Херман Хесе Играта на стъклени перли

Един демонски княз, улучен в дива битка със стрела от извития като лунен сърп лък на Вишну, или на част от неговата същност, взела човешкия образ на Рама, се явил отново в кръговрата на превъплъщенията с човешки образ, казвал се Равана и живеел като войнствен владетел край великия Ганг. Той бил баща на Даса. Майката на Даса умряла рано, нейната приемница, една красива и честолюбива жена, родила на княза син и малкият Даса бил вече за нея пречка; вместо него, първородния, тя жадувала някога да види своя син Нала провъзгласен за владетел и затова искала да отчужди бащата от Даса и намислила да го премахне при първия сгоден случай. Но един от придворните брахмани на Равана — Васудева, вещ в жертвоприношенията, прозрял нейните намерения и мъдро съумял да ги осуети. Жал му било за момчето, а освен това му се струвало, че малкият принц е наследил от майка си заложбата на благочестие и чувството за справедливост. Той наблюдавал Даса, пазел го да не му се случи нищо, изчаквал възможност да го изтръгне от мащехата.

 По-неподвижен и от дърво, което все пак с листа и клони диша и потрепва, неподвижен като каменно божествено изваяние, йогата седял на мястото си и също така неподвижно от мига, в който го съзряло, стояло и момчето, сякаш вкоренено в земята, оковано във вериги, привлечено в омая от неговия образ. Стояло втренчено в човека и видяло как слънчеви петна падат върху неговите рамене, върху една от спокойно отпуснатите му ръце, видяло светлите петна бавно да се движат, да се появяват нови и още докато стояло и гледало удивено, почнало да разбира, че слънчевите отблясъци с нищо не засягат този човек, нито птичите песни и гласовете на маймуните от гората наоколо, нито кафявата дива пчела, която за известно време кацнала на лицето на вглъбения, подушила кожата му, пропълзяла по бузата му, после отново се вдигнала, прелетяла още веднъж, нито пък целият многолик живот на гората. Всичко това доловил Даса, всичко, каквото очите виждат, ушите чуват, всичко, което е красиво или грозно, мило или дотегливо, няма никаква връзка със светия човек, дъждове не биха го намокрили и ядосали, огън не би могъл да го обгори, за него целият свят наоколо станал само повърхност и без смисъл. И у Даса се стрелнало предусещането, че всъщност може би целият свят е само игра и повърхност, само дъх на вятър и кръгове на вълни над неведоми глъбини, нищо освен идея, мисъл, но като телесна тръпка и лек шемет загледаният принц-кравар бил пронизан сякаш от усещане за ужас и опасност и едновременно обзет от копнеж и жажда. Защото, така чувствал той, през повърхността на света, през повърхностния свят йогата се насочвал към основата на битието, към тайната на всички неща, той прокъсал вълшебната мрежа на чувствата, на играта на светлина, звуци, цветове, усещания, свлякъл ги от себе си, стоял здраво вкоренен в същественото и неизменното. Момчето, макар някога да било възпитавано от брахмани и озарено от лъч духовна светлина, проникнало в това не с разума си и не можело да го изкаже с думи, а го доловило, както в благословен час се долавя близостта на божественото, доловило го като тръпка на страхопочитание и удивление пред този човек, доловило го като любов към него и копнеж за живот, какъвто му се струвало, че води седящият, потънал в размисъл. И така по странен начин чрез стария мъж Даса си спомнил за своя произход, за царственото, сърцето му било развълнувано, той стоял на края на папратовия гъсталак, не обръщал внимание на полета на птиците, на дърветата, които с кротко шумолене си приказвали, оставил гората да си бъде гора и далечното стадо — стадо, поддал се на вълшебството и гледал съсредоточения отшелник, пленен от необяснимия и неприкосновен покой на неговата фигура, от светлото спокойствие на лицето, от силата и съсредоточеността на стойката му, от неговата съвършена отдаденост на едно дело.

 След това Даса не можел да каже дали два и три часа или цели дни е прекарал при тази колиба. Когато се избавил от вълшебството и безшумно се промъкнал назад по пътечката между папратите, търсейки път да излезе от гората, и накрая стигнал отново на откритата поляна при кравите, като безпаметен, не знаел какво прави — душата му още била омагьосана и той сякаш се събудил едва когато един от краварите го извикал. Посрещнал го с укорни викове заради дългото му изчезване, но когато Даса го погледнал с широко отворени и учудени очи, сякаш не разбирал думите, краварят веднага млъкнал, тъй като погледът на момчето бил необикновен, странен, удивително и тържествено — държането му. След известно време все пак го попитал:

 — Къде беше, мили? Някакъв бог ли ти се яви, или демон срещна?

 — Бях в гората — казал Даса. — Нещо ме теглеше натам. Исках да потърся мед, но после забравих, защото намерих един мъж, отшелник, който седеше, потънал в размисъл или молитва, а като видях и как свети лицето му, трябваше да застана и дълго да го гледам. Искам привечер да ида там и да му занеса дарове, той е свят човек.

 — Направи го — казал краварят. — Занеси му мляко и сладко масло. Те, светците, трябва да се почитат и даряват.

 — Но как да го заговоря?

 — Не е потребно да го заговаряш, Даса. Само му се поклони и остави занесеното пред него. Повече нищо не е потребно.

 Така и направил той. Минало доста време, докато намери мястото. Площадката пред колибата била празна, а да влезе в колибата, не се осмелявал. Така оставил даровете си пред входа на колибата, на земята, и се отдалечил.

 И докато краварите станували със стадото си близо до това място, всяка вечер той носел там дарове, а също и през деня се отбивал, заварвал достопочтения потънал в съзерцание и тогава не можел да надвие изкушението — чакал като изпълнен с блаженство зрител да го озари лъч от силата и щастието на светеца. А и после, когато напуснали тази местност и Даса помагал стадото да се придвижи към нови пасища, той дълго време не можел да забрави преживяното в гората и както се случва с момчетата, понякога, когато оставал сам, се отдавал на мечтата да види себе си като отшелник и да овладее йогата.

 С времето споменът и мечтата започнали да избледняват, толкова повече, че Даса бързо израснал като силен младеж и се отдавал с радостно усърдие на игрите и борбите с връстниците си. Но в душата му все пак се запазил отблясък и едно леко предчувствие, като че ли загубеното положение на принц и княз някога можело да бъде заменено от достойнството и мощта на йогизма.

 Веднъж, тъй като били в близост с града, един от краварите донесъл новината, че там предстоял много голям празник. Старият княз Равана, напуснат от нявгашните си сили, изнемощял, определил деня, в който синът му Нала щял да стане негов наследник и да бъде обявен за княз. Даса пожелал да посети този празник, за да види града, за който от детството в душата му останала незаличена лека следа от спомени, да послуша музика, и той веднъж да види тържественото шествие и състезанията на благородните, оня непознат свят на градските хора и на великите, толкова често описван в сказания и приказки и за който — това също било сказание или приказка, или нещо още по-малко — знаел, че някога, в едно правреме, бил неговият собствен свят. На пастирите била дадена заповед за жертвоприношенията в празничния ден да занесат в двореца товар масло и Даса, за своя радост, се числял към тримата, определени от главния кравар да изпълнят поръката.

 В навечерието на празника те отишли в двореца, за да предадат маслото, и брахманът Васудева ги приел, защото той ръководел жертвоприношенията, но не познал младежа. После с голямо желание тримата кравари взели участие в празника, много рано сутринта под ръководството на брахмана започнало принасянето на жертвите, хвърляли златисто блестящото масло в огъня и към небето лумвали високи пламъци, нагоре към безкрая мъждеел тежък маслен дим, благовонен за три пъти по десет божества. Тримата гледали празничното шествие на слоновете с позлатени сенници над главите на ездачите, гледали украсената с цветя княжеска колесница и младия раджа Нала и слушали мощното ехтене на тимпаните. Всичко било великолепно, блестящо и малко смешно или поне така изглеждало на младия Даса; той бил оглушен и очарован, зашеметен от шума, от колите и украсените коне и от цялото великолепие, и от това перчещо се разточителство, бил много очарован и от танцьорките, които танцували пред княжеската кола, тънки и гъвкави като стъбла на лотос, удивен от величието и красотата на града, но сред омаята и радостта пак наблюдавал всичко и с трезвия усет на кравар, който в душата си презира гражданите, не мислел за това, че всъщност той самият е първородният син, че тук, пред очите му, неговият природен брат Нала, за когото не бил запазил спомен, бива миропомазан, благословен и тържествено посрещнат, че в действителност той самият, Даса, би трябвало да се вози в украсената с цветя кола. Затова пък този млад Нала никак не му харесвал, виждал му се глупав и зъл в своята разглезеност и непоносимо суетен в надменното себеобожание, на драго сърце той би си направил шега с този играещ на княз младеж и би му дал урок, но нямал повод, и Даса бързо забравил всичко, което видял и чул и над което се смял и наслаждавал. Градските жени били хубави, с дръзки, предизвикателни погледи, движения и начин на говорене, тримата кравари чули някои думи, които още дълго звучали в ушите им. Наистина тези думи били извикани с една нотка на присмех, защото гражданите се отнасяли към краварите също така, както и краварите към гражданите. Едните презирали другите, но въпреки това на градските жени много се харесвали красивите, силни, хранени с мляко и сирене и почти през цялата година живеещи под открито небе пъргави младежи.

 Когато Даса се върнал от този празник, бил станал мъж, почнал да задиря момичетата и издържал в няколко тежки юмручни схватки и борби с останалите момци. Тогава отново попаднали в друга местност, една местност с равни пасища и тихи, спокойни води, край които растели тръстика и бамбук. Тук той видял едно момиче на име Правати и бил обзет от безумна любов към тази красавица. Тя била дъщеря на земеделец, а Даса — толкова влюбен, че забравил и захвърлил всичко, за да я спечели. Когато краварите след някое време отново напуснали местността, тон не послушал предупрежденията и съветите им, а се сбогувал с тях и с пастирския живот, който толкова обичал, заселил се на това място и успял да получи Правати за жена. Сеел нивите на тъста си с просо и ориз, помагал във воденицата и при сеченето на дърва, построил на жена си къщичка от бамбук и глина и я държал затворена там. Трябва да е много властна силата, която тласка един мъж да се откаже от всичките си предишни радости, другари и привички, да промени живота си и сред чужди да приеме незавидната роля на зет. Толкова голяма била красотата на Правати, толкова голямо и мамещо обещанието за искрена любовна наслада, излъчвано от нейното лице и снага, че Даса бил сляп за всичко останало и напълно се посветил на тази жена и наистина в нейните обятия изпитал голямо щастие. Разказват истории за богове и светии, че те, омаяни от някоя прелестна жена, я държели в прегръдките си дни, лунни месеци и години и оставали слети с нея, отдадени на удоволствието и забравяйки всички други дела. Такъв жребий и такава любов си желаел и Даса. Но междувременно съдбата решила друго и неговото щастие не траело дълго, само може би година, а и в това време щастието му било помрачавано от различни неща, от досадните изисквания на неговия тъст и язвителните намеци от страна на шурея му, и капризите на младата жена. Ала колчем се навеждал над нейното легло, забравял всичко това, то изчезвало, така вълшебно го привличала нейната усмивка, така приятно му било да гали стройното и тяло, така с хиляди цветове, ухания и сенки градината на блаженството цъфтяла в нейната млада снага.

 Щастието на Даса още нямало и година, когато един ден в областта настанало неспокойствие, вдигнал се шум. Появили се вестоносци на коне и разгласили, че младият княз, самият Нала, пристигал с войници, коне и свита, за да ловува в областта; тук и там разгърнали шатри, чувало се да пръхтят жребци и да свирят рогове. Даса не обръщал внимание на това, работел в полето, грижел се за воденицата, избягвал ловците и дворцовите хора. Но когато в един от тези дни се върнал у дома и не намерил жена си в колибата, макар че най-строго й бил забранил в това време да излиза, усетил нещо да пробожда сърцето му и предчувствал, че над главата му надвисва злочестина. Побързал да иде при тъста си, Правати я нямало и там и никой не бил я виждал. Тревожната притесненост още повече натежала в сърцето му. Търсил жена си в зеленчуковата градина, на полето ден, втори, сновял между дома на тъста си и своя, дебнел в нивата, надничал в кладенеца, молел, викал я по име, зовял, заклинал, търсел следи от стъпки. Най-младият от неговите шуреи, още момче, накрая му издал: Правати била при княза, живеела в неговата шатра, видели я да язди коня му. Даса се промъкнал дебнешком, незабелязано до стана на Нала, носел със себе си прашката, с която си служил някога като пастир. И колчем през деня или нощта му се сторвало, че за миг княжеската шатра оставала непазена, той се прокрадвал към нея, но всеки път веднага отнякъде изниквала стража и Даса трябвало да бяга. От едно дърво, скрит в клоните му, можел да гледа надолу към стана, видял раджата, чието лице му било познато и неприятно още от оня празник в града, видял го да се качва на коня и да потегля, а когато след часове се върнал, слязъл от коня и отметнал завесата пред шатрата, Даса зърнал, че вътре една млада жена се раздвижила и поздравила дошлия, малко оставало да падне от дървото, когато в тази хубавица открил Правати — своята жена. Сега бил сигурен, че е тя, и камъкът на сърцето му станал по-тежък. И ако щастието му в любовта с Правати било голямо, не по-малки, дори по-големи били сега мъката му, гневът, чувството на загуба и обида. Така е, когато човек съсредоточи всичките сили на любовта си върху един предмет; със загубата му за него рухва всичко и обеднял, той стои сред развалини.

 Цял ден и цяла нощ Даса се лутал из горите на околността и при всеки краткотраен отдих болката на сърцето подтиквала уморения, той трябвало да се движи и тича, струвало му се, че щял да скита и бяга чак до края на света и до края на живота си, който загубил своята стойност и блясък. И въпреки това той не тичал към далечното и непознатото, а се държал все близо до нещастието си, обикалял около своята къща, мелницата, княжеската ловна шатра. Най-сетне отново се скрил в дърветата над шатрата, стоял там в скривалището от шума и дебнел, озлобен и пламнал като прегладнял хищник, докато настанал моментът, за който напрегнал и последните си сили, моментът, когато раджата излязъл от шатрата. Тогава Даса се спуснал леко надолу по клона, извадил прашката, заметнал и с един камък улучил в челото омразния, който паднал възнак и се прострял неподвижен. Никой, изглежда, не видял; бурята от доволство и утолена жажда за мъст, която заглушила сетивата на Даса, прорязал миг на застрашителна и странна дълбока тишина. И още преди да се вдигне шум около поваления и да загъмжи от слуги, Даса бил отново в гъсталака и изчезнал към граничещата с него, обрасла с бамбук долина.

 Но още докато скочил от дървото и докато в шемета на делото замахнал с прашката и изпратил смърт, той се почувствал така, сякаш с това угасил и своя собствен живот, като че ли отприщил и последната си сила и сам се хвърлил, летейки заедно с убиващия камък в бездната на унищожението, примирен с гибелта, стига миг преди него да се свлече омразният враг. Но сега, тъй като на деянието откликнал необичайният миг на тишина, жажда за живот, за която още нищо не знаел, го извлякла от зейналата пропаст, първичен подтик завладял сетивата и крайниците му, наложил му да търси гора и бамбуков гъсталак, заповядал му да бяга и да се крие. Едва след като стигнал в едно убежище и смятал, че се е изплъзнал от първата опасност, съзнал какво се е случило с него. Когато се строполил, капнал от умора, едва поемащ дъх, когато в изнемогата се стопило опиянението от делото и открило простор за отрезвяване, Даса почувствал първо разочарование и леко отвращение, че се е измъкнал и останал жив. Но едва дишането му се успокоило и се уталожил шеметът от умората, това противно и вяло чувство отстъпило на упорство и воля за живот и отново в сърцето му се върнала дивата радост от извършеното.

 Скоро в близост с него настанало оживление, започнало търсенето и преследването на убиеца, продължило цял ден, и той се изплъзнал само защото стоял безмълвен и неподвижен в прикритието си и защото никой, в страха от тигър, не искал да прекоси толкова дълбоко гъсталака. Даса поспал малко, отново лежал, после, дебнейки, пропълзял по-нататък, пак си починал и на третия ден от убийството бил оттатък веригата на хълмовете и неудържимо продължил пътя си към по-високата планина.

 Бездомният живот го отвеждал тук и там, направил го по-твърд и по-равнодушен, а също по-умен и по-примирен, но нощем той все сънувал Правати и своето някогашно щастие или това, което само се наричало така, много пъти сънувал и своето преследване и бягство, ужасни, свиващи сърцето сънища като този, че бяга през гори, а зад него са преследвачите с барабани и ловджийски рогове; че върви през гори и блата, през трънаци и прогнили мостове и носи нещо, някакъв товар, нещо завито, скрито, неизвестно, за което само се знае, че е скъпо и че не бива при никакви обстоятелства да го изпусне от ръцете си, нещо безценно и застрашено, някакво съкровище, може би нещо откраднато, завито в кърпа, в парче цветен плат, с кафявочервеникави и сини шарки, каквито имало и по празничната рокля на Правати, че той, натоварен с този вързоп, плячка или съкровище, тича през опасности и мъчнотии, промъква се под ниско сведени клони и надвесени скали, превит, покрай змии, по шеметно тесни дървени мостчета над реки, гъмжащи от крокодили, и че най-накрая, гонен, съсипан, спира и когато се опитва да отвърже възлите, с които е стегнат вързопът, и ги развързва един подир друг, отгръща кърпата и съкровището, което изважда и държи с разтреперани ръце, е собствената му глава.

 Криейки се, той живеел в непрестанно странстване, като всъщност не толкова бягал от хората, а по-скоро ги избягвал. И един ден неговото странстване го отвело в хълмиста местност, обрасла с буйни треви, която му се виждала красива и сякаш го поздравявала, сякаш трябвало да я е познавал. Скоро стигнал в долина с ливади, с кротко полюшнати треви, а после видял група иви, които познал и които му напомнили за веселото и невинно време, когато още нищо не знаел за любов и ревност, за омраза и отмъщение. Това била местността на ливадите, в които някога пазил мардата с другарите си, като че ли най-веселото време от младостта му, сега го гледало от далечна глъбина и невъзвратимост. Сладостна тъга в сърцето му отвръщала на гласовете, които го поздравявали тук, на подухващия вятър в сребристите разлюлени върби, на веселата пъргава маршова песен на малкия поток, на песента на птиците и дълбокото, златно бръмчене на земните пчели. Тук ухаело и ехтяло като в убежище и роден дом. Привикнал на скитническия пастирски живот, той никога не бил чувствал една местност така родна и близка.

 Воден и придружаван от тези гласове в душата си, с чувства, сродни с чувствата на завърналия се в родния дом, той крачел през приветливата местност за първи път след страшни месеци вече не като чужденец, не като преследван, беглец и обречен на смърт, а с волно сърце, без да мисли за нещо, без да жадува за нещо, отдаден напълно на тихото и ведро настояще и близост, приемащ с благодарност и малко учуден от себе си своето ново необичайно душевно състояние, за пръв път очарован от тази откровеност без желание, от тази веселост без напрежение, от това внимателно, благодарно съзерцателно наслаждение. Нещо го привличало през зелените ливади към гората под дърветата, където осеяният с малки слънчеви петна здрач усилвал чувството за завръщане и родина и го водел по пътеки, които краката му като че ли намирали сами, докато не попаднал в един гъсталак от папрати, в една малка гора сред голямата гора и до малка колиба, а пред колибата на земята седял неподвижният йога, когото някога той следял и комуто носел мляко.

 Даса се спрял като събуден от сън. Тук всичко било такова, каквото и някога, тук времето не течало, нищо не било убито и нищо не било изстрадано; тук, така му се струвало, времето спряло, животът — здрав като кристал, застинал и увековечен. Наблюдавал стария и в сърцето му се върнали удивлението, любовта и копнежът, които изпитал някога, когато го съзрял за пръв път. Оглеждал колибата и си мислел, че трябвало преди настъпването на близкия дъждовен период малко да я пооправи. После се осмелил на няколко внимателни стъпки, влязъл в колибата и огледал какво има вътре; нямало нищо, почти нищо: ложе от шума, купа от кратуна с малко вода и празна ликова торба. Взел торбата и отишъл в гората да потърси храна, донесъл плодове и сладка дървесна сърцевина, после взел купата и я напълнил с прясна вода. Така било свършено всичко, каквото тук можело да се свърши. Толкова малко било потребно някому, за да живее! Даса се скупчил на земята и потънал в мечти. Бил доволен от този мълчалив покой и унес в мечти сред гората, доволен от себе си и от гласа в душата си, който го довел тука, където нявга, още младеж, доловил нещо като мир, щастие и родина.

 И все пак един ден той изговорил една дума. Настанало време, в което Даса нощ след нощ отново сънувал, често смутно сладостни, а често и смутно грозни сънища или жена си Правати, или ужасите от живота си като беглец. И през деня той не напредвал в нищо, не издържал дълго да седи и се приучва, мислел за жени и любов, много бродел из гората. Може и времето да било виновно за това, дните били душни, поривите на вятъра — горещи. И отново настъпил такъв един лош ден, комарите бръмчали, през нощта Даса пак сънувал един от тежките си, оставящи страх и потиснатост сънища, чието съдържание наистина вече не помнел, но който сега, наяве, му се струвал жалко и всъщност непозволено, дълбоко засрамващо връщане към по-раншните му състояния и стъпала на живота. Цял ден той се влачел и седял, мрачен и неспокоен, около колибата, залавял се и изоставял ту една, ту друга работа, много пъти сядал, опитвайки да се упражнява на вглъбеност, но всеки път веднага го обземало трескаво безпокойство, крайниците му тръпнели, по краката му сякаш пъплели мравки, на тила му парело, едва издържал за мигове и поглеждал плахо и засрамено към стария, който седял в съвършена поза и чието лице, с обърнат към душата взор, се поклащало в неприкосновена кротка веселост като главичката на цвят.

 И през същия ден, когато най-после йогата се вдигнал и обърнал към колибата си, Даса, който дълго дебнел този момент, застанал на пътя му и с дързостта на наплашения го заговорил.

 — Достопочтени — казал той, — прощавай, че се втурнах в твоя покой. Аз търся мир, търся спокойствие, искам да живея и да бъда като тебе. Виж, още съм млад, но трябваше да изпитам много страдания, съдбата жестоко си игра с мен, бях роден за княз и отритнат при пастирите, бях пастир, израснах с невинно сърце, радостен и силен като младо биче. После очите ми се отвориха за жените и когато видях най-красивата, поставих живота си в служба на нея, щях да умра, ако не бях я получил. Оставих другарите си, пастирите, поисках Правати, дадоха ми я, станах зет и служех. Трябваше да работя упорито, но Правати беше моя, обичаше ме или поне вярвах, че ме обича, всяка вечер се връщах в нейните прегръдки, притисках се до сърцето й. И видиш ли, тъкмо тогава в този край дойде раджата, същият, заради когото някога като дете бях прогонен, дойде и ми отне Правати, трябваше да я видя в неговите ръце. Това беше най-голямата болка, която изпитах, тя преобрази съвсем и мене, и живота ми. Улучих раджата, аз убих и поведох живот на престъпник и преследван, всичко ме гонеше, нямаше ни час, в който да бях сигурен за живота си, докато попаднах тук. Аз съм глупав човек, достопочтени, убиец съм, може би ще ме хванат и разкъсат на четири. Не мога повече да понасям този ужасен живот, искам да се избавя от него.

 Йогата слушал този изблик спокойно, със затворени очи, сега ги отворил, спрял погледа си в лицето на Даса, един светъл, пронизителен, почти непоносимо твърд, съсредоточен и бистър поглед, и докато наблюдавал лицето на Даса и премислял неговия задъхан разказ, устата му бавно се изкривила в усмивка, в един смях и поклащайки глава в беззвучен смях, той казал:

 — Майя! Майя!

 Съвсем объркан и засрамен, Даса се спрял; преди да хапне, другият малко се поразходил бавно по тясната пътечка между папратите, крачел отмерено и сигурно нагоре-надолу, след неколкостотин крачки се върнал, влязъл в колибата си и лицето му отново било както винаги обърнато на другаде, не към видимия свят. Що за смях бил този, с който това през цялото време неизменно, неподвижно лице отвърнало на бедния Даса! Той дълго размишлявал. Доброжелателен или ироничен бил този ужасен смях над неговото отчаяно признание и молба, утешителен или осъждащ, божествен или демонски? Бил ли той само циничният кикот на старостта, която вече не е в състояние нищо да приеме сериозно, или забавлението на мъдреца над чуждата глупост? Бил ли някакво отклонение, сбогуване, отпращане? Или той навярно би искал да бъде съвет, покана към Даса да му подражава и сам да се смее с него? Не можел да отгатне. И до късно през нощта той размишлявал за този смях, в който, изглежда, се превърнал неговият живот, неговото щастие и беда, за този старец, мислите му сграбчвали неговия смях като твърд корен, който все пак имал някакъв вкус и мирис. Даса се блъскал, размишлявал и мъчел също и с думата, която старият извикал толкова ясно, толкова весело и необяснимо доволен, придружил със смях: „Майя! Майя!“ Какво било приблизителното й значение, той разбирал наполовина и наполовина предусещал, а също и в начина, по който смеещият се и извикал, явно позволявал да се разгадае малко от смисъла й. Майя — това бил животът на Даса, младостта на Даса, неговото сладко щастие и горчива беда, Майя била красивата Правати, Майя била любовта и нейната наслада, Майя бил целият живот. Животът на Даса и на цялото човечество, всичко в очите на този йога било Майя, може би детинщина, зрелище, театър, химера, едно нищо в пъстра кожа, сапунен мехур, явление, над което може да се смееш с известна възхита и едновременно да го презираш, но в никакъв случай да го вземеш сериозно.

 Но дали с този смях и с думата „Майя“ за стария йога животът на Даса бил уреден и отминат с презрение, за самия Даса не било така и доколкото желаел да бъде смеещ се йога и в своя собствен живот да не познае нищо освен Майя, то пак от тези неспокойни дни и нощи в него отново било будно и живо всичко, което след умората от дните на бягството за известно време тук, в убежището на йогата, изглеждало почти забравено. Необикновено малка му се виждала надеждата, че някога той действително ще изучи изкуството на йогата или поне, че ще може да постъпва като стария. Но тогава имало ли някакъв смисъл още да живее в тази гора? Това било едно прибежище, тук той насъбрал сили, отдъхнал малко, посъвзел се, което също не било без стойност, то било дори много. А може би междувременно там, в страната, са се отказали от преследването на княжеския убиец и той без голяма опасност би могъл да продължи да странства. Решил да направи така, мислел да тръгне на другия ден, светът бил голям, той не можел да остане завинаги тук, в това скривалище. Решението му донесло известно успокоение.

 Искал да стане с първите лъчи на утрото, но когато след дълъг сън се събудил, слънцето било високо в небето и йогата — вече потънал в своето съзерцание, а Даса не искал да тръгне, без да се сбогува, пък имал и една молба към него. Така той чакал час след час, докато мъжът станал, пораздвижил крайниците си и почнал да ходи нагоре-надолу. Тогава Даса се изправил на пътя му, поклонил се ниско и не се отдръпнал, докато йогата не му отправил въпросителен поглед.

 — Учителю — казал той смирено, — аз ще продължа своя път, няма повече да нарушавам покоя ти. Но само сега ми позволи, достопочтени, една молба. Когато ти разказах за своя живот, ти се смя и извика „Майя“. Умолявам те, разкрий ми нещо повече за Майя.

 Йогата се обърнал към колибата, с поглед заповядал на Даса да го последва. Старият взел купата с водата, протегнал я на Даса и му заповядал да си измие ръцете. Даса го послушал. Сетне старият плиснал остатъка от водата върху папратите, подал на младия празния съд и му заповядал да донесе прясна вода. Даса го послушал и затичал, а в сърцето му трепнало чувството за раздяла, тъй като за последен път вървял по малката пътечка към извора, за последен път носел леката купа с изтърканите ръбове и се навеждал над малкото водно огледало, в което се отразявали храстите, короните на дърветата и разсеяната като светли точки приятна небесна синева, при последното си навеждане той видял и отражението на собственото си лице в кафеникавия здрач. Даса потопил купата във водата, бавно и замислено, изпитвал несигурност и все не можел да си обясни защо се чувства така странно и защо, след като е решил да тръгне на път, го заболяло, че старецът не го поканил да остане още, да остане може би завинаги.

 Приклекнал край извора, пил глътка вода, внимателно се изправил със съда, за да не разлее ни капка, и тъкмо искал да пристъпи по краткия обратен път, ухото му докоснал един тон, който го очаровал и ужасил, глас, който чувал в някои от сънищата си и за който мислил с най-горък копнеж в часовете на будуване. Гласът звучал приятно, сладко, детински и влюбено го мамел през здрачината на гората, така че сърцето му потръпнало от страх и радост. Това бил гласът на Правати, на неговата жена.

 — Даса — зовяла тя.

 Невярващ, той се огледал наоколо със съда в ръцете и що да види, между стволовете на дърветата се появила тя, тънка и гъвкава, дългокрака, Правати, милата, незабравимата, невярната. Той изпуснал купата и се затекъл към нея. Усмихната и някак засрамена, тя стояла пред него и го гледала с големите си очи на кошута и едва сега отблизо той видял, че тя носи сандали от червена кожа и много красиви богати дрехи, златна гривна на ръката и блестящи цветни скъпоценни камъни в черната коса. Сепнат, отстъпил назад. Още ли била любовница на княза? Не убил ли сам този Нала? Още ли се разхожда с неговите подаръци? Как можела, нагиздена с чуждите гривни и камъни, да застане пред него и да го вика по име?

 Ала тя била по-хубава, отколкото някога, и преди да можел да й поиска обяснения, трябвало да я прегърне, да скрие чело в косите й, да повдигне лицето й и да я целуне по устата, същевременно усетил, че всичко се върнало, отново било негово това, което някога притежавал: щастието, любовта, насладата, радостта от живота, страстта. С всички свои мисли той вече бил далеч от тази гора и от стария отшелник, вече изчезнали и били забравени гората, отшелничеството, съзерцанието, йогата. Не мислел повече и за съда за вода на стария, който трябвало да занесе. Той останал край извора, когато Даса се запътил към края на гората с Правати. И много бързо тя почнала да му разказва как дошла дотук и как се случило всичко.

 Удивителен бил нейният разказ, дивно, чаровно и приказно като в сказание Даса се впуснал в своя нов живот. Не само Правати била отново негова, не само омразният Нала — мъртъв, преследването на убиеца отдавна преустановено, но Даса, някогашният княжески син, който станал пастир, в града бил обявен за единствения потомък, законен наследник и княз, един стар пастир и един стар брахман припомнили почти забравената история на неговото подхвърляне и огласили пред всички, че същият човек, когото известно време навред търсили като убиец на Нала, за да го измъчват и погубят, сега бил търсен много по-усърдно из цялата страна, за да бъде обявен за раджа и тържествено въведен в града и палата на своя баща. Станало като насън и това, което най-много се харесало на изненадания, била чудесната случайност, че от всички хора, изпратени да го търсят, тъкмо Правати била тази, която го намерила и поздравила първа. В края на гората видял издигнати шатри, миришело на пушек и дивеч. Правати била поздравена гръмко от цялата си свита и веднага започнало голямо тържество още щом тя обявила, че това е Даса, нейният съпруг. Там имало един мъж, другар на Даса от времето, когато бил пастир, именно той довел Правати и свитата в едно от местата на неговия предишен живот. Мъжът се смеел доволен, когато познал Даса, затичал се към него и му се искало приятелски да го потупа по рамото или да го прегърне, но сега неговият другар бил станал раджа и така, както тичал, изведнъж спрял, сякаш скован, после закрачил по-бавно и почтително и го поздравил с дълбок поклон. Даса го изправил, прегърнал го, назовал го нежно по име и попитал с какво би могъл да го дари. Пастирът си пожелал една телица и му пратили три от най-добрата чарда на раджата. А при новия княз непрестанно се явявали хора, чиновници, дворцови ловци и брахмани, той приемал техните поздравления. Поднесли му ястия, зазвучала музика от тимпани, китари и флейти и цялата тази празничност и блясък изглеждали на Даса като сън; той не можел истински да го повярва; действителна му се виждала само Правати, неговата млада жена, която държал в прегръдките си.

 Шествието тръгнало към града, като всеки ден се придвижвало по малко, били изпратени бързоходци, те разнасяли радостната новина, че е намерен младият раджа и се приближава; още щом се зададял някой град, вече ехтели гонгове и барабани и насреща се появявало шествие от облечени в бяло брахмани, начело с приемника на оня Васудева, който някога, преди близо двайсет години, изпратил Даса при пастирите и съвсем наскоро починал. Те го поздравявали, пеели химни, а пред палата, към който го водели, горял голям жертвен огън. Даса бил въведен в своя дом, последвали нови поздравления, тържествени клетви, благословии, заклинания за добре дошъл и тук. А отвън градът празнувал радостното събитие до късно през нощта.

 Обучаван от двама брахмани всеки ден, за кратко време той изучил онова, което им се струвало необходимо от науките, присъствал на жертвоприношения, раздавал правосъдие и се обучавал на рицарските и военни изкуства. Брахманът Гопала го въвел в политиката; той му разказал как стоят нещата с неговия двор, какви са правата му, на какво ще могат да претендират бъдещите му синове, какви врагове има. Враг му била преди всичко майката на Нала, тя, която някога ограбила правата на принц Даса и дебнела случай да му отнеме живота и която сега в лицето на Даса мразела още и убиеца на своя син. Тя избягала й потърсила закрилата на съседния принц Говинда, живеела в неговия палат и този Говинда, и родът му от незапомнени времена били неприятели, и то опасни, те водели войни още с прадедите на Даса и повдигали искания за някои краища от неговите земи. Напротив, съседът от юг, княз Гайпали, бил приятел на бащата на Даса и никак не можел да търпи мъртвия Нала. За Даса било неотменен дълг да го посети, да му занесе дарове и го покани за предстоящия лов.

 Правати вече напълно се сраснала със своето ново благородническо положение, тя умеела да се представя като княгиня и изглеждала чудесно в своите красиви дрехи и накити, като че ли не била от по-ниско потекло, отколкото нейния господар и съпруг. Година след година те живеели в щастлива любов и щастието им придавало един особен блясък и светлина, каквито имат хората, към които боговете са благосклонни, така че народът ги уважавал и обичал. И когато, след като много дълго напразно чакал, най-после Правати му родила един хубав син, когото нарекъл на името на своя баща Равана, щастието им било пълно и сега всичко, което притежавал, земя и власт, домове и обори, складове, добитък и коне, в неговите очи придобило двойно значение и важност, по-голям блясък и стойност: цялото това имане било красиво и отрадно и то трябвало да обкръжава Правати, да я облича, обсипва с накити и да я прославя, а то било далеч по-хубаво, по-отрадно и по-важно като наследство и бъдещо щастие на сина Равана.

 И ако Правати изпитвала удоволствие главно от празници, тържествени шествия, от бляскаво и богато облекло, накити и голяма свита, то радостите, предпочитани от Даса, били да накара да засадят в неговата градина редки и скъпоценни дървета и цветя, също и да заселят в тях папагали и други пъстри птици, към всекидневните му привички спадало сам да ги храни и да се забавлява с тях. Едновременно с това го привличали и ученията; като благодарен ученик на брахманите, той запаметил много стихове, поговорки, овладял изкуството да чете и пише, държал собствен писар, който умеел да приготвя палмовите листа за писане и под чиито нежни ръце започнала да се събира малка библиотека. Тук при книгите в едно неголямо великолепно помещение, със стени от благородно дърво, цялото украсено с фигури и отчасти позлатени скулптури за живота на боговете, той приемал понякога поканените брахмани, един елит от учени и мислители измежду жреците, за да могат да дискутират за свети неща — по същината на вярата, сътворението на света и Майя на великия Вишну, за светите Веди, за силата на жертвата и за още по-голямата сила на покаянието, чрез които смъртният човек може да стигне дотам, че и боговете да потреперят от страх пред него. Ония брахмани, които най-добре говорели, спорели и се обосновавали, получавали богати дарове, някои, като награда за удържана победа в спор, отвеждали красива крава, а понякога имало нещо едновременно смешно и трогателно, когато големите учени, след като току-що декламирали и разяснили стихове от Ведите и показали, че познават всички небесни светила и земни морета, горди и възхвалявани, си тръгвали с почетните дарове или пък влизали в ревностен спор заради тях.

 В някои времена сред богатствата, щастието, градината, книгите на княз Даса всичко, което принадлежи на живота и човешката същност, му се виждало чудно и съмнително, трогателно и едновременно смешно, като ония суетно мъдри брахмани, ясни и едновременно мрачни, желани и едновременно презрени. Когато спирал поглед на лотосовите цветове в езерцата на своята градина, на блестящо преливащите багри по перата на пауните, фазаните и птиците, на позлатените резби в палата, понякога всички те му изглеждали божествени, сгрети от вечен живот, а друг път, дори едновременно, усещал в тях нещо недействително и ги приемал като недостойни, съмнителни, като склонност към тление и разпад, готовност за повторно потъване в безформеното, в хаоса. Така както сам той, князът Даса, бил принц, станал пастир и убиец, а после — волен като птица и накрая отново се издигнал до княз, ръководен и подтикван от неведоми сили, незнаещ какво ще бъде утре и вдругиден, така играта на Майя, на живота, съдържала едновременно и навред възвишеното и низкото, вечността и смъртта, величавото и смешното. Дори тя, любимата, дори красивата Правати понякога за мигове му изглеждала лишена от чар, смешна, тя имала много пръстени по ръцете, премного гордост и тържествуване в очите, премного старание за достолепие в походката си.

 По-мил от неговата градина и книги му бил Равана, собственият малък син, осъществяването на любовта и на живота му, цел на грижата и нежността му, едно нежно и красиво дете, истински принц, с очи на кошута като майка си, и склонен към замисленост и мечтание като баща си; понякога, когато той виждал малкия дълго да седи в градината пред някакво красиво дърво или приклекнал на килима, потънал в съзерцание на някакъв камък, резбована играчка или птиче перо, с леко повдигнати вежди и кротък, втренчено унесен поглед, струвало му се, че този син много прилича на него. Колко много го обичал, Даса открил веднъж, когато за пръв път трябвало да го остави за неопределено време.

 Ето до какви възгледи стигнал Даса по време на този поход. Впрочем не му се удало да догони и накаже хората на Говинда, те се измъкнали заедно с плячката си и за да прояви своята твърда воля и докаже смелостта си, сега той самият трябвало да премине границата и да опустоши едно село на съседа, да отвлече малко добитък и роби. Само няколко дни отсъствал, но и при победното си връщане към дома той пак се отдал на дълбок размисъл, притихнал съвсем и сякаш се връщал у дома тъжен, защото в размисъла си прозрял колко здраво и без никаква надежда за спасение се хванал и оплел с цялата си същност и действия в една коварна мрежа. Докато склонността към размисъл и неговата потребност от благоговейно съзерцание и бездеен невинен живот непрестанно растели и растели, от друга страна, от любовта към Равана и от страха и грижата за него, за живота и бъдещето му избуявала също така принудата за действия и обвързване, от нежността израствала борба, от любовта — война, и той вече, макар и само за да бъде справедлив и да наказва, ограбил едно стадо, всял смъртен страх в някакво село и насила отвлякъл клети невинни хора, а от това естествено израствали ново отмъщение и насилия и така щяло да продължава, докато целият му живот и цялата страна бъдат обхванати само от война, насилие, звук на оръжие. От това прозрение или вътрешно просветление той изглеждал толкова тъжен и мълчалив по време на завръщането си у дома.

 И в действителност враждебно настроеният съсед не му давал мира. Повтарял своите нападения и грабителски набези, Даса трябвало да премине в противозащита и когато врагът му се изплъзвал, да търпи това, че за наказание неговите войници и ловци нанасят на съседа нови щети. В столицата се виждали все повече и повече конници и въоръжени хора, в някои гранични села сега постоянно станували войници за охрана, военни съвещания и приготовления правели дните неспокойни. Даса не можел да прозре какъв смисъл и каква полза имало от вечната малка война, съжалявал за страданията на засегнатите, за живота на убитите, съжалявал за своята градина и за своите книги, от които все повече и повече трябвало да се лишава, за покоя на своите дни и на своето сърце. Той често говорел за това с брахмана Гопала и на няколко пъти със съпругата си Правати. Би трябвало, така казвал Даса, да се стремят да повикат за съдник един от уважаваните съседни князе, който да помогне за възстановяването на мира, а той от своя страна на драго сърце бил готов да помогне и допринесе за това, като отстъпи и раздели няколко ливади и села. Той бил разочарован и малко възмутен, когато видял, че нито брахманът, нито Правати искали да го знаят.

 Спорът с Правати довел до много бурна свада, дори до раздор. Настойчиво и заклинайки я, той й разкрил своите основания и мисли, тя обаче приемала всяка дума така, сякаш не била насочена срещу войната и безполезните убийства, а единствено срещу нейната личност. Намерението на врага, така наставлявала тя в горещ и многословен спор, било да извлече изгода от добротата и любовта към мира на Даса (за да не кажела, от неговия страх от войната) и щял да го накара да сключва примирие след примирие и всяко да плаща с малки отстъпки на области и хора, но накрая в никакъв случай нямало да бъде доволен, а щял, след като Даса бъдел достатъчно изтощен, да премине към открита война и да му ограби и последното. Тук не се отнасяло за стада и села, за предимства и щети, а за цялото, отнасяло се за съществуване или унищожение. И ако той не знаел какво изисква неговото достойнство, какво дължи на своя син и на своята жена, то тъкмо тя трябвало да го научи. Очите й искрели, гласът й треперел. Даса отдавна не я бил виждал толкова красива и разпалена, но изпитал само тъга.

 А нападенията по границата и нарушенията на мира продължавали, едва сезонът на големите дъждове временно ги спрял. При двора на Даса вече се очертали два лагера: единият от привърженици на мира бил съвсем малък, освен самия Даса към него се числели само малцина от по-старите брахмани, учени и задълбочени в своите размисли мъже. Привърженици на войната обаче, на страната на Правати и Гопала, били мнозинството от жреците и всички офицери. Въоръжавали се трескаво и знаели, че оттатък враждуващият съсед прави същото. Главният ловец обучавал момчето Равана на стрелба с лък, а майка му го водела по всички прегледи на войската.

 И в тези дни понякога Даса си спомнял за гората, в която нявга прекарал известно време като клет беглец, спомнял си за белокосия старец, който живеел там, откъснат от хората, отдаден на размисъл. Понякога си го спомнял и изпитвал желание да го потърси, да го види отново и да чуе неговия съвет. Но не знаел дали старецът е още жив и би ли го изслушал и му дал съвет, а ако действително бил още жив и го посъветвал, то всичко пак би вървяло по своя път и с това нищо не би се променило. Потъването в размишление, мъдростта са добри и благородни неща, но те, изглежда, виреят само встрани, по крайбрежието на живота, а който плува в неговия поток и се бори с вълните, делата и страданията му нямат нищо общо с мъдростта, той им се отдава, стават му съдба, те трябва да бъдат извършени и изтърпени. И боговете не живеят във вечен мир и вечна мъдрост, и те познават опасност и страх, борба и битка, той знаел това от много сказания. И така Даса се примирил, вече не спорел с Правати, яздел за прегледите на войската, виждал войната да се приближава, предчувствал я в изтощителните си нощни сънища, в които снагата му съхнела, лицето — тъмнеело, виждал как за него щастието и насладата от живота вехнат и избледняват. Оставала му само любовта към родния син, тя се засилвала с грижата, засилвала се с въоръжаването и военните упражнения, тя била червеното пламтящо цвете в неговата запустяла градина. Учудвал се колко много празнота и нерадост човек можел да понесе, как можел да свикне с грижата и бедата, учудвал се също на това, колко опалващо и властно в едно видимо вече лишено от страх сърце можела да цъфти любов, пропита от страх и грижовност. Животът му навярно бил безсмислен, но не без ядро и сърцевина, той кръжал около любовта към сина. Заради него Даса ставал сутрин от леглото и прекарвал деня си в занимания, полагал усилия, чиято цел била войната и всяко от които му било неприятно. Заради него търпеливо ръководел съвещанията с пълководците и се противопоставял на решенията на мнозинството само дотолкова, че да може поне да изчака и да не се хвърли съвсем безразсъдно в приключения.

 Правати разглеждала тези неща съвсем другояче, макар че тя далеч по-малко от своя съпруг се отдавала на подобни мисли. За оня Нала тя не се и сещала. Напротив, ако споменът не я мамел, тя самата била, която създала основата и довела щастието на Даса, направила го отново раджа, дарила му син, обсипала го с любов и щастие, за да го намери накрая недорасъл за нейното величие, недостоен за гордите й планове. Защото й било ясно, че приближаващата война няма да води до нищо друго освен до унищожението на Говинда и до удвояването на нейната власт и богатство. Вместо да се радва на това и усърдно да работи с нея, Даса обаче се възпротивил твърде некняжески, както й изглеждало, срещу войната и набезите и с най-голямо удоволствие щял да старее бездейно сред своите цветя, дървета, папагали и книги. Съвсем друг човек бил Вишвамитра, главният командир на конницата и след нея самата най-горещият сподвижник и радетел за близката война и победа. Всяко сравнение на двамата излизало в негова полза.

 Врагът явно не си създавал грижи с подобни въпроси, сложил край на съображенията, съветите и колебанията и един ден нахлул. Той разиграл един по-голям грабителски набег, който незабавно привлякъл Даса заедно с командира на конницата и най-добрите му хора към границата и докато били на път, с главните си сили врагът настъпил, навлязъл в страната непосредствено до столицата на Даса, завзел портата и обсадил палата. Когато Даса узнал това и веднага тръгнал назад, мислел, че синът и жена му са заключени в обкръжения палат, че по улиците се водят кървави схватки, сърцето му се свивало в страшна болка, като мислел за своите и за опасностите, в които се намирали. И той вече не бил предпазливият владетел, който неохотно тръгва на война, а пламтял в болка и ярост, препускал с хората си в лудешка бързина към къщи, заварил битката да кипи по всички улици, пробил си път към палата, задържал врага и се борил като обезумял, докато уморен след кървавия ден, на свечеряване рухнал с много рани.

 Когато се свестил, той се намерил в плен, битката била загубена, градът и палатът — в ръцете на врага. Вързан го изправили пред Говинда, който го поздравил присмехулно и го отвел в неговите покои; това била залата с позлатените стени и дърворезби, където се пазели ръкописните свитъци. Там на един от килимите седяла изправена и с вкаменено лице жена му Правати, зад нея въоръжена стража, а на скута си тя държала момчето; като прекършено цвете лежала нежната фигурка, било мъртво, лицето му — сиво, дрехите — напоени с кръв. Жената не се обърнала, когато въвели нейния съпруг, тя не го погледнала, очите й без израз били приковани в малкия мъртвец; тя се видяла на Даса странно променена и едва след известно време той забелязал, че косите й, преди дни силно черни, светлеели съвсем посивели. Явно, че стояла от дълго време така с момчето на скута си, замръзнала, лицето й — маска.

 — Равана — извикал Даса. — Равана, детето ми, моето цвете! — коленичил, лицето му се свело над главата на мъртвото; коленичил като за молитва пред онемялата жена и детето, оплаквайки и двамата, почитайки и двамата. Усетил миризмата на кръв и смърт, смесена с дъха на цветното масло, с което била намазана косата на детето. Със замръзнал поглед Правати се втренчвала в двамата.

 Някой го докоснал по рамото. Бил един от първенците на Говинда, заповядал му да стане и го отвел. Даса не изрекъл ни дума към Правати, нито тя на него.

 Вързан го качили в една кола и го повели към града на Говинда в затвор, оковите му били малко поразхлабени, някакъв войник донесъл съд с вода, сложил го на каменния под, оставил Даса сам, залостили и заключили вратата. Една рана на рамото му горяла като огън. Опипом той потърсил съда с водата, намокрил ръцете и лицето си. Искало му се и да пие, но се отказал; така, мислел си, по-бързо щял да умре. Колко ли дълго щяло да трае това? Колко дълго? Той жадувал смъртта, както сухото му гърло жадувало за вода. Едва със смъртта щял да настъпи край на мъката в сърцето му, едва тогава в него щял да се заличи образът на майката с мъртвия син. Но сред най-голямата мъка неговата умора и слабост се смилили и той се свлякъл и унесъл в дрямка.

 Даса продължавал да стои като оглушал и вдървен. Отново в ръцете му се олюлявал съдът, водата се разливала, плискала се хладна по пръстите на краката му и се стичала. Какво трябвало да направи? Отново да напълни купата, да я занесе на йогата, да чуе как той ще му се изсмее за всичко, което е изстрадал насън? Това не го привличало. Той пуснал съда на земята, излял го и го захвърлил в тресавището. Седнал на тревата и сериозно се замислил. Имал достатъчно и предостатъчно от тези съновидения, от тази демонична плетеница от преживявания, радости и страдания, която притискала сърцето и смразявала кръвта на човека, после в миг излизало, че това било Майя и човек оставал като безумец; вече се наситил на всичко, вече не жадувал ни за жена и дете, ни за трон, ни за победа, ни за отмъщение, не и за щастие и мъдрост, не за власт и добродетел. Не жадувал за нищо друго освен за спокойствие, за нищо освен за края, не желаел нищо друго, само да спре това вечно въртящо се колело, тази безкрайна поредица бт картини и да я заличи. Желаел сам да се пренесе във вечен покой и се изтрие от земята, така както желаел това някога, когато в онази последна битка се хвърлил към врага, удрял и го удряли, получавал и нанасял рани, докато рухне. А после какво? После наставало затишието на едно безчувствие или на една дрямка, или на една смърт. И веднага след това той отново бил буден и трябвало да отвори сърцето си за потока на живота, отново да отвори очи за страшния, красив, ужасяващ прилив на картини, за този безкраен, неизбежен поток до следващото безсилие, до следващата смърт. Това било навярно едно затишие, един отдих, малък, незначителен отдих, поемане на дъх, но после продължавало отново и човек ставал една от хилядите фигури в дивия, упойващ и отчайващ танц на живота. Ах, нямало заличаване, нямало край!

 Но неспокойствието отново го изправило на крака. Щом в този проклет хоровод нямало отдих, щом неговото единствено копнежно желание оставало несбъднато, тогава той можел да напълни съда с вода отново и да го занесе на стария мъж, който му заповядал, макар че всъщност нищо не му бил заповядал. Това било една услуга, поискана от него, една заръка, която можел да приеме и изпълни, това било по-добро, отколкото да седи и да си мисли как да се самоубие. Разбира се, да се подчиняваш и да служиш, е далеч по-лесно и по-добре, далеч по-невинно и по-благотворно, отколкото да властваш и да носиш отговорност. Дотолкова той знаел. И тъй, добре, Даса, вземи съда, напълни го хубаво с вода и го занеси там на своя господар!

 Когато той стигнал до колибата, старият го посрещнал със странен поглед. Един леко състрадателен, полувъпросителен, полуприсмехулен поглед на разбиране, поглед, с който примерно едно по-голямо момче гледа на по-малкото, което вижда да се връща от някое леко засрамващо, но и внушаващо уважение изпитание на смелост. Този пастирски принц, този дотичал тук беден момък просто се връщал от извора, донесъл вода и не отсъствал повече от четвърт час; но той все пак се връщал от един затвор, загубил жена, син и княжество, завършил един човешки живот и хвърлил поглед към кръжащото колело. Навярно този млад човек няколко пъти и по-рано бивал събуждан и вдъхвал с пълни гърди действителността, иначе не би дошъл тука и не би останал толкова дълго; сега обаче изглеждал истински пробуден и съзрял, за да поеме по дългия път. Щели да са му потребни няколко години, за да научи този млад човек на истинско самонаблюдение и дишане.

 Само с този поглед, който съдържал следа от благоразположение и съучастие, загатвал възникналата между тях връзка, връзката между учител и ученик, само с този поглед йогата го приел за ученик. Този поглед прогонил безплодните мисли от главата на ученика и го довел до благонравие и повинност.

 Няма какво повече да се разказва за живота на Даса, останалото протекло отвъд образите и историите. Той повече не напуснал гората.