Инициативен комитет за написване на книгата

В това време, в началото на месец декември, стана голямо събитие за цялото летище. На 5 декември 1953 г. 21 иап с двойка самолети МиГ-15 застъпи в първото си бойно дежурство на летище Узунджово, готовност № 2, ДПМУ. Голямо доверие, голяма отговорност. Бяхме горди всички. За този ден личният състав работеше упорито и почти денонощно, за да може за две години и половина от създаването си на 17 март 1951 г. да достигне ниво на подготовка в летателната дейност, която позволяваше да му се гласува доверие и поемане на отговорност за защита на въздушните граници на нашата мила и прекрасна родина. Този ден със заповед на командира Стоян Велков е обявен за боен празник на 21 иап. Още от следващата година започнахме да го честваме ежегодно.

Дежурният екипаж беше в едно ремарке. Тясно. Неудобно. Кое по-напред. Летците няма къде да почиват, техниците – до тях, а войниците – в кабините на колите. На средата дървена маса за храна с по една пейка отстрани. Храната на дежурните се докарваше в баки с камион. От него сервитьорка, на която всички помагахме, прехвърляше баките в ремаркето. Майсторът готвач бай Иван, слабичък, висок, винаги усмихнат, приказваше бързичко, но си разбираше от работата. Слагаше повечко в баките – да не сме гладни. Спомням си, че така беше и като курсанти. Понякога ходехме в наряд нарочно, по желание, за да се наядем хубаво, защото си бяхме винаги гладни от сушените картофи, киселото зеле и компота. Сега беше добре, че се дежуреше рядко, само в ПМУ, нали бяхме “слънчева авиация”. Но всичките тези трудности породиха хубавата и полезна за всички идея у инициативния звенови техник Асен Иванов Пандев – моят звенови техник (това винаги ще го изтъквам с гордост), завършил строителен техникум в Стара Загора, да си построим сами дежурен дом, такъв, какъвто е във водещото летище Граф Игнатиево. Е, не точно такъв, но да е по-добър от ремаркето.

В ранната пролет на 1954 г. идеята на Пандев беше осъществена под негово ръководство и контрол с група войници от 81 ОАТБ и от авиополка. Не беше нищо особено за сегашните норми и стандарти, но тогава той ни се видя много хубав и доста удобен дежурен дом. Полуземлянка с две стаички и коридорче, но иззидана с печени тухли, а отгоре но около 80 см над земята беше само покривът и две малки прозорчета. Слизаше се няколко стъпала и в едната стаичка за офицерите, другата за сержантите и войниците. И както си му е редът – нарове, печка, маса, столчета, радио “Пионер” с антена един кабел над покрива, сандък винаги пълен с въглища. Капитан Танев лично контролираше въпроса с отоплението и накрая силна електрическа крушка постоянно светеше. Удобно. Най-важното – топло. Още веднъж браво на моя звенови техник Пандев. Всички му бяхме благодарни. Най-много даващите бойно дежурство.

След сутрешния строй техническият състав си отивахме при самолетите на стоянките. Втора ескадрила заемаше вляво и вдясно на рульожката три открити стоянки, по средата, срещу ТЕЧ-1 южно. Първа ескадрила също три открити стоянки източно от нас, а трета ескадрила, западно от нас до командния пункт (КП) и метеорологичната служба (МТО). Всяка ескадрила имаше по един голям 8 х 2,5 х 2,5 м дървен сандък от докараните в разглобен вид самолети. Той изпълняваше ролята на “технически дом”. Вътре бяха наредени един до друг сандъците с имуществото и инструмента на всеки самолет. В него техникът на самолета си слагаше работното облекло и заключваше с катинар. Там си почивахме на обяд, а по-късно и за нощни полети. Зиме бумтеше печка “циганска любов”, поставена в средата върху ламарина. Дърва почти нямаше, кюмюр хептен, но имаше достатъчно мръсни конци и напоени с “изгорял” керосин, я зачервяваха. Сушехме мокрите дрехи и брезентовите ботуши.
Новият технически дом на 2 иае

Така беше няколко години, докато след като се поизмъчихме, през пролетта на 1959 г. Вълко Пенчев Съев – вече старши техник на звено, завършил също строителен техникум, подхвърли идеята да си построим с подръчни средства малка къщичка за “технически дом”. Да изоставим стария дървен сандък, вече започнал да тече въпреки кърпежа с асфалтова хартия и при най-малкия дъжд. А ние като че ли само това чакахме. Приехме ентусиазирано идеята и бяхме готови да започнем веднага. Колко му е. По това време бях семеен, имах дъщеря Таня на една годинка, дойде баща ми – майстор зидар на гости и да поседи при внучката. Казах на Съев, че може да ни помогне. Той уреди да го пуснат да влезе в летището и двамата уточниха най-необходимите строителни материали: камъни, тухли, дървен материал, цигли, врати и прозорци, стъкла. С помощта на “зетьове” на Узунджово и приятели, имащи връзки с тухлената фабрика в гр. Хасково и особено химическия комбинат в гр. Димитровград, с когото имахме шефство и нещо повече, когато вървє, вървє. Неговият главен инженер другарят Гаврилов беше от моето родно село Нивянин, Врачанско, познавахме се бегло, но достатъчно, за да ни помогне много. За две седмици новият “технически дом” на един кат на втора ескадрила бе построен. Когато беше готов гредоредът на покрива, Съев сложи на един дървен прът разпъната зелена риза и както си му е редът при нова къща баш майс­торът бай Георги (баща ми) се провикна три пъти за здраве и живот. До ризата накачихме потник, кърпа, чорапи и един бидон за късмет. Другите ескадрили нищо не ни подариха, но ние не им се сърдехме. Хубаво беше, че го и документирахме на кадро. Скептиците от първа и трета ескадрила, които подхвърляха насмешливо, че кой знае какво ще излезе, като виждаха как работи майсторът бай Георги, малко подвиха опашка, докато накрая даже много я харесаха и дори ни я честитиха. Къщичката имаше изглед на юг с две стаи (за офицери и старшини) с по два прозореца и коридор. Отвът­ре бай Георги я измаза, прехвърлихме имуществото от стария в новия технически дом. Голям кеф. Удобно и топло, широко и светло. Пушенето вътре беше забранено – сложихме табелка. Добихме по-голямо самочувствие, че като сплотен колектив направихме нещо хубаво и полезно. И то точно навреме.

Лятото на същата 1959 г. една сутрин дойдоха и се струпаха до стоянката на първа ескадрила един трактор, булдозер, камион и войници от 81 ОАТБ заедно с командира им, командира и управлението на авиополка и ескадрилите. Към 10 часЎ на 30 м от тях кацна един вертолет и началниците се втурнаха към него. Появи се полковник Симеонов, командирът на 10-а авиодивизия, току-що произведен в поредното воинско звание. Даде команда и всичко се раздвижи. Започна се голямото разчистване. Началото започна от първа ескадрила. Цялото имущество от техния “технически дом”, т. е. от стария дървен сандък беше извадено и струпано на 10 метра отстрани. Същото се повтори и с “техническия дом” на трета ескадрила. Нашият беше готов за бутане от по-рано. Войниците го закачиха с телените въжета към трактора. Той потегли бавно, сандъкът скърцаше и като че ли се отърсваше от всичко старо, гнило и остана само скелетът му. След него мина булдозерът. Пред него се събра голяма купчина боклук. Войниците доразчистиха. Същото се направи и във втора и трета ескадрила. Да си кажем правото и да не си кривим душата – мъчно ни беше. Особено на техническия състав на първа и трета ескадрила. Сега пък ние им подхвърляхме, че ги чака голямо строителство и можем да им предадем челния си опит. Но извадиха късмет. Началството беше помислило предварително. На първа ескадрила дадоха къщичката на 30 м от тях, дотогава ползвана от ТЕЧ-1, а на трета – стаичка в стария КП, до МТО-то под Бей тепе (баира, хълма). Там се нанесоха. Късметлии.

И така докато в началото на месец декември падна първият сняг. И като заваля на големи парцали, та край няма. Декември, януари и февруари като хвана оная ми ти люта зима – най-страшната от десетилетия насам. То не беше сняг, студ, вятър, суграждица, дето хваща поледица по снега и покривките на затрупаните до кабините самолети се залепват/замръзват към него като с лепило. Виждаха се само малко от кабината и вертикалният стабилизатор. Всичко навято. Не можеш да познаеш това какво е – летище или гола поляна. Сутрин тръгваме от блоковите жилища пеша в колона начело с командира Велков. Вали сняг, духа вятър, пъртина не може да се направи. Всеки стъпва в снега, като че ли пред него не върви друг човек – веднага вятърът го завява. Увити в шуби и шалове, с ръкавици, а като че ли си по потник, студ, та се къса (–35 °С). Но на нас ни се струваше като на циганина – че е –1000°С. А вятърът беше най-страшен. Той умножаваше студа по две. Около 9,30 ч сме в стола. Един километър изминавахме за два часа. По един-два чая, сирене, две-три филии хляб и мармалад (техническия шоколад) и продължаваме всички (без чиновниците) до самолетната стоянка. Техници и летци, начело с командирите, с лопати и метли отривахме снега от самолетите и от стоянката до рульожката. Вятърът духаше и снегът пак ги затрупваше. Който самолет е изпуснал въздух от въздушната система под 120 атм. (а те бяха два-три с нехерметични системи), трябваше да се дозаредят. Двама техници на ръце носим въздушната бутилка, заредена със 150 атм. и с шланг го дозареждаме. А бутилката не стига, че тежи, но и толкова студена, че ръката се лепи за нея.

81-ви БЛТО с наличната тракторна и автомобилна техника денонощно на смени почиства пистата и рульожките, а 21-ви ОБРСТО – своя район и Близката и Далечна приводни радиостанции (БПРС и ДПРС), стартовия команден пункт (СКП), локаторите. С една дума, целият личен състав на летището беше се вдигнал на бойна ногЎ, начело с командирите Велков, Танев и Сертев и работеше като при тревога, с всички сили и средства за поддържане според възможностите на бойна готовност. Хората от града не можеха да дойдат. Някои прекосяваха направо през “ямача” (баира, хълма) и към 13 часа като изпаднали германци, заснежени и с ледени висулки около устата и по веждите, не можем да ги познаем, пристигаха. И така цялата зима. А тя, зимата, като че ли край нямаше. Ще я помним цял живот. Още повече, че си докарах за спомен и измръзване на пръстите на краката. А бяхме с технически, брезентови ботуши. Отначало остро, като с иглички боцкаше, особено по палците, после по всички пръсти болка и накрая и болката мина – пръстите не ги чувствах вече. Напролет ноктите пожълтяха, под тях стана кухо. Но като позастуди времето, почнаха отново да боцкат. Докторите в хасковската Окръжна болница казаха, че това е добре. Значи не са напълно безчувствени. Но трябва да се извадят. Не се съгласих. Много по-късно, през 1972 г., когато бях на командно-тактически курс във ВА “Г. С. Раковски” при профилактичния преглед лекарят Вълковски ми каза: “Момче, хубаво си се наредил с краката. Да не си зимувал на Дунава?” “Не на Дунава, а в летище Узунджово през страшната зима на 1953/54 година.”

– Там ли? Че там е юг. По-топло. Да знаеш тука какво чудо беше.

– Вие да не сте от Борован? – попитах го.

– А как позна?

– Ами по името. Вие, борованчани, сте с фамилия на “ски”.

– Ами ти откъде си?

– “Откъдето жената, оттам и родата”, от Хасково. Иначе съм роден в с. Нивянин, Врачанско. Комшии сме, на 7 км разстояние.

Добродушен, вежлив, учтив и много възпитан човек. Разказах му случая. И че искаха да ми извадят ноктите. Каза ми, че коренът им все още не е засегнат. Ще се опитаме да ги спасим. Необходимо е обаче лечение. Отговорих му, че мина много време оттогава и вече не ме болят, само от време на време. Каза ми твърдо: “Не. При по-голям студ може да стане и гангрена.” Погледна ме. Какъв добър човек. “Послушай ме, за твое добро.” Предписа ми лечение при домашни условия. И по възможност море или ВПД – Велинград. Оттогава (1972 г.) изминаха вече 36 години – добре съм. Само зиме, при голям студ се обажда десният палец. Благодарен съм му за цял живот.

Краят на тази зима не се виждаше, а гарнизонът почувства остра нужда от хранителни продукти от първа необходимост. ЗапЎсите свършиха. Няма хляб. Наложи се командирът Велков да поиска помощ от Окръжното ръководство в гр. Хасково. Така от танковата дивизия през 2-3 дена един танк сновеше от града до нашата столова. Положението бе спасено. Пролетта им изпратихме благодарствено писмо.
Дежурен по гарнизон

След 20 декември 1953 г., седмица преди края на месеца, една сутрин пред сутрешния строй началникът на щаба прочете заповед на командира на гарнизона Велков, с която обяви дежурния наряд срещу, на Нова и следващия ден на Новата 1954 г. Изредиха се за дежурни екипажи и самолети, първо и второ караулно, дежурен по гарнизон (тук чух моето звание и име и излязох пред строя), по хранителен блок, контролиращите. Отпред се събрахме бая хора. Началникът на щаба ни инструктира. След това кадрите ми “честитиха” наряда. Така било прието навсякъде в казармата. “Зайците” да стоят дежурни срещу големите празници. Значи няма да съм само аз. И останалите като мен “зайци” ги чакаше дежурство на някой голям празник. Минаваше ден след ден и на 31 декември в 15 часа проведох развода – проверка на наличността, познаване на особеностите от часовите и дневалните, оръжието, както си е по устава за вътрешната и гарнизонната/караулната служба. Стаята на дежурния по гарнизон беше в щаба, първата стая вляво на първия етаж. Дотук всичко беше нормално. Други хора в летището почти нямаше, само дежурните. времето тихо, студено, сняг. Зима. Четем книги, слушаме “Пионерчето”, от време на време звънне телефонът. На два пъти се обади дежурният по КП, ст. лейтенант Пеев, познавахме се. (По-късно през лятото на 1959 г. бяхме заедно със семействата и децата и капитан Пандев – моят звенови техник, на почивка във ВПД – Орлино. Имаме и снимки.) Дежурството течеше нормално. Но към 22,30 часа се обадиха двамата арестанти: сержант Петър Петров (Пешо) – моят помощник-механик на самолета от с. Оходен, Врачанско, на 3 км южно от моето, и неговият приятел сержант Ангел Николов (Ачо) от гр. Пловдив, също механик на самолет от нашата втора ескадрила.

Проверяващият беше доволен. Разписа се в книгата за проверка и си отиде по негови задачи.

Наново, вече сам в стаята на дежурния, се замислих за човещината, за взаимното доверие, за стриктното изпълнение на уставите и регламентиращите документи, написани за авиацията с кръв, за предпоставките, произшествията, катастрофите. Проявената причина за всяка от тях е различна. А защо се проявява тая причина? С какво сме допринесли ние за нейното проявление? С човещината, доверието, може, но не съвсем. С неспазването на уставите, инструкциите и другите регламентиращи документи. Може, сигурно е много възможно. И по-точно. Това е причината. Нали “количествените натрупвания в даден момент се превръщат в качествени изменения”. И ето тя се проявява в даден момент “случайно”? А за тая случайност не сме ли и ние допринесли със своята човещина, доверие? Какво щеше “случайно” да се случи, ако Пешо и Ачо си бяха пийнали повечко, скарали, сбили, извадили “нещо” и убиеха човек. Тогава кой всъщност е виновен за тази “случайност” с трагични последици? Естествено, който е нарушил устава. Та това бях аз! Вината щеше да бъде моя. Но в момента и през ум не ми минава какво може да се случи, какви последици може да има едно нарушение, едно неспазване на устава. Ами ако така лекомислено наруша и инструкцията или регламента? Тогава? Каква “случайност” може да се прояви, да последва? Че то си е чиста закономерност. До тук.

Има ли граница между човещината, доверието и нарушението на устава, инструкцията и регламента? Да, има. ПРИНЦИПНОСТТА. “Дружбата си е дружба, службата – служба.” Кой тогава е добрият, истинският командир? Строгият, взискателен и справедлив командир или “добряка” – безпринципният, безотговорен, допускащ компромиси на всяка крачка, този, при който всичко се размива? Нима ние с нашите волни или неволни грешки и особено със съзнателно допуснати нарушения не създаваме оная блогоприятна атмосфера и почва за проявление на произшествията и катастрофите, които винаги носят след себе си сълзи, мъка, разбит живот, изгубени мечти.

Може би има и други мнения? Уважавам ги! В спора, дискусията между опонентите се ражда истината. И поуката: стремеж да не допускаме грешки, пропуски и компромиси, особено съзнателно. Ако не можем, то да се стремим да не ги повтаряме. И тогава, горе главата и напред! Към успеха!

Навън вече се съмна. Първият ден на Новата 1954 година. Да ни е честита!

Домакин на ергенския блок в блоковите жилища е бай Филип от гр. Хасково. Вече възрастен човек, той познава само трудностите на живота, което си личи от набразденото му, добродушно и открито лице. Много изпълнителен. Неговата стаичка беше на първия етаж, в коридора, първата вдясно. Имаше прозорче към входа, за да наблюдава кой влиза и излиза от блока. По телефона имаше връзка с дежурния по полк (гарнизон). Така че в случай на нужда да ни оповестява, а и по други причини да има връзка с летците. Трудно му беше, особено когато му се налагаше да изкачва стълбите за втория етаж, за да предаде нещо на някого или пък да го извика на телефона. А това не бяха редки случаи, защото почти всички бяхме ергени и имахме вече приятелски връзки в селото и града, определяха се срещи. Но особено му беше трудно и се изморяваше от бързане, когато получи паролата за тревога. От бързане бай Филип хвърляше слушалката върху масата и така оставаше телефона отворен. Излиташе от стаята си и започваше още в коридора да вика: “Тревога, тревога.” Отваря вратата на съседната стая и пак вика “тревога, тревога”, отваря следващата врата, пак “тревога, тревога” и така шестте стаи от едната страна на коридора. После шестте стаи от другата страна вече го доизморяват, трудно вика, приглушено, неразбрано. А и докато се изкачи после по стълбите за втория етаж е вече капнал, едва, едва върви по коридора, отваря вратите на стаите подред и в коридора и пред тях вече задъхано откъслечно, почти неразбрано викаше “љга, љга, љга”. Като Гюро Михайлов до последния си дъх твърдо на поста. Изпълняваше си стриктно задълженията. Ние го разбирахме. Трудничко му беше. Но честно и заслужено си изкарваше хляба. Такъв човек беше нашият домакин – бай Филип. Такъв го и запомнихме! Такъв ще го и помним!

Но никой не разбра кои са те. Ние си мълчахме. Ни лук яли, ни лук мирисали. Но този случай още се помни. А как иначе? Но табелата Узунджово – 1 км извади късмет.