Градът на огледалата

Три 
Червената зона
Петнайсет километра западно от Кървил, Тексас
Юли, 101 г. сл.в.
Лушъс Гриър, Вярващия, зае мястото си на платформата час преди зазоряване. Оръжието му беше пушка с
плъзгащ затвор, калибър .308, прецизно реставрирана, с приклад от полирано дърво и оптичен мерник, чиято леща
беше потъмняла от времето, но все още вършеше работа. Останали му бяха само четири патрона; скоро щеше да се
наложи да ходи в Кървил за още. Но на сутринта на петдесет и осмия ден това не го тревожеше. Трябваше му само
един изстрел.
През нощта над просеката се беше спуснала лека мъгла. Капанът му — кофа със смачкани ябълки — се
намираше на стотина метра срещу вятъра, скрит сред високата трева. Седнал неподвижно, с прибрани крака и
пушката, опряна в скута, Лушъс чакаше. Нямаше никакво съмнение, че плячката му ще се появи; миризмата на
пресни ябълки беше неустоима.
За да убие времето, си повтаряше простичка молитва: Боже, Господарю на Вселената, бъди мой водач и моя
утеха, дай ми сила и мъдрост да изпълня волята Ти в следващите дни, да разбера какво се иска от мен, да бъда
достоен за задачата, която ми повери. Амин.
Защото нещо щеше да се случи; Лушъс го усещаше. Усещаше го, както усещаше ударите на сърцето си, дъха в
гърдите си, костите в тялото си. По пътя на дългата си история човечеството вървеше към решително изпитание.
Кога щеше да стане това Лушъс не знаеше, но денят щеше да настъпи и тогава щяха да са нужни воини. Мъже като
Лушъс Гриър.
Три години бяха изминали от освобождението на Отечеството. Събитията от онази нощ все още го преследваха,
незаличими спомени, отпечатали се в съзнанието му. Хаосът на стадиона, появата на виралите; бунтовниците,
сипещи дъжд от куршуми срещу червенооките; Алиша и Питър, настъпващи към сцената със стрелба; дребничката
Ейми, окована във вериги, ревът, който се надигна от гърлото ѝ, силата, която изригна от нея; преобразяването на
тялото ѝ, загубата на човешкия ѝ облик, след това издрънчаването на веригите и смелия ѝ скок, светкавично бърз,
към чудовищните врагове; хаосът и безпорядъкът на битката, Ейми затисната под Мартинез, Десетия от
Дванайсетте; ослепителната експлозия и след това пълната тишина, сковала целия свят.
Със завръщането си в Кървил на следващата пролет Лушъс осъзна, че повече не може да живее сред хората.
Изясни му се значението на онази нощ; призован беше да води уединено съществуване. Сам построи скромната си
колиба край реката, усещаше притегателната сила на нещо по-дълбоко, което го зовеше сред дивата природа. Лушъс,
отвори душата си за мен. Освободи се от всички материални блага и земни удобства, за да ме познаеш. Само с
нож и дрехите на гърба си, той се отправи към голите хълмове без крайна цел освен пълно усамотение, за да намери
истинското си призвание. Караше по цели дни без храна, краката му се издраха и окървавиха, езикът се поду от
жажда: след седмици обграден единствено от гърмящи змии, кактуси и жарещото слънце започна да халюцинира.
Гигантските кактуси се превръщаха в редове войници, застанали мирно; езера се появяваха по напуканата от суша
земя; в далечината планинска верига приличаше на град с високи стени. Не поставяше под съмнение виденията; те
бяха реални, защото той вярваше, че са реални. Миналото и настоящето също се сливаха в съзнанието му. Понякога
той беше Лушъс Гриър, майор от Експедиционния; друг път беше затворник в килия; а от време на време се виждаше
като млад новобранец и дори като малко момче.
Скита в това състояние в продължение на седмици — същество от безброй светове. И един ден се събуди
проснат в дере под палещите лъчи на обедното слънце. Тялото му беше измършавяло до неузнаваемост, осеяно с
драскотини и рани; пръстите на ръцете му бяха окървавени, някои от ноктите бяха паднали. Какво се беше случило?
Сам ли си го беше причинил? Нямаше спомени, само внезапно споходилия го поразителен образ, изникнал пред
очите му.
Лушъс получи видение.
Нямаше представа къде е, знаеше само, че трябва да върви на север. Шест часа по-късно се озова на Кървил
Роуд. Обезумял от жажда и глад, продължи да върви до падането на нощта и тогава видя табелата с голямо червено
Х. Укритието беше добре заредено: храна, вода, дрехи, бензин, оръжия и муниции, имаше дори генератор. Но най-
голяма радост за очите му беше хъмвито. Лушъс почисти и проми раните си и спа на меко легло, а на сутринта
зареди автомобила с гориво, зареди акумулатора и напомпа гумите, след което се отправи на изток и стигна до
Кървил на сутринта на втория ден.
В края на Оранжевата зона остави хъмвито и стигна до града пеша. Там, в тъмна стая в съмнителната част на
града, сред мъже, които не познаваше и които не се представиха, продаде три от карабините от укритието, за да си
купи кон и провизии. Прибра се в колибата си на свечеряване — скромна постройка сред тополите и блатните
дъбове на брега на реката, само една стая с пръстен под, но щом я зърна, сърцето му се стопли. Колко дълго бе

отсъствал от дома си? Струваше му се, че го е нямало с години, цели десетилетия от живота му, но в действителност
бяха само няколко месеца. Кръгът се затвори; Лушъс си бе у дома.
Разтовари и върза коня и влезе в колибата. Върху леглото имаше гнездо от мъх и клонки, знак, че някое
животинче си беше направило дом в негово отсъствие, но с изключение на това аскетичният интериор беше
непокътнат. Лушъс запали газената лампа и седна на масата. В краката му лежеше сак с припаси: пушката
„Ремингтън“, кутия пълнители, нови чорапи, сапун, остър бръснач, кибрит, ръчно огледало, половин дузина
писалки, три шишенца с тъмносиньо мастило и листи от дебела, пореста хартия. Отиде до реката да напълни с вода
легена си и се върна в къщата. Отражението в огледалото беше точно толкова шокиращо, колкото очакваше:
увиснали бузи, хлътнали очи, изгоряла от слънцето кожа, чорлава като на безумец коса. Долната половина от лицето
му беше скрита под толкова гъста брада, че семейство мишки с радост би си спретнало дом в нея. Наскоро беше
навършил петдесет и две години, но мъжът в огледалото изглеждаше на шейсет и пет.
Каза си, че ако отново ще става войник, макар и стар и немощен, то поне ще изглежда както подобава.
Подстрига заплетената си коса и брада, след което използва бръснача и сапуна, за да се обръсне гладко. Изхвърли
мръсната вода навън и се върна на масата, където разположи листите и писалките.
Лушъс затвори очи. Споходилото го онази нощ в дерето видение не приличаше на халюцинациите, които
получаваше в пустинята. Приличаше по-скоро на спомен за нещо преживяно. Припомни си постепенно всеки
детайл от образа. Как би могъл дори да се надява, че ще предаде толкова красива гледка с аматьорските си умения?
Но трябваше поне да опита.
Лушъс започна да рисува.
Нещо изшумоля в храстите: Лушъс погледна през мерника на пушката. Четири животни ровеха из пръстта,
душеха и грухтяха: три свине и един глиган с червеникавокафява козина и остри като бръсначи бивни. Седемдесет
килограма месо от диви прасета, поднесено на тепсия.
Стреля.
Свинете избягаха, но шопарът пристъпи с олюляване напред, потрепери силно и падна на предните си крака.
Лушъс не сваляше поглед от него през мерника. Последва второ потреперване, по-силно от първото, и животното се
просна на една страна.
Лушъс слезе бързо по стълбата и отиде при поваленото в тревата животно. Издърпа шопара върху брезент,
завлече го до дърветата, върза задните му крака един за друг, закачи го с кука и започна да го повдига с въже. Когато
главата на животното достигна до нивото на гърдите му, той направи възел на въжето, постави легена под прасето,
извади ножа си и преряза гърлото на животното.
Струя топла кръв плисна в легена. От прасето щеше да източи близо четири литра кръв. След като я изцеди,
Лушъс я сипа през фуния в пластмасова туба. Ако разполагаше с повече време, щеше да изкорми и нареже прасето и
да опуши месото, след което да го продаде. Но беше петдесет и осмият ден и Лушъс трябваше да потегля.
Свали трупа на земята — поне койотите щяха да се нахранят — и се прибра в колибата. Трябваше да признае,
че изглежда все едно в нея живее луд човек. Бяха минали малко повече от две години, откакто започна да рисува, и
сега стените бяха осеяни с плодовете на труда му. От мастило премина към въглен, молив, дори бои, които струваха
доста. Някои от картините бяха по-добри от други — погледнати в хронологичен ред, се забелязваше бавният му,
понякога мъчителен напредък като художник. Но най-хубавите творби предаваха задоволително образа, който не
излизаше от главата му по цял ден, като мелодията на песен, която не можеш да пропъдиш от съзнанието, освен ако
не я изпееш.
Единствено Майкъл беше виждал картините. Лушъс странеше от хората, но Майкъл го бе издирил благодарение
на някакъв търговец, приятел на Лор. Една вечер преди около година, когато Лушъс се прибра, след като беше ходил
да залага капани, той видя стар пикап, паркиран в двора му, и Майкъл, седнал в каросерията. През годините,
откакто Гриър го познаваше, Майкъл се бе превърнал от хрисимо на вид момче в хубав мъж в разцвета на силите си:
жилав и елегантен, с мъжествено лице и суров поглед.
— Да му се не види, Гриър, изглеждаш ужасно. Няма ли да покажеш малко гостоприемство?
Лушъс донесе бутилката. В първия момент не разбра какво иска Майкъл. Изглеждаше променен, малко
неспокоен, вглъбен в себе си. Майкъл по принцип не беше мълчалив. Идеи, теории и всевъзможни планове,
независимо колко абсурдни и недообмислени, се изстрелваха от устата му като куршуми. Продължаваше обаче да е
също толкова енергичен — човек на практика можеше да си стопли ръцете върху главата му — но сега
енергичността му беше добила по-мрачно измерение, сякаш беше хваната в капан, сякаш Майкъл размишляваше за
нещо, което все още не можеше да изрази с думи.
Лушъс беше чул, че Майкъл е напуснал рафинерията, разделил се е с Лор, построил е някаква лодка и прекарва
по-голямата част от времето си на нея в самотни плавания из Мексиканския залив. Майкъл така и не му каза какво

търси в безбрежния пуст океан, а и Лушъс не повдигна въпроса; та как би обяснил собственото си отшелничество?
Но с течение на вечерта, докато се напиваха все повече със Специална рецепта №3 на Дънк — Лушъс не пиеше
много напоследък, макар алкохолът да беше чудесен разтворител за бои — той започна да осъзнава, че Майкъл се е
появил на прага му само заради първичния инстинкт да прекара известно време в компанията на друго човешко
същество. Все пак и двамата живееха в доброволна изолация и може би Майкъл искаше просто да прекара няколко
часа с човек, който разбира какво преживява — дълбокият импулс да останеш сам в момент, в който всички би
трябвало да танцуват от радост, да правят деца и да празнуват настъпването на епоха, в която смъртоносни същества
не дебнеха в короните на дърветата и не убиваха хора без причина.
Известно време обсъждаха приятелите си: говориха за работата на Сара в болницата и за дългоочакваното ѝ
преместване заедно с Холис от бежанския лагер в постоянно жилище; за повишението на Лор в рафинерията; за
оставката на Питър от Експедиционния, за да може да се грижи за Кейлъб; за решението на Юстас, което не
изненада никого, да напусне Експедиционния и да се върне с Нина в Айова. На пръв поглед разговорът беше
изпълнен с оптимизъм, но Лушъс не се заблуждаваше — под повърхността дебнеха имената, които не изричаха на
глас.
Лушъс не беше казвал на никого за Ейми — единствено той знаеше истината. Но относно съдбата на Алиша
нямаше никаква представа, както очевидно нямаше и никой друг — тя беше изчезнала сред безбрежната пустош на
Айова. По онова време Лушъс не се разтревожи — Алиша приличаше на комета: изчезваше внезапно за дълги
периоди и се завръщаше неочаквано с гръм и трясък — но докато дните отминаваха, а тя не се връщаше и Майкъл
лежеше с гипсиран крак, Лушъс започна да забелязва как изчезването ѝ гори в очите на приятеля му като дълъг
фитил на бомба. Ти не разбираш, бе казал Майкъл на Лушъс и се бе надигнал гневно в леглото. Този път не е като
преди. Лушъс реши, че няма смисъл да му противоречи — Алиша не се нуждаеше от ничия помощ. Не се и опита да
спре Майкъл, когато дванайсет часа по-късно свалиха гипса му и той оседла кон и тръгна в снежната виелица да я
търси — доста неразумна постъпка, като се има предвид, че младежът едва ходеше. Но Майкъл си беше такъв:
нямаше как да го спреш, а и имаше нещо необичайно лично в цялата работа, сякаш заминаването на Алиша беше
послание, предназначено единствено за него. Майкъл се върна след пет дни, премръзнал, обиколил периметър от
сто и шейсет километра, и оттогава не изрече нито думичка по въпроса, дори не споменаваше името ѝ.
Всички обичаха Алиша, но Лушъс знаеше, че има хора, които никой не опознава напълно; хора, които са
родени, за да се отличават. Алиша изчезна яко дим и сега, след три години, въпросът, който Лушъс си задаваше, не
беше какво ѝ се е случило, а дали изобщо е съществувала.
Минаваше полунощ и бяха изпили и последните си чаши, когато Майкъл най-накрая повдигна въпроса, който
явно не му бе давал мира цяла нощ.
— Как мислиш, наистина ли вече няма драки?
— Що за въпрос?
Майкъл повдигна вежда:
— Все пак какво мислиш?
Лушъс обмисли внимателно думите си.
— Нали беше там? С очите си видя какво стана. Ако убиеш Дванайсетте, всички останали измират. Ако не
греша, това дори беше твоя идея. Малко късно е да си задаваш подобен въпрос.
Майкъл извърна смълчано очи. Отговорът задоволяваше ли го?
— Някой път трябва да дойдеш на лодката — каза той накрая малко по-ведро. — Много ще ти хареса. Светът е
толкова голям. Не си виждал подобна красота.
Лушъс се усмихна. Каквото и да го човъркаше, младежът не беше готов да говори за него.
— Ще си помисля.
— Поканата важи, когато и да решиш — Майкъл се изправи и се подпря с една ръка върху масата, за да не
загуби равновесие. — Здраво се наквасих. Ако не възразяваш, ще отида да повърна и ще легна да спя в пикапа.
Лушъс посочи към тясното легло.
— Ако искаш, можеш да спиш на леглото.
— Много мило от твоя страна, но първо трябва да се опознаем по-добре.
Майкъл излезе с клатушкане навън, но на прага се обърна и хвърли замъглен поглед към малката стаичка.
— Добър художник си, майоре. Картините ти са много интересни. Някой път трябва да ми разкажеш за тях.
И това беше всичко; когато на сутринта Лушъс се събуди, Майкъл си беше тръгнал. Мислеше си, че отново ще се
видят, но младежът повече не се върна. Предположи, че Майкъл е намерил отговорите, които търси, или пък е
решил, че Лушъс не може да му ги даде. Как мислиш, наистина ли вече няма драки…? Какво би казал приятелят му,
ако Лушъс беше отговорил искрено на въпроса?
Лушъс пропъди тревожната мисъл. Остави тубата с кръвта от прасето в сянката на колибата и тръгна надолу по
склона към реката. Гуадалупе по принцип беше студена, но тук, където правеше завой и имаше дълбок шест метра

вир, захранван от естествен извор, водата беше направо вледеняваща. Около вира имаше високи варовикови скали.
Лушъс събу обувките и панталоните си, взе въжето, което държеше на скалите, пое си дълбоко въздух и скочи
елегантно във водата. Температурата падаше, колкото по-надълбоко се спускаше. Раницата, която си беше ушил от
дебело платнище, висеше здраво завързана на ниско надвиснал клон, за да не я отнесе течението. Лушъс завърза
въжето за дръжката на чантата, откачи я от клона, пое си въздух и се гмурна.
Излезе на отсрещния бряг, отиде до брод надолу по течението и прекоси отново реката, след което се изкачи по
тясна пътека до върха на варовиковите скали. Там седна и издърпа въжето със завързаната за него раница.
Облече се и занесе чантата обратно в колибата. Там, на масата, извади съдържанието ѝ: още осем туби,
побиращи общо трийсет и четири литра — горе-долу количеството кръв, което тече във вените на половин дузина
човешки същества, достигнали зрялост.
Веднъж извадена от реката, плячката му бързо щеше да се развали. Лушъс завърза тубите една за друга и събра
провизиите си — храна и вода за три дни, пушката и патроните, нож, фенер, дебело въже — и ги изнесе навън. Още
нямаше 7:00 часа, но слънцето вече припичаше. Оседла коня, пъхна пушката в кобура и преметна останалите
провизии през холката на животното. Както обикновено, не си взе постеля; щеше да язди по цяла нощ и да
пристигне в Хюстън на шейсетия ден.
Пришпори коня и потегли.

Четири 

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: