Насоки на кооперативната политика, прилагана

До 9 септември 1944 г., т.е. до образуването на работническо-селска държава у нас, земеделски земи са обработвани колективно в десетки земеделски кредитни кооперации. При тези кооперации е имало и отдели за производство на селскостопански продукти. Само няколко са били самостоятелно действащите земеделски трудовопроизводителни кооперации. Сред тях е било и създаденото през 1926 г. върху закупена земя в с. Прослав, Пловдивско Вегетарианско кооперативно стопанство.

През периода 1950–1952 г. в нашата страна е извършена масова колективизация на селяните. Тази кампания е ръководена пряко от управляващи функционери на Българската комунистическа партия (БКП) и Българския земеделски народен съюз (БЗНС).

Целта е била:

• да се окрупни земята и да се премине от ръчно към механизирано (с трактори и комбайни) отглеждане и прибиране на селскостопанската реколта;

• значително да се увеличи производството на растителни и животински продукти;

• да се създават предпоставки за индустриализация на страната и за нормално изхранване на постоянно нарастващото градско население.

П
44. Аграрна политика

рез разглеждания период (1879–1946 г.) в нашата страна е била установена дребна поземлена собственост. Към края на 1946 г. в над 967 000 земеделски стопанства размерите на обработваемите земи са били по-малки от 100 декара. Това представлява над 90 на сто от всички (над 1 милион броя) земеделски стопанства в страната. Най-дребните земеделски стопанства, притежаващи до 20 дка обработваеми площи, наброявали над 310 000 броя. При това нивите (по 2–3 дка) на собствениците са разположени на отдалечени места в селските землища. Чифликчийските стопанства, разполагащи с над 500 дка компактна земя, били около 270 броя.

В резултат на масовата колективизация през 1952 г. ТКЗС достигат над 2700 броя. В тях са включени над 60 % от българските обработваеми земи. Дребните и разпръснати частни ниви по различни места на селските землища са обединени в големи землени масиви. Това позволява при отглежда-нето на трайни насаждения (лозя, ябълки, круши и др.), житни и други селскостопански култури да се използват интензивните производствени фактори: механизация, химизация, напояване, високопродуктивни сортове, семена и породи животни.

В сравнение с 1939 г. (най-високодобивната след Освобождението на България от турско иго) през периода 1966–1970 г. средногодишните добиви от основните селскостопански култури (пшеница, ечемик, царевица, слънчоглед) са увеличени двукратно. Значително е увеличен и броят на свинете, кравите, овцете и птиците.

Към края на 50-те години на ХХ в. е извършено обединение на ТКЗС от съседни села. В резултат на това намалява броят на тези стопанства (от функциониращите през 1957 г. 3202 на 920 броя през 1965 г.¹³). Средната поземлена площ на едно обединено ТКЗС е била около 40 хил. дка. Практиката показа, че този размер съответства на достигнатата степен на развитие на съвременните производителни сили и главно на оръдията на труда.

Растежът на селскостопанското производство бе съпът-ствано с увеличаване на разходите за издръжка на многочис-ления административно-чиновнически персонал и с оскъпяване на произвежданите стоки.

В тези кооперации бяха изпратени назначени от държавни органи ликвидационни съвети, способстващи за разграбване и ликвидиране на кооперативното имущество. Бяха назначени и държавни поземлени комисии, които разделиха нивите на някогашните им собственици между няколко поколения техни наследници.

Преди това (1990 г.) бяха “демонополизирани” мощни-те държавни стопански обединения за производство, преработ-ка и пласмент на селскостопански стоки (мляко, месо, семена, плодове, зеленчуци, захарно цвекло, цигари). Тяхната търговска (включително експортна) дейност беше предоставена на хиляди частни фирми, които предадоха на чужденци завоюваните по-рано български позиции на международните пазари.

Същевременно бяха “демонополизирани” и държавните стопански обединения за снабдяване на земеделските про-изводители с машини, торове и препарати. Беше разграбено и ликвидирано и обединението “Агромаш”, което произвеждаше и изнасяше трактори, части за царевични комбайни, фрези, редосеялки, гроздокомбайни, пръскачки.

Въпросните държавни стопански обединения успешно функционираха през периода 1964–1989 г. и взаимодействаха не само със земеделските производителни кооперации и АПК, но и със стопани на лични и помощни стопанства, от които се осигуряваха около една четвърт от селскостопан-ските продукти в страната.

Дейността на обединенията съответстваше на устано-вения след Втората световна война (1941–1945 г.) у нас държавен монопол върху външната търговия, а също и на характерната за страната ни дребна и разпокъсана поземлена собственост.

Особено ефикасни и прогресивни бяха държавните стопански обединения за снабдяване, производство, преработка и износ на: мляко и млечни продукти (“Млечна промишленост”); месо и месни продукти (“Родопа”); консервирани плодове и зеленчуци (“Булгарплодекспорт”); вина и винени изделия (“Винимпекс”); тютюн и цигари (“Булгартабак”).

Тези обединения бяха сред водещите компании на международните пазари и при специфичните български условия изпълняваха някои функции на западноевропейските земеделски кооперативи.

Днес такива стопански обединения продължават да ра-ботят за процъфтяването на селското стопанство и свързаните с него промишлени и други отрасли в редица страни (Русия, Китай, Франция).

Тяхното съществуване среща одобрението и на ръковод-ните институции на Световната търговска организация (СТО).

След “демонополизацията” и приватизацията на българските държавни стопански обединения огромното им иму-щество беше обсебено от местни и чуждестранни частни фирми и корпорации. В момента тези юридически лица посредничат между земеделските производители и потребителите на храни у нас и играят решаваща роля при определяне на насоките и механизмите на аграрната политика в нашата страна.

Въпросните прекупвачи фактически изкупуват селс-костопански продукти, произвеждани благодарение на ежегодно предоставяните от ДФ “Земеделие” субсидии. Отнемат по-голямата част от продукта на труда, от доходите на земеделските производители и ограничават техните възможности за модернизация и разширяване на селскостопанското производство.

Едва ли е случаен фактът, че през последното десетилетие в българското селско стопанство над една трета от обработваемата земя пустее и има непрекъснат спад на брутния вътрешен продукт (БВП). Местните пазари се изпълват със скъпи чуждестранни зеленчуци, плодове и други хранителни стоки.

Сегашните отношения на българските земеделски производители с обслужващите ги чуждестранни банки – лихвари, както и с търговците (включително многонационални компании) наподобяват на тези съществували през епохата на ранния капитализъм.

Частните прекупвачески фирми извличат големи печалби и трупат пари за сметка на земеделските производители. Техни представители заемат ключови постове в държавното управление и днес налагат аграрна политика, чието прилагане удовлетворява предимно личните им интереси.

При сегашните социално-икономически отношения у нас земеделските производители едва оцеляват физически, не могат да развиват жизнеспособни земеделски стопанства и да водят високомеханизирано и конкурентоспособно земеделие. Сравнително малък брой от фермите и предприятията (млечни, месни, консервни и т.н.) на хранително-вкусовата индустрия могат да изпълняват определените европейски стандартни изисквания за качество на произвежданите продукти, за опазване чистотата на околната среда и за все-странно развитие на икономически изостанали, необлагодетелствани и обезлюдяващи селски райони.

Взаимоотношенията между фермерите и прекупвачите се свеждат до търговски сделки по снабдяване със средства за селскостопанско производство или изкупуване на селскосто-панска продукция. След като изкупят на безценица дадена фермерска стока прекупвачите я реализират на пазара на многократно по-високи цени, без да връщат част от печалбата на съответните земеделски производители.

При тези аграрни отношения в българското селско сто-панство се спира по-нататъшното развитие на обществените производителни сили – главно на оръдията на труда. Българ-ските земеделски производители се намират в неравностойно положение спрямо тези от другите страни – членки на ЕС.

През последните две десетилетия представители на отвъдокеанския финансов капитал използват продажни медии и хиляди разположени у нас „неправителствени организации” за очерняне и отричане на кооперативната политика в земеделието на социалистическа България. Мъчат се да представят бялото за черно и да насъскват младежта срещу упражняваната по онова време от комунисти и земеделци работническо-селска държавна власт. Реалният живот и статистическите данни по категоричен начин доказват, че индустриализацията на селското стопанство и благоустрояването на селата в България започва едва след масовото коопериране (1950 г.) на частните селски стопани и обединяването им в трудови кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). Както е известно, в тези стопанства земята се обработва колективно, макар да остава собственост на внеслите я член-кооператори и на техните наследници (до 1962 г. в ТКЗС е изплащана поземлена рента). През периода 1950–1970 г. ТКЗС са основните производствени структури в българските села. В тях е осигурявана около 80 % от произвежданата у нас селскостопанска продукция (останалото количество от нея е доставяно от личните и помощните стопанства на член-кооператори и частни стопани). Тогава у нас е постигнато скокообразно увеличение на селскостопанското производство и значително е подобрено благосъстоянието на селските труженици.

До масовата колективизация (1950 г.) българското на-селение наброяваше около 7 млн. души, от които над 75 % живееха в селата. В повечето от тях осветлението на до-мовете и на улиците беше с газови лампи, фенери и свещи. Къщите на селяните (включително на притежаващите по над 100 дка земя) бяха направени от кирпич (изсушени тух-ли от пръст, слама и вода) и свързани с оборите за добитък. Селските дворове бяха оградени с дървени плетове (предимно от черничеви клони). Земята се ореше основно с дървени рала, теглени от животни (коне, магарета, волове, крави). При отглеждането на окопните култури и на селскостопанските животни се използваха ръчни оръдия на труда (мотика и лопата). Прибирането на реколтата от житните култури (ечемик, ръж, пшеница) ставаше ръчно (с помощта на сърпове) и траеше два летни месеца. Вър-шитбата на ожънатото жито се правеше в дворовете, където зърното се отделяше от стъблата и класовете чрез теглени от животни дикани (сковани дъски с набити остри кремъци). В сравнително малък брой села имаше по някой трактор, жетварка (теглена от коне) и веялка (за отделяне на зърното от плявата). Едва в началото на 50-те години на ХХ в. бяха доставени първите руски зърнокомбайни, които навлязоха в кооперативните житни блокове и способстваха за сравнително бързото и механизирано прибиране на зърнената реколта.

Така за периода 1950–1970 г., т.е. до превръщането на кооперативните стопанства в аграрно-промишлени ком-плекси (АПК), у нас селскостопанското производство е увеличено над два пъти (таблица 21). Това е постигнато главно чрез увеличаване на средните добиви от основните селскостопански култури (таблица 22). По онова време в нашата страна значително е увеличен броят на свинете (от около 900 хил. през 1947 г. на 2,4 млн. през 1971 г.), на птиците (съответно от 11,5 млн. на 33,7 млн.), на овцете (от 8,9 млн. на близо 10 млн. броя). Междувременно годишното производство на мляко и месо нараства над два пъти и достига съответно 1,7 млн. тона и 500 хил. тона, а на яйца – от 600 млн. броя на 1,7 млрд. броя¹⁴.
Таблица 21

Средногодишно производство от основни култури

в Народна република България (хил. тона)

Средногодишни добиви от основни култури (кг/ дка)

През разглеждания период от дейността на ТКЗС селскостопанското производство е увеличено главно чрез повсеместна електрификация, механизация и химизация на производствените процеси. Например през 1952 г. употребената електроенергия в нашето селско стопанство е 7 млн. квтч, а през 1970 г. възлиза на 678 квтч¹⁵, т.е. за по-малко от двадесет години увеличението е близо сто пъти.

О
45. Аграрна политика
бединените ТКЗС-та заедно с държавни организации разширяват обработваемата земя на страната. До масовото коопериране на селските стопани у нас са обработвани близо 47 млн. дка земя, а през 1970 г. – близо 48 млн. декара (днес в нашата страна обработваната земя е около 30 млн. дка, т.е. близо 20 млн. дка земеделска земя пустее или е с променено предназначение). Многократно (от 1 млн. дка на 12,5 млн. дка) са разширени и поливните площи на страната. През разглеж-дания период са изградени хиляди язовири, помпени станции, напоителни системи и канали.

По онова време едно от най-важните условия за развитието на българското селско стопанство и на ТКЗС е съветският пазар. Ежегодно на този пазар се продаваха по-големите количества от изнасяните в чужбина български пресни и преработени селскостопански стоки. Износът на тези стоки на съветския пазар се гарантираше с предварително подписани петгодишни двустранни договори и определени „контрактни” цени. Това позволяваше на българските земеделски производители да планират своята дейност и ги мотивираше да произвеждат повече експортни стоки. Едва ли е случаен фактът, че през периода 1950–1970 г. българският износ на пресни и преработени селскостопански стоки нараства от около 100 млн. на над 1 млрд. валутни лева (по цени на съответната година). В структурата на този износ централно място заемат тютюнът и цигарите, пресните и преработените зеленчуци и плодове, вината и винените изделия.

В ТКЗС чувствително нарастват доходите на член-кооператорите и се повишава потреблението на хранителни продукти и на стоки за бита. Преди 1950 г. средната месечна заплата в селското стопанство у нас е едва 32 лева, а през 1970 г. достига 108 лева¹⁶ (при периодично правителствено намаляване на цените от първа необходимост и безплатно снабдяване на кооператорите с хранителни продукти – зърно, олио, дини, пъпеши, ябълки).

Преди 1950 г., когато в селата живеят над 5 млн. души (от които 1 млн. безработни), броят на отпуснатите земеделски пенсии е 585 хил. Двадесет години по-късно този брой е около 1,1 млн.¹⁷.

Напоследък за дискредитиране на социализма сред младите поколения българи се разпространява митът, че в царство България имало огромен пенсионен фонд, чийто парични ресурси изчезнали след овладяването (1944 г.) на държавната власт от комунистите. Никой обаче не назовава приблизителното число на количеството пари, които е имало в този прословут фонд. Нищо не се споменава и за източниците на парични постъпления в него. Игнорира се фактът, че до 1944 г., т.е. до победата на социалистическата революция у нас, броят на пенсиите е бил под 200 хил. (през 2008 г., когато броят на нашето население и почти равен на този до 1944 г., българските пенсионери наброяват над 2,2 млн. души). Тогава половината от пенсиите у нас са били военноинвалидни, т.е. на граждани, станали жертви на войните, водени от поставените на българския престол германци – цар Фердинанд и неговия син цар Борис ІІІ. Към края на Втората световна война (1941–1945 г.) годишните парични постъпления във фонд „Пенсии” са достигнали около 2 млрд. обезценени, хиперинфлационни лева¹⁸ (през 2008 г. в нашата страна изплатените пенсии превишават 5,5 млрд. лева). Всяка година в пенсионния фонд е поддържано минимално положително салдо (прихо-ди минус разходи), поради което е било почти невъзможно да се натрупат големи парични ресурси.

С отпускани от обединените ТКЗС-та и общините строителни материали и транспортни средства, а също и чрез местно самооблагане и масово вземане на почти безлихвени кредити от държавата през 60-те години на ХХ в. беше променен обликът на българските села. В тях ударно бяха построени тухлени къщи и огради и се извърши повсеместно водоснабдяване на селските жилища и дворове (от тогава старите бунари станаха излишни). Вековните кални улици най-сетне бяха чакълирани или асфалтирани, а тротоарите – покрити с бетонни плочки. Построиха се културни домове, представителни сгради на потребителските и производствените кооперации. През това десетилетие българс-ките села приличаха на строителни площадки, снабдявани с нужните материали от денонощно работещите тухларни, бетонови възли, крайречни сепарации. Хиляди селяни участваха в националното съревнование за най-добре подреден и благоустроен двор и за получаване на табелката „Образцов дом”.

Извършеният преглед на досегашното развитие на бъл-гарските земеделски кооперации позволява да бъдат напра-вени следните изводи:

• В българската държава не е имало и все още няма специализирани национални земеделски кооперативи за снабдяване на селските стопани с машини и инвентар, минерални торове, растителнозащитни и ветеринарни пре-парати. Тази дейност продължава да се извършва от филиали и представителства на чуждестранни фирми, чиито босове експлоатират и ограбват нашите земеделски производители.

• В България не е имало и национални отраслови кооперативи за производство, преработка и пласмент на мляко, месо, млечни и месни продукти.

• Насоките на развитие на земеделските кооперации в страната се определят главно от представителите на гос-подстващата обществена класа и най-вече на държавната власт. При държавното управление (1919–1923 г.) на БЗНС и на работническо-селското правителство (след 1944 г.) сравнително най-широко разпространение са получили трудово-производителните кооперации, а при господството на финансовия капитал (1924–1944 г.) – земеделските кредитни и застрахователни сдружения, кооперативни цен-трали и съюзи.

• С изключение на съществувалите през периода 1945–1989 г. ТКЗС през годините, когато българските земе-делски кооперации са били на сравнително най-високото си стъпало на развитие, делът им в националното производство на основни селскостопански стоки е бил едва около 10 % (делът на кооперативното производство на гроздови вина и някои други продукти у нас е възлизало на около една трета).

• В епохата (1944–1989 г.) на държавния социализъм у нас ролята на земеделски снабдителни, обслужващи, изкупвателни, преработващи и експортни кооперативи са играли държавни стопански обединения, чиято дейност е съобразена със спецификата на българските условия (дреб-на и разпокъсана поземлена собственост, изостаналост от съвременното развитие на свързаните със селското стопанство промишлени, обслужващи и други отрасли и дейности; наличие на многочислен за мащабите на страната обществен слой от посредници и прекупвачи, които контролират българската търговия със селскостопански стоки и имат силно лоби в почти всички висши държавни институции).

• Трайното настаняване на посредническите експло-ататорски и спекулантски частни фирми между земеделските производители и консуматорите на храни задържа развитието на българското селско стопанство и пречи за неговото адаптиране към стройните западноевропейски кооперативни структури и за по-пълното усвояване на паричните ресурси по линия на европейските фондове.

• С оглед на по-нататъшната модернизация и интен-зификация на българското селско стопанство е необходимо при осъществяването на Общата аграрна политика на Европейския съюз да бъдат използвани възможностите за ускорено развитие на селскостопанското машиностроене и агрохимическата индустрия в нашата страна, а също и за формиране на земеделски кооперации от западноевропейс-ки тип.