Хvі. Политика на развитие на земеделските кооперативи в европейския съюз политика на формиране на земеделски кооперативи в Европейския съюз

1. 
   Насоки на българската земеделска кооперативна
   

Главните цели на Мирковската земеделска кредитна кооперация са: да приема на влог спестени пари; да отпуска на своите членове заеми с “умерена лихва”, да подпомага развитието на земеделските стопанства на член-кооператорите.

При създаването на първата българска земеделска кре-дитна кооперация са ползвани германски устави и публикации. Изучен е опитът и на основоположниците на кооперативните форми на взаимопомощ и съвместна човешка дей-ност в Германия – Фридрих Райфайзен и Херман Шулце-Делич. Същевременно е черпен и местен опит от действа-лите битови сдружения преди Освобождението на България от турско иго. Такива са: “спрежничество” (впрягане на добитък на различни стопани в една кола); “кираджийство” (колективно транспортиране на стоки); “тлака” (група селяни вършат текуща работа на дадено семейство); родови и овчарски задруги; еснафски цехове; “дюлгерски, риболовни и градинарски тайфи”; “жътварски чети”.

П
44. Аграрна политика

42. Аграрна политика

реди Освобождението от турско робство са били съз-дадени редица взаимоспомагателни и благотворителни каси на градинари, млекари, абаджии (тоест на производители, занимаващи се със сравнително по-доходни производства). Към тези предвестници на кооперацията се отнасят “Мирковски вакъф”, създаден в гр. Цариград през 1854 г.; Градинарско дружество “Пчела” в гр. Лясковец (1863 г.); Братско заемателно дружество в гр. Панагюрище (1871 г.); Взаимоспо-магателно дружество “Пчела” в гр. Пловдив (1872 г.); Градинарско бахчеванско дружество “Св. Трифун” – с. Беляковец, Търновско (1872 г.); Земеделско (ораческо) сдружение в гр. Перущица (1872 г.)

Дружеството на постоянно или временно живеещи в гр. Цариград мирковчани е закупувало и стопанисвало имоти (лозя, краварници, пасища, хотели) на турски джамии и училища. То е било управлявано демократично, включително чрез провеждане (два пъти годишно) на общи събрания, а с пари, събрани от стопанска дейност и членски внос, е било построено училище в с. Мирково.

През втората половина на ХІХ в. в нашето поробено отечество са стигали откъслечни съобщения за създаваните из Западна Европа взаимоспомагателни каси, кредитни и потребителски сдружения и популярни банки. Това е ставало чрез издаваните в чужбина български вестници и списания. Статии за “ползата от сдружаванията” на селяни и занаятчии са публикували Лазар Йовчев (Екзарх Йосиф І), Г. С. Раковски, Йоаким Груев, Христо Ботев. Например на 9 май 1875 г. в издавания (гр. Букурещ) от гениалния поет Христо Ботев вестник “Знаме” е написано, че “нуждите и страданията сближават и съединяват хората, накарват ги да бъдат помежду си по-искрени, да си помагат един на друг, за да се избавят от общото зло”.

Първата българска книга (озаглавена “Село Златарица”) за селско сдружаване е написана в гр. Пазарджик от Йордан Ненов и отпечатана през 1871 г. в гр. Пловдив (в печатницата на Христо Данов). В тази книга е разказано за сдружаване на селяни под ръководството на завърнал се в село млад учител, завършил образованието си извън страната.

След създаването (1890 г.) на първата земеделска кредитна кооперация у нас възникват и други видове (потребителски, банкови, трудови) кооперативни организации. Кооперации се създават в множество дейности, производства и отрасли като жилищно строителство, производство на електроенергия, горско стопанство, водоснабдяване. Повечето от създаваните до 1946 г. кооперативни организации са в сел-ското и горското стопанство, риболова и хранително-вкусо-вата индустрия – мелничарска, тютюнева, содолимонадена, бозаджийска, лозаро-винарска, захарна, консервна.

От създаването (1890 г.) на първата кредитна кооперация у нас досега в развитието на българските кооперативни земеделски дружества се очертават пет етапа: 1890–1910 г.; 1910–1946 г.; 1946–1970 г.; 1970–1990 г.; след 1990 г.

По време на първия етап оживено се създават предимно кредитни кооперативни дружества. В страната са учредени 576¹ кредитни кооперативни земеделски дружества с общо около 40 000 членове. Формирани са и други видове земеделски кооперации: лозаро-винарски – 8 (в т.ч. в гр. Станимака – Асеновград, гр. Видин и с. Сухиндол – “Гъмза”); млекарски – 5; бубарски – 1 (с. Мусина, Великотърновско); българско земеделско дружество, основано през 1894 г. от група агрономи, които впоследствие са се занимавали с търговия, включително износ на грозде и гроздов пулп и зеленчукови семена.

През този период са били учредени и сформирани и няколко трудовопроизводителни сдружения за колективно обработване на земя и производство на рапица, ръж и царевица в селата Красен, Щръклево и Кошов, Русенско; на зеленчуци – в с. Ясна поляна, Бургаско и с. Мичкюр (Прослав) Пловдивско.

През периода 1890–1910 г. у нас са създадени мно-жество кооперативни дружества и в други области на живота. Учредени са: популярни (градски) банки – 17, потребителски кооперации – 84²_, занаятчийски кооперации – 6, трудови горски кооперации – 1; застрахователни кооперации – 2 (Учителска взаимоосигурителна и спомагателна каса и Чиновническо кооперативно спестовно застрахователно дружество).

Към края на втория етап у нас е имало близо 200 потребителски кооперации и над 300 популярни банки³ и взаимоспомагателни каси. Над 300 са били горските трудово-производителни и владелски кооперативни дружества. Броят на занаятчийските (обущарски, шивашки, дърводелски, железарски, печатарски) производителни кооперативни сдружения е бил близо 500.

От 1890 до 1946 г. в България са били регистрирани над 5000 кооперативни сдружения. От тях близо 4000 или 80 % са били в аграрния и горския сектор, а също и в хра-нително-вкусовата промишленост.

През посочения над половинвековен период у нас са били създавани предимно кредитни земеделски кооперации. Броят им е превишавал 2,8 хил., или близо 80 % от общия брой на земеделските кооперативни сдружения в страната.

Още през първите два етапа от развитието на земе-делските кооперации се е установило, че то може да бъде ускорявано или забавяно чрез съответната държавна кооперативна политика. Целите, принципите и механизмите на тази политика се определят от представителите на господстващата в държавата обществена класа – лихварска, аристократична, трудова. Доказателство за това е и фактът, че за 13 години (1890–1903 г.) след основаването на Първата земеделска кредитна кооперация у нас са били създадени 37 земеделски кооперативни дружества (предимно в Русенски, Софийски и Кюстендилски окръг).

Радетелите на кооперативизма не са разполагали с нуж-ните парични ресурси, за да се преборят с контролиращите държавата лихвари. Едва когато управлението на Българската народна банка (БНБ) издава (на 28 юли 1904 г.) писмено нареждане на своя персонал да оказва подкрепа на зараждащото се кооперативно движение, включително и чрез отпускане на заеми, в страната за няколко години (1905–1908 г.) са учредени над 500 земеделски кредитни кооперации.

По време на водените от българския цар Фердинанд продължителни войни (1913–1918 г.) и на върлуващите в страната спекуланти, търгуващи с жито, тютюн и алкохол са създадени само няколко десетки земеделски кредитни кооперации, рядко са проявявани инициативи за създаване на земеделски производствени сдружения.

През първите месеци на 1915 г., т.е. преди въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия, у нас е учредено Кооперативно тютюнопроизводително дружество в гр. Станимака (Асеновград). Едва към средата на 1919 г. това дружество започва да развива стопанска дейност като изграждане (през 1922 г.) на тютютюнева фабрика, болница, ресторант, а също и на жилища за бездомни.

Благоприятна политическа (в т.ч. и законова) среда за по-широко коопериране на трудещите се селяни е създадена при самостоятелното държавно управление (1919–1923 г.) на партията Български земеделски народен съюз (БЗНС), ръководена от народния трибун и велик наш държавник Александър Стамболийски. Тогава възникват и множество земеделски кооперации и кооперативни съюзи в производствената сфера.

Кооперативното движение започва да се разраства още от началото на 1919 г., когато Александър Стамболийски е амнистиран и заема предварително отреденото му място – министър на обществените сгради, пътищата и благоус-тройството. Той е на този пост от 11 януари до 6 септември 1919 г., а после е избран за министър-председател (7 октомври 1919 г. – 9 юни 1923 г.) на България.

На 30 и 31 март 1919 г. в гр. Плевен се е състояло съб-рание на цвеклопроизводители, които са учредили производителна кооперация “Българска захар”. Пред тази кооперация са поставени редица цели: да организира цвеклопроизводители и консуматори за събиране на капитал и изграждане на захарна фабрика; да стане регулатор на пазара на захарта в страната; да създаде опитни и семепроизводителни стопанства; да предоставя на своите членове захар на износна цена; да ръководи и напътства местните цвеклопроизводители.

Кооперацията “Българска захар” способства за сплотяване на цвеклопроизводителите от Северна България и за освобождаването им от поробилите ги чуждестранни капиталисти, които по онова време са били собственици на разположени на наша територия захарни фабрики. Към края на 1945 г. в нея са членували близо 24 000 души. Тази кооперация е притежавала имоти, ценни книжа и собствени парични ресурси в размер общо на над 400 млн. лв. (при задължения към банките – около 187 млн. лв.⁴).

През периода 1919–1923 г. у нас са създадени близо 70 трудови горски кооперации (през 1919 г. са били 5).

В началото на 1922 г. в гр. София е основан и Горски кооперативен съюз. Дейността му е включвала: продажби на дървен материал; изработка и продажби на бурета, ви-нарски съдове, строителни материали, паркет, шперплат, мебели и амбалаж. Към края на 1945 г. в Горския коопе-ративен съюз са членували 14 районни кооперативни съюза, обединяващи 222 трудови горски и 45 други кооперации. Реализирана е печалба и е оказвана всестранна помощ на член-кооператорите.

При няколкогодишното държавно управление на БЗНС са създадени и десетки лозаро-винарски кооперации. До 1910 г. тези кооперации са били 8, а през 1920 г. – 26.

През пролетта на 1933 г. в гр. София тези и други кооперации основават “Кооперативна централа в България”, която е преименувана на “Лозаро-винарска кооперативна централа”.

Централата е продавала на членовете си спомагателни производствени материали – син камък, сяра, бодлива поцинкована тел. Изнасяла е предимно за Германия вина, десертно грозде и други продукти. Имала е собствени винарски изби, оборудвани с модерните за онова време машини и съоръжения. Произвеждани са бутилирани маркови вина. През 1941 г. Централата е изнесла около 3,3 млн. литра вино⁵ (през 1985 г., т.е. при държавния социализъм, българският износ на вина е бил 211 млн. литра, а през 2005 г. – 85 млн. литра). През 1945 г. у нас е имало 1,5 млн. дка лозя. В страната са произведени 236 хил. тона вино, от което една трета – в лозаро-винарските кооперации.

За периода 1919–1923 г. е увеличен и броят на тютю-нопроизводителните кооперации. През 1915 г. е имало само 2 такива кооперации, през 1920 г. – 17, а през 1925 г. – 38⁶_.

През разглеждания период са основани тютюневите кооперации в градовете Панагюрище, Пловдив и Хасково. Само през 1920 г. у нас са учредени 10 тютюневи кооперации.

Чрез коопериране на пет земеделски кооперации на тютюнопроизводителите от района на гр. Горна Джумая (Благоевград) през 1924 г. е основан Съюз на тютюневите кооперации от Македонска област. На следващата (1925 г.) е бил основан и друг съюз, наречен “Централен съюз на тютюневите кооперации в България” със седалище гр. София. Първоначално този съюз е обединявал 24 тютюнопроизводителни кооперации.

В средата на 1939 г. е извършено доброволно сливане на двата съюза на тютюневите кооперации. Обединението им е наречено “Съюз на тютюневите кооперации в България”. В него са членували 17 тютюневи кооперации. Имало е две тютюневи фабрики – едната е откупената от тютюневата кооперация “Асенова крепост” в гр. Асеновград, а другата е в гр. София. Съюзът се занимавал с производство, обработка и продажба на български тютюни. В началото на 40-те години на ХХ в. членуващите в Съюза 17 кооперации ежегодно са събирали общо около 5–6 хил. т тютюн. Това представлява около 15–20 на сто от произвежданите тогава у нас количества 30–33 хил. т тютюн. (През 80-те години на ХХ в. у нас добивът на тютюн е превишавал 100 хил. т годишно).

По време на Втората световна война (1941–1945 г.) финансовото състояние на 17-те действащи тютюневи кооперации е било тежко. В същото време Съюзът на тютюневите кооперации е реализирал значителни годишни печалби, с част от тях са били покривани дългове на тютюневи кооперации. Ежегодно е изнасял общо по около 6 хил. т тютюни и цигари в чужбина, включително близо 4 хил. т за хитлеристка Германия.

Тези факти също разкриват предимствата на съюзяването на земеделските кооперации. Техните съюзи и кооперативи разполагат с ресурси, които им позволяват успешно да се конкурират на международните пазари.

През 1921 г. в гр. Свиленград е била създадена и Бу-барската кооперация “Коприна”. Така по примера на бубарската кооперация в с. Мусина, Великотърновско е реагирано срещу посредниците – търговци, които са вземали лъвската част от стойността на продаваните чрез тях пашкули.

Към земеделските кредитни кооперации също са от-кривани и бубарски отдели, които до 1946 г. са достигнали 174 броя. Тогава е имало и десетина самостоятелни районни бубовъдни кооперации. Почти цялото производство на пашкули е било предназначено за износ. През 1928 г. Българският износ на сухи пашкули в страната е бил около 844 тона⁷ (през 70-те години на ХХ в. у нас производството им е било 700–800 тона годишно). Дейността на бубовъдните стопанства е обхващала сравнително малка част от производството и износа на български пашкули. Делът на кооперациите в набавянето на бубено семе и на изкупуването му в общи сушилни е бил около 10 %⁸, а на закупуването на пашкули – 7 %.

Към края на 1920 г. е започнала дейността си и създа-дената през май 1915 г. (т.е. преди включването на България в Първата световна война) в гр. София Българска пчеларска кооперация “Нектар”. Само за периода 1920–1923 г. броят на членовете на тази кооперация е увеличен от 49 на 1405 души. Кооперацията се е занимавала с производство и продажби на мед и восък, а също и с доставки на нужните на пчеларите пособия за пчеларството. Била е печеливша организация.

През 1905 г. в с. Студена, Софийско е учредено първото Кооперативно млекарско дружество “Зора”. Въпреки усилията на основателя на това дружество проф. Желю Ганчев, то не е успяло да изпълни набелязаните цели: да събира и продава краве и биволско мляко, масло и сирене. В селата дерибействали селските чорбаджии, които плашели със сан-кции притежателите на крави, доставящи на кооперацията мляко и млечни продукти.

П
45. Аграрна политика

43. Аграрна политика

рез 1905 г. били учредени кооперативни млекарски дружества в селищата Пирдоп, Арбанаси, Етрополе и Брезник. След около четири десетилетия (1945 г.) в нашата страна е имало 26 млекарски и скотовъдно-млекарски кооперации, в които са членували над 3000 селски стопани. Тези кооперации са разполагали с 3,2 млн. лв. дялов капитал и около 8 млн. лв. фондове⁹. Ползвали са от Българската земеделска и кооперативна банка общо 29 млн. лв. кредити.

През 1944 г. у нас е било добито общо 450 хил. т мляко (през 1989 г. добивът на мляко е бил 2,4 млн. т, а през 2006 г. – 1,47 млн. тона.

Делът на преработеното мляко в общото млекопроиз-водство у нас е бил около 10 %. В рамките на кооперацията мандрите са преработвали 50–80 % от кооперативното мляко.

Прави впечатление, че от Освобождението на Бъл-гария от турско владичество до 9.ІХ.1944 г. у нас не е бил формиран общ български млекарски съюз или кооператив. Почти не са създавани кооперации и национални кооперативи за производство, преработка и пласмент на месо и месни продукти. Нямало е и специализирани земеделски кооперативи за снабдяване на селските стопани с машини и инвентар, торове, препарати и други производствени предмети и материали. Такова снабдяване е било извършвано в рамките на браншовите кооперации, съюзи и централи – лозаро-винарски, горски и т.н.

Главните причини за това би трябвало да се търсят в голямата изостаналост на развитието на българското народно стопанство. В неговата отраслова структура е преобладавало земеделието, основано на ръчен човешки труд и животинска тяга. Селското население е представлявало около 80 % от жителите на страната. Поземлената собственост е била маломерна. Почти е нямало българско селскостопанско и хранително-вкусово машиностроене и производство на минерални торове. Снабдяването на нашите земеделски производители с машини и инвентар е ставало чрез внос предимно от Германия и Италия.

На 18 март 1919 г., т.е. месеци преди да започне самостоятелното реформаторско и прогресивно управление на БЗНС, в гр. София е била основана “Българска птицевъдна кооперация”. Впоследствие тази кооперация е прераснала в “Кооперативна централа на районните птицевъдни кооперации в страната”.

Нейни основни задачи са били: да разпространява знания по птицевъдство; да оказва съдействие за изграждане на образцови птицевъдни стопанства; да доставя фуражи, инвентар и разплоден материал на птицевъдите кооператори; да извършва износ на птици и яйца. Птицевъдната кооперативна централа е имала собствено производство на шкафове и плоски инкубатори, кафезни батерии и друг птицевъден и зайцевъден инвентар. През 1946 г. Централата е отчела значителна печалба. В нея са членували близо 2000 индивидуални и над 150 колективни членове. Като цяло тези числа са били твърде малки на фона на милионите семейства, отглеждали птици в селата.

Характерното повсеместно създаване на земеделски производителни кооперации за периода 1919–1923 г. е резултат не само на водената от Александър Стамболийски народополезна кооперативна политика. То до голяма степен се дължи и на следвоенното повишено търсене на пресни и преработени селскостопански стоки на международните пазари.

След Първата световна война у нас е даден тласък на развитието и на земеделските потребителни кооперации. Българското правителство е трябвало да решава жизнено важни проблеми на милиони осиротели и обеднели семейства, а също и на прогонените от своите земи тракийски и македонски българи.

С прякото съдействие на Александър Стамболийски за кратко време в София, Кюстендил, Велико Търново и други градове са били учредени сдружения за снабдяване на населението с предмети от първа необходимост. Представители на тези кооперации се събрали на конгрес (на 19.Х.1919 г.) и учредили Кооперативна потребителна централа “Напред” (през 1903 г. в гр. София работници и чиновници учредили Потребителна кооперация “Напред”). Освен снабдяване на населението с потребителски стоки Централата изградила собствени промишлени предприятия. До края на Втората световна война (1941–1945 г.) Централата притежавала мелници (на гара Червен бряг и в гр. Силистра), предприятие за консервиране и продажба на риба (в гр. Бургас). Имала дялове в множество захарни фабрики (гр. Пловдив и гр. Русе) и дружества за преработка на ориз, зеленчуци и плодове. При все това делът на член-кооператорите на потребителните кооперации в Пловдив, Варна, Русе, Сливен, Хасково и други градове е останал незначителен (около 10 %) спрямо цялото население. Символичен е бил и броят на потребителските кооперации в българските села, където снабдителна дейност са извършвали отдели на земеделски кредитни кооперации.

През 1919 г. е била основана и земеделска кооперативна банка със седалище в гр. София. Две години по-късно (1921 г.) Земеделската кооперативна банка е преобразувана в Синдикална централа, обединяваща съществуващите в нашата стра-на земеделски синдикати и земеделски кредитни кооперации.

През 1923 г. е решено да бъде създаден и Национален комитет на българските кооперации, чиято главна задача е била да координира дейността на всички кооперативни сдружения на наша територия. Това става на общо събрание, свикано по инициатива на ръководителите на чиновническото кооперативно спестовно-застрахователно дружество и във връзка с организираната в гр. Ганд (Белгия) международна кооперативна изложба. На събранието присъствали представители на кооперативните съюзи и централи в страната. Имало представители и от Министерството на земеделието и държавните имоти, Българската земеделска банка, Българ-ската централна кооперативна банка и други организации. През март 1925 г. формирания Национален комитет на българските кооперации е превърнат в постоянен ръководен орган на българските кооперативни сдружения.

Отначало Националният комитет на българските кооперации се занимавал предимно с устно и писмено пропагандиране на кооперативното движение. През лятото на 1946 г. този комитет заедно с другите кооперативни съюзи и централи в нашата страна са обединени (на национален кооперативен събор) в действащия досега Централен кооперативен съюз.

В началото на 1919 г. под ръководството на БКП е била учредена Общоработническата потребителна кооперация “Освобождение”. Членове на нейния управителен съвет са били Георги Димитров и Васил Коларов. Тази кооперация се занимавала с търговско-пласментна дейност, включително износ на зърнени храни в Съветския съюз, а също и с производ-ство на потребителски стоки. За две години са били открити мандри, хлебопекарница в Пловдив, колбасарница в Шумен, мелница в Плевен, цехове за преработка на плодове и за очукване на оризова арпа. Изградена е дъскорезна фабрика в Костенец, мебелна работилница в София. В книгоиздателския отдел на Общоработническата кооперация е била отпечатвана партийната литература. През 1921 г. кооперативната печатница е разграбена и опожарена от терористи. След разгрома на Септемврийското (1923 г.) антифашистко въстание кооперацията е разбита, кооперативните помещения запечатани, а част от нейния персонал е бил арестуван.

Деветоюнският (1923 г.) държавен преврат (при който зверски е убит министър-председателят Александър Стамболийски) е подготвен и извършен от група царски офицери, но по поръчение и под непосредственото ръководство на Цар Борис ІІІ¹⁰.

Към превратаджиите са се присъединили лица от поч-ти всички засегнати от социалните реформи буржоазни и чифликчийски партии – Общоделската работническа социалдемократическа партия (Димо Казасов), Националлибералната (Боян Смилов), Демократическата и Обединената народнопрогресивна партия. После лидери на тези партии и най-вече на “широките социалисти”, заедно с военните и новия министър-председател Александър Цанков (получил прозвището “кръволока”), формират (10 август 1923 г.) управляващ политически блок “Демократически сговор” и поставят под свой контрол централните органи на потребителските и други кооперации. По силата на приетия фашистки закон за защита на държавната официално е била разтурена обхваналата широките народни маси комунистическа потребителна кооперация “Освобождение”.

Попадналите в ръцете на “широките социалисти” и сго-вористи централи на потребителните кооперации “Напред” и “Труд” близо две десетилетия са били ориентирани предимно към извличане на по-големи печалби. Едва след овладяването (9.ІХ.1944 г.) на държавната власт от работническо-селските партии въпросните две централи са били слети и с помощта на държавата е започнало изграждане на съвременни магазини за снабдяване на член-кооператорите с евтини потребителски стоки.

След извършения (9 юни 1923 г.) монархо-фашистки преврат у нас държавната власт (олицетворявана от цар Борис ІІІ и финансовия капитал) е подпомагала развитието предимно на кооперативните кредитни и застрахователни организации. Специална помощ е оказвана на основаното през 1904 г. “Чиновническо кооперативно спестовно и застра-хователно дружество”, на което главен директор от 1920 до 1944 г. е бил социалдемократът Христо Ганев.

В управителните съвети на това дружество са били привлечени ръководители на преврата като министър-пред-седателя (1923–1926 г.) Александър Цанков (бивш “широк социалист, който през 30-те години на ХХ в. по хитлеристки образец е основал партията Национално-социално движение), министър-председателя (1926–1931 г.) Андрей Ляпчев – член на Демократическата партия, членовете на управляващия през периода 1923–1931 г. страната Демократически сговор Велчо Т. Велчев, Ради Василев и други.

През периода 1920–1944 г. в Чиновническото кооперативно спестовно-застрахователно дружество са били натрупа-ни големи финансови ресурси. Била е прилагана ефикасна кредитна политика, включително и като са предоставяни кредити за задоволяване на жилищни нужди.

През 1938 г. били закупени принадлежащите на чужденци захарни фабрики (гр. Русе и гр. Пловдив) и се създава обединението “Кооперативни захарни фабрики”. С тази сделка е допринесено за еманципиране на ограбваните български цвеклопроизводители от хищническия колониален капитал и за поддържане на по-справедлива цена на захарта. Ръководството на Чиновническото кооперативно спестовно-застрахователно дружество е разгърнало мащабно строителство на жилищни кооперации (в гр. София) на почивни домове, в това число за деца (в градовете Хисар, Варна и Вършец), на хотели. През периода 1920–1938 г. между улиците “Цар Освободител” № 6 и “Аксаков” е бил построен сграден комплекс от монументален административен дом¹¹, хотел “България” и Концертна зала “България”, която при бомбардировките (1944 г.) на английски и американски самолети е била разрушена¹² (след войната е била възстановена от социалистическата държава).

В установената народнодемократична българска държава е бил приет (1946 г.) Закон за държавния застрахователен институт и тази дейност е станала монопол на държавата.

Всички застрахователни дружества у нас били включени в Държавния застрахователен институт (ДЗИ). При властването (2001–2005 г.) на бившия български цар Симеон Сакскобургготски ДЗИ и неговите скъпи имоти са “продадени”, приватизирани. Няколко години по-късно българският собственик на ДЗИ Емил Кюлев е убит, компанията му закупена от “белгийска” фирма, а нейното управление се упражнява от приближени на Симеон Сакскобургготски адвокати и други лица.

Очевидно повечето български политически партии използват кооперативното движение главно за придобиване на икономическа и държавна власт.

2. 
   
   жүктеу/скачать 1.01 Mb.
   
   Достарыңызбен бөлісу: