Аз съм Картър, Дванайсети от Дванайсетте. Убийте ме, ако можете.
— Какво, по дяволите, стана?
— Не знам!
Радиото изпращя: Лор.
— Майкъл, трябва да потегляме
веднага!
Ранд проверяваше трескаво датчиците.
— Проблемът не е в компресора — трябва да е в електрическата система.
Майкъл стоеше пред таблото безпомощно. Чувстваше се победен. Корабът му,
Бергенсфиорд, отказваше да
съдейства. Отчаянието прерасна в гняв; гневът прерасна в ярост. Той удари с юмрук метала.
— Проклет кораб! Безсърдечно копеле! Защо ми причиняваш това?
С гневни сълзи в очите той грабна един гаечен ключ и започна да обсипва с удари таблото.
— Посветих… ти… живота… си!
Разнесе се боботене като от пастта на див звяр. Лампите светнаха; датчиците заработиха.
— Майкъл — попита Ранд, — как успя?
— Работи! — извика Лор.
Бръмченето се усили. Ранд извика заради силния шум:
— Налягането е стабилно! Осем хиляди оборота в минута! Дванайсет! Двайсет! Трийсет и пет!
Майкъл грабна радиостанцията от пода.
— Екипаж, по местата!
Бергенсфиорд потегли с оглушително стенание.
Стигнаха до товарната площадка. Ейми скочи от пикапа в движение.
— Ейми, чакай!
Но тя вече тичаше към пътя.
— Кейлъб, вземи Лушъс и се качвайте на кораба.
Синът му го погледна изумено.
— Върви! — нареди му Питър. — Не ни чакай!
Хукна след Ейми. Тичаше с всички сили и започна да стопява разстоянието между тях.
Пет метра, четири
метра, три метра. С един последен напън се спусна напред и я сграбчи през кръста, при което и двамата се
търкулнаха на земята.
— Пусни ме! — Ейми се надигна на колене и се опита да се отскубне.
— Трябва да се качваме на кораба!
— Те ще го убият! — каза Ейми през сълзи.
Картър приклекна. Размърда пръсти с блещукащи нокти. Стъпи здраво на земята. Синкавата лунна светлина го
обгръщаше като ореол.
Ейми протегна ръка напред и изпищя:
— Антъни!
Картър атакува.
Оставаха им още двеста и петдесет метра.
Водата около витлата бушуваше. От дока се чуха викове:
— Тръгват без нас!
Последните пътници се хвърлиха върху трапа, който застърга по кея със задвижването на кораба.
Пим стоеше на палубата и гледаше сцената, разиграваща се пред очите ѝ сред тишина. Долният край на трапа
наближаваше края на кея, скоро щеше да падне във водата. Къде беше съпругът ѝ? Видя го. Слизаше тичешком по
стълбите на кея и влачеше Лушъс. Пим започна да прави трескави жестове на хората наоколо:
Това е съпругът ми!
Спрете кораба!
Но, естествено, никой не я разбра.
На
трапа беше пълно с хора, задържали се между перилата, които се промъкваха на палубата по един и по
двама. Пим започна да стене. В първия момент не осъзна какво прави. Звукът излезе от гърлото ѝ по своя воля,
както преди двайсет и една години, когато ви в обятията на Сара като умиращо животно. Звукът се усили и започна
да добива непозната за Пим Джаксън форма: думи!
— Кееей… лъб! Бъъързооо!
Краят на трапа стигна до
издатък в края на кея, спря и започна да се завърта около оста си. Металът се
изкривяваше, хвърчаха гайки. Кейлъб и Гриър бяха само на няколко крачки. Пим махаше и крещеше думи, които не
чуваше, но усещаше с всяка фибра на тялото си.
Трапът започна да се чупи.
Хора падаха във водата, някои с примирено мълчание, други с жалостни викове. В
долния край Кейлъб беше
проврял една ръка през перилата, а с другата държеше Гриър, който от своя страна бе стъпил на най-долното
стъпало.
Бергенсфиорд набираше скорост и оставяше след себе си диря от кипяща вода. Когато кърмата достигна до
падналите във водата хора, водовъртежът около витлата ги повлече надолу.
Майкъл тичаше с всички сили към горната палуба. Блъсна вратата и излезе на открито. Носът тъкмо минаваше
през отвора в дигата.
Нямаше да успеят да минат. Невъзможно беше.
Той се качи по стъпалата към лоцманската кабина, като взимаше по три наведнъж и нахълта вътре.
— Лор…
Тя гледаше през предното стъкло.
— Знам!
— Завърти го малко!
— Мислиш ли, че не опитах?
Пролуката между стената и дясната страна на кораба се стесняваше. Двайсет метра. Десет. Пет.
— Божичко! — промълви Лор.
Питър и Ейми тичаха по дока.
Корабът заминаваше. От кърмата се разнесоха гърмежи, над главите им прелетяха куршуми; виралите
пристигаха.
Разнесе се силен трясък.
Едната
страна на Бергенсфиорд се блъсна в дигата и продължи напред по инерция с оглушително стържене.
Корпусът потрепери, но не забави ход.
Огромното стоманено чудовище се отдалечаваше безсърдечно. След няколко минути щеше да излезе в морето.
Нямаше как да се качат на борда. Питър видя нещо да виси отстрани: трапът, който все още бе закачен за кораба в
горния си край. По него се катереха двама души.
Кейлъб и Гриър.
Синът му се държеше с една ръка за перилата, викаше към тях и сочеше към края на кея. Корабът беше
подместил преградата на дигата и сега тя се намираше под прав ъгъл спрямо движещия се корпус. Когато трапът
минеше покрай шлюза, разстоянието между тях щеше да е съвсем малко и можеше да се прескочи.
Но Ейми вече не беше до него; Питър беше сам. Той се обърна и я видя на трийсетина метра зад себе си с гръб
към него.
— Ейми, ела!
— Приготви се да скочиш! — извика Кейлъб.
Виралите стигнаха до далечния край на кея. Ейми извади меча си и извика през рамо на Питър:
— Качвай се на кораба!
— Какви ги вършиш? Идвай!
Изведнъж Питър разбра: Ейми нямаше намерение да заминава.
И тогава видя момичето.
Клечеше зад гигантска макара, далеч от него. Рижава коса, вързана с панделка, драскотини по лицето, плюшена
играчка в тънките ѝ ръчички.
Ейми също я видя.
Тя прибра меча и се спусна напред. Виралите прииждаха по дока.
Момиченцето стоеше, вцепенено от ужас.
Ейми го вдигна под мишница и побягна. Със свободната си ръка тя помаха на Питър.
— Качвай се! Ще трябва да ни хванеш!
Питър хукна към шлюза. Долният край на трапа се намираше на десет метра и приближаваше. Кейлъб извика:
— Сега!
Питър скочи.
За миг му се стори, че е подранил и че ще падне в бурната вода. Но тогава ръката му стигна до парапета. Той се
изтегли нагоре, стъпи и се обърна. Ейми се приближаваше. Трапът вече ги задминаваше; нямаше да успее. Питър
протегна ръка, а Ейми се засили и скочи.
Не помнеше момента, в който хвана ръката ѝ. Помнеше, само че я бе хванал.
Излязоха от дока. Майкъл изтича до перилата. Видя дълбока вдлъбнатина, дълга поне петнайсет метра, за
щастие, високо над ватерлинията. Погледна към брега. На сто метра зад тях, в края на кея ордата вирали ги гледаше
печално как се отдалечават.
— Помощ! — гласът дойде откъм кърмата.
— Някой е паднал!
Майкъл хукна нататък. Жена с бебе на ръце сочеше към водата.
— Не предполагах, че ще скочи.
— Кой? Кой беше?
— Жената на носилката. Едва ходеше. Каза, че името ѝ е Алиша.
Огледа се и зърна навито на руло въже. Натисна копчето на радиостанцията.
— Лор, спри витлата.
—
Моля!
— Спри ги!
Докато говореше, Майкъл се върза през кръста с въжето и тикна радиостанцията в ръката на жената, която го
гледаше объркано.
— Къде отивате? — попита тя.
Майкъл прекрачи перилата. Далеч под него водата бушуваше.
Спри ги, помисли си той.
За бога, Лор, спри
Достарыңызбен бөлісу: