Алтай – Хималаите Николай Рьорих

Всяко тибетско имение странно напомня схема на феодален замък. Целият дом е заобиколен от стена, по-висока от човешки ръст. Влиза се през солидна порта. Зад стената е квадратът на външния двор - тук цвилят коне и горят огньове. От двора влизате сякаш в оръжейна зала. След нея е вътрешният двор с много врати към стопанските и жилищните помещения. Оттук подвижна стълба води към втория етаж, също с много стаи. Подобна подвижна стълба води към плоския покрив, откъдето се открива широк изглед към далечните планини, реки и към целия път. Ъгълът на покрива е зает от парадната изписана стая, като кула. Към покрива й води също подвижна стълба. Готови за отбрана, независимо се издигат тибетските имения.

22 септември

Ясно утро. Отстрани на пътя цели живи плетове от трънки. Пътят е лек. Отпред са златните пясъци, а зад тях сини планини във всичките им оттенъци с бели шапчици от ранен сняг. Даже е горещо. На миля от пътя е старият манастир Сандолинг. Решихме да се отбием, дали не е там нашият лама? Между селските чифлици, през каменистите ручеи, през каменните грамади, опасни за краката на конете - изкачихме се. Ламите, които срещнахме в манастира, не ни харесаха. Но зад тях има някой невидим; някой много знаещ и водещ Сандолинг по пътя към бъдещето.

Всъщност Сандолинг е крайният пункт на будизма преди пустинята и затова ни се искаше да знаем какви знаци носи този манастир. Оказва се, че в него има голям, нов олтар на Майтрея. Ново, сияещо със силни цветове изображение. Има също и отлично изображение на Дукар. Приятно е да се види богатата сбирка от знамена; знаме* ната са рисувани в Ладак. Сред тях има многоцветни с разнообразни, фантастични сюжети. Всичките са направени от ярка коприна. Има хубава библиотека. Не видяхме настоятеля на манастира. Също не намерихме и нашия лама. Бил тук и заминал още рано сутринта в посока към границата. Бързаме да го намерим. Голямо, дълго селище. Още една къща на нашия Лунпо, но ние бързаме нататък.

Бреговете на потоците и склоновете на планините са покрити с белоснежен скреж. Сините, малинови и кафяви наслоения на планините доказват наситеността с метали. Струва ни се, че в тези благословени и неизползвани краища би трябвало да има и радий.

23 септември

Пограничното място Панамик. Тук свършва сферата <...>. Разбира се, на картата границата е отбелязана през Каракорум, но по височините никой не е поставял граници, а хората смятат, че тази е в Панамик. Разбира се, „безпокойствата" се простират понякога и по-надалеч. След Панамик, както и трябваше да се очаква, за по-нататъшния ни преход се „събори мостът". Един чиновник „съвършено случайно" се осведомил за преминаването на нашия керван. Тайнствени ремонти на пътя срещахме и по други гранични места. И при това полицаят ни отдаваше чест и искаше паспорт. Всички грижи за „драгоценното ни здраве" вече са ни познати.

Казват ни, че в селището са се установили двама господари от Яркенд. Още не бяхме успели да опънем палатките и те дойдоха при нас - това са двама шведски мисионери. Единият от тях е болнавият Хермансон. Те се връщат в Стокхолм. Хермансон разказва за трудните места по пътя. За Китайски Туркестан той говори без особен ентусиазъм.

Срещу Панамик, през реката, на фона на червена скала се е прилепил манастир на червената секта. На червения фон на планината даже не се виждат подстъпите към него. Сякаш спасявайки се от враговете, манастирът е излетял и се е притаил на невидима вдлъбнатина. Далеч вляво тече Нубра, а нашият път завива надясно, почти опирайки се във веригата скали. Привечер се приближаваме към подножието на прохода Караул-даван. Тук планинските грамади са фантастични. Спираме в самото начало на стръмния склон.

Вечерта завършва с неочаквана среща с мюсюлманин. И ето че на границата на пустинята се води разговор за Мохамед, за домашния живот на Пророка, за неговото уважение към жената. Става дума за движението на ахмадите, за легендите, говорещи, че гробът на Христос се намира в Шринагар, а гробът на Мария - в Кашгар. Отново за манускрипта за Иса в Хеми. Мюсюлманите прекалено се интересуват от този ръкопис. Дано не бъде откраднат.

Изгрява луната и се съревновава със светлините на огньовете. Най-после дойде ламата. За да избягнат моста, са го превели някъде през потока. В планините винаги е така. Даже знаейки тридесет пътя, все пак не знаете трийсет и първия. През прохода ламата ще мине през нощта, за него приготвят фенер и секира.

24 септември

Караул-даван, макар и по-нисък от Кардонг, ни се стори по-труден. Особено свирепи са купчините овални камъни при спускането. Каква огромна работа е трябвало да се извърши, за да се полират и натрупат тези тежки грамади. Около Терита имаше път на трънките, тук започна пътят на скелетите. Коне, магарета, якове - във всички положения, във всички стадии на разложението. Добре, че зловонието по-малко се усеща в студения въздух. Много скелети, са застинали в някакво скачащо положение. Същинска последна езда на валкириите. Между морените се промъкваме до скалите. Конят на Омар хан падна. При преминаването на реката потъна овен. Нима великият древен керванджийски път вечно ще се препъва в тези грамади? *

Иззад един камък се надига странна фигура с мъхната яркендска шапка, кожен кафтан, с фенер. Това е ламата, преоблечен като яркендец. През нощта луната бързо изгряла и ламата благополучно се промъкнал през гребена на превала. В същия ден - неочаквано откритие. Оказа се, че ламата отлично говори руски. Той даже познава много от нашите приятели. През цялото време не сме и предполагали това негово знание. Когато пред него говорехме на руски, нито един мускул не го издаваше, че той ни разбира. В отговорите си той нито веднъж не показа, че знае какво сме казали на руски. Още веднъж става ясно колко е трудно да се прецени знанието на ламите. Само невежеството не разбира тази двайсет и пет вековна организация. Привечер - вятър и сняг. Слугите и керванджиите решават да прекъснат пътуването в четири часа, въпреки че можехме смело да вървим още два часа. Правим ненужна отстъпка и попадаме в пояса на първия сняг. Нощуваме на огромен ледник, сред безброй огромни, кръгли камъни. Паднаха още два коня.

25 септември

Приближаваме прохода Сасер, с височина над 17 000 фута (около 5200 м). Пълна арктическа тишина. Ледници и снежни върхове - най-красивото място. Вълните на облаците се претъркулват и откриват нови, безкрайно нови комбинации на космическото строителство. Широки линии, всякакви орнаменти и арабески са захвърлени.

Хората стават по-съсредоточени. Навсякъде трупове на животни. Има и човешки гробове, и нашите хора се опитват да скрият това от нас, като че ли това има значение. -Омар хан загуби ©ще два коня. Започва виелица. Тази нощ снегът ни засипа плътно. Водата в каните замръзна. Да се рисува е невъзможно, толкова бързо се вкочанясват ръцете. Добре че в Кашмир подплатихме палатките с дебела тъкан. Кожените ботуши са много полезни.

На вас, млади приятели, ви напомням: запасявайте се с дрехи и за горещини, но главно - за студ. Студът настъпва бързо и пронизващо. Неочаквано преставате да чувствате крайниците си. Винаги имайте под ръка аптечка главното внимание на зъбите, простудата, стомаха. Носете бинтове за порязвания и ударено. В нашия керван всичко това вече беше използвано. Всякакво вино е много вредно нависоко. За главоболие - пирамидон. Не трябва да се яде много. Много е полезен тибетският , чай. Това е по-скоро гореща супа и доБре сгрява, лек е, питателен, а содата, включена в него, пази устните от болезнени цепнатини.

Не прехранвайте кучетата и конете. Иначе ще започне кръвотечение и ще се наложи да довършите животното. Целият път е осеян със следи от кръв. Трябва да се проверява били ли са конете вече по височините. Много неизпитани коне загиват незабавно^Лри трудните преходи се заличават всички социални различия, всички остават именно хора, поравно работещи, поравно близо до опасностите.

Млади приятели, вие трябва да познавате условията на керванджийския живот в пустините, само по тези пътища ще се научите да се борите със стихиите, където всяка погрешна стъпка вече е сигурна смърт. Там ще забравите дните и часовете, там звездите ще заблестят за вас като небесни знаци. Основата на всички учения е безстрашието. Не в блудкавите летни крайградски лагери, а по суровите висини ще се научите на бързина в мисленето и находчивост в действията. Не само на лекциите в топлата аудитория, а на студените ледници ще осъзнаете мощта на работата на материята и ще разберете, че всеки край е само начало на нещо още по-значително и прекрасно.

Отново пронизващ вихър. Пламъкът тъмнее. Крилете на палатките шумно трептят, искат да излетят.

26 септември

Сасер-даван ни посрещна съвсем сурово. Още преди разсъмване започна хапеща виелица. Изкачване на Сасер. Тази гигантска морена цялата е покрита със заледяващ се сняг. Бързахме да продължим, за да не стане още по-лошо. Целият път е белязан с много трупове на живот^ ни. Заледената пътечка по корниза понякога съвсем се стеснява, става широка колкото за конските копита. Конете сами вървят. Шест часа вървяхме по ледниците. Хегенът има кръвоизлив, падна от коня. Особено опасно е изкачването по полусферичната шапка на ледника. Сабза, конят на Юрий, страшно се хлъзга по зеленикавия лед. Сред ледниците на моменти пламва слънцето. Цялото бяло царство сияе с непоносим блясък. Точно под нас се открива причудливо черно езерце с бели брегове; и отново всичко се застила от безпросветната виелица. След ледниците вървим по арктически ридове. Накрая с учудване видяхме пасящи камили. Те идват до северното подножие на Сасер и обменят товара, превозван от конете и яковете през Сасер. Някои наши ладакци, минаващи за първи път през прохода, никога не са виждали камили и предпазливо обикалят тази върлинеста чудесия. Конете пръхтят. Моят коняр Хурбан се извръща и ги заплашва с юмрук, зловещо твърдейки: „Сасери, Сасери!"

Минахме край Сасер-сарай - разрушено каменно каре. Спряхме в прекрасна долина по течението на река Шайок. Надясно по течението на реката минава зимният път към Туркестан. Този път спестява проходите, но затова пък се налага много често да се преминава реката, а на места даже да се върви по течението. През септември реката стига до плещите и е опасна за хората и конете. При това този път е почти с една седмица по-дълъг. Ние ще тръгнем по по-краткия път. Неочаквано навлизаме в тясна дълбока цепнатина между две виолетови скали. Невероятно до каква степен често изчезват всички признаци за път. Трябва неведнъж да се преминат тези места, за да се запомнят всички завои и извивки на пътя-невидимка.

Прекрасни цветове! Отзад са белите великани и е трудно да се възприеме, че сме се спуснали именно от тях. Отляво - много островърхи снежни върхове и жълти възвишения. Точно пред нас е светлосивото русло на Шайок с някакви червени и бронзово-зеленикави островчета. Зад тях виолетови и кадифено-кафяви скали. Надясно реката се отдалечава и се въртят облаци снежен прах. Небето е неспокойно. Млечнобелите облаци на гъсти влакна лазят иззад Сасер. С един ден трябваше да избързаме до Сасер и щяхме да избегнем снежните преследвания. Септемврийският мусон на Кашмир пълзи, гони ни из планините, превръща се от проливен дъжд в жестока виелица. Неспокойствието на природата се отразява на животните. Конете се ритат, кучетата се хапят.

27 септември

На разсъмване отново всичко замръзна. Всичко е засипано с дълбок сняг; конете треперят. На тях им предстои още бродът при Шайок. Като черни силуети се мержелеят конниците по светлия бряг. Успешно намерихме брода, само до корема на коня.

След широката долина веднага се потапяме в тясно дефиле. То изглежда необикновено фантастично. В небесносиния ручей се пука нощният ледец. Червените стени са пълни с побелели пукнатини - същински страници с древни руни. Отново неочаквани изкачвания и завои в тесните проходи и ние се оказваме в широка долина, обкръжена от разноцветни планини. Някакви вътрешни богатства се преливат в разноцветни сияещи пластове по склоновете на планините. По стръмнините пъплят две дълги фигури - всеки нов човек изненадва в това безмълвие. Не са ли иманяри? Не, това са хора от някакъв керван, изпратени за корени и клонки от хилавия храсталак за топливо. Тук всяко топливо свършва и трябва да се запасяваш за няколко дни?

Сред планините има малки блатисти езерца. По обраслите с мъх брегове бягат чевръсти дъждосвирци. Височината от 16 000 фута не е страшна за тях. Грачат врани. Много малко орли. Заради липсата на топливо и ние спираме необичайно рано - още в два часа. Хората тръгнаха да събират в торби корени от храсталака. Като във фреските на Гоцоли се издигат групи от наръбени лилави планини, разсечени от топлокафяви хълмове. Светложълта блатна тревица покрива котловината.

Необикновено рязко се очертават черните коне на светложълтия фон. И изглеждат някак прекомерно големи. Тук, в просторите на Азия, са се родили сказанията за великаните-богатири. Височината или чистотата на въздуха увеличават всички размери и конникът, изкачил се на хълма, изглежда като великан, а средно голямото киргизко куче приема размерите на мечка. Огромни са тук мащабите.

Огромни е трябвало да бъдат и потоците между планините, за да оставят толкова широки русла, пълни с обработен чакъл. В Големия каньон чувствате някаква трагична катастрофа, пречупила се в красота. Около Каракорум усещате някаква непонятна продължителна работа на гиганти. Не са ли подготвяли тук градежите на бъдещето?

Какъв вятър! Кожата се цепи, пука се като разрязана.

Трудно е с езиците, в кервана се чуват шест езика без никакво сходство помежду си.

Изчезна запасът от сено. Ясно е, че гледачите на животни са нахранили със сено своите коне. Назар бей дълго крещя нещо. Накрая разбрахме, че нашият готвач е изял сеното. Готвачът много се обиди.

Ламата ни съобщава разни многозначителни неща. Много от тези вести вече са ни познати, но е поучително да се чуе как в различните страни се пречупва едно и също обстоятелство. Различните страни са сякаш под стъкла с различен цвят. Още веднъж сме поразени от мощта и недостъпността на организацията на ламите. Цяла Азия е пронизана от тази странстваща организация като от корени.

Удивително е, колко бързо пълзят слуховете, без никакво пощенско съобщение. А също и тези керванджийски огньове като светулки в нощта събират неочаквани слушатели. По-бързо от вестоносците се разлетяват крилатите вести по пазарите и шепнат зад дългата лула. Хванете ги!

28 септември

Студена нощ! Всичко яко замръзна. Целият ден премина в светлината на красиви жълти и червени тонове.

Отначало вървяхме по стръмните сипеи на червена клисура. Минахме покрай стар каменен насип. Останки от военни укрепления или погранична линия. Долу се преливаха жълти, зелени и ултрамаринови ручейчета. После попаднахме на широко старо русло - платото Депсанг. Шест часа вървяхме край различни тържествени пясъчни образувания. Те приличат на пирамиди на великани или на градове с назъбени стени, или на самотни наблюдателни кули, а може би са врати към някакви неприкосновени страни, други пък наподобяват паметници от замлъкнали боеве. В пълно разнообразие, никога не повтарящи се и оцветени с невероятен усет. Как бих спрял тук поне за седмица! Но керванджиите поглеждат към небето, където леденият кашмирски дракон вече надига бурни криле.

Е. И. вече десет дни е на коня. Тя не обича половинчатите решения. Никога не е яздила, а сега изведнъж на коня през Каракорум. И винаги е бодра и първа е готова. Даже коляното й, наранено в Кашмир, някак си затихна. Направо удивително.

Вечерта стигнахме до Депсанг-даван. Стана още постудено. По-добре е Депсанг да се казва Улан Корум, т.е. „червеният трон". На входа му стърчи мощна канара, като червена шапка.

Бъдете внимателни с планинските ручейчета. Те радват с кристалната си чистота, но е възможно зад завоя във водата да лежи паднал кон или камила с окървавена муцуна.

29 септември

Превалихме Депсанг. Излязохме на покрива на света. Другояче и не може да се нарече. Всички остриета на планини изчезнаха. Това пред нас прилича на покритие от* някакви мощни вътрешни сводове. Невъзможно е да си представим, че сме на 18 000 фута (около 5500 м) височина, като гледаме тези пясъчникови сводове. Безкрайни далнини. Наляво, надалеч, е белият връх Гудвин. Надясно, на хоризонта, грамадите на Куен-Лун. Всичко е така многообразно и щедро, и обширно. Синевата на небето граничи с чист кобалт, безтревните куполи-сводове преливат в златно, а далечните върхове изглеждат като яркобели конуси.

Върволицата на кервана не нарушава безмълвието на найвисокия път в света.

Конярят пита: „Защо тук, на такава височина, повърхността е толкова равна? Какво има там вътре?"

Прочетохме латинския надпис на камъка за престоя на експедицията на Филипи. Хората мислят, че тук са заровени сто сандъка със запаси на експедицията.

Много пронизващ вятър. Бързаме към Каракорум. Приближихме към него, но трябваше да отложим преминаването за следващата утрин. Каракорум значи „черен трон". Черната му шапка се вижда на няколко мили. А когато се приближихме, беше вече тъмно, за да се скицира или фотографира. Вечерта решихме: вместо през Каргалик да вървим към Сугет-даван и към Санджу-даван. Истина е, Санджу също е над 1 8 000 фута и се смята труден в зависимост от количеството сняг, но затова пък спестяваме шест дни. При това по пътя към Каргалик има много вода и хората се оплакват, че им се налага няколко пъти на ден да вървят във вода до пояс, а през октомври това е опасно.

30 септември

Каракорум. Отново всичко е замръзнало. Утрото започна с острорежеща виелица, всичко се покри с мъгла. Нито да рисуваш, нито да снимаш. Едва-едва, понякога смътно се мяркаше черната шапка на Каракорум.

Всичко, което виждаме днес, няма нищо общо с видяното вчера. Така и вървяхме под пронизващия вятър от 7 до 14,00 часа, при разреден въздух. Самият проход е широк, но не е труден. За пешеходците е трудно; странно усещане, че и при сравнително малко движение вече се задъхвате. На бърдото на превала има малка пирамида от камъни. Хората, без да обръщат внимание на задъхването, не забравят да изкрещят приветствия за преодоляването.

Спускането не е стръмно, но вятърът се усилва. Трябва с нещо да се превърже лицето, тук си припомняме целесъобразността на тибетските копринени маски за пътешествие. По средата на деня снегът спря и се показаха чудесни снежни панорами. Цели групи от снежни куполи и конуси. Даже птици няма.

Спряхме в шест часа при широкото русло на река. Наоколо - дълбоко мълчание, цял амфитеатър от снежни върхове. Изтънченост на перлените цветове, невиждана досега. Пълната луна и мълчанието на студената, чиста, неопорочена природа. Изминахме най-високия път на света - 1 8 600 фута (5670 м). Преминахме границата на Китай. Нашият китаец замислено каза: „Китайска земя!" - и кой знае защо поклати глава.

1 октомври

Стигнахме до раздела на пътищата към Кокеяр или Санджу. Срещу Баксун-Булак се вижда чудесна бяла планина, толкова изящна, толкова недокосната и нежна със своите изваяния. Яркото слънце ни припомни замръзналите фиорди на Норвегия или небесносинята приказка на зимната Ладога. Но тук всичко е по-широко и мощно. Пред нас в далечината са планините, изпъстрени с бели контури, като на старите китайски пейзажи. Близо до пътя пасат две тибетски антилопи, едната вдигна глава и дълго следи кервана. Будистите и не помислиха да стрелят по тях: „Нали имаме -достатъчно храна." Някой друг би измамил доверчивостта на стройните животни. На самия път лежи магаре с благоуханен товар от канела. Къде е стопанинът? Обясняват ни, че умореното магаренце е оставено да си почине до следващия керван. Тук няма диви зверове и, никой от пътниците не нарушава тази своеобразна етика на керваните. На Сасер също видяхме оставени от някого товари. Недокоснати.

2 октомври

В мразовитото слънце на утрото пред мястото за лагеруване ясно се очертава снежната планина Патос. Така е нарекъл най-високия връх на хребета (Патос е фонетично, по тукашному Ак-Таг) Махатма Ак-Дордже, минавайки оттук

на път от Тибет. Планината Патос се издига над разклонението на пътя Каргалик - Яркенд и Каракаш - Хотан. Пътят Каргалик - Яркенд е по на ниско, само през два невисоки прохода, но затова пък с много реки. Пътят Каракаш - Хотан е планински, проходите са по-високи, но пък е по-кратък.

Планината се извисява като конус между двете крила на белия хребет. Ламата е чул и шепне: „Той [великият учител] не е бил против истинския будизъм и е казвал: „Истинският будизъм е добро учение."

Д. е писал за това в Тибет. Забележително, Лунпо неочаквано стана русофил: учи се от ламата на руски. Крещи: „Време е за обяд", „Нож", „Чашка", „Гореща вода".

Денят започна мирно. От седем часа вървим по полегатия склон на Сугет-даван. Изкачването е почти незабележимо и многобройните скелети не изглеждат толкова страшно. Спокойствието на природата ти позволява да забравиш височината. Край пътя лежи пухкаво кученце, съвсем като живо. Около три часа незабелязано стигнахме до самия проход. Винаги е полезно да се попита за северната страна на прохода. Тази страна винаги е сурова. Така беше и тук. Равният лек път изведнъж се прекъсна рязко от мощна зъбчата стръмнина. В далечината са се разпрострели бяло-лилави планини, изпълнени с някакъв траурен рисунък. Изви се фъртуна и в пролуките на снежния прах зазвънтя безпощадно почти черно-синьото небе. Пътят е засипан.

Струпаха се четири кервана. Около четиристотин коня. Напред пуснаха опитните товарни мулета. След тях тръгнахме ние. Целият склон се изпълни с черните зигзаги на конските силуети. Въздухът затрептя от викове „Хош, хош!" и всичко запълзя надолу, настъпвайки се, подхлъзвайки се и бутайки се едно в друго. Беше опасно. Хората се дивяха на ранния сняг. Чак в девет вечерта по луна стигнахме до стана. Тюрките се препираха с будистите. Назар бей искаше да ни заведе някъде далеч. Китаецът се нахвърляше върху него с камшик. Човешките препирни се предадоха на животните. Конете пръхтяха. Завърши се с бой между кучетата. Свирепият Тумбал доста нарани Амдонг.

Е. И. пътува, без да слиза от коня, повече от 13 часа. Значи познатата така наречена умора се побеждава с нещо друго, по-силно.

З октомври

Отново купчини камъни. Показаха се жълти и червени храсталаци. Много са красиви върху топлобялата пелена на пясъците. Показа се стройна върба до потока. Появиха се патици и зайци. Но животните са поразително малко. Минахме край някакви стари стени, превърнали се в купища павета. Хората очакват пристигането ни в китайския пограничен пункт Курул или Караул-Сугет. Постепенно слизаме: вече се виждат някакви плоски стени. Ето някой излиза тичешком от портата, припряно се скрива. Излизат да ни посрещнат.

Насред широката гореща равнина, обкръжена от снежни планини, стои кирпичен квадрат - Курул. В далечината примамливо сребрее Куен-Лун. Във форта има 25 войници - сарти и киргизи, и един китайски офицер със секретар и преводач. Не видяхме оръжия. Само в тясната стаичка на офицера висеше огромна едноцевка с чакмак, същинска патешка глава. С този инструмент трудно може да се застреля нещо.

Само ако знаеше този китайски пограничен офицер Шин Ло колко трогнати бяхме от сърдечния му прием. Захвърлен в далечните планини, лишен от всякакво общуване, този офицер със своето съдействие и любезност ни припомни най-добрите черти на Китай. За нас това е тъй, важно, защото пътуваме към Китай с искрено дружелюбие и с открито сърце. И се срещнахме, и се простихме с Шин Ло много сърдечно. Заради дружбата даже опънахме палатките в прашния двор на форта. Хората искаха да престоим тук поне още един ден. Та нали пустинята свърши. Радват се, а на нас ни е жал за нещо неповторимо. Кристали на висините, ще ви заменят ли дантелите на пясъците? Дойдоха още кервани. Около огньовете приказки. Говор, усмивки, лули и почивка. Шепнат: „В Бутан очакват близкото идване на Шамбала." „Първо беше Индия, после беше Китай, после Русия, а сега ще бъде Шамбала."

„В храма под изображението на Буда има подземно кипящо езеро. Веднъж в годината там се спускат и хвърлят в езерото скъпоценни камъни..."

Произнася се цяла сага за красотата. Тези огньове, тези светулки на пустинята! Те светят като знамена на народните решения.