвам да се разубеждавам. Но в сравнение с досегашните ти забавления това ми се струва..безобидно.
Лицето на виконта изведнъж придоби тържествен вид.
– Решението ми е напълно сериозно чичо. В учението на Халид открих нишката, която съм търсил цял живот. Моят наставник, Върховният жрец Врод ми показа път водещ към баланс и успокоение на душата, а също и начин да се… освободя от..пороците си. Той е наистина забележителна личност чичо! Грижата му за човешките души може да бъде сравнена единствено с грижата му за Селения. Впрочем той сподели с мен някои идеи, които сякаш идват от ума на опитен политик, а не от духовно лице. Например по Озикския въпрос – да наложим пълно ембарго на Херцогството! Този път от името на съвета на Лордовете и новият регент!
Барона и стария Естора се спогледаха.
– Врод, Върховният жрец на Халид в Селения ли предложи това? – попита Блицен – Сигурен съм, че Лордовете ще бъдат въодушевени от идеята. Особено пограничните. Впрочем ако се нуждаем от още една причина за гражданска война, ще опитаме този ход със сигурност.
Виконта кимна отсечено.
– Той е взел предвид тяхното недоволство и загубите ако “малката” им търговия бъде забранена. И затова е готов да възмести всяко подобно неудобство направо от хазната на Халидовата църква. Освен това Барон Блицен, Върховният жрец ме помоли да ви предам, че би желал да се срещне с вас в най–скоро време.
Лявата вежда на барона пропълзя нагоре по високото му чело.
– Не само благ пастир на души и изкусен политик, но и истински патриот! Благородни ми приятелю – обърна се той към Херцога – Трябват ни повече такива люде в Периал! Виконте, предайте на Негово Светейшество, че ще се радвам да се срещна с него още утре под благословените колони на собственения му храм!
* * *
Малцина станаха свидетели на тази странна среща. По тиха алея в един от парковете на Бодар, вървеше Яхив Ал Симон придружаван от нисък старец облечен в прости работнически дрехи с малка кръгла шапка на главата. Необикновеното в случая беше, че старецът държеше Ал Симон под ръка, а известният търговец кимаше на думите му с вид изразяващ уважение и респект. Отстрани изглеждаше сякаш баща говори мъдри слова на любимия си син.
Вечертта на 23 септември, камериера на сър Хорден, (известен богаташ и преполагаем член на Златната Дузина) откри господаря си да виси обесен на тънко въже от тавана на собствения му хол в богатото имение на Хорден в покрайнините на Бодар.
В Харад, гвардейци на кралицата откриха Сорв Горбин във ваната, с прериязани вени. Слугите бяха повикали градската стража. Странното в случая беше, че три от пръстите на дясната му ръка бяха счупени, а на масата лежеше ново завещание в което с треперлив почерк, големия контрабандист и също член на Златната Дузина завещаваше цялото си имущество на някой си Лорд Айвън Велиан.
Естър Бурния бе открит зад една съмнителна пристанищна кръчма с нож в гърба. Никoй не поиска разследване. Никoй не бе осовено учуден. Капитана имаше известна репутация. Но затова пък, членството му в Златната Дузина беше известно на малцина.
На 25 септември от Бодар излетя вестоносец, който пое по пътя на Изток през Файлиен към Тиен’хара. Той носеше две писма с еднакво съдържание. В писмата се казваше следното:
Лорд Велиан,
През последните дни в Даная се случиха събития, които ме карат да мисля, че уважаемите членове на групата известна като Златната Дузина са станали жертва на някакъв злонамерен и както се оказва смъртоносен план. Предполагам, че мрачните подробности вече са достигнали до вас, в качеството си на новини (а защо не и на доклад?) Сделката, която сключихме със вас за участие в строежа на път между Тиен'хара и Умбра, започва да изглежда изключително съмнителна в последните часове. Настоявам да ни уведомите за развитието на работата по този строеж, както и ясно да демонстрирате и докажете, че нямате никакво участие в трагичните случаи сполетяли нашите данайски приятели. В случай че не сторите това –
Като официален представител на Неа, в позицията ми на Паша от Търговската гилдия на тази държава, искам да ви уверя, че всяко бъдещо посегатеслтво върху живота или здравето на член от Златната Дузина и моето в частност, ще се смята за вражеско действие от ваша страна, а поради поста които заемате –и от страна на Тиен'хара. Ответната реакция ще бъде незабавна.
Копие от това писмо е изпратено до Негово Височество Принц Ти'сейн, лейди Хамюери от Умбра, господин Сардон Одстрет от Даная, господин Обсъл от Озикс, господин Йегем от Озикс, лейди Маюра от Умбра, господин Генри Ай от Селения, сър Терем Харт от Селения и Ирем Кувера от Умбра.
С Уважение,
Яхив Ал Симон от Свободните Търговци,
Паша на Търовската Гилдия на Неа и представител на Негово Преосвещенство кардинал Антулу наместник на Падишаха на Неа.
* * * * *
Достарыңызбен бөлісу: |