Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Петнайсет
И така, стигаме до тъжния ми разказ. Вижте го, способен младеж с прилична външност, слаб, с рошава коса, загорял от работата на открито през лятото, без амбиции и големи надежди, самовглъбен и стеснителен по характер, сам в стаята си под стрехите, събира в куфар сгънати ризи, чорапи и бельо. Годината е 1989-а. Действието се развива в провинциалното градче Мърси, Охайо — прочуло се за кратко с прецизните си месингови изделия, където се говореше, че произвеждали най-добрите гилзи в историята на съвременното военно дело, макар както всичко друго в града, и тази индустрия отдавна да е западнала. Стаята, която ще освободи след час, е олтар на младостта му. Има витрина с трофеи. Има нощна лампа с формата на войник и пердета с камуфлажни щампи; има етажерки с поредици от романи за неустрашими и недооценени тийнейджъри, чийто младежки интелект им позволява да разкриват престъпления, които възрастните не могат. На стените, боядисани в неутрален цвят, срещу единично легло има закачени знаменца на спортни отбори; гравюра на М. К. Ешер, изобразяваща ръце, които се рисуват една друга; типичният за десетилетието плакат от Спортс Илюстрейтед на модел в бански костюм с щръкнали зърна, под чиито сластни бедра, съблазнителен поглед и оскъдни бикини момчето бе мастурбирало нощ след нощ в юношеството си. Младежът събира багажа си с озадачената сериозност на опечален на детско погребение, което е подходящо сравнение в случая. Проблемът не е, че не може да събере всички си багаж, напротив: оскъдното съдържание на куфара изглежда неподходящо за грандиозната му дестинация. Закачено с габърче писмо над претрупаното детско бюро подсказва къде отива. Уважаеми Тимъти Фанинг, пише на листа с пурпурна емблема във формата на щит и застрашителната дума VERITAS, загатваща за древна мъдрост. С радост ви приветстваме във випуск 1993 г. на Харвард. Началото на септември е. Навън се стеле мъгла, предизвикана от ситния дъжд, и обгръща потъналото в зеленина градче с къщи, дворове и витрини на магазини, един от които принадлежи на бащата на момчето — единствената оптика в града. Това правеше семейството проспериращо в ограничените икономически възможности на градчето; по стандартите на онова време и място те бяха заможни. Хората познаваха и уважаваха баща му; когато вървеше по улиците на Мърси, отвсякъде го поздравяваха приветливо, защото кой заслужава по-голяма признателност от човека, който им осигурява очила, с които да виждат предметите и близките си? Като дете младежът обожаваше да ходи в оптиката на баща си и да пробва всички очила от рафтовете и витрините, изпълнен с копнеж за деня, в който ще се нуждае от собствен чифт, макар така и да не му се наложи: зрението му беше отлично. — Време е да тръгваш, синко — казва баща му от прага: нисък, набит мъж със сиви вълнени панталони, прихванати по необходимост с тиранти. Оредяващата му коса е мокра, току-що се е изкъпал, бузите му са обръснати със старомодния бръснач, който предпочита въпреки съвременните нововъведения в бръснарските принадлежности. Около него се носи ухание на Олд Спайс. — Ако забравиш нещо, ще ти го изпратим. — Какво например? Баща му свива добродушно рамене; опитва се да му е в помощ. — Не знам. Дрехи например. Обувки? Взе ли си грамотата? Несъмнено ще ти трябва. Говори за второто място, което момчето спечели в научното състезание на Западен окръг 5. „Искрата на живота: Ефектът на Гибс-Донан и уравнението на Нернст в основите на клетъчния цикъл“. Грамотата беше окачена в обикновена черна рамка на стената над бюрото му. Момчето се срамува от нея. Нали всички студенти в Харвард печелят първо място? Въпреки това благодари на баща си за напомнянето и я поставя върху купчината дрехи в отворения куфар. Пристигнеше ли веднъж в Кеймбридж, грамотата нямаше да излезе от чекмеджето на бюрото му; три години по-късно щеше да я намери под купчина бумаги, да ѝ хвърли бърз и горчив поглед и да я метне в кошчето за боклук. — Точно така — казва баща му. — Покажи на онези умници в Харвард с кого си имат работа. От долния етаж гласът на майка му долита като настойчива песен: — Ти-мъ-ти! Готов ли си? Тя никога не го нарича „Тим“, винаги се обръща към него с „Тимъти“. Името го смущава — изглежда едновременно знатно и умалително, все едно е английско лордче на кадифена възглавница — макар тайно да си го харесва. Фактът, че майка му го обича повече от съпруга си, не е тайна; чувствата са взаимни. На момчето му е много по-лесно да обича майка си, отколкото баща си, чийто емоционален речник се ограничава до мъжествени потупвания по гърба и по някой и друг излет по мъжки. Като много единствени деца, момчето е наясно колко ценно е за семейството, особено в очите на майка си. Моят Тимъти, обича да казва тя, сякаш има и други, които не са нейни; той е едничкият ѝ. Ти си моят скъп Тимъти. — Хааа-ролд! Какво правите там горе? Ще изпусне автобуса! — За бога, чакай малко! — Баща му отново поглежда към него. — Честно казано, не знам какво ще прави майка ти, след като няма да си тук, за да се суети около теб. Тази жена ще ме побърка. Баща му се шегува, момчето знае това, но в гласа му долавя сериозна нотка. За пръв път се замисля за пълните емоционални измерения на днешния ден. Ще се промени не само неговият живот, но и животът на родителите му. Също като екосистема, внезапно напусната от основния си биологичен вид, животът в дома му принудително ще се промени със заминаването му. Като всички млади хора, той не познава родителите си истински; в продължение на осемнайсет години е съотнасял тяхното съществуване единствено спрямо собствените си нужни. Изведнъж съзнанието му се изпълва с въпроси. За какво си говорят, когато той не е с тях? Какви тайни пазят един от друг, какви мечти все още имат плаха надежда, че ще осъществят? Какви недоволства, прикривани в името на детето, ще излязат наяве в отсъствието му? Родителите му го обичат, но дали се обичат един друг? Не като родители и дори като съпрузи, а просто като хора — както несъмнено са се обичали някога? Момчето няма ни най-малка представа; не може да си представи всички тези неща, както не може да си представи света преди раждането си. Още по-трудно му е да си отговори на тези въпроси, защото никога не се е влюбвало. Обстановката в Мърси, Охайо е такава, че и не особено привлекателен човек има възможности за сексуални преживявания, а момчето, макар и девствено, има известен опит с физическата тръпка, но не и с любовта. Чуди се дали просто не е способно да се влюби. Дали има определена част от мозъка, където се заражда любовта, която в неговия случай просто е увредена. Любовта залива целия свят — по радиото, във филмите, на страниците на романите. Романтичната любов е неизменна част от културата, но той сякаш е имунизиран срещу нея. Затова, макар тепърва да му предстои да изпита болката, неизменно свързана с любовта, момчето вече изпитва друг вид болка: страхът изобщо да не познае любовта. Слизат в кухнята при майката на момчето. Очаква да я завари облечена и готова да тръгва, но тя е по пеньоар на цветчета и пантофи. Решили са негласно, че само баща му ще го изпрати на автогарата. — Приготвих ти обяд — заявява тя и тиква хартиен плик в ръцете му. Момчето отваря плика: сандвич с фъстъчено масло, увит в амбалажна хартия, нарязани моркови в найлонова торбичка, пластмасова бутилка с прясно мляко, кутия бисквити с формата на животни. На осемнайсет години е: може да изяде всичко в плика и пак да е гладен. Това е закуска за дете, но е изненадващо благодарен за дребния подарък. Кой знае кога майка му отново ще има възможност да му приготви обяд? — Имаш ли достатъчно пари? Харолд, даде ли му пари? — Не се тревожи, мамо. Спестих достатъчно през лятото. Очите на майка му се насълзяват. — Ех, казах, че няма да плача. — Тя помахва с ръка пред лицето си. — Казах си, Лорейн, да не си посмяла да се разплачеш. Момчето пристъпва в обятията ѝ и я прегръща. Тя е едра жена, чудесна за прегръдки. Вдишва уханието ѝ — сладък плодов аромат, примесен с прах, химическия мирис на лак за коса и остатъчен дъх на никотин от сутрешната ѝ цигара. — Хайде, Лори, пусни го. Ще закъснеем. — Харвард. Моят Тимъти ще учи в Харвард. Не мога да повярвам. Пътуването до автогарата в съседното градче отнема трийсет минути по второкласните селски пътища. Колата, нов модел буик с меко окачване и плюшени седалки, вози толкова леко, че сякаш се носят във въздуха. Това е единствената глезотия, която баща му си позволява: на всеки две години на алеята пред къщата се появява нов буик, досущ като предишния. Отминават последните къщи на града и навлизат сред полетата. Нивите са натежали от царевица; около колата кръжат птици. Тук-таме се виждат фермерски къщи, някои безупречно поддържани, други занемарени — с лющеща се боя, хлътнали основи, изтърбушени мебели на верандите и изоставени играчки в дворовете. Всичко, което момчето вижда, изпълва сърцето му с умиление. — Искам да ти кажа нещо — казва баща му, когато наближават автогарата. Ясно, мисли си момчето. Това била причината да оставят майка му вкъщи. За какво ли става въпрос? Няма да е за момичета или секс; с изключение на неловкия разговор, когато беше на тринайсет години, темата никога не бе повдигана. Може би ще му каже да учи прилежно? Да заляга над книгите? Но и за това вече говориха. Баща му се покашля. — Не исках да ти го казвам преди, но може и да съм го споменавал. Както и да е, опитвам се да ти кажа, че си роден за велики дела, синко. Велики. Винаги съм го знаел. — Ще се старая. Обещавам. — Знам. Но не това имам предвид. — Баща му не го поглежда. — Опитвам се да ти кажа, че този град вече не е място за теб. Думите изпълват момчето с безпокойство. Накъде бие? — Това не означава, че не те обичаме — продължава мъжът. — Напротив. Искаме само най-доброто за теб. — Не разбирам. — За празниците може, разбира се. Напълно нормално е да се прибираш за Коледа. Знаеш каква е майка ти. Но иначе… — Не искаш да се прибирам вкъщи? Баща му заговаря бързо, сякаш изстрелва думите. — Можеш да се прибираш, разбира се. Ние ще ти се обаждаме. Да речем на всеки няколко седмици. Или веднъж месечно. Момчето не знае как да приеме всичко това. Също така долавя и нотка на фалш в думите на баща си, известна скованост. Все едно ги чете от лист. — Не мога да повярвам. — Несъмнено ти е трудно да го приемеш. Но няма какво да се направи. — Как така няма какво да се направи? Защо? Баща му си поема въздух. — Виж, един ден ще си ми благодарен. Повярвай ми, моля те. Сега може да си на друго мнение, но целият живот е пред теб. Това искам да ти кажа. — Не е вярно, мамка му! — Хей, не ругай. Не е нужно да използваш подобни изрази. Изведнъж на момчето му иде да се разплаче. Заминаването му се превръща в изгнание. Баща му не казва нищо повече и момчето разбира, че е достигната граница; повече нищо няма да изкопчи от мъжа. Искаме най-доброто за жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|