Градът на огледалата

забелязва, че животните не са сами в клетките; по две са — майка с малкото си.
Слага бисквитата върху езика си и я оставя да се стопи и да изпълни устата му със сладък аромат на ванилия.
Изяжда втора, трета и четвърта, докато изпразва кутията, след което затваря очи и чака да заспи.
Защо разказвам всичко това в трето лице ли? Предполагам, защото е по-лесно. Знам, че баща ми имаше добри
намерения, но ми трябваха години, за да преодолея огорчението. Простих му, разбира се, но прошката не означава,
че разбирах мотивите му. Загадъчното му изражение, привидно небрежния му тон: и сега, години по-късно, все още
съм озадачен от привидната лекота, с която ме пропъди от живота си. Струва ми се, че едно от най-хубавите неща в
това да имаш син би трябвало да е простичката наслада от компанията му, когато той порасне. Но тъй като нямам
собствен син, не знам дали съм прав.
Пристигнах в Харвард през септември 1989 г. — Съветският съюз бе на път да се разпадне, икономиката беше в
упадък, из цялата страна тегнеше настроение на уморена досада след десетилетие на пасивност — без приятели, на
практика осиротял, с оскъден багаж и без представа какво ще стане с мен. Не бях стъпвал в университета, изобщо
не бях ходил на изток от Питсбърг и след двайсет и четири часовото пътуване всичко наоколо ми се струваше
нереално, почти като халюцинация. От гара „Юг I“ се качих на линия Т на метрото (първото ми пътуване с метро) и
слязох на осеян с фасове перон сред глъчката на площад „Харвард“. По време на пътуването ми сезоните се бяха
сменили; задушното лято бе отстъпило място на хладната есен в Нова Англия, а небето беше така шокиращо синьо,
че ми се струваше почти осезаемо. Облечен само с джинси и тениска, потреперих като лист, когато ме лъхна студен
вятър. Наближаваше пладне, площадът гъмжеше от хора, предимно млади, които, изглежда, се чувстваха в собствени
води, движеха се целенасочено на двойки и групи и се смееха и разговаряха непринудено и хармонично като
състезатели в лекоатлетическа щафета. Аз се намирах в нов свят, но за тях това бе домът им. Трябваше да намеря
общежитие на име Уигълсуърт Хол, но не смеех да помоля да ме упътят — съмнявах се, че някой щеше да спре, за да
ми отговори — и след като установих, че съм зверски гладен, тръгнах да търся евтино заведение, където да хапна.
По-късно научих, че ресторантът, който избрах, „Бъргър Котидж“, е сред най-обичаните в Кеймбридж. От
вратата ме блъснаха насълзяващ очите мирис на пържен лук и оглушителна глъчка. Сякаш половината град се беше
събрал в тясното помещение и насядал по дългите маси; всички говореха помежду си, включително готвачите, които
крещяха поръчките както куотърбек дава сигнали на съотборниците си. На стената над грила имаше огромна черна
дъска с подробни описания с цветни тебешири на хамбургери с невъобразими гарнитури: ананас, синьо сирене,
пържени яйца.
— Сам ли сте?
Мъжът, който ме заговори, приличаше повече на борец, отколкото на сервитьор — огромен мъжага с брада и
престилка на касапин. Кимнах мълчаливо.
— Щом сте сам, трябва да седнете на бара — заяви той. — Изберете си място.
Един от високите столове тъкмо се бе освободил. Докато сервитьорката прибираше мръсната чиния на
предишния клиент, аз пъхнах куфара под бара и се настаних. Не ми беше много удобно, но поне багажът ми не се
виждаше. Извадих от джоба си карта и започнах да я разглеждам.
— Какво ще желаеш, миличък?
Сервитьорката, изтормозена на вид възрастна жена с петна от пот под мишниците на униформената тениска,
стоеше пред мен с бележник и молив в ръка.
— Чийзбургер?
— Маруля, домати, лук, кисели краставички, кетчуп, майонеза, горчица, четири вида сирене? Хлебчето
препечено ли да бъде?
Имах чувството, че се опитвам да уловя куршуми от картечница.
— С всичко.
— И четирите вида сирене ли искаш? — Сервитьорката не вдигаше очи от бележника. — Таксуват се
допълнително.
— Не, извинявайте. Само с чедър.
— Препечено или не?
— Моля?
Тя най-накрая вдигна уморен и отегчен поглед.
— Как… предпочиташ… хлебчето…? Препечено… или… не?
— Божичко, Марго, смили се над момчето.
Гласът принадлежеше на мъжа от дясната ми страна. Прилежно бях гледал само напред, но сега се обърнах. Той
беше висок и широкоплещест, но не твърде мускулест, с хубави пропорции на лицето, сякаш изваяни по-грижливо от
чертите на другите хора. Облечен беше с измачкана риза, запасана в избелели джинси; на темето си носеше чифт

слънчеви очила, обгърнати от чуплива кафява коса. Десният му глезен беше кръстосан върху лявото коляно; носеше
протрити мокасини без чорапи. Когато го зърнах с периферното си зрение, си помислих, че е по-възрастен, но сега
видях, че е най-много с една-две години по-голям от мен. Разликата не беше във възрастта, а в осанката. Младежът,
изглежда, се чувстваше напълно у дома си, сякаш беше част от племето и познаваше добре обичаите му.
Той затвори книгата, която четеше, остави я на плота до празната си чаша от кафе и ми хвърли лъчезарна
усмивка, която сякаш казваше: Не се тревожи, аз ще се погрижа.
— Човекът иска чийзбургер с всички гарнитури. Препечено хлебче. Сирене чедър. И пържени картофки. Какво
ще пиеш? — обърна се към мен.
— Ами, мляко?
— И чаша мляко. Не, шейк. Шоколадов шейк, без сметана. Довери ми се.
Сервитьорката ме погледна несигурно.
— Това ли е поръчката?
Целият разговор ме озадачи. От една страна не ми се пиеше шейк, но нямах намерение да откажа предложената
помощ.
— Да.
— Така те искам. — Съседът ми стана от стола, пъхна книгата под мишница с увереност, която сякаш
подсказваше, че всички книги трябва да се носят точно така. Видях заглавието, но не го разбрах: Принципи на

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: