Градът на огледалата



Pdf көрінісі
бет31/159
Дата10.02.2024
өлшемі3.26 Mb.
#491534
1   ...   27   28   29   30   31   32   33   34   ...   159
Dzhystin Kronin - Prohodyt 03 - Gradyt na ogledalata

Проклет да съм, помислих си.
Стоях на камениста тераса, стърчаща над водата; изкачих се нагоре и се озовах на поляна с ръждясали машини,
обрасли с бурени. Нямах представа колко е часът. С изключение на луната, наоколо нямаше никаква светлина.
Пейзажът беше толкова пуст, че все едно светът вече бе свършил. Втората ми жертва щеше да остане скрита на
дъното на каменоломната, но трябваше да направя нещо с жената; най-малко ми трябваше полицията да ме погне.
Заобиколих каменоломната до мястото, където беше паркирана колата. При вида на жената не изпитах и капчица
разкаяние, само мимолетна жалост, каквато човек изпитва, когато по време на закуска прочете във вестника за
някое далечно бедствие. С две цопвания — тялото и главата — трупът ѝ потъна във водата.
Оставаше обаче проблемът, че съм гол насред пуста и непозната местност. Трябваха ми дрехи, подслон и алиби.
Освен това някакъв инстинкт, като безшумна сирена в главата ми, сигнализираше, че ако утрото ме завари на
открито, не ме очаква нищо добро.
Твърде рисковано щеше да е да изляза на магистралата. Запътих се към гората с надеждата, че ще намеря по-
пуст път. След известно време стигнах до прясно засети ниви, пресечени от черен път. В далечината зърнах
светлина и тръгнах към нея. Малка, занемарена едноетажна къща с невзрачна архитектура, кутия за съхранение на
човешки живот: светлината, която бях видял, се оказа лампа в една от стаите. На алеята нямаше паркирана кола,
което подсказваше, че къщата е празна, а лампата бе оставена да свети в очакване на собственика.
Вратата послушно се отвори и влязох в дневна с талашитени мебели, дрънкулки в кънтри стил и телевизор с
размерите на видеостена. Огледах бързо разположението на къщата — четири стаи и кухня — и впечатлението, че
вкъщи няма никого, се затвърди. След по-внимателен оглед установих, че обитателят на къщата е жена, завършила
института за медицински сестри в Уичита, над четирийсет и пет годишна, с кръгло лице и прошарена коса, която не
боядисваше, носеше дрехи петдесет и втори размер, често се снимаше с румени от алкохол бузи в ресторанти за
чуждестранна кухня (с гердан от пластмасови хавайски цветя, безсрамно флиртуваща с мариачи, вдигнала вилица за
фондю) и живееше сама. От гардероба ѝ избрах най-семплите дрехи, които открих — долнище на анцуг, което ми
беше широко в ханша, суичър с качулка, също огромен, и чифт джапанки — и влязох в банята.
Отражението в огледалото не ме изненада особено. Вече осъзнавах, че удавянето не ме беше превърнало отново
в човек, а по-скоро ми беше върнало човешкия облик като един вид маска. Вирусът си оставаше в организма ми;


смъртта ми просто бе променила взаимодействието му с приемника. Много неща си оставаха същите: зрението,
слухът и обонянието ми продължаваха да са свръхчувствителни. Макар все още да не ги бях изпробвал както трябва,
крайниците ми — всъщност цялата ми физическа конструкция от костите до кръвта — пулсираха от чудовищна
сила.
Дори това обаче не ме подготви за гледката. Кожата ми бе неестествено бяла, почти като на мъртвец. Косата ми,
която чудотворно бе пораснала отново, се изтегляше от челото ми назад в комично съвършен триъгълник. Очите ми
бяха обагрени в розово като на албинос. Но най-много ме стъписа последната подробност. В първия миг си
помислих, че е шега. В ъгълчетата на устата ми, сред нормалните зъби, два кучешки блестяха заострени като ледени
висулки.
Дракула. Носферату. Вампир. Какво клише. Но ето че изглеждах като въплъщение на фантасмагоричните
глупости на Джонас Лиър. Превърнал се бях в митично същество.
Хрущенето на гуми по алеята ме извади от размислите; когато излязох от банята, светлина от фаровете зашари
из стаята. Скрих се зад закачалка за палта миг преди вратата да се отвори и вътре да нахлуе пролетен въздух.
Жената, която се казваше Джанет Дъф — научих го от поставената в рамка диплома, окачена над отрупаното със
сметки бюро в спалнята — влезе тромаво, облечена с престилка на цветчета, бели панталони от полиестер и удобни
обувки като за медицинска сестра, прибираща се след нощна смяна. Тя остави ключовете си на масичка до вратата,
изу обувките си, хвърли препълнената дамска чанта на един стол и отиде в кухнята, където чух как отваря
хладилника и сипва нещо в чаша. След като изпи до дъно количеството вино, нужно за успокоение на душата
(усещах мириса: евтино шабли, най-вероятно от картонена кутия), сестра Дъф се върна в дневната със стъклена
чаша с размерите на кутия за боя, включи гигантския телевизор, тръшна се на дивана и потъна сред възглавниците
като спукана надуваема кукла от празничен парад.
Не мога да си обясня как не ме забеляза, може би трансформацията на тялото ми бе дала камуфлажната
способност да стоя напълно неподвижно, почти невидим за обикновеното, незаинтересовано човешко око.
Наблюдавах я как превключва каналите — полицейски сериал, прогнозата за времето, документален филм за
затворници — докато накрая се спря на риалити предаване за, напълно очаквано, кулинарни състезания. Седеше с
гръб към мен. Глътка по глътка, виното в чашата се топеше. Предположих, че съвсем скоро сестра Дъф ще захърка с
притъпени от алкохола сетива. Но с неумолимото приближаване на студената зора и неотложността на нуждите ми
— пари, автомобил, безопасно място, където да дочакам падането на нощта — не виждах смисъл да отлагам.
Излязох от скривалището си, приближих се към нея и се покашлях.
Не я убих веднага. Отново, не търся оправдание, а само ви призовавам за търпение, докато чуете разказа ми
докрай. Нужна ми бе информация и за тази цел сестра Дъф ми трябваше жива.
Една глътка и готово. Жената веднага започна да губи съзнание — очите ѝ се обърнаха назад, дишането ѝ
утихна, всеки сантиметър от тялото ѝ се отпусна. Като нетърпелив младоженец я вдигнах на ръце и я занесох в
спалнята, където я положих върху леглото, след което отидох в банята и напълних ваната. Докато се върна,
промяната беше започнала. По устата ѝ беше избила пяна. Пръстите и започнаха да потрепват, последвани от
дланите. Тя започна да стене, да пъшка, а после замлъкна, разтърсена от спазми, толкова силни, че се притесних да
не се счупи като бисквита.
И тогава трансформацията навлезе в решителната фаза. Визуално най-близкото сравнение, което мога да
направя, е с ускорен видеозапис на разцъфващо цвете. С изхрущяване пръстите ѝ започнаха да се удължават. Косата
ѝ изведнъж се смъкна от черепа и падна разпиляна върху възглавницата. Сякаш залети с киселина, чертите на
лицето ѝ се заличиха, докато в тях не остана ѝ капчица от предишната ѝ личност. Гърчовете спряха; очите ѝ бяха
затворени, изражението ѝ — почти спокойно. Аз седях на леглото до нея и шепнех насърчително. От тялото ѝ
заструи зелена светлина, която окъпа стаята в меко сияние. Челюстта ѝ се раздвижи; с изскимтяване, подобно на
кучешка кихавица, зъбите ѝ изхвръкнаха от устата като шепа царевични зърна и на тяхно място от окървавените
венци поникна барикада от остри резци.
Гледката беше едновременно страшна и красива.
Тя отвори очи и се взря в мен. Какъв патос имаше само в погледа ѝ! Всеки от нас е герой в собствената си
история; така осмисляме живота си. Но жената, която преди беше сестра Дъф — жената, която се грижеше за болни
и страдащи, събираше ръчно шити одеяла и декоративни хаванчета, пиеше екзотични коктейли; дъщеря, сестра,
мечтателка, лечителка, стара мома — в момента не можеше да познае себе си. Сега тя бе част от мен, продължение
на волята ми; ако желаех, можех да я накарам да подскача на един крак, докато свири на невидима китара.
— Не се страхувай — казах и я хванах за ръката. — За добро е, ще видиш.
Отново я вдигнах на ръце. Толкова силен бях, че въпреки големите си размери ми се струваше като играчка.
Неочаквано ме споходи спомен — и преди бях носил жена по този начин. Макар обстоятелствата да бяха напълно


различни, тя също ми се беше сторила лека като перце. Споменът извика у мен толкова силно чувство на нежност,
че за миг се усъмних дали постъпвам правилно. Но трябваше да разбера някои неща и онова, което ми предстоеше
да направя, беше, макар и по особен начин, добрина.
Занесох сестра Дъф в банята. Някакъв остатъчен женски инстинкт я бе накарал да обгърне с ръце врата ми; още
не беше забелязала водата, както се и надявах. Взирах се дълбоко в очите ѝ и ѝ изпращах успокоителни мисли.
Вярата ѝ в мен бе пълна. Какво представлявах за нея? Баща? Любовник? Спасител? Бог?
Магията се развали в мига, в който тялото ѝ влезе в контакт с водата. Тя започна да се мята в опит да се
освободи. Но силата ми беше несравнимо по-голяма от нейната. Натиснах раменете ѝ и потопих гротескното ѝ лице
под водата. Усетих паниката и объркването ѝ с всяка фибра от тялото си. Какво предателство! Каква непонятна
измама! Друг би се трогнал и изпълнил с милост, но тези чувства само затвърдиха решимостта ми. Усетих как тя
поема първата глътка вода и се задавя като от кихавица. Вдиша вода втори път, след това трети и течността започна
да изпълва дробовете ѝ. С един последен агонизиращ гърч тя умря.
Отстъпих крачка назад. Преминала бе първото изпитание; предстоеше второто. Зачаках да си възвърне
човешкия облик, отброявах секундите; след като нищо не се случи, я извадих от водата и я положих с лице надолу на
пода, като си мислех, че това ще ускори процеса. Но минутите минаваха и бях принуден да се примиря, че
трансформацията изобщо няма да настъпи. Сестра Дъф си беше отишла завинаги.
Излязох от банята и седнах на леглото, за да обмисля ситуацията. Единственото заключение, до което стигнах,
бе че трансформиращият ефект на смъртта чрез удавяне важи само за мен, че моите наследници не притежават
дарбата на възкръсването. Но защо това беше така — защо аз седях тук и изглеждах, в общи линии, както преди,
докато тя лежеше мъртва на пода в банята като изхвърлен на брега морски звяр — нямах обяснение. Дали просто бях
по-силен представител на нашия биологичен вид, като първия от него, като Нула? Или пък разликата се коренеше не
в тялото, а в ума? Дали разликата бе, че аз имах волята да живея, а тя не? Замислих се какви емоции изпитвам.
Всъщност не изпитвах почти нищо. Бях удавил невинна жена във вана, но изпитвах пълно безразличие. От мига, в
който забих зъби в меката плът на шията ѝ и отпих първата сладка глътка, тя престана да бъде отделно същество, а
се превърна в нещо като моя притурка. Убийството ѝ ми се струваше от същото морално значение като изрязването
на нокът. Може би в това бе разликата. В крайна сметка сестра Дъф вече беше мъртва, когато я потопих във водата.
В същото време в съзнанието ми звучаха предупредителни сигнали. Светлината в стаята се променяше; най-
големият ми враг — утрото — скоро щеше да настъпи. Обиколих бързо къщата и спуснах всички пердета и щори,
заключих предната и задната врата. През следващите дванайсет часа щях да остана тук.
Събудих се сред приказна тъмнина от най-ободряващия и лишен от сънища сън в живота си. Не ме събуди
почукване на вратата; смъртта на сестра Дъф все още не беше забелязана, макар че това скоро щеше да се промени.
Приготвих се бързо. По затънтените пътища на Америка дори вампир, особено такъв, който желае да остане
незабелязан, се нуждае от пари. В буркан за курабии с формата на котка намерих две хиляди и триста долара —
предостатъчно — както и револвер .38 калибър, макар да бях последният човек на света, който да се нуждае от
огнестрелно оръжие.
Планирах да се движа на зигзаг на изток, като избягвам главните пътища. Пътуването щеше да отнеме пет, може
би шест нощи. Очуканата корола на сестра Дъф, пълна с опаковки от десертчета, кутийки от безалкохолно и други
боклуци, щеше да свърши работа засега, но трябваше бързо да се отърва от нея; някой със сигурност щеше да намери
мъртвия демон в банята и да забележи, че колата липсва. Освен това се чувствах — и изглеждах — абсурдно с
огромния анцуг и джапанките на жената; трябваше да си намеря по-подходящо облекло.
Осем часа по-късно се намирах в южната част на Мисури, където си съставих план, към който да се придържам
по време на пътуването. Всяко утро ме заварваше скрит на сигурно място в безличен мотел зад спуснати пердета,
облепени с картон прозорци и табелка на вратата „Не ме безпокойте“; щом паднеше нощта, поемах отново на път и
карах без да спирам до час-два преди зазоряване. В Карбъндейл, Илинойс, реших да се отърва от королата. Освен
това бях много гладен. Останах в хотела, след като се мръкна, за да наблюдавам пристигащите и заминаващите
клиенти и да си избера подходяща плячка, дрехи и превоз. Мъжът, на когото се спрях, имаше моя ръст и
телосложение; за мое улеснение беше и пиян. Щом влезе в стаята си, го нападнах в гръб, убих го, преди да успее да
издаде друг звук освен пиянско изсумтяване — имаше гранясал вкус на никотин и евтино уиски — увих тялото му в
завесата на душ-кабината, за да прикрия мириса на разложение и го тикнах в гардероба. Взех портфейла и куфара му
(съдържащ памучни панталони, спортни ризи, които не се нуждаеха от гладене, шест чифта слипове и боксерки с
шеговит надпис „Целуни ме, ирландец съм“, щамповани на чатала) и отпраших с типичния му американски седан.
Според визитните картички в портфейла му той беше регионален мениджър по продажбите на фирма,
произвеждаща индустриални климатици. Обикновен човек.
Ето така ловувах и се придвижвах през необятния и безличен пейзаж на американския Среден Запад.


Еднообразието на отминаващите километри в дългите нощи ме караше да изпадна в хипнотично състояние и
връщаше мислите ми към миналото. Мислех за отдавна починалите си родители, за града, в който израснах —
приличащ досущ на безбройните безименни градчета, през които аз, Кралят на разрушението, минавах: само
кръстовище с два светофара, примигващи в мрака. Мислех за познати, приятели, жени, с които бях спал. Спомних
си за маса с цветя и кристални чаши с изглед към морето, както и за една нощ — тъжна и красива нощ — когато
сред падащия сняг занесох на ръце любимата си вкъщи. Размишлявах за всички тези неща, както и за много други,
но най-вече мислех за Лиз.
Вечерта на шестия ден зърнах светлините на Ню Йорк. Осем милиона души: сетивата ми запяха. Влязох в
Манхатън през тунела „Линкълн“, изоставих колата на Осмо авеню и продължих пеша. Влязох в първото заведение,
което видях — ирландски пъб с лакиран бар и дървени стърготини по пода. Сред клиентите не се забелязваше нищо
необичайно; нюйоркчани са толкова изолирани от останалата част от страната, че случващото се далеч на Запад още
не безпокоеше никого. Седнах сам на бара, поръчах си скоч, без да имам намерение да го пия, но установих, че съм
жаден и, още по-интересно, че не ми се отрази зле. Напитката беше невероятно вкусна и дори най-неуловимите ѝ
ухания танцуваха по небцето ми. На третото питие осъзнах две неща: изобщо не бях пиян и спешно трябваше да
отида до тоалетна. В мъжката тоалетна тялото ми избълва струя урина, толкова силна, че порцеланът зазвънтя. И
това ми достави огромно удоволствие; стори ми се, че всяка телесна наслада е увеличена стократно.
Но вниманието ми се насочи към телевизора над бара. Даваха мач на Янките. Изчаках до последния съдийски
сигнал и попитах бармана дали би превключил на CNN.
Не се наложи да чакам дълго: „Серийни убийства в Колорадо“, гласеше надписът в долната част на екрана.
Хаосът настъпваше. Съобщаваше се за инциденти из целия щат: цели семейства, убити в леглата си, градове,
останали без жива душа в тях, клиентите на крайпътен ресторант, изкормени като риби. Но имаше и оцелели —
ухапани, но живи. Съществото впери очи в мен. Не беше човек. Излъчваше сияние. Несвързано бръщолевене на
травмиран човек или нещо повече? Все още никой не беше направил връзката, но аз знаех истината. Съгласно
инструкциите ми, на всеки девет убити един биваше привлечен в лоното. Болниците се пълнеха с пострадали.
Гадене, висока температура, гърчове, а после…
— Зловеща работа.
Обърнах се и видях до мен да седи мъж. Кога беше успял да заеме празния стол? Типичен градски типаж:
оплешивяващ, с вид на адвокат, интелигентно, леко заядливо изражение, набола брада и малко шкембе, за което все
се канеше да вземе мерки. Лъснати обувки, син костюм, бяла колосана риза, разхлабена вратовръзка. У дома го
чакаше някой, но той все още не можеше да събере сили да се прибере след тежкия работен ден.
— На мен ли го казвате.
На бара пред него стоеше чаша вино. Погледите ни се срещнаха за необичайно дълго време. Забелязах острата
миризма на нервно потене, която се бе опитал да прикрие с одеколон. Очите му се плъзнаха нагоре по торса ми и се
спряха върху устата ми.
— Не съм ли ви виждал тук и преди?
Ясно, помислих си. Огледах крадешком заведението. Нямаше нито една жена.
— Не. Нов съм.
— Чакате ли някого?
— Не.
Той се усмихна и протегна ръка — но не онази с брачната халка.
— Аз съм Скот. Може ли да ви почерпя питие?
След трийсет минути, облечен с костюма му, го оставих в глуха уличка да се гърчи с избила по устата пяна.
Хрумна ми да отида до стария си апартамент, но реших да не го правя; той не беше истинският ми дом. Какво
представлява понятието „дом“ за едно чудовище? А за обикновения човек? За всеки от нас съществува място,
толкова наситено със спомени, че миналото неизменно присъства там. Късно беше, минаваше 2 часът през нощта,
когато влязох в чакалнята на Гранд Сентръл. Ресторантите и магазините отдавна бяха затворили, решетките им бяха
спуснати; на таблото над гишетата за билети беше изписано разписанието на сутрешните влакове. В чакалнята
имаше само няколко души: обичайните транзитни полицаи с предпазни жилетки и скърцащи кожени кобури, мъж и
жена с официално облекло, които тичаха да хванат отдавна отпътувал влак, чернокож старец със слушалки на ушите,
който буташе количка с кофа и парцал. По средата на мраморната зала се намираше гишето за информация с
легендарния часовник. Това бе най-популярното място за срещи в Ню Йорк и може би най-прочутото по целия свят.
Колко ли съдбовни срещи се бяха случили тук? Колко ли любовни афери бяха започнали на това място, колко ли
страстни нощи? Колко ли поколения бяха идвали на този свят, само защото мъж и жена си бяха уговорили среща под
прословутия часовник от лъскав месинг и матово стъкло? Вдигнах очи към сводестия таван на четирийсет метра


над главата ми. В младостта ми красотата му беше скрита под пластове сажди от въглища и никотин, но това бе
характерно за стария Ню Йорк; в края на 90-те години направиха основно почистване и върнаха някогашния блясък
на златистите астрологични изображения. Телец, бикът; Близнаци, двата еднакви силуета; Водолей, изливащ вода от
стомната; звездното небе, както се вижда в най-ясните нощи. Малко известен факт, който обаче не убягна на окото
ми на учен, е, че таванът на Гранд Сентръл всъщност е изрисуван наобратно. Той е огледален образ на нощното
небе; според легендата, художникът гледал от средновековен ръкопис, на който небето било изобразено гледано
отгоре, не отдолу — от гледната точка не на човека, а на Бог.
Седнах на най-горното стъпало на стълбището към западния балкон. Един от полицаите ме изгледа
подозрително, но бях облечен като човек със сериозна професия и не спях, нито пък бях видимо пиян, тъй че не се
приближи. Огледах помещението от логистична гледна точка. Гранд Сентръл не беше просто железопътна гара, а
основен пътен възел в града с необятните си подземни тунели и помещения. Стотици хиляди души минаваха
забързано оттук всеки ден. С други думи, идеално за моите цели място.
Зачаках. Отминаваха часове, после цели дни. Никой не ме забелязваше, а дори да ме забелязваха, явно не ги
беше грижа. Навън се случваха твърде много тревожни неща.
И след незнайно колко време чух звук, какъвто не бях чувал преди. Звукът на пълната тишина. Спуснала се беше
нощ. Станах от стълбите и излязох навън. Никъде не се виждаха светлини; тъмнината беше толкова плътна, че все
едно се намирах в открито море, на километри от брега. Вдигнах очи и видях необикновена гледка. Стотици,
хиляди, милиони звезди блещукаха над пустия свят, както правеха от незапомнени времена. Снопчетата светлина
барабаняха по лицето ми като дъждовни капки, сипещи се от миналото. Не знаех какво е това усещане, просто го
чувствах; най-накрая се разплаках.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   27   28   29   30   31   32   33   34   ...   159




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет