Алтай – Хималаите Николай Рьорих

4 октомври

Не сме изминали и миля от Курул, когато стигаме до река Каракаш-Даря, което означава „черен нефрит".

По течението на Каракаш са се добивали различни видове нефрит, представляващи миналата слава на Хотан. Даже някои от западните врати на Великата Китайска стена са се наричали нефритови, защото през тях са докарвали този обичан камък. Сега по тези места няма и помен от добив на нефрит. Само синьозеленият цвят на КаракашДаря напомня за най-добрите видове нефрит. Бърза река, весела река, шумлива река. Тук не само е родината на нефрита, но и на златото. Каракаш-Даря стана наш водач за няколко дена. Минаваме край няколко мазара, почитани мюсюлмански гробници. Може да се помисли, че полусферичното им покритие и вишката в центъра не са нищо друго освен форма на древен будистки чортен. Когато приближаваме към гроба на светеца, водачът-киргиз скача от коня и с много красив жест поднася почитанията си. Трудно беше да се очаква от неговата непохватна фигура такова красиво движение.

Форт Шахидула е изоставен, това е същият познат самотен кирпичен квадрат. Впрочем по тези места оръдия изобщо не са се появявали и не са заплашвали глинените стени.

Стана горещо. Височината е не повече от 12 000 фута (около 3650 м) и след 18 000 фута се отразява на дишането.

Получи се съобщение, че яковете за преминаването на Санджу-даван са готови. Привечер се надигна шаманът - североизточният вятър. За първи път попаднахме в истинска пясъчна вихрушка. Червените планини се скриха, небето стана сиво. Пясъкът се вдига във високи, плътни стълбове и бавно се движи, въртейки се и пронизвайки всичко срещнато. Палатките се опитват да литнат. Конете се омърлушиха и се обърнаха със задниците към вятъра. Всички цветове изчезнаха и само Каракаш се носеше все така изумрудена.

5 октомври

Вървяхме цял ден по течението на Каракаш. Не може да се запомни колко пъти преминахме през .реката. Къде до корема, къде по-ниско от коляното на коня. При един скалист завой е отнесена цялата пътечка. Наложи се да бързаме и да се промъкваме по отделни камъни сред тътена на течението.

Отново суров каменист път. Два коня на Назар бей си счупиха краката. Вчерашният шамал навсякъде е оставил следи. Планините са забулени в сив дим. Цял ден във въздуха виси облак от всепроникващ прах. Страдат очите. Целият колорит се измени. Небето стана лилаво. Само игривата река по прежнему блести в зелени искри. Появиха се първите станове на планинските киргизи. Юрти, покрити с плъстени кечета, или каменни квадрати, прислонени до скалите. Наченки на мънички поля. Дребни на ръст киргизки с високи бели накити, в червени кафтани, някои носят малките островърхи червени шапчици на киргизите. Само,, дано станат снимките. Живописна група на лилавия фон на пясъчниковите планини. На малко сиво магаренце седи жена в яркочервен кафтан и висок накит на главата. В ръцете й бебе в светлосиво покривало. Редом с нея мъж в зелен кафтан и с червена конинна шапка. Над тях бледолилаво небе. Кой би искал да рисува бягството към Египет?

Много са стръмни пътечките над самата кипяща река. Стан на пясъчна поляна, насред нея прашен кервансарай. Шепнат: „В Бутан очакват близкото идване на Шамбала." „Първо беше Индия, после беше Китай, после Русия, а сега ще бъде Шамбала."

„В храма под изображението на Буда има подземно кипящо езеро. Веднъж в годината там се спускат и хвърлят в езерото скъпоценни камъни..."

Произнася се цяла сага за красотата. Тези огньове, тези светулки на пустинята! Те светят като знамена на народните решения.

4 октомври

Не сме изминали и миля от Курул, когато стигаме до река Каракаш-Даря, което означава „черен нефрит".

По течението на Каракаш са се добивали различни видове нефрит, представляващи миналата слава на Хотан. Даже някои от западните врати на Великата Китайска стена са се наричали нефритови, защото през тях са докарвали този обичан камък. Сега по тези места няма и помен от добив на нефрит. Само синьозеленият цвят на КаракашДаря напомня за най-добрите видове нефрит. Бърза река, весела река, шумлива река. Тук не само е родината на нефрита, но и на златото. Каракаш-Даря стана наш водач за няколко дена. Минаваме край няколко мазара, почитани мюсюлмански гробници. Може да се помисли, че полусферичното им покритие и вишката в центъра не са нищо друго освен форма на древен будистки чортен. Когато приближаваме към гроба на светеца, водачът-киргиз скача от коня и с много красив жест поднася почитанията си. Трудно беше да се очаква от неговата непохватна фигура такова красиво движение.

Форт Шахидула е изоставен, това е същият познат самотен кирпичен квадрат. Впрочем по тези места оръдия изобщо не са се появявали и не са заплашвали глинените стени.

Стана горещо. Височината е не повече от 12 000 фута (около 3650 м) и след 18 000 фута се отразява на дишането.

Получи се съобщение, че яковете за преминаването на Сан-джу-даван са готови. Привечер се надигна шамалът - североизточният вятър. За първи път попаднахме в истинска пясъчна вихрушка. Червените планини се скриха, небето стана сиво. Пясъкът се вдига във високи, плътни стълбове и бавно се движи, въртейки се и пронизвайки всичко срещнато. Палатките се опитват да литнат. Конете се омърлушиха и се обърнаха със задниците към вятъра. Всички цветове изчезнаха и само Каракаш се носеше все така изумрудена.

5 октомври

Вървяхме цял ден по течението на Каракаш. Не може да се запомни колко пъти преминахме през .реката. Къде до корема, къде по-ниско от коляното на коня. При един скалист завой е отнесена цялата пътечка. Наложи се да бързаме и да се промъкваме по отделни камъни сред тътена на течението.

Отново суров каменист път. Два коня на Назар бей си счупиха краката. Вчерашният шамал навсякъде е оставил следи. Планините са забулени в сив дим. Цял ден във въздуха виси облак от всепроникващ прах. Страдат очите. Целият колорит се измени. Небето стана лилаво. Само игривата река по прежнему блести в зелени искри. Появиха се първите станове на планинските киргизи. Юрти, покрити с плъстени кечета, или каменни квадрати, прислонени до скалите. Наченки на мънички поля. Дребни на ръст киргизки с високи бели накити, в червени кафтани, някои носят малките островърхи червени шапчици на киргизите. Самоу дано станат снимките. Живописна група на лилавия фон на пясъчниковите планини. На малко сиво магаренце седи жена в яркочервен кафтан и висок накит на главата. В ръцете й бебе в светлосиво покривало. Редом с нея мъж в зелен кафтан и с червена конинна шапка. Над тях бледолилаво небе. Кой би искал да рисува бягството към Египет?

Много са стръмни пътечките над самата кипяща река. Стан на пясъчна поляна, насред нея прашен кервансарай.

Нямаме сили да се установим в този прашен двор. На съседните хълмове също е трудно да се смести лагер. Или гол камък, или мек преливащ се пясък; и едното, и другото не държат колчетата и пироните. Как да е намерихме място. Постепенно се откриват повредите по багажа: тук е разбита ключалка, там някой яхтан е прогизнал при падане на кон в реката.

Отново огньове. Отново се събират някакви непознати космати хора. Ето вече трябва да кажем, че никой от тези чепати непознати нищо лошо не ни е сторил. Прословутото киргизко обирничество не ни е засегнало.

Още от шепотите около огньовете: „Бурхан-Булат (т. е. мечът на Буда) се появява в определени срокове и тогава нищо не може да му противостои." „Улан цирик (тоест червените воини) са станали ужасно силни." „Каквото и да направят пелингите - всичко ще се обърне срещу тях." „Преди повече от сто години двама учени брамини пътували към Шамбала и се отправили на север." „Благословения Буда бил в Хотан и оттам решил да тръгне на север." „В един от най-добрите манастири на Китай професорът по метафизика е бурят." „В големия манастир Д. настоятелят е калмик." „На картината „Буда Победителят" от меча на Благословения блика огънят на справедливостта." „Пророкът е казал, че Дамаск ще бъде разрушен, преди да настъпи новият век." Така шепнат поклонниците на път за Гая, Сарнат и Мека. Дълги върволици от сивобради ахуни и покрити женски фигури се срещат по пътя. Бързат пред близката зима. Това е - бърза поща.

Денят завърши с шамап. Гигантски кълба прах, същинско невидимо преселение на народите. Трябва да се познава и този страховит лик на Азия. Къде също е толкова поразителна смяната на жега и студ? Къде са така непоносими ветровете в следобедните часове? Къде са така гибелни реките в пълноводието си и така безпощадни пясъците? Къде златото не е събрано по бреговете на реките? Къде се белеят толкова черепи под слънцето? Широката ръка на Азия.

6 октомври

Отново вървяхме по течението на Каракаш. Стигнахме до голямо старо киргизко гробище. Мазари с полукръгли сводове. Ниски гробници с поставени върху тях бончуци с конски опашки накрая. Действително повечето мазари са стари будистки чортени. След мазарите се разделихме с течението на Каракаш. Навлязохме забележимо в планината срещу течението на планински ручей. Клисурата постепенно се стесняваше. Отляво в жълтата пясъчна планина видяхме пещери на няколко етажа. Подобни на пещерите в Дунхуан. Местните жители и керванджиите ги наричат старокиргизки домове. Но, разбира се, тук имаме останки от изчезващ будизъм. Подстъпите към много пещери са отнесени напълно. Недостъпните входове са останали високо като орлови гнезда. Характерно е, че пещерите са се притаили така близко до прохода Санджу, сякаш защитават планините от вълните на мюсюлманството. Конярят Гурбан (мюсюлманин) знае още такива пещери по тези краища, но се отнася към тях явно пренебрежително. Но пещерите са внушителни.

Неизказана древност лъха от тези планини. Пясъчната мъглица сякаш ги възнася в небето. И планините вместо да бъдат ограничения и прегради, ни притеглят нагоре. Стигнахме до самото подножие на Санджу.

Чуваме, че на превала няма сняг. Но още не сме успели да получим това сведение, когато кашмирският дракон долита и всичко започва да се покрива със сняг. Пронизваща буря. Свиваме се в очакване на закъснелите палатки. В тъмнината пристига керван. Иззад превала приижда черна лавина от якове и препускайки, едва не разрушава целия стан. Глъч и шум. Сняг и студ. Но лагерът, сгушил се в клисурата, има невероятно живописен вид. Нещо от стария Босх или Питър Брьогел. Пламъкът осветява бронзовите лица. От тъмата се показват рогата на черно-невидимите якове. Крилете на палатките пърхат като птици. На скалата - гигантската сянка на Омар хар. Отново шепотът на пустинята: „Около свещената планина Сабур се вижда неизвестен древен град. С много домове и чортени." Утре трябва да ставаме със звездите. Пътят е дълъг. През деня и снегът, и вятърът отново ще започнат да ни дотягат.

7 октомври

Драконът все пак ни догони и през нощта всичко е засипано със сняг и е премръзнало. Пробваме яковете. Бързаме. Седмият проход - Санджу. Най-стръмният е 18 300 фута (около 5580 м), но не е дълъг. Колко стабилно вървят яковете; още веднъж се впечатляваме. Нагръдният ремък на седлото на моя як се къса с шум. Наложи се да връзваме с въжета, само подпръгата няма да издържи по стръмнините. Опасен е най-вече самият връх Санджу. Там якът трябва да е ловък и да прескочи дълбоката цепнатина между връхните зъбери на оголената скала. Тук трябва да се доверите на способността на яка да се вкопчва. Хегенът падна от яка, но за щастие само си удари крака. Можеше да бъде много по-лошо. Разбира се, на северната страна имаше много сняг. Наложи се да бързаме и пързаляйки се по резките зигзаги, стръмно да се спускаме. Не взимайте планинарски тояги с остриета, много по-добър е плоският метален наконечник. Снежните планини потънаха в сребърната мъгла. Жал ни е да се простим с висините, където макар и студено, е кристално чисто и звънко. Където самото название „пустиня" звучи като предизвикателство към всички градове, вече превърнали се или още не в развалини.

Защо ни е така мъчно да се отделим от Куен-Лун, от най-древния хребет?

Появиха се пак селищата на планинските киргизи. Децата и жените са чисти. Не се виждат ужасните безобразни кожни болести.

Долу, в пясъчните склонове има някакви тъмни дупкипещери. От тях излизат рунтави якове и ви пренасят в доисторически времена. Същото е било и тогава. В средата на високото плато се трупат жълти обветрени могили; от тях стърчат каменни блокове с най-изваяни форми. Носорози, тигри, кучета или някакви скелети на тронове - всичко е работа на отдавна изтекла вода. Платото е оградено от топлолилави планини. В посока към пустинята не се виждат повече снегове. Спрели сме около аул от девет юрти. Вътре е чисто. Носят ни пъпеши, дини, праскови, получавани от Санджу-базар или от Гума-базар. Планините са пълни с преливащо се ехо, лай и цвилене безспирно гърмят из доловете, като планински тръби. Киргизките показват бродерии, но не искат да продават; всяка ги прави за себе си.

8 октомври

Кратък спокоен преход. Спряхме на десет мили от оазиса Санджу. Разхвърляни единични юрти на киргизите. Често тук едно момче подкарва цял керван камили.

Всеки ден при нас идват пациенти с болен стомах или простуда. Още веднъж почувствахме какво значи великият пясък на пустинята - всепроникващ, изсушаващ, затрудняващ дишането. Ето ти мъка! Планините започнаха забележимо да се снижават. Височината на пътя е не повече от 7000 фута (около 2150 м). Нали южната част на пустинята не е по-ниска от 4000 фута (около 1200 м). Става все потопло. Замислена е серия от картини „Майтрея". Отново огньове. Отново керванджийският шепот. „Известен губернатор в Китай заповядал да секат китайците. Ах, колко лошо, Сега китайците ще ги изколят."

„Ринпоче е казвал, че сега пътят е само през Шамбала - това всички го знаят." „Много пророчества са заровени тук." „Три похода на монголите." „В пустинята след Керия излязла на повърхността подземна река." „А щом взривили скалата, тя цялата от скъпоценни камъни." „А там, където не може да се мине, там може по подземните ходове..."

Много говорят и делничното се преплита с нещо велико, предрешено. Много говорят за подземни ходове, но и то е разбираемо. От много замъци, прилепили се о скалите, са били прокопани към водата дълги подземни тунели, по които докарвали вода на магаренца. Постепенно пред нас се рисува нова картина със значителни животи.

9 октомври

Санджу-оазис. Простихме се с планините. Разбира се, отново ще тръгнем към тях. Естествено че другите планини не са по-лоши от тези. Но тъжно е да слезеш от планините. Пустинята не може да ни даде това, което ни нашепваха планините. На прощаване планините ни подариха нещо необикновено. На границата на оазиса, именно на най-последната скала, до която още можехме да се докоснем, се показаха същите рисунки като тези, които видяхме в Дардистан, на път към Ладак. В книгите за Ладак такива рисунки се наричат дардски, макар че очевидно те произлизат от неолита. И тук, в Китайски Туркестан, на гланцово-кафявия масив на скалата отново светлите силуети на същите стрели за лък, същите планински козли с огромни извити рога, същите ритуални танци, хороводи и шествия от върволица хора. Те са именно предвестниците на преселението на народите. И имаше някакъв особен смисъл в това, че тези рисунки са оставени на границата към планинското царство. Прощавайте, планини!

Показаха се китки тополи и кайсиеви дървета, а зад тях се разстла царството на пясъците. Това напомняше Египет до Нил или Арабия.

Време за закуска; искаме да спрем; но се приближават някакви ездачи и ни викат да продължим. Там е приготвен дастархан от киргизките старшини. На бродирани ярки черги много живописно са подредени купчини дини, пъпеши, круши, яйца, пържени кокошки, а по средата печен половин овен. Кръглите жълти питки с дупчици и ямички сякаш са слезли от картина на Питър Ертцен. Това ни напомни милото Ключино, Новгород, разкопките от каменния век и радушния Ефим. И тук са същите кафтани и бради, и цветни пояси, и шапчици, поръбени с кожа от вълк или речен бобър. И е трудно да убедиш себе си, че тези хора не говорят руски. И действително много от тези брадатковци знаят отделни думи и много се гордеят, ако имат някаква руска вещ. Почти нищо не знаят за Америка. Добре би било да се дадат на този народ няколко книжки за Америка, напечатани на тюркски. Някой трябва да помисли за това; та нали някога Америка и Азия са били един континент.

За първи път видяхме китайски войници в мундири от императорско време с червени надписи надлъжно по целия гръб и гърдите. Много окъсани войници; киргизите-опълченци бяха изобщо без мундири. Може ли такава армия да действа?

Ще попитат: къде е опасността? Къде са увлекателните нападения? Нали на гробището в Ле има няколко паметника на гробове на убити пътешественици. Вярно е, че всички тези хора са убити от кашмирци и афганистанци. Никой не е бил убит от ладакец-будист. И после има особена прелест в осъзнаването, че в най-отдалеченото безлюдие вие сте по-сигурни и в безопасност, отколкото по улиците на западните градове. Полицаят в Лондон при влизане в Истсайд се осведомява дали имате оръжие и дали сте готови за опасности. Нощната разходка в околностите на Монпарнас или Монмартр в Париж или по Хобокена в Ню Йорк е изпълнена с много по-големи опасности, отколкото пътищата на Хималаите и Каракорум. А торнадото в Тексас или Аризона нима не е равно на вихъра по височините? При това тези опасности на природата са така весели в същността си, така будят бодрост и така очистват съзнанието. Има колекционери на силни възклицания при опасност, но и най-нестабилният бамбуков или въжен мост буди у вас упорита находчивост.

Колко жалко е от безлюдието да се спускаш в кишлаците на людските тълпи.

На един преход от Санджу вече може да има будистки древности.

10 октомври

Озовахме се в съвсем различна страна. Няма повече ладакски героизъм. Няма ги вече гирляндите от звучното пеене на ладакците. Странно е, че силни, приятни гласове чухме само при ладакците. Няма вече замъци на безводни, дръзки върхове. Няма ги повече субурганите и могилите на безстрашието. Планините се отдалечиха в сиво-бяла мъгла. С какво да живеем и накъде да отправим поглед? Тук са мирните земеделци, нищо не знаещите сарти; забравен оазис. Мирни, бавни тюрки, отдавна забравили за участието си в шествията на Чингис и Тамерлан. Горещо е. На Санджу-базар е пясъчно. Иззад кирпичените стени, иззад плодовите дървета поглеждат множество лица, плашливи и прикрити. Цялата тълпа прилича по цветове на Нижгородския панаир. Приношенията са плодове и печени овни. Накрая ни доведоха като подарък киргизко куче.

Гърмят хлопки и на мегдана излиза китайски чиновник. Отново е любезен и услужлив. Учуден е, че не е получил писмо за нас от амбана на Яркенд, но обяснява, че републикански Китай е отменил специалните известия, ако имаш китайски паспорт. А ние имаме многословен паспорт на име Лолучи, което значи Рьорих. Толкова внимателни ли са и китайските чиновници от по-високите рангове? Иска ни се Китай да оправдае очакванията ни. Та нали при издаването на паспорта се говореше за съдействието на всички губернатори, за среща с делегация от Пекинския университет... Китайският чиновник говори за преминаването на Рузвелтови, върнали се през Яркенд; говори за развалините на императорския дворец на 12 дни от Хотан, откъдето и досега намират древни предмети. Разбираме, че това трябва да е Аксу. Скоро стъпваме на стария „копринен" път. Първото място, където може да има древни находища. Защото тези места, както и Хотан, се споменават в литературата 3-4 века преди нашата ера. На островите в пустинята, в оазисите, са се укрепили последните тълпи преди преселението към неизвестни краища. На хоризонта има облаци, но това не са обикновени облаци, това са зъбите на пясъчните вихри. Навярно някъде е имало силна снежна виелица.

11 октомври

С чуруликането на птиците и блеенето на стадата, с веселото ромолене на напоителните канали ние излязохме от Санджу. Скоро обърнахме гръб на оазиса, изкачихме се по пясъчния скат на руслото и се оказахме в истинска пустиня. Хълмовете са полегнали като слаби, неопределени силуети. На хоризонта трепти въздухът, сякаш сплитайки някакви новообразувания. Разгърнала се е цялата дантела на пясъците. Това е вече тази необозримост, по която са се движили великите орди. Нали и Чингис, и Тамерлан са преминали именно оттук. И също както по вълните не остават следи от ладията, така и по пясъка не е останал и намек за тези движения.

Тук се откроява цялата нежност и цялата безпощадност на пустинята. И киргизецът сочи към мъгливия, розовеещ североизток - там е великата Такламакан! Там са погребаните градове. Там е Куча - столицата на бившите тохари. Известни са техните ръкописи, но знаем ли как да произнасяме тези знаци? По аналогия могат да се прочетат буквите, но изобразяването на звука е изчезнало. Понататък, там, по склоновете на планините, е Карашар древно място. Там, дълго преди да бъде укрита, се е намирала чашата на Буда, по свидетелства на историците, пренесена в Карашар от Пешавар. А още по-нататък - разклоненията на Небесните планини и подунезависимите калмици, помнещи своята история, своите планини, пасбища и свещени гори. А още по-далеч - великият Алтай, където е идвал Благословения Буда.

Трепти щитът на пясъците. Изчезват непостоянните знаци. Разпитваме за древности. От пустинята вече много е взето, но още повече е скрито от пясъците и може да се намери само опипом. И сега, след силната пясъчна буря, от недрата се разкриват нови ступи, храмове и стени на неизвестни селища. Може ли по дребните признаци да се каже къде е погребано най-главното? Самите жители са безучастни на думи към откритията.

В далечината се очертават стада от диви кулани. Насреща се показа силуетът на самотен ездач. Огледа ни отдалеч, спря, слезе и разстла нещо бяло. Приближихме и видяхме бяло кече, а на него два пъпеша и два нара. Това бе угощение от неизвестния пътник. Незнайна дружеска ръка за гостите. Същинска вълшебна кърпичка, белнала се се сред безбройните пясъци. Поздрав от неизвестния за неизвестните.

Стигнахме до Санджу. Населено, стопанско, запрашено място. Лабиринт от кирпичени стенички. По децата вече се виждат лишеи, каквито нямаше в планините. Не намерихме древности. Разказват ни за двама китайски чиновници, които откарали всичко, събрано от жителите, от будистките древности. Ако това е вярно, то значи, че императорски Китай безразборно е раздавал своите съкровища, а републикански Китай започва да разбира значението на изучаването на древните паметници. Важно е да се отбележи това, ако изобщо този разказ е верен и ако чиновниците не са откарали вещите просто в своя полза.

12 октомври

От Санджу до Пиалма следвахме всичко по същия този „копринен" път. И е „копринен" не само защото по него са вървели кервани с коприна, но и самият той е копринен и се прелива в пясъка във всички оттенъци на дъгата.

Млечна пустиня с най-изящен рисунък на пясъчните вълни. Вятърът носи бисерен прах. И той пред очите ви тъче нова дантела по лицето на земята. Стърчат старинните километрични кули, по-голямата част от тях е полуразрушена. Зад нас звънят хлопки. На голям сив кон ни догонва синът на съседния амбан. Той отива на кратък престой в Дунхуан, в отпуск - предстои му около два месеца път. Той е любопитен, но много необразован. Дава няколко сведения за Хотан, говори за древностите на Дунхуан. В Пиалма също има старини от Такпамакан.

Преходът е голям. Вървяхме бързо от 7 до 16.30 часа, но казват, че утре пътят ще бъде още по-дълъг. Спираме в овощна градина. Това е по-добре, отколкото в Санджу, където камили, магарета, коне, петли и кучета цяла нощ заедно гърмяха в хор, без да млъкнат.

13 октомври

От Пиалма до Зава са около 38 мили. Тръгнахме още преди разсъмване под знака на Орион. За първи път, откакто сме на път, видяхме любимото съзвездие. Отново пустиня. Към 10 часа е вече гореща, аленееща, обгаряща. Стремето изгаря крака през ботуша. А какво ли правят тук през лятото? Неслучайно в горещините се правят нощни преходи.

Отдясно синеят хълмовете на Куен-Лун - те ни напомнят за Санта Фе. Отляво розовеят пясъците на Такпамакан - спомням си за пустинята Аризона.

Синът на амбана пее китайски намтари - сказания за. китайските богатири: неочаквано рязко, с носови придихания, с провиквания, с отброяване на някакъв непонятен темп, с финални каденци. Трудно е да се асоциира това с богатирския епос.