Аварии 1. 19.08.1954 г., самолет МиГ-15 б. № 20

Преди излитане самолетът изгаря на земята, на ПНК.

Причина – неизяснена.
2. 16.03.1956 г., самолет МиГ-15.

Загуба на ориентировка при маршрутен полет в СМУ и кацане принудително до с. Тервел, Кубратско.

Причина – недоученост за полета в СМУ.

Катастрофи с наши летци след напускане на лет. Узунджово
1. Капитан Никола Георгиев Кръстев

Борден техник на вертолет Ми-4 – лет. Крумово.

На 11.05.1968 г. се изпълнява полет по маршрут с вертолет Ми-4 в състав на звено ДПМУ. Звеното лети по отсечката Първомай – Асеновград на височина Н=300 метра над терена в строй “клин”. Ляв воден е екипажът с командир майор Петър Данев Петров, втори пилот майор Васил Иванов Кратунков, борден техник Никола Георгиев Кръстев и щурман подполковник Илия Трифонов Дерменджиев. Вертолетът лети на интервал и дистанция 30–50 метра от водача на звеното. По средата на отсечката, в района на село Поройна вертолетът неочаквано завива наляво на около 90 градуса и в снижение се удря в земята, експлодира, а екипажът загива.

Причина: Вероятна грешка в техниката на пилотиране, която довежда до удар на вертолета в земята.

Зам.-командир на звена в 18-ти иап – лет. Доброславци.

На 07.10.1970 г. в 10.15 часа със самолет МиГ-19п № 10 излита за пребазиране на самолета в лет. Граф Игнатиево за профилактичен ремонт. В процеса на излитането при повдигнато носово колело се чуват три последователни гърма, като първите два се съпровождат с еднократни кълба дим и пламък, излизащ от задната част на самолета, а третият със спукване на дясната гума. Самолетът започва плавно да се отклонява надясно, а от соплото се оформя пламък с дължина 1–1,5 м, който продължава да се увеличава. Р. П. нарежда да преустанови излитането и напусне самолета. Пилотът отнема РУД, а самолетът, обхванат от пламъци в задната дясна част и отвън, продължава изтърколването по пистата около 600 м, излиза на грунда, минава през лампите на знака “Т”, където пробива десния резервоар, пресича напречната рульонска, удря намиращия се на дежурната стоянка самолет МиГ-19п, облива го с керосин, запалва го и той изгаря, преминава през “отражателя”, подскача на Н=5–6 м и с десен наклон след 75 м се удря в земята, подскача отново и на 45 м пада, разрушава се и изгаря.

Аварийните средства не са използвани.

Причина: възникване на пожар в самолета при излитане.
3. Генерал-майор Дело Георгиев Жулев

Командир 1 дПВО – гр. Ямбол

На 04.03.1976 г. в 13.18 часа със самолет МиГ-17ф б. № 57, при прелитане от летище Равнец за летище Безмер в СМУ над облаци, снижава след височината Бакаджика, иска отдалечение и получава отговор – 30 км, след което радиовръзката прекъсва с него.

На мястото се констатира, че самолетът в снижение 50*–70* се е ударил на 70 м по-ниско от Бакаджика. Мигновено възникналата аварийна ситуация не е разрешила използването на аварийни средства.

Причина: незадълбочена оценка на МТО.
4. Рашко Тодоров Белчов

Командир на самолет ТУ-154 от БГА “Балкан”

На 23.03.1978 г. в 20.50 часа самолет ТУ-154LZ излита от летище София за летище Дамаск, пълен със “специална продукция” на ВТП “Кинтекс”. Според информацията над Дамаск бушувала буря със силни гръмотевици. ТУ-154 излита нормално, полетът до Сирия също е без проблеми. Заради бурята над Дамаск екипажът иска от ръководството на полетите да му бъде оказана радарна помощ за насочване на трасето за заход и кацане на пистата. Такава помощ не му е била оказана – локаторът не гледал устойчиво в гръмотевичната буря. Кулата има връзка със самолета до към 23.14 часа и след това я загубва. Малко преди това командирът Белчов помолил да запалят летищните светлини. От Кулата потвърждават, че светлините са запалени. Той докладва, че ги вижда и започва снижение. Секунди по-късно самолетът се разбива в скалите. След удара машината се пръска на хиляди парчета. Всички прибори в кабината са намерени в лошо състояние. С изключение на висотомера, който сочи 600 м при настройка 760 м. Предполага се, че командирът е поставил неточно данните на висотомера. И когато екипажът е мислел, че се намира на 600 м над летището, височината над земята всъщност се оказва 0. Преди излитането не е бил включен и магнетофонът на “черната кутия”. Така че няма запис и на последните реплики между четиримата от екипажа.
Рашко Тодоров Белчов – командир. 49-годишен, роден в гр. Стрелча. Летял на пет типа самолети, с 6416 часа във въздуха, от които 1535 командирски часа на Ту-154.

Случаят с лейт. Георги Стефанов Бояджиев

Георги Димитров Костов – Унчето. Образно казано, както водата в една река в продължение на години и километри влачи и изглажда камъните по пътя си, така и ние се оформяхме като бойни летци. Първите уроци на живота, първите горести и душевни болки по другарите, които понякога съдбата изтръгваше от нашите редици, ни умъдряваха.

Какво да се прави: всеки опит струва скъпо, но в авиацията неговата цена е особено висока.

Бояджиев бе назначен за командир на ескадрила на мястото на Велинов, който отиде в друго поделение. Един ден по маршрут в състав на звено излитат Бояджиев с воден Дело Жулев и Ангел Благоев с воден Стефан Давидов. В зоната между гр. Димитровград и гр. Хасково започват изпълнение на атаки на височина осем-девет хиляди метра. Пръв атакува Бояджиев, а Дело го следва. Но при излизане от атаката самолетът на водача рязко снижава и Дело изкрещява:

– Не снижавай толкова! Тегли, тегли!...

Бояджиев успява да изтегли и казва по радиото:

– Всичко нормално! Продължаваме...

Втората атака започва от същата височина. Дело следва своя водач в пикирането и когато разбира, че Бояджиев твърде много снижава, пак му извиква:

– Не снижавай повече! Тегли, тегли!...

Но разбрал, че сам наближава опасната зона, извадил самолета от пикиране, а Бояджиев се забил в земята.

Това бе първата жертва в поделението и съединението. Дело преживя тежко случилото се. По-късно възникнаха различни предположения за причината, която е довела до гибел Георги Бояджиев. Повечето смятаха, че не е използвал кислородния апарат, почувствал е кислороден глад и е изпаднал в безсъзнание. Когато слязъл на по-малка височина, при първата атака се е съвзел и изтеглил самолета. Но при втората... Би трябвало да се има предвид, че по това време Бояджиев си е позволявал да опитва как ще издържи без маска при полети на големи височини. Имаше дори отделни упреци към Дело, че не е забелязал дали Бояджиев има кислородна маска, и ако е нямал, защо не го е подсетил да я постави. Тогава питахме Дело, но той съжалително вдига рамене: “Това ли ми е работата, да следя командира на ескадрилата?” Пък и да е имал маска, това не значи, че я е поставил на устата си плътно...

ст. л-т Лазар Велев Нинев – Цинцара

Писмото на съпругата на ст. л-т Лазар Велев Нинев до зам.-командира на 21-ви иап Коста Иванов Стамболиев:

С Лазар сме от едно село Петревене, Ловешко, живеещи на една улица и един набор бяхме. Учехме заедно до VI клас в гимназията в гр. Луковит. Но той напусна в Луковит училището, тъй като често влизаше в пререкания с учителката по френски език, а те се изразяваха в неговия хумор спрямо нея, която бе останка от умиращата буржоазия.

Лазар замина за с. Телиш да учи в 7 и 8 клас – гимназия, тук именно влизайки в контакт с военните от ВВС у него се поражда мисълта, като завърши, да отиде в редовете на БНА – като учи за летец. Често пъти, връщайки се в събота и неделя от Телиш в село, той ми разправяше как по цели дни, когато е имало полети, е напускал класната стая под предлог, че е болен и е отивал около тревистата писта, лягал е на земята с часове и следял в захлас излитащите и кацащи самолети. След завършване на гимназията Лазар бе на работа в гр. Луковит в ОК на РМС като културно-просветник. През есента отиде в БНА като курсант-летец, така се сбъдна неговата мечта. Ех, как се радваше на хубавите курсантски дрехи, как чисто и огладен ходеше, той бе гордостта на село, друг нямаше летец.

Лазар обичаше професията си. Това ми е дало повод да твърдя, защото когато си отивахме в отпуск на село, той винаги носеше в джоба си две малки метални самолетчета и винаги ги показваше на момчурляците, въртеше ги в ръцете си и казваше как лети във въздуха със самолета. Искаше поне един да стане пилот от родовете ни. Често повтаряше аз син няма да имам да го направя летец – не знам защо казваше така, не само пред младите, но и пред старите от рода ни.

Една вечер през есента късно се връщахме в “гарадока”, карайки в количката нашата малка дъщеричка, изведнъж Лазар спря, зяпна нагоре и каза: “Стой, булка! Я виж горе високо сред звездите каква звезда се движи, знаеш ли какво е това нещо – то е първият изкуствен спътник на земята, пуснат днес на 4.Х.1957 г. от братушките. Е, няма да е далече времето, когато с такава звезда-кораб ще излети човек в космоса пак от братушките, дано бъдем живи свидетели за тоя ден.” Но уви, Лазар не дочака този момент да чуе от космоса незабравимият глас на Гагарин.

Лазар беше човек с весел нрав, отличаваше се със своя хумор измежду останалите. Още като младеж той участваше във вечеринки, с чиито средства се правеха колети за фронта, подпомагаха се войнишки семейства, организации и т. н. Като семейство в “гарадока” Лазар пак си беше веселяк, неговата усмивка и комично лице не угасваха, закачаше се с мъжете, жените, та дори и децата – тях много обичаше.

Често пъти нашите близки, а те не бяха малко в селото, градът и “гарадока” ме питаха: “Я кажи, Цинцарке, Лазар и вкъщи ли така приказва на теб и детето все на смях, имало ли е момент да бъде сериозен.” Аз им отговарях, че такъв си е от дете и такъв ще си остане в живота – веселяк, не знам само в самолета кога лети дали там е сериозен, или не!!!

Лазар обичаше хората, той не беше надменен ни като младеж, ни като офицер. Той беше душата в компанията. Обичаше да седне с мъжете на лула тютюн или пък на чаша питие и там, на мъжки приказки, пак каже нещо – да бъде весела компанията, той имаше благ характер.

Плевен Цонка Нинева

В една от моите групи бе и Лазар Велев Нинев – Цинцара, а при Дело бе Ничев. След време първият загина в полет по кръга, а вторият при полет в сложни условия.

Лазар Нинев бе колоритна личност. От него навярно би станал отличен артист, художник или поет. Но времето бе такова, че точно тогава бяха нужни хора за армията. И се подбираше най-доброто и преданото на народната власт. Облаците на войната бяха надвиснали над Китай и Корея. И, разбира се, бе нужно да се създаде силна авиация.

Та характерно за Лазар бе, че имаше насоченост към художественото слово. Веднъж да прочете стихотворение и вече го знаеше. Но виж някои данни от инструкцията за полетите така и не можа да усвои. Един ден имаме радиотехника и гледам Нинев, наведен над тетрадката си, пише ли пише. Зачудих се откъде така се е запалил, когато не бе така старателен по тази подготовка. А то се оказа, че съставял кръстословица, в която търсел как да съчетае прякорите на летците от поделението. После я украси с винетки, с излитащ самолет...

На молбата през 1985 г. на полк. Коста Иванов Стамболиев – зам.-командир на 21-ви иап през 1954–57 г. съпругата на Ничев изпраща следното писмо-отговор:

“Точно днес, 14 април 1985 г., когато се навършиха 26 години от гибелта на моя скъп и незабравим съпруг Пенко Цочев Ничев, искам да Ви пиша няколко реда, макар че много може да се пише за него.

Роден е на 7 април 1929 година в с. Славщица, окр. Ловешки, в земеделско семейство. Завършва средното си образование в гр. Угърчин, Ловешко. През 1949 г. постъпва във ВВУ “Г. Бенковски” – Долна Митрополия. Служил е в гр. Стара Загора, след това в поделение 25760 г. – летище Узунджово, Хасковско. На 14 април 1959 г. в изпълнение на служебния си дълг смъртта отнема завинаги капитан Пенко Цочев Ничев, с което ние с моя син загубихме и баща и съпруг, другар в живота.

От съвместния ни четиригодишен живот 1955–1959 г. аз мога да кажа следното:

Капитан Пенко Цочев Ничев беше тих, скромен и честен в отношенията си с всички хора. Той не беше склонен нито да измами, нито да нагруби някого. Повече минаваше от него, ако трябва в полза на хората.

Беше добър съпруг и баща, всеотдаен към семейството си, добър другар и приятел към всички, с които работеше и общуваше.

Всеотдаен на службата и задълженията си като офицер и воин, не споделяше нищо за нея и за опасностите, които крие тя. Винаги намираше думи, с които да отклони моето все пак женско любопитство за някои неща в поделението и службата.

През годишните отпуски се включваше активно в земеделската работа в помощ на своите родители, а също така обичаше много риболова.”
14 април 1985 г. С почит: подпис

гр. Пловдив Паунка Ничева

Предстояха полети и той, като ме видя, попита:

– Хей, колега, къде е самолетът, на който ще летя?

Тогава се летеше на всички самолети от всички. Оказа се, че неговият имал малък дефект, който в момента отстранявали. Когато излита, води звено. По време на полета, някъде над Родопите, той се удря в последните им височини, на път към летището.

Роден на 16.02.1928 г. в гр. Айтос. Завършил е механотехникум в гр. Бургас през 1947 г. През лятото на 1948 г. участва в националната младежка бригада на прохода Хаинбоаз.

През 1950 г. завършва НВВУ “Г. Бенковски” в Долна Митрополия със звание младши лейтенант. Изпратен е да служи в летище Враждебна.

1951 г. месец април е преместен на служба в летище Гр. Игнатиево – 19 иап.

1953 г. месец март е прехвърлен да служи в 21 иап – летище Узунджово. Летял е на По-2, Як-11, Як-17, Як-23, МиГ-15, УМиГ-15, МиГ-15бис и МиГ-19с. Заемал е длъжностите младши пилот, старши пилот, командир на иае, заместник-командир на 21 иап в летище Узунджово.

През 1957 г. Пейчо е определен и изпратен на деветмесечна школа в гр. Липецк – СССР.

На 2.07.1959 г. загива при катастрофа със самолет МиГ-19с във възвишенията южно от гр. Хасково.
Кратки спомени

От Кина Дичева Пейчева – гр. Бургас, ул. “Кирил и Методий” № 46, ап. 10. Съпруга на Пейчо Иванов Пейчев летец-изтребител при под. 25769 на летище Узунджово; загинал на 2.07.1959 г.

Две години по-късно – април 1953 г. е прехвърлен от Граф Игнатиево на летище Узунджово. За целта всички с целия багаж отпътувахме с военна композиция за това ново, непознато летище – Узунджово, намиращо се между градовете Хасково и Димитровград.

Беше късна вечер, когато пристигнахме. Настаниха ни под светлината на фенери, тъй като нямаше електрически ток в апартаментите. На сутринта ни разпределиха по определените за всяко семейство апартаменти в блоковете.

Разбира се, тук животът за нас, младите семейства с малки бебета и по-големички деца, беше истинско изпитание. Нямаше вода и ток. Вода ни носеха с цистерни. Пълнехме си в кофи, легени и друга посуда, които пренасяхме по етажите, за да можем да поддържаме необходимата хигиена. Когато понякога не достигаше вода за тоалетните, отивахме до близките варови трапове, пълни със събрала се дъждовна вода. Спомням си как една млада жена, в опит да си гребне вода, се подхлъзва и пада вътре. Викът є за помощ е чут от един мъж от терасата на най-близкия блок. Той веднага слиза, изтичва и успява да я измъкне от трапа.

Наистина, в първите месеци ни беше доста трудничко, но ние, младите жени, бяхме одухотворени и търпеливи. Не се оплаквахме, не проявявахме недоволство, дори ни беше приятно, че живеем сред природата. Разцъфтелите полски цветя и червени макове създаваха радост за децата ни, които си играеха на воля.

Нали по този начин бяхме с любимите си мъже-съпрузи, които обичахме. За нас те бяха всичко – рядко срещани мъже с воля, олицетворяващи честност, всеотдайност, амбициозност. Хора, обичащи професията си летец, готови да отдадат всичко на нея. Затова ние ги разбирахме и се стремяхме да им обезпечим спокойствие и почивка между полетите.

Освен ежедневните грижи – домакинската работа, пране, готвене, отглеждане и възпитание на децата, имахме и други задължения. Водехме организационен живот. Участвахме в курсове по политическа подготовка, руски език, организирахме певчески хор. По случай бележити дати изнасяхме програми с рецитали и песни.

Създадохме традиция на празници като 8 март, 1 май, 9 септември – да правим тематични кътове, да украсяваме входовете на блоковете, в които живеем. Жените се съревноваваха коя по-красиво ръкоделие да изнесе и да покаже за момента. Много тържествено и с голямо настроение се отбелязваше празника на летеца, който официално празнувахме в летището.

Търсехме и контакти в селото. Отивахме с количките и малките деца да пазаруваме от селския магазин или за поръчка при местните шивачи.

През почивните дни имахме възможност да ходим на кино и театър в Хасково и Димитровград.

През 1957 г. съпругът ми Пейчо Пейчев беше определен и изпратен за десет месеца на школа в гр. Липецк – СССР.

Животът ни в Узунджово беше много радостен и доволен, докато не се случеше нещо крайно трагично като самолетна катастрофа. Тогава всички изпадахме в ужас, скръб и мрак. Такъв бе и случаят с моя съпруг, който загина при изпълнение на служебния си дълг на 2.07.1959 г.

Изпращам и няколко от многото снимки от краткия ни съвместен живот на летище Узунджово.
5 август 2007 г. С уважение: Кина Пейчева

гр. Бургас

Над летището е слънчево, а нейде на запад се чува глух тътен. Ръководителят на полетите майор Жулев е неспокоен. За да се вземе окончателно решение дали ще летят или не, трябва да разузнаят времето. До него майор Пейчев напира:

– Хайде да летим, бива си го времето!

Жулев го слуша, но не дава съгласието си. Едно е сега, но какво ще бъде след час-два? Той загрижено пита дежурния синоптик каква е обстановката и как ще се развива по-нататък. Метеорологът, който добре знае състоянието на въздушните маси, предпазливо докладва, че все още може да се лети, но час-два, не повече.

– Виждаш ли, че може! – упорства Пейчев. Гласът му е леко дрезгав, а външният му вид издава някаква потиснатост. Наскоро другарката му Кина е излязла от болницата и с този полет Пейчо сякаш иска да се отърси от налегналите го земни грижи.

Час, час и половина не е малък срок, мисли си Дело. След облитане на времето си заслужава да пусне няколко летци, които ще отметнат поредните летателни упражнения в графика и бойната подготовка, макар и малко, ще се придвижи напред. Той разрешава на приятеля си да разузнае метеорологичната обстановка.

В началото всичко е наред. Майор Пейчев докладва, че в района може да се лети и добавя, че на запад има гръмотевична дейност.

Жулев също е забелязал нарастващата мътилка откъм онази посока. Затова, преди да разреши кацане, нарежда на Пейчев да огледа облачността на запад и да определи нейното местоположение.

Майор Пейчев насочва самолета си натам. Достигнал до зоната на мътилката, той се вмъква в нея. В следващия миг навярно е осъзнал, че така не бива, и прави опит да се измъкне от сложните условия, като пробие облачността надолу, което също е погрешно. Завоят, който започнал, е с голямо снижение. Самолетът се врязва в ниско­стеблена гора и разнебитен от ударите в дърветата, спира до огромен дол...
Цено Наплатарски. Дело не можеше да си прости, че е изпратил Пейчо да разузнае времето. А всъщност някой трябваше да направи това и причината за гибелта на първия му приятел е в това, че не беше усвоил още напълно новия самолет за полети в сложни условия. След това Дело не се съгласяваше да стане командир на авиоподелението, сякаш за нещо бе виновен. А местностите около нашето летище бяха такива, че изискваха повишено внимание...

Старши-лейтенант Стефан Иванов Гунчев – командир на 1-ва иае,
летище Узунджово, загинал при катастрофа на 20.07.1967 г.

Загива през 1967 г. на полигон Бодрово при взривяване на бомбите, прикачени към самолета.

Роден на 21.09.1958 г. в гр. София. През 1981 г. завършва ВНВВУ “Георги Бенковски”, специалност “Летец-пилот”, а през 1990 г. Военна академия “Г. С. Раковски” – специалност “Командно-щабни”. Служил е във ВВС от април 1981 г. до 28.10.1992 г., когато загива при изпълнение на учебно-тренировъчен полет над язовир “Студен кладенец”.

В поделение 34500 – Узунджово служи от септември 1981 г. до 28.01.1992 г. Бил е на длъжности младши пилот, старши пилот, заместник-командир на звено, командир на звено, началник-щаб на ескадрила и зам.-командир на 3-та ескадрила на под. 28000 – Граф Игнатиево, базирана на летище Узунджово. Летец-пилот I-ви клас, инструктор в прости и сложни метеорологични условия на самолет МиГ-21. Летял е на самолети Л-29, УМиГ-15, МиГ-17, МиГ-21УМ, МиГ-21М, МиГ-21МФ, МиГ-21ПФМ и МиГ-21ПФ. Има нальот над 500 ч.
Биографични бележки на капитан Никола Георгиев Кръстев – Джигански. Роден на 31.05.1930 г. в с. Рогозен, Врачанско

Основно образование получава в родното си село, а средно – в Механотехническата гимназия “Н. Й. Вапцаров” – гр. Бяла Слатина, випуск 1946/1951 г. Военното образование – завършва НВВТУ “В. Коларов” – гр. Ловеч, специалност – самолета и двигателя, випуск 1951/1953 г.

Оттам отива да служи в летище Узунджово, 21-ви иап, като техник на самолет МиГ-15 и МиГ-19с. През 1960 г. се премества в летище Крумово като борден техник на вертолет Ми-4.

Загива на 11.05.1968 г. при катастрофа на в-т Ми-4 в района на с. Поройна, Първомайско.

Роден е на 20.07.1941 г. – гр. Перник.

Завършва НВВУ “Г. Бенковски” – Д. Митрополия през 1959 г. като летец. Постъпва на служба в летище Узунджово, 21-ви иап през 1960 г. Лети на самолет МиГ-19с Женен – 1965 г. Има син Пламен, който след 2000 г. е зам.-министър.

През 1970 г. е преместен да служи в лет. Доброславци – 18 иап, където лети на с-т МиГ-19п. На 07.10.1970 г. загинал при излитане със самолет МиГ-19с.

инж. летец Йордан Момчилов