Бащата на министър Петров загива с МиГ-19п

В първите дни на месец септември 1970 година изтребител МиГ-19 излита от военното летище Доброславци.

Времето в обедния час е слънчево и тихо, летателните условия са чудесни. Няколко мига след като самолетът стартира за излитане обаче около опашката му пламва. Ръководителят на полета и пилотът разбират за аварията във възможно най-фаталния момент – когато предният колесник вече се отлепя от земята. Вариантите в случая са два: самолетът излита и след набиране на необходимата височина летецът катапултира или пък газта се отнема, двигателят се угасва и случайността решава дали самолетът няма да се разбие в нивата след пистата.

С приблизителна скорост може би 250 км/час обаче МиГ-ът излиза вдясно под остър ъгъл от полосата и стъпва на т. нар. грунд – твърда земя, където съпротивлението е по-голямо. Неколкостотин метра след това се забива в “отражател” – кос 2–3 метров циментиран насип до стоянките на аеропланите, който отвежда изгорелите газове нагоре при изпитания на самолетите. За въображението на всеки не е трудно да си представи какво е станало на мястото след взрива на 4 т керосин

Пилотът, който загива при изпълнение на служебния си дълг, е капитан Васил Петров Иванов или както всички колеги го наричат – Васката. Неговият син е днешният министър на транспорта.

Самолетът не е излитал по бойно дежурство. Той почти е стигнал тавана на летателните часове за ремонт. Капитан Иванов е трябвало да излети с него за Граф Игнатиево, където машината да бъде оставена за извършване на основен ремонт в тамошните военно-ремонтни заводи, спомнят си колеги на загиналия. Същия ден е нямало други полети – нито планирани учебни, нито по бойно дежурство – когато във въздуха излита двойка. Тогава по бойно дежурство летяхме много често, спомня си о. з. полк. Андон Андонов от Хасково. Спешните мисии идвали обикновено когато чужд самолет наближи границите ни. Васката пък бил известен сред колегите си с това, че когато застъпел в такава готовност, почти винаги ги вдигали по тревога. Останалите авиатори даже се кодошели с късмета му.

Дежурен по пускане и приемане на самолети на стартовия команден пункт на фаталната дата е Георги Андинов – баджанак на първия ни космонавт Георги Иванов и съвипускник на Васката.

“Вярно е, пожарът беше забелязан около опашката на самолета”, разказа пред “24 часа” Андонов. Той потвърди, че аварията е възникнала във възможно най-неподходящия момент. Ситуацията е била типичният случай на “дефицит от време” – нито може да се излети, нито да се спре безопасно, обобщава пенсиониралият се като старши инспектор в отдел “Изтребителна авиация” в щаба на ВВС Андонов. Дистанцията на времето вече е заличила много от детайлите на случилото се. Бившият авиатор Андонов дори моли да бъде извинен, ако разказваното от него се отклонява дори и на милиметър от действителността тогава.

Самолетът излиза от пистата. Възможно е това да е станало поради нахлуването на дим в пилотската кабина и последвала загуба на видимост, или поради засегнато управление на машината.

Петров-старши е можел и да оцелее.

Ако е имал възможност да продължи направо до края на бетонната настилка, самолетът е щял може би да спре в така наречената “уловка” – разорана земя на 300–400 метра след полосата, обработена с трактор именно за аварийно спиране при извънредна ситуация.

Изтребителят МиГ-19 е смятан за “мъжка машина”. Той е първият свръхзвуков руски самолет. Във въздуха е много маневрен, може без форсаж да извършва прехват на други летателни средства на височина до 13 000 метра. Самолетът няма учебен вариант и управлението му се поверява само на летци асове. Конструиран обаче по времето на “студената война”,

МиГ-19 често дава дефекти, доизкусуряват го в процеса на експлоатация.

Конструктивно този тип изтребител има катапулт, но той може да бъде задействан само във въздуха. При по-новите модификации пилотът може да напусне машината още на летището. Капитан Иванов обаче не е имал шанса да доживее развитието на летателната техника.

Средният на ръст, със сини очи и рус перчем Васил завършва в Долна Митрополия през 1964 година. Перничанинът е от първия випуск с висше инженерно образование. Съвипускниците му го помнят като спортна натура – отличен гимнастик, ритащ футбол във всяка свободна минута, тенисист на маса.

На разбора на ВВС след катастрофата констатацията е, че капитанът не е допуснал пилотска грешка. От машината след удара и пожара не остава почти нищо, така че може само да се гадае със степени на вероятност каква е била точно повредата, предизвикала запалването.

Б.р. От създаването си досега в българската военна авиация са загинали стотици пилоти. Нека с този материал се почете паметта и на всички останали.

Викали на малкия Пламен Пангата

Детският прякор на министъра на транспорта и съобщенията е бил Пангата. До четвъртата си годинка Пламен живее в авиаторското градче край военното летище Узунджово до Хасково и играе на воля в “гарадока”, достъпът до който тогава е със специален режим.

На мястото има десетина триетажни блока-близнаци. Един ден умореният от тичането Пламен отива да пие вода и изчезва. Настава паника и никой не може да го открие. Привечер в градчето се прибира един от авиаторите Петко Любенов. Той вика търсещите малчугана: “Елате да видите.”

Оказва се, че Пангата объркал етажа и влязъл да утоли жаждата си в неговото жилище. След това обаче уморен полегнал на дивана и заспал.

Бащата Васил по онова време си купува москвич. “Бе 1968 или 1969 г. година”, спомня си неговият колега Андон Андонов. Двамата взели през лятото карти за почивка и се оказало, че са една смяна във Варна. Двете семейства се натоварили заедно в руската кола и карали заедно морето. След като смяната изтекла, оставали още десетина дни отпуск. Първоначално бащата на бъдещия министър смятал да си ходи в родния Перник, но му щукнал друг акъл. Двете семейства първо прескочили до роднини в Оряхово, после били на гости в Плевен.

“Васката бе скромен, отзивчив, винаги готов да помогне. Имаше силно развито чувство за другарство и приятелство”, описва го Андонов. Бил голям футболен фен. През сезона 1967/68 година любимият “Миньор” е наказан с лишаване от домакинство.

Тимът играе мач за купата на Съветската армия със “Славия” в Димитровград. Естествено бащата на Пламен се настанява в пернишката агитка, където всички го познават.

След като съдията дава победата на белия тим, противниковата агитка нахлува на стадиона, а Васката се мъчи да възпре озверелите фенове.

Роден на 5.09.1930 г. в с. Лесичево, Пазарджишко, единствен син на професионалния революционер Георги Жулев, загинал в Испанската гражданска война. Преди завършването на гимназията 1947 г. е бригадир на жп линията Перник – Волуяк. 1948 г. завършва гимназия в гр. Пазарджик. Лети в пловдивския аероклуб. Есента постъпва в летателната школа към Дирекцията на въздушните съобщения 1949 г., изпълнява първия си самостоятелен полет на самолет По-2 и извършва първия си скок с парашут. 1950 г. е произведен в чин подпоручик и е назначен в 27-и лекобомбардировъчен нощен разузнавателен полк (ЛБНРП) – летище Стара Загора. На самолет Лаз-7. Есента на същата година заминава на курс в СССР за изучаване на реактивните самолети МиГ-15.

1951 г. е старши пилот в изтребително звено, щурман и зам.-командир на изтребителна ескадрила със самолети МиГ-15 в летище Граф Игнатиево.

1953 г. е командир на ескадрила в летище Узунджово.

1956 г. е на висш офицерски летателно-тактически курс в СССР.

1959 г. майор Д. Г. Жулев е командир на 21-ви иап – летище Узунджово.

1965–1968 г. е слушател във ВА “Г. С. Раковски” – София.

1968 г. е на работа в щаба на ПВО и ВВС.

1971–1973 г. е слушател в Генералщабната академия “Суворов” – СССР.

Есента на същата година е назначен за командир на 2-ра дПВО – гр. Ямбол.

1975 г. е повишен в звание “Генерал-майор”.

1976 г. – 4 март загива при изпълнение на служебния си дълг на “Бакаджика”.

Дело Георгиев Жулев е роден на 5.09.1930 г. с. Лесичево, Пазарджишка област.

През 1947 година участва в национална бригада на линията Перник – Волуяк.

След завършването на гимназия през 1948 година постъпва в летателна школа към дирекция на въздушните съобщения. По време на обучението си за граждански пилот Дело заедно с други свои колеги се прехвърля в школа за обучение на военни летци. През 1950 година завършва тази школа и е произведен в чин младши лейтенант.

Назначен е в Стара Загора. Лети на Лаз-7.

През същата година в края на месец септември Дело замина за Съветския съюз за подготвителни курсове за летене на реактивни самолети.

След завръщането си беше назначен като летец в летище Граф Игнатиево. На 21 октомври 1951 г. сключихме граждански брак. Отначало живеехме в Пловдив, а след година се преместихме в района на летището. През месец април 1953 година част от летците от Граф Игнатиево се пребазираха в новосъздаденото летище Узунджово. Заедно с мъжете пътувахме и ние – жените и децата. Ние с Дело очаквахме първото си дете. Пътят не беше лек, пристигнахме късно вечерта в Узунджово. Бяха готови три от блоковете за семействата на летците и техниците от близкото поделение. Още два блока бяха в строеж. Там, сред полето между селото, известно от отоманско време като военен гарнизон и гарата, щеше да бъде нашият дом цели 12 години. Там се родиха децата ни, там тръгнаха на училище. Първите местни хора, с които се запознахме, бяха баба Марийка – чистачката и дядо Филип. В началото нямаше нито магазин, нито вода, нито електричество. Ходихме да пазаруваме в селото, мляко ни караха от поделението, а вода – с цистерна.

През септември 1953 г. се роди първата ни дъщеря, което увеличи грижите ни. Нямаше нито акушерка, нито лекар. По-късно в поделението се появи д-р Пенев от гр. Хасково – любимец на всички. С правилната си диагноза той спаси едно дете от блока, което имаше преплитане на червата. За благодарност жените от блока му купиха един фотоапарат. Той обичаше много децата, даваше точни диагнози и следеше заболяванията докрай, а те не бяха малко – шарка, коклюш, скарлатина и други детски заболявания.

Зимата на 1953–1954 година беше много тежка. Валя няколко месеца сняг. За да излезеш от блока, трябваше да се прокопават пъртини. Ходехме между стени от сняг, но бяхме млади и в тези трудности виждахме романтика. Никога така весело не ни е било както тогава. Чакахме мъжете си от полети с нетърпение, но и със страх. Те бяха за нас всичко.

През тези първи години се случиха и първите трагедии. Много тежко преживяхме смъртта на първите жертви: Лазар Нинов, Пенко Ничев, а по-късно и най-добрият приятел на Дело – Пейчо Пейчев.

Ние, жените, живеехме много задружно – помагахме си, оставяхме си при нужда децата една на друга, споделяхме радости и несгоди. Създадохме свой хор, учехме се да готвим, плетем и шием.

През 1956 година Дело отново замина да се обучава в гр. Липецк. Аз и дъщеря ми заминахме при моите родители в с. Лесичево. Скоро след заминаването на Дело се роди и второто ни дете. След като се върна от обучението, отново бе назначен в Узунджово. Макар че, както сподели с мен, е имал по-добри за живота на семейството предложения. За него Узунджово беше предизвикателство и отговорност.

През 1959 година Дело беше назначен за командир на поделението. Работеше много и отговорно по моя преценка. Не жалеше сили. Обичаше хората. Много пъти съм се чудела как издържа на голямото напрежение – полети – денем и нощем, много други задължения. На въпроса ми той отговаряше: “Донче, аз съм командир и трябва най-много да работя, за да бъда пример за другите.”

Годините бързо летяха, децата растяха и стана време за училище. Изпратихме първите ученици: Сергей Вълков, Кольо Даскалов, Лина Костова. След тях дойдоха и нашите деца. Училището беше в селото, на километър от блоковете, където живеехме. През есента и пролетта беше приятна разходка, но през зимата трябваше да тръгват още в тъмно, в сняг и дъжд през полето на училище. Когато станаха много ученици, от поделението решиха да организират превозването на децата с камион до училището.

Всяка сутрин ги изпращахме с тревога. Най-активна в изпращането на децата беше Елена Бакалова. Връщането беше пеша във всякакви метеорологични условия – тежки мъгли, носещи химическите замърсители от заводите в Димитровград, дъжд и сняг. Не случайно децата боледуваха често и тежко. Заедно с грижите за децата и тревогите за мъжете, които имаха често нощни полети, ние, жените, бяхме доста активни. Имахме хор, организирахме празниците, създавахме радости за децата, почиствахме района, където живеехме, дори станахме шофьори. За това време жена шофьор беше нещо много авангардно. Най-хубавите си години прекарахме в Узунджово. Никога няма да съжалявам и забравя за тези години.

След Узунджово Дело завърши академия в София през 1968 г. След това работи в щаба на ПВО и ВВС от 1968 до 1971 година. През 1971 година започна да учи в Генералщабната академия ОВА “Суворов” в Москва, която завърши през 1973 година. След това заминахме за Ямбол. Дело стана командир на дивизията на ВВС – ПВО там. Беше произведен в генерал през септември 1975 година. На 4 март 1976 година загина при изпълнение на служебния си дълг.

гр. София

В един летателен ден на месец юни 1954 г. бях подготвил самолета си, мисля, за трета поредна полетна задача. Застанах до стълбичката и зачаках командира си капитан Жулев. Съгласно плановата таблица той щеше да лети на моя самолет. Като го видях, че идва, поизпънах гащеризона и пристегнах колана. Тогава лятното работно техническо облекло беше зелен дочен гащеризон, препасан с кожения колан от амуницията. Като доближи самолета на 5–6 метра, аз със строева крачка тръгнах да му рапортувам (както си му е редът) за готовността на самолета за полет. Но на втората – тратата крачка той ми се усмихна дружелюбно, махна с ръка и рече:

– Трайче, остави! Готов ли е самолетът?

– Тъй вярно, другарю капитан – отговорих.

– Хайде да го обиколим (т. е. да извършим предполетния преглед).

Проверяваше задълбочено по маршрута и нищо не пропусна. С широките си длани “тупаше” по люковете и капачките на тялото на самолета, за да се увери дали са добре и сигурно завити и заключени. Провери и зарядката с керосин.

– Трайче, а провери ли под седалката за чужди предмети?

– Тъй вярно, другарю капитан, проверих. Отворих и двете капачки на седалката и с ръка бръкнах под нея. Чисто е.

– Добре – каза командирът.

По стълбичката влезе в кабината, помогнах му да се завърже за парашута, като му подавах коланите, провери управлението и А.З.С-ите. Запусна двигателя. Даде знак за изключване на тележката от самолета, за да изпробва двигателя. Тук обаче я закъсахме. Специалистът по А.О. не можа да махне кабела. Беше станало “заваряване” между щифтовете и клемите на тележката и самолета. Както и да се мъчеше, той не успяваше да отдели кабела от самолета. Отидох да му помагам. Не става. В това време чух гласа на командира Жулев от кабината:

– Трайче, какво става?

Аз не отговорих и продължихме да се мъчим.

– Ще стане ли? Ще яде ли Асан баница? – провикна се капитан Жулев, за да надвика шума на работещия двигател.

– Не става – казах. – Не става!

Капитан Жулев извика:

– Идвам да помагам – развърза се от парашута, излезе от кабината и дойде при нас. Погледна, разбра какво е станало, и поиска клещите. Дадох му ги. Като ги хвана с тая широка длан на дясната си ръка, стисна ги и преряза щифтовете. Но в тоя момент дръжките на клещите останаха в ръката му, а човките паднаха на земята. Беше ги счупил. Каква беше тази сила, тия здрави ръце? Отдели кабела на тележката от самолета, закопча капачката, качи се в кабината, пак му помогнах да завърже коланите на парашута към себе си, аз махнах “чеките”, той затвори фанара, изпробва двигателя. Погледна ме широко усмихнат, вдигна лявата си ръка, свита на юмрук с вдигнат нагоре палец (всеки техник и летец знае какво означава това), изрулира, отиде на ПИК и излетя да изпълни полетната си задача.

Такъв беше командирът на 2-ра ескадрила – капитан Дело Георгиев Жулев – добродушен, човечен, готов да помогне. С командирите – командир, със сержантите – сержант, с войниците – войник. Командваше, учеше, показваше, взискваше.

С летците беше летец – учеше ги на летателно майсторство, да летят като него. Грижеше се за тях. И когато горното началство искаше да уволни летците Цено Наплатарски поради разни неразбории с Банов – летец, командир и Иван Костадинов (Маршала) поради заболяване, Жулев се възпротиви. Лично се зае с тях, помогна им и ги съхрани като летци. Цено летеше още 22 години във военната авиация, а след това отиде да лети и в Гражданската. А “Маршала” стана командир на ескадрила, зам.-командир на 21-ви полк, продължи да лети на МиГ-19 в летище Доброславци до 1973 г. След това отиде в “Балкан”, където летя до 1992 г.

С техниците беше техник – не се срамуваше да хване отвертката, чука или клещите. Когато беше на самолетната стоянка на предварителна подготовка, на тренаж или за “пешком по летешки” ни гледаше като работим. Не бяха редки случаите, когато като гледаше, гледаше, па се провикне:

– Трайче, Пеца, Рачо, Станчо, Дик, Спасе, ... я ми дайте на мене и аз да опитам, да помогна. На мен помогна, като ми разреши да уча във ВА “Г. С. Раковски”, на Рачо помогна, като му разреши да стане старши военен представител в един завод в гр. Трявна.

Участваше във всички военни паради, докато беше в летище Узунджово. Той водеше Узунджовската група, която редовно се представяше “отлично”. На връщане от София минаваха и над Пловдив, Първомай, Димитровград и Хасково. Народът им се радваше, възхищаваше им се и казваше “Това са нашите, узунджовските летци”.

Пръв кацна на грунд със самолет МиГ-19с на летище Пловдив – 1963 г. със самолета на Петко Георгиев Петков – Пецата от с. Скутаре, Пловдивско, с борден № 27, а след него и полкът кацна. С Пецата много се уважаваха, а бяха и семейни приятели.

Летателният си стаж, докато беше слушател във ВА “Г. С. Раковски” и Генерал-щабната академия в СССР и като Началник на отдел “Бойна подготовка” в щаба на ПВО и ВВС, винаги караше в летище Узунджово, при старите си приятели и другари, в “собствени води”.

Издигна се капитан Дело Георгиев Жулев, стана генерал, командир на съединение, но нито за миг не се възгордя, не забрави другари и приятели от летище Узунджово, с които заедно делеше и радости, и скърби. Докрай си остана верен на себе си – добродушен, отзивчив и човечен. С него се служеше с желание.

Затова го обичаме.

гр. София

1. Атанас Илиев Атанасов – 17.1951–1953 г.

2. Стоян Минов Велков – 1953–1955 г.

3. Борис Каменов Иванов – 1955–1957 г.

4. Тома Тасев Ковачев – 1957–1958 г.

5. Лазар Велинов – 1958–1959 г.

6. Дело Георгиев Жулев – 1959–1965 г.

7. Александър Иванов Василев – 1965–1968 г.

8. Борис Цанев Теодосиев – 1968–1971 г.

9. Йордан Славов Йорданов – 1971–1977 г.

10. Георги Иванов Славов – 1977–1980 г.

11. Тодор Петров Киселков – 1980–1982 г.

12. Цоко Ташев Цоков – 1982–1985 г.

13. Велико Йорданов Киряков – 1985–1989 г.

14. Тодор Полянков – 1989–1990 г.

15. Георги Николов Атанасов – 1990–1994 г.

16. Марин Панайотов Начев – 1994–1997 г.

17. Явор Димитров Димитров – 1997–

18. Милен Делчев Вълев –

19. Енчо Енчев –