Жанр: Драма



бет11/14
Дата27.06.2016
өлшемі0.7 Mb.
#162207
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14

ВТОРА ЧАСТ

В кафенето с фонтана беше топло. Което не можеше да се каже за времето вън. Стела допълзя през виелицата и щом летящата врата я погълна във вътрешността на виенския салон, се почувства победила зимата. Седна на маса възможно най-близко до шадравана и зачака. Трябва да отбележим, че Стела обичаше да посещава това кафене именно заради фонтана в средата. Колкото и да бе разтревожена или погълната от емоционалните неразбории в живота си, седнеше ли край бликащата вода, можеше да притвори очи и мигновено да си представи, че е другаде. Някъде, където слънцето къпеше уханна градина и милваше лицето й. Някъде вътре в нея това място беше топло и защитено като бебешка люлка. Край този фонтан Стела се чувстваше малко и безгрижно момиченце сред уханна градина с рози и божури.

Докато зяпаше розите, натопени в каменния шадраван, и си мислеше за романтика, Стела забеляза две новопристигнали посетителки на салона. Едната от тях: невисока, но затова пък старателно окръглена жена с перхидролено руса, рехава коса и фрапантна алена шапка, привлече вниманието ѝ и Стела се втренчи в нея, чудейки се как да реагира. Вариантите не бяха безбройни – или трябваше да ѝ даде знак, че я е видяла, или да се обърне много внимателно, така че жената да не може да я забележи иззад фонтана. Можеше да се скрие, но блондинката съблече пухкавото си палто и остана по прилепнала убийствено червена рокля с грамадно бижу на гърдите и кабаретни цепки на бедрата, които подчертаваха изобилната ѝ плът. Стела се забави секунда-две, вторачена в гледката, и изпусна момента за укриване.

Докато се чудеше как да постъпи, изрусената дебелана я забеляза и вече бе късно за отстъпление. Стела се усмихна широко, трапчинките светнаха на бузите ѝ, което извика усмивката на новодошлата, тя тръгна към масата край шадравана, Стела се изправи и двете се прегърнаха, усърдно честитейки си новогодишните празници.

Тъкмо в този момент пристигна Диана, приятелката, която Стела очакваше - дребна жена, увита в дълго тъмно палто, което ѝ придаваше безкрайно авторитетен вид. Диана изгледа топчестата блондинка с фрапантния тоалет, на втората секунда спря да ѝ обръща внимание и се разположи на масата, сякаш кафенето беше нейно.

Стела се смути леко и опита да пооправи ситуацията, като представи дебелата блондинка.

- Диана, това е Инес, сестрата на Алфи, може би си я виждала – усмихна се подкупващо.

Диана кимна утвърдително – безспорно беше виждала изрусеното чудо и друг път, но това сякаш нямаше значение. Стела се обърка за секунда, но продължи към Инес:

- Искаш ли да седнеш при нас, Инес, не сме се виждали отдавна?

- О не! Не мога, миличка – превзето закудкудяка дебеланата с алените дрехи, – с приятелката ми сме тук, за да обсъждаме важна стратегия!

- Стратегия? – зачуди се Стела, всеизвестно бе, че Инес не се занимава с нищо, което да изисква стратегии. Тя добре умееше да преживява, харчейки парите на еврейското си семейство. – Някакъв нов бизнес?

- Е, да – тържествуваше Инес, – може и бизнес да се нарече! Запознахме се с един страхотен тип. Сега ще правим стратегия как да ни падне в ръчичките!

- Ооо – започна да разбира Стела и се усмихна. – Коя от вас го е харесала?

- Ами и двете, разбира се! Направо сме влюбени! Не може да не се влюбиш в такъв мъж! Само патъците му струват 600 евро!

Диана се опита да се удави в кафето си.

- Аха, разбирам! Това е много важна стратегия. Няма да те задържам – предаде се Стела, – поздрави родителите си. Ще ми е приятно да се видим за по-дълго някой ден.

Веднага щом изрусената Инес се върна при приятелката си, Диана направи подигравателна физиономия.

- Чудя се с такава гигантична брошка на бюста как изобщо смогва да пази равновесие?!

- Е, хайде де, брошката е поносима. Има и по-лоши неща от една грозна брошка – опита се да защити фамилната чест Стела.

- О, да, поносима е, разбира се. Още една-две перли обаче – и ще падне възнак!

Смехът като сребърна камбанка огласи старото кафене. Диана се почувства оценена:

- Преди години се чудех дали се гримира и облича така, щото е млада и не е имала подръка достатъчно модни списания, от които да се научи. Сега вече знам отговора: слага кофата с боята на неподходящо място и сутрин, като става от леглото, неизменно пада право в нея!

- Е, стига – опита пак Стела, – може би просто се харесва така. Има хора с различен вкус.

- Аааа, да, не го отричам! Винаги ще има хора, които да харесват магистралните проститутки! – Диана не се предаваше.

Стела се засмя отново, захвана да рови из грамадна чанта и най-сетне измъкна кутийка, увита в пъстра хартия и украсена със златиста панделка.

- Може би това ще те умилостиви малко, о, пазителко на умерения тон! – усмихна се на приятелката си. – Само гледай да го държиш по-далеч от леглото си, защото, както стана ясно, е опасно да се гримираш на тъмно.

Диана разкъса златистата опаковка, измъкна кутийка с гримове и се усмихна доволно:

- Признай, че си режисирала този сценарий, за да ми покажеш вредите от прекаляването с разхубавителните средства!

- Що се отнася до теб, ти си последният човек, който би прекалил с грима – отново се закиска Стела.

- Я остави неповяхващата ми хубост – рязко смени темата приятелката ѝ – и разкажи за лудите ти ухажори, дето припкат по стадиона.

- Ами, какво да ти кажа – красивото личице на Стела пребледня и доби сериозно изражение, – ухажорът беше само един. Дойде чак от Португалия, за да ми завърти главата, и после си отиде.

- Как си отиде? – не разбра Диана – И защо изобщо дойде? И за колко време се развиха тези сърцераздирателни събития? Не ми казвай, че всичко е траяло по-кратко от половин час!

Диана бе последователна и разумна. Нещо, което Стела ценеше безкрайно. И много искаше да притежава това качество. В присъствието на Диана всичко се оказваше простичко по последователност и лесно обяснимо. Също така най-често Стела се чувстваше глуповата и неразумна като малко момиченце. Диана винаги знаеше как е редно да постъпват големите хора.

- Дойде, за да разработим един проект за декори и костюми. За международен арт-пърформанс.

- Аууу, колега значи! – иронично подхвана госпожица Терапевт. – Художник, нежна душа, че и талантлив! Разбирам! Как да не се влюбиш, а?!

- Я да не се подиграваш! – Шеговито заяждане.

- Ама, мило момиче, погледни се! – Диана май не се шегуваше. – Всичките ти гаджета дотук са били все разни художници: без капка ориентир в живота си, без понятие за отговорност и без грам емпатия! Неоценени гении, влюбени в огледалото си, които нямат време дори да се озърнат, за да те забележат! Някакъв синдром на Салвадор Дали ги е погнал всичките изтънчени и възвишени души! Ти да не си намерена на улицата, та все по такива да се пилееш?

Диана бе сърдита, а Стела блещеше кехлибарени очи насреща ѝ, без да може да продума.

- Добре де – Диана забеляза, че приятелката ѝ премигва сълзливо, – друг път ще поработим върху порочния ти вкус. Сега разкажи за Мистър Португалия.

- Всъщност той е бразилец – изтъкна Стела, – светлошоколадова кожа, зелени очи, умно лице, галантни обноски...

- Ясно, за да бъде омагьосана нашата принцеса, е необходимо поведение на джентълмен от старата школа плюс артистичен талант!

- Ами да, нещо такова – засмя се тъжно Стела.

- И ти се влюби? – полюбопитства приятелката й.

- Да – призна плахо и поклати лешниковата си глава, – ама той доста се постара, уверявам те!

- А, не се съмнявам – съгласи се терапевтката, – едва ли му е било трудно да сваля звезди на такова хубаво момиче. Че и готово да хлътне от две срещи само!

- Аз – Стела се почувства отново като момиченце, което не си е научило урока, – аз мислех, че наистина ме харесва!

- Разбира се, че наистина те е харесвал! Прекрасен подарък за коледната ваканция в екзотична страна!

- Глупава ли съм? Или просто хората непрекъснато лъжат в общуването си?

- А, не си глупава – искрено я успокои психоложката, – купища млади жени правят много по-сериозни грешки и кълват при далеч по-нищожна стръв.

- Значи просто се приема за норма хората да се лъжат помежду си? Всяка дума да е изкривена и фалшива... – тъжно заразсъждава Стела.

- Е да, има нещо такова – замисли се приятелката ѝ, – нали знаеш онзи стар филм „Защо се казва „любов”, като се има предвид „секс”?

*

Диана вървеше по снежната улица, плътно увита в огромното си тъмно палто. Обикновено за миниатюрни и хрупкави жени е противопоказно да навличат грамадни палта, в които сякаш застрашително потъват. Диана обаче, въпреки невисокия си ръст, носеше дългото палто с такова достолепие, че след нея сякаш се влачеше черното расо на респектиращия авторитет. В интерес на истината шлейфът на достолепието би се влачил след нея даже и ако се натъкмеше в сребърен изрязан бански на розови звездички. Работата е там, че Диана никога не би оглупяла дотолкова, че да се разсъблече така.



Вървеше към кабинета си, за да посрещне поредния пациент, но някак не ѝ се щеше да бърза особено. И студът не ѝ пречеше: собствените ѝ мисли я бяха обвили по-плътно и от дебелото черно палто.

Тя обичаше Стела. Беше странно това, защото Мис Психоанализа рядко си позволяваше да обикне някого. Още по-рядко се случваше да се сприятелява с пациенти, да не кажем, че това беше прецедент. Е, всъщност Стела никога не ѝ е била пациент, нали така? Тя просто довлече на терапия едно от поредните си гаджета, което се оказа яко закъсало в биполярните си странности.

Стела и Диана се харесаха веднага, ето значи доказателството, че понякога имаш чувството, че познаваш някого от хиляда години, а го виждаш за пръв път и уж съвсем за кратко. Друг път пък живееш с някого хиляда години, а той си остава напълно непознат за теб. И отгоре на това нямаш намерение да го опознаваш.

За Диана Стела беше смело, пъстро момиче с душа на пеперуда, което търси начин да направи всичко в живота да е леко и уханно като цвете. Момичето пеперуда подаряваше без остатък аромата на убеждението, че животът е красив и хармоничен като танц. Или като дантела. Дори Диана успяваше да повярва в това.

За Стела Диана беше мъдра и знаеща, спокойна и вечна. Като прастара институция. Като сигурна защита. Като увереност, че ще присъства всякога и няма да я предаде.

По онова време Стела се занимаваше с разни езотерични търсения. Диана бе безкрайно прагматична и подобни занимавки искрено я разсмиваха. Но тъй като двете непрекъснато се срещаха и жадно търсеха компанията на другата, оказа се, че чуждата вселена е безкрайно интересна именно защото е така далечна от собствените възгледи. Стела не натрапваше своите космично-магично-екзотично-окултни пристрастия, даже напротив, тя искрено се интересуваше от научния подход към човешкото съкровено, така че дойде ред и на Диана да се поинтересува от Стелиния подход. Ако искаш, ще ти направя хороскоп”, беше подхвърлила Стела. И направи хороскопа. Вътре имаше необясними факти, които, стъписа се Диана, Стела нямаше как да знае. Отвъд фактите обаче вътре бе описана душевността на притежателката на хороскопа, което беше още по-ужасяващо според Диана. Защото някак се оказваше, че това момиче я познава в такива подробности, каквито и самата Диана понякога не смогваше да улови. На всичкото отгоре хороскопът я убеждаваше в някакъв предишен живот, в който днешната Диана била монахиня. И не само че била монахиня, но и управлявала цял женски манастир, навярно била негова абатиса. Което, твърдеше звездната карта, я било приучило на тоя ред, дисциплинираност и храбра мъдра безстрастност, дето притежаваше днес. Диана бе прословута с менталния си подход към живота и никак не си позволяваше да влага страсти. Една или друга причина я бяха научили да се дистанцира от чувствената природа на битието. Хороскопът ѝ даваше официалното право да бъде такава, каквато е.

Снегът падаше в очите на Диана и се опитваше да я превърне в снежен човек, но тя не му обръщаше внимание и даже – чудо нечувано – се чувстваше превъзходно насред снежната улица, под заскрежените дървета и далеч от своя кабинет. Отдавна не бе си позволявала да се посвети на мислите си. Приятелката ѝ Стела бе преживяла любовно разочарование. Което беше често явление. Е, не че Стела се влюбваше денонощно, но в сравнение с емоционалния интензитет на Диана две и половина любовни драми за четири години си бяха рекордно постижение.

Жените, които идваха за терапия при Диана, също страдаха от несполучливите си връзки, разбира се, идваха и мъже, които тежко страдат. Любовният интензитет на хората, които посещаваха терапевта, пък беше направо неописуем: сякаш всички бяха обсебени от някаква заешка мания. В главите им имаше само секс, промискуитет и още секс. А после, между лъжливите обещания и тайните срещи, се влюбваха. Като че ли напоследък хората се надпреварваха да се лъжат едни други, да се надцакват и да се заплитат в собствените си непоследователни стремления. И даже през ум не им минаваше, че лъжейки другия отсреща: гаджето, любовника, партньора, всъщност лъжат себе си и дълбоко и тежко се самонараняват.

Защото, мислеше си горчиво Диана, всяка лъжа оставя дълбока рана. Може би най-напред раната избухва в съзнанието и емоционалния свят на партньора, а после като бумеранг неминуемо се връща, за да порази и теб. Хората просто нямаха никаква чистота на мисълта си, хората сякаш изобщо гледаха да не мислят. Вероятно някаква странност на колективното неосъзнато ги подтикваше да усещат, че ако не мислят, ще им е по-лесно да преживеят и да прескочат с лекота от днес в утре. Вместо да мислят, хвърлят енергията си в това – да работят, да се катерят по някаква илюзорна кариерна стълба, купуват си прескъпи глезотии. Вярват, че това им вдига адреналина, рейтинга, имиджа или кой знае какво. И с това се успокояват и спират да мислят. А после се заплитат и стигат до психотерапията. А понякога е късно.

Стела беше твърде емоционална, отдаваше болезнено значение и на най-дребните кривини в емоционалното си битие, но не беше ли тя много по-права от нея самата? Та Диана дори не посмяваше да приеме предизвикателството на споделеното чувство. Тя не дръзваше да даде и най-слаб емоционален отклик. За да не я заболи. Нали така? Защото според нея болката на Стела и на всички пациенти беше непоносима. Диана не знаеше дали ще може да понесе такава болка и се оставяше на предпазните размишления: няма чувство, няма болка. А всъщност вътре в нея всичко горчиво плачеше, попарено от липсата на най-човешката даденост: чувството. Стела страдаше и разкъсваше сърцето си сякаш сама – в подтика да установи съвършените хармонични отношения, без да забелязва, че в тоя откачен порочен свят хармонията очевидно е абдикирала отдавна. Но нейната смелост да опитва и да продължава да вярва в райската хармония – не беше ли това най-правилният начин да се възприема и живее животът?

Диана въздъхна, изтри една едра и мокра снежинка от върха на носа си и влезе във фоайето на офиса си.

Две добре облечени дами с тъжни гримирани лица вече я очакваха.

*

Няколко дни валя сняг и накрая градът беше затрупан, което не беше типичната гледка по тези географски ширини. Всичко беше снежно, пасторално, романтично и безкрайно затрудняваше излазването дори до кварталния магазин.



Алфи се обади на Стела и поиска разрешение да разходи детето в парка. Можел да го повози с шейна. „Ама разбира се, защо не” – тъкмо Стела можеше да поработи още малко над скиците за театралния проект, преди да ги предаде.

Алфи пристигна, както обикновено точен и сериозен, Стела захвана да навлича грейката на сина си, докато той се извиваше във всички посоки, пищеше недоволно и се гърчеше. Докато натъпче детето в шушляковия скафандър, тя беше плувнала в пот и Алфи отбеляза:

- Не изглеждаш много въодушевена.

- Ами, уморих се, разбираш ли – отбеляза очевидното.

- Тогава защо не дойдеш с нас в гората да се поразсееш?

- Благодаря ти, Алфи, но мислех да поработя.

- Аз ти предлагам следния план. – Алфи беше делови човек. – Ще се пързаляме до изнемога, ще се търкаляме в снега, докато студът ни изпие и последната силица, и като се върнем, снежният герой ще си легне да спи веднага. Аз ще си отида, без да ти се пречкам, а ти можеш да си работиш на спокойствие цял следобед. И ще нарисуваш най-красивите костюми за феи, пирати и принцеси!

Стела се засмя и Алфи отново за кой ли път откри, че по-желана жена не е срещал.

- Изобщо не рисувам пирати и феи. И принцеси много няма.

- Въпреки това сделката я бива, нали? – не се предаваше лесно бившият ѝ мъж.

- Бива я – призна си. – ОК, ще дойда, само къде ли прибрах онези ботуши?!

Десет минути по-късно Стела намери планинарските ботуши: единият просто беше изчезнал вдън земя и отне доста време, докато се прекопае гардеробът. След това бе готова за експедиция в замръзналия парк.

Снегът бе направил от парка изумително красиво пространство. Всеки затрупан храст, всеки заскрежен клон, всяка отделна снежинка заслужаваха внимание и дълго разглеждане. Стела обичаше да се шляе и да се опиянява от природните красоти.

Не и когато редом с нея беше Алфи... Алфи не бе от съзерцателните типове. Но затова пък държеше да опознае всяка подробност от ежедневието на Стела. Подхвана да я разпитва за неща, които тя отдавна бе забравила. И какво я интересуваше каква точно била сметката за електричество и с колко се е различавала от онази, за предишния месец?! Ами че колкото и да е струвало, сметката е била платена и отдавна забравена. Стела беше последният човек, който би седнал да си води счетоводство. Щом трябва да е светло – ще свети, и щом трябва да се плати – ще го платим, беше нейното кредо в случая. Съзнанието ѝ бе заето със съвсем други неща. Съзнанието на Алфи – не. Той веднага отбеляза, че „още не си се научила да си водиш сметки и си пилееш парите”. „Ами справям се някак си”, отклони критиката бившата съпруга. А и какво го интересуваха нейните счетоводни неумения – двамата толкова отдавна бяха просто „бивши съпрузи”. И точка. Алфи обаче държеше да контролира всяка област от живота на някогашната си съпруга, пункт подир пункт. Тя никога не съумяваше да открие дали го правеше от прекомерна обич и загриженост, или просто беше свръхпротективен маниак на дребния детайл. За жалост самата Стела никога не се вълнуваше от досадните детайли. Така че не можеше да му даде задоволителен отговор. Вследствие на което на нея ѝ се струваше, че е неумела, смотана и истинско посмешище. А според него тя беше едно беззащитно непорасло момиченце, което задължително трябва да се обгрижва и надзирава, защото не е в състояние да се справя сама със себе си.

Стела много бързо си припомни каква беше причината, поради която избяга от брака с Алфи. И ако такава протективност я дразнеше, когато беше на 23 и я караше да се чувства с подкопан авторитет, сега – на 32 – ѝ се струваше нелепа и абсурдна.

Стела потрепера, втресена от разнопосочните си чувства. Тя никога не можеше да се отърве от чувството за вина Той така се грижи за мен, пък аз, неблагодарницата, не го харесвам”. Алфи улови треперенето ѝ и рече:

- Студено ти е, нали?

Тя заби поглед в планинарските обуща и не отвърна. По-добре беше да премълчи истината.

- Ти си много леко облечена, затова ти стана студено. – Алфи влизаше в образа на майка-кърмилница. – Трябваше да облечеш дебелия домашен пуловер, дето ти го дадох миналата зима, той е за такива разходки.

- Ами... трудно се движа, като се намъкна с много дрехи, разбираш ли – миролюбиво отвърна Стела.

- Трудно се движиш, но ще ти е топло – не се предаваше Алфи, – а сега си много фешън, но ще настинеш и ще се разболееш.

В гласа му се прокрадваше нотка на ужас.

Стела въздъхна, пак влязоха в стария коловоз на общуване, който тя наричаше „кошмар”.

- Не съм никак фешън – опитваше се да се опази спокойна, – това е най-дебелото ми яке. И пуловер имам. Облечена съм добре. Просто през януари е студено. Така е нареден светът. Разбираш ли? Това няма отношение към моите пуловери.

Понякога Алфи беше чудовищно дебелоглав:

- Като не искаш да ти е студено, да беше си купила по-практична дреха. Дето ще те топли. А не непременно да бъдеш шик.

- Алфи, това е скиорско яке. Не съм го ушила аз: такъв е стандартът за този тип дрехи, предполагам. И не съм шик! Кой се облича шик за разходка в кварталния парк? Престани!

Алфи не престана. Започна да я мъмри за друго. После за трето. Поучаваше я и я наставляваше по време на цялата разходка. Обясни ѝ как да гледа детето, за да не се изморява. (А тя с крайни усилия се опитваше да се съхрани в кондиция и да не се разсърди, защото цитати от „Доктор Спок” сигурно бяха безкрайно авторитетни, ако Алфи искаше да се прави на загрижен за бъдещето на децата изобщо, но нали той никога не преобличаше малкия си син по сто пъти на ден, нито го приспиваше, нито му пееше или пък го учеше да ходи, да говори, да кара колело. Отстрани беше много лесно да назидаваш и да наставляваш. Но нали никой не беше го наплювал ни веднъж с пюре от стъргани моркови и спанак! А после захванал да говори за шик и гледане на деца!)

Каза ѝ какви храни да му дава, за да не се превъзбуждал малкият и да не я уморява. Заръча ѝ какво да каже на учителките в детската градина, за да може детето да е комфортно настанено там. Алфи наистина бе загрижен и добронамерен, но тъй или иначе бе дървен философ и неподправен досадник.

В крайна сметка Стела трябваше сама да пързаля детето по пистата, защото Алфи беше достолепен господин, облечен в дебели, подходящи за зимни разходки дрехи, които не му позволяваха да се движи много-много и трябваше да стърчи като побит камък и да гледа как младата жена се пуска заедно с невръстното момченце по снежната писта редом с кварталните дечурлига. А после я гледаше и как издърпва шейната с детето нагоре по склона, но нищо от това: тъкмо от усилието Стела щеше да се затопли.

Два часа по-късно Стела прибра умореното дете у дома, облече му сухата пижамка и след като то заспа, тя имаше време да остане сама със себе си. Включи компютъра, но седна пред малкото ретрописалище с трикрило огледало, единствената вещ, която взе със себе си от дома на Алфи – защото беше изящна, романтична и много ѝ допадаше. Взря се в огледалото и каза на очите си: „Сега разбирам защо избяга от него, той е просто нетърпим в своята задушаваща привързаност.” Отсреща кехлибарените очи я гледаха без радост. Никаква гаранция няма, че като прозреш и помъдрееш, това ще те накара да се почувстваш особено щастлив.

*

Няколко дни по-късно Стела изживя радостта да се види с човека, когото обичаше повече и от роден брат: Дарен археолога.



Бе отвела детето в детската градина; там госпожите, Бог да ги поживи, я спасяваха за половин ден от вулканичната енергия на малкия. Прибра се в малкото жилище, свари огромна чаша кафе с канела – екзотичните аромати всякога пробуждаха сетивата ѝ – и седна в кухнята, забила нос в уханната напитка. Гледаше ленивите снежинки, прехвърчащи пред прозореца, и се опитваше да изчисти съзнанието си. Да не мисли за нищо. Според Стела беше неизмеримо трудно да не се мисли, каквото и да разправяха източните философи по въпроса. Тя вероятно бе последният човек на планетата, който би смогнал да изпадне в медитация, не че не беше опитвала. Просто не можеше да не мисли. Адски трудна беше тая работа с немисленето и това си е. Жалко! На някои хора това качество им е направо вродено.

През главата ѝ прехвърчаха скоростно картинни спомени от последните дни и от по-далечни събития: малкото ѝ момченце в парка, покатерено върху замръзнала пързалка, крещи възбудено и щастливо; Алфи, който изпуска радостните мигове, отдаден на непрекъснатия контрол, от който бе обсебен; Томи с красивото лице и прекрасните сини очи – понякога имаше чувство, че като майка трябва да го защитава и напътства на полето на безразборните му връзки; Дарен, който замина и тя мигом усети липсата му; Диана – колко беше спокойна само – и как не, като не си позволяваше да влага лично отношение в нищо; и накрая Фелипе... Фелипе. Непрекъснато се мъчеше да го изтласка от съзнанието си. Понякога задълго успяваше. Цял ден се залисваше с какви ли не задължения, лягаше си доволна. А нощем го сънуваше. Малки, новородени котенца. Купища котенца, щъкащи насам-натам. А насред котилото стоеше изправен Фелипе. Прекрасен, усмихнат, галантен. И отдалечаващ се. Далечината го поглъщаше бавно, а Стела се събуждаше ужасена и адски, неизказно тъжна.

Телефонен звън. Прекъсна размишленията ѝ пред снежния прозорец.

- Дарен?! – Звън на щастлива сребърна камбанка.

- Лейди, обаждам се да чуя добре ли е моето момиче!

- Дарен – засмя се от радост, – къде си?

- Върнах се вкъщи, принцесо, нали каза, че не можеш да живееш без мен.

- Истина е – призна му, – не мога! И освен това тъкмо ми спасяваш живота!

- Така ли? – Дарен го прие на шега. – Да не те измъкнах от смъртоносен двубой с някоя убийствено розова боя?!

- Спаси ме от удавяне – гласът ѝ затрепера – в дълбока чаша с кафе!

- Е да – Дарен знаеше опасностите, които крие самотното кафе, – звучи страховито! Стой там и не мърдай! За четвърт час съм при тебе. Ще те отведа на по-радостно място.

Дарен пристигна и малката Стела увисна на врата му. Ама защо така ѝ бе липсвал? Тя се чувстваше сигурна в живота единствено като знаеше, че Дарен е някъде наблизо и пази гърба й.

- Я почакай – нежно я върна обратно на земята, – аз съм суров човек, скитник, така да се каже. Там на чукарите не съм свикнал ослепителни мадами да висят по врата ми. И откъде тая буйна радост? Да не ти долипсва светлата ми личност?

Дарен познаваше Стела, откак бяха невръстни деца. Богатият му опит в общуването с нея го бе научил, че отвърне ли на милувките ѝ, тя мигом ще се дистанцира. Семейството, в което Стела беше израсла, пропусна да я научи на нежно отношение. В такава ситуация тя просто не знаеше как да реагира. Дарен смяташе, че това е причината любимата му приятелка да подбира за любовници единствено онези мъже, които с готовност я нараняваха: тя просто бягаше презглава от всички останали.

Стела отхлаби прегръдката, пусна врата на Дарен и смеейки се, го поведе към кухнята:

- Ела, ще ти дам от давещото кафе!

- Не че имам нещо против кафето с канела, но как да ти кажа – подхвана Дарен, – искам да те заведа на онова райско място, дето ти го обещах.

- Така ли? И къде ще ме водиш? В ботаническата градина? Че там всичко е замръзнало, а?

- Ботаническата градина се отменя – намигна ѝ, – там ще отидем след 3-4 месеца, сега ще те отведа на йога.

- Йога? – Стела се замисли. – Ама не помниш ли, че преди да заминеш, ти казах: отказвам се от тези неща!

- Сериозно? – ухили се насреща ѝ невярващо. – И от какво по-точно се отказва Мис Астростар?

- Дарен, ти не се интересуваш от моя вътрешен свят. – Стела беше глезана.

- Така ли, миличка? Аз пък мислех, че предимно от това се интересувам! Откак изгубих надеждата да се наслаждавам на прекрасното ти тяло.

Тя му се изплези.

- Тогава защо отминаваш с безразличие моята декларация за отказ от метафизиката?

- А, нищо подобно не отминавам – Дарен я погледна и ѝ посочи палтото. – Чакам да чуя с какво ще я замениш. Квантова физика? Ядрена? Природата не търпи празно. С какво подменяш твоята физика? С тази на Никола Тесла?

Стела се намъкна в палтото и подсмръкна тъжно:

- Очаквах, че ще искаш да чуеш мотивите ми, разбираш ли? Защо съм взела тая важна стъпка да изхвърля всичките си книги и такива работи. Освен това – внезапно се присети – нищо не си ми казал за тракийските царе! Започвай да разказваш!

- Тракийските царе ще почакат до пролетта – засмя се той, – а щом трябва да споделиш мотивите си за раздялата ти с астрологията, давай да чуем!

Стрелна го изпод вежди с намерение да изглежда свирепа. Трапчинките потрепваха в очакване да грейнат.

- Освен това – каза Дарен на излизане – всичките ти книги си живеят кротко в моята къща. Ако ти потрябват, послушно ще се приберат при тебе.

Стела се тръшна в очукания автомобил на приятеля си и го запита:

- Май не ми каза откъде изнамери този урок по йога рано преди обяд?

- А, в артшколата уроци има по всяко време. Освен това не искам най-добрата ми приятелка да погубва прекрасната си душа с декларации за занемаряване на търсенето на безсмъртие. Какво очакваш изобщо? Да се радвам, когато декларираш, че искаш да станеш дебела и обикновена?

- Казах, че искам да бъда нормална и спокойна като повечето жени – натърти Стела.

- Е точно де, нали и аз това рекох: дебела и обикновена. И за какво ще си приказвам с теб тогава? За цената на олиото и за рецепти за пандишпан? Моля те, Стела, никога не ставай дебела и обикновена!

Речта му беше така комична, та младата жена нямаше как да сдържи смеха си:

- Ама хич дори не вярвам вече на всички тия астродирения, окултни просветления, фън шуй подредби и... Не им вярвам, разбираш ли?

- Браво, чудесно – одобри археологът, – и аз не им вярвам!

- Така ли? – учуди се Стела. – Остава да кажеш, че и в тракийските царе не вярваш?

Дарен се засмя.

- Тракийските царе са си съвсем истински, предстои ни да разкопаем цял град напролет. Тракийските царе са веществени, несравними са просто с разни контакти от астрала!

- Ама ти – продължи да се чуди Стела – винаги си се интересувал от цялата окултност, дето ме увличаше.

- Така ли? – Дарен я погледна с весело изражение. – Дали се интересувах от тази окултност? Или просто исках да бъда близо до тебе? Освен това вече пристигнахме. Ела сега да се потопим в йога-философията на съвършенството.

Философията на съвършенството се предлагаше в приятна, затоплена зала. Което не беше за пренебрегване по това време на годината и при минусовите температури навън. Залата бе просторна и светла, прозорците бяха декорирани с индийски сарита наместо завеси, по земята имаше пъстри постелки за удобство при упражненията. Големи табла на стената указваха правилното изпълнение на асаните, ароматни пръчици разпръскваха екзотика. Няколко девойки лежаха върху постелките в причудливи пози, а учителка с напевен и отпускащ глас напътстваше всички как да стигнат физическото съвършенство и да се слеят в хармония с духа си. Всичкото това се случваше на фона на тиха музика, изобилстваща с „Харе Кришна, Харе, Харе”... Дарен и Стела се присъединиха безмълвно.

Около час и половина по-късно, релаксирани и значително по-съвършени, двамата се преместиха в недалечно кафене, защото там имало възхитителни шоколадови сладкиши с лешници, уверение, с което Дарен успя да подмами приятелката си.

- Успя ли да помириш тялото и духа си? – поинтересува се Дарен в кафенето, щом сервитьорката донесе сладкишите с лешници.

Приятелката му обви ръце около горещата чаша кафе с мляко и се замисли на глас:

- Мммм, по-добре съм сякаш. Ти затова ли ме доведе? Да пресечеш раздвоението на личността ми?

- Раздвоение на личността няма да дочакаш – беше уверен, познаваше я от сто години, – просто исках да спреш да се гневиш на езотериката. Нали знаеш, хората казват „клин клин избива”.

- Аха – усмихна се Стела, – йога-клинът трябваше да избие глупостта ми.

- Глупостта ти не – уточни Дарен. – Глупостта ти аз си я харесвам. Исках да избием страха ти.

- Аз не се страхувам! – озъби се остро.

- Най-много се страхуваш от това, че може да минеш за страхлива. – Намигна ѝ приятелски – Уверявам те, Стела, ти си едно от най-смелите момичета. Кажи ми сега за изхвърлените си книги. Нали това искаше да ми разправиш.

Седеше си там срещу него, намъкната в анцуг, с разрошена в сто посоки коса и грамадни очи на кошута, а вътре в тия очи щури дяволски искри танцуваха със смирени ангели. Ако можеше да ѝ помогне, ако можеше да ѝ осигури увереност поне за минута, беше готов на какво ли не. Никой обаче не искаше от него да плаща каквато и да е цена и затова Стела продължаваше да се лута като дете с вързани очи. Той не вярваше изхвърлянето на книгите да я спаси от терзания. И решително не можеше да си я представи като „спокойна, умерена и уравновесена жена домакиня”, да пази Господ!

- Книгите изхвърлих – подхвана Стела, – защото осъзнах, че изобилстват от безмислици!

- Любимата ти тибетска философия на будизма – пълна с безмислици! Не мога да повявам! И астрологичните четива за транзитите на Плутон? И... сигурно прозренията на Рьорих? А ведическата кухня? И нея ли обрече?

- Не говорех за Рьорих – малко се смути тя, – имах предвид онези уверения на астролозите, че знаят всичко. И тези от фън шуй теченията, дето ти казват: „Ако промениш 27 неща в твоята стая, ще те постигне главоломен успех”. И за тантрите, мантрите и молитвите, дето трябва да се учат наизуст до оглупяване... Разбираш ли? Те просто блокират мисълта!

- Какво? – не разбра Дарен.

- Ами, виждаш ли: прочиташ, че ако сложиш на лявата стена в дома си аквариум със златни рибки, ще забогатееш. Ама не забогатяваш. Всъщност нищо не се променя. Съветват те да намацаш стената на спалнята си в розово, за да имаш сполучлив брак. Дали ще сполучиш с такъв ход, особено ако си тъпачка, която цял ден зяпа сапунени сериали и мирише на запръжки? Вярваш ли, че розовата спалня ще те спаси тогава? Или плащаш на прехвален астролог да ти изфабрикува хороскоп. И там четеш, че си такъв и онакъв и че имаш всевъзможни качества. Сякаш сам не знаеш какъв си, та ти трябва и астролог наместо огледало, да ти казва що за човек си.

- Ами... разбираш ли, Стела, някои хора не са толкова наясно със себе си.

- Не били наясно! Разбира се, че няма да са наясно! Докато разни реклами им набутват в ръцете кльощави блондинки, а те всъщност предпочитат кръглички и смугли. Хората съвсем се объркват! – Беше се разпалила, явно бе размишлявала сериозно по въпроса. – Астрологът ти казва, че трябва да харесваш това или онова, да обичаш по еди-кой си начин, щото съответства на емоционалната ти карта, да се ожениш за еди-какъв си тип, щото най ще ти приляга, да се движиш в не-знам-коя си посока. Браво! Ами ти къде си през всичкото това време, та някой да ти предначертава твоите собствени посоки?! Трябвало да станеш инженер! И защо, моля?! Ами ако искаш да станеш осветител в театъра?!

- Май започвам да разбирам – обяви Дарен и подпря брадичка си с длан, като се облакти на масата.

- Ти им вярваш! Вярваш като луд на всевъзможни авторитети. Вярваш на астролога, на фън шуй декоратора, на сутрешния хороскоп по радиото и накрая съвсем се зомбираш! И после разни хора коментират пълни глупости с неуместни клишета: „моята дъщеря е зодия Рак, затова е толкова пробивна”, „Гаджето ми ме заряза и отиде при друга, ама нали е Козирог...” – Стела преправяше гласа си иронично.

Дарен продължаваше да я гледа безмълвно.

- Представяш ли си само?! Ама че глупости! Гаджето ти те е зарязало, щото си кокошка – изкоментира тя, – а не защото е Козирог!

- Дааа – проточи Дарен, – и какво да правим сега?

- Ами ще се наложи да разблокираме съзнанието си. Така мисля!

- Затова ли изхвърли книгите? Да не блокират мисленето ти с клишета?

- Точно затова – изгледа го тържествуващо тя, – няма да се докосна повече до блокиращите клишета! Ще се науча да мисля, без да се опирам на авторитети! Напълно се убедих вече: всичко в света се ръководи и се подчинява на свободната човешка воля. Във всяка една секунда всеки един човек притежава тая свободна воля. Стига да не му се пречи с глупави блокиращи клишета, човекът може да направи каквото си поиска. Да се помири с когото поиска и да се скара с когото пожелае.

- А да, това са основни характеристики на свободната воля – усмихна се Дарен.

- Не, разбира се – засмя се Стела, – имах предвид нещата, погледнати глобално. Даже и форматът на християнската молитва е странен, не мислиш ли? „Боже, моля те, помогни ми! Боже, дай ми!” Че какво повече да ни дава Бог? Всичко ни е предоставил във влудяващо изобилие. Имаме удобни тела, здрав разум, смекчаващи битието чувства. И какви ли не храни по дърветата. И забавления до премаляване: като почнеш от изгревите и сутрешния дъжд и завършиш с отливите и слънчевия залез. Всичко ни е дадено, а най-вече свободната воля!

Дарен бе зяпнал насреща.

- А ние ползваме ли даровете на Бог? Не! Само искаме още. „Господи, дай ми!”. Свободната воля ни дава всичко. Само трябва да запретнем ръкави и да си го придобием. „Боже, прости ми!” Щом искаш прошка, значи се чувстваш виновен, нали така? А тогава защо не си простиш първо ти сам? И после да се помириш с оня, когото си обидил, а той да ти даде тая така желана прошка?! Това исках да кажа.

*

Минаха седмица-две и зимата поотхлаби хватката си. Поначало в този район на планетата зимите не продължат повече от две седмици. Така че към настоящия момент потоци от разтопен сняг се лееха буйно по улиците и принуждаваха минувачите да шляпат из тях. За искрена радост на синчето на Стела, което опита да пльосне във всички локви на път за детската градина.



Уморена и мокра до кости, младата майка се върна у дома, свари дежурното кафе с канела и се настани пред компютъра. Традиционната проверка на пощата показа, че Фелипе бразилецът наистина я бе забравил (макар тя всяка сутрин с надежда да си опитваше късмета). Права беше приятелката ѝ, психоаналитичката Диана, лесно се свалят звезди на хубави момичета, ама после кой да помни всичките свалени звезди и богатия улов на доверчиви девойки.

Вест от Фелипе нямаше, но затова пък приятелят ѝ от сто години – Томи – ѝ бе пратил електронна картичка с красива картинка и всичките си телефони, посочени вътре. „Крайно време е за среща със стар приятел” – пишеше в картичката. Стела го потърси.

- Можем да се видим на обяд. Имам предълга обедна почивка – измърка с еротичния си тембър Тома. – Ако искаш да дойдеш чак до офиса ми, разбира се.

Офисът се намираше в центъра на града, така че Стела нямаше нищо против да отиде там. Срещата бе уговорена.

Захвана да се приготвя и докато се гримираше набързо, се замисли за странното си познанство с красавеца Тома.

Стела беше художник. За нея декорирането на собственото облекло беше толкова забавно, колкото, да речем, за малките момиченца е забавно да обличат куклите си. Ако не знаете как се обличат художниците, тук е мястото да ви дадем индикация как да ги разпознавате в бъдеще. Независимо дали са мъже, или жени, те винаги са украсили себе си с одеяния в няколко, често напълно изключващи се един друг цвята. Или пък са се натъкмили от горе до долу в депресиращо черно. Това вече зависи от персоналния темперамент. В случая със Стела човек можеше да я срещне в сигналнооранжев работнически панталон и бяла моцартовска копринена риза с безброй дантели. Или пък, както беше днес, с плетена на огромни дупки пола, навлечена върху друга пола, коприна и лилб. Чорапи, декорирани с лилави цветя. И сребърни обувки. Вероятно на някоя друга жена всички тези причудливи парцалки биха изглеждали странно. Меко казано. Стела обаче винаги създаваше впечатление на забързан вятър, случайно прелитащ точно оттук и точно сега. Така че дрехите ѝ само подчертаваха ефекта „вятърът ме издуха от гардероба”. Освен това, както и да беше облечена, тя всякога имаше прекрасното деликатно лице на скитаща из гората кошута. Можеше да си позволи да ходи облечена как да е.

Мислите в главата ѝ бяха по-пъстроцветни и от тоалета й. Опивайки се от размишленията си, тя не бързаше да тръгва заникъде и продължаваше да се върти пред огледалото.

Стела и Тома се запознаха, докато работеха върху стажантски проект. Разбира се, в групата имаше още стажанти. Май повечето от женски пол. Всички мадами екзалтирано се нахвърлиха да ухажват Томи и как не, той наистина беше красив младеж. В чест на истината трябва да кажем, че Стела го видя още в мига, в който влезе в залата за инструкции на новите стажанти. Имаше грамадни като сигнални лампи сини очи и нещо бебешко в лицето. Трябваше да си наложи да спре да го зяпа и да седне в другия край на масата, правейки се, че не го вижда. Другите девойки обаче нямаха такова самообладание и в следващия месец непрекъснато му досаждаха, предлагайки се съвсем директно. Вероятно това сближи Стела и Тома по онова време: тя беше единствената, която се отнасаше човешки с него. Онази година, в която бяха стажанти, двамата станаха най-близки приятели. Тя му довери колко страда от светкавичния си развод – защото кой се жени, за да се разведе две години по-късно?! Той ѝ каза, че мрази да го зяпат и че не харесва вулгарни жени. Приятелството им беше на ръба на флирта и много пъти откровено прескачаше тоя ръб. Един ден Тома ѝ беше позвънил: „Стела, хлътнах ужасно, а тя не ми обръща внимание! Помагай! Кажи какво харесват жените?!” Светът изгуби цветовете си, всичко се завъртя черно около нея. Трябваше да си поеме дъх. И още веднъж. И пак. Безмалко да се задуши от изненада и неверие. „Не зная. Не ме питай. Ревнувам” – едва го избъбри, нямаше сила дори да отвори уста.

Повече не се видяха. Томи ѝ звънеше понякога, макар и не често, беше усетил колко силно е наранена. Тя разговаряше с него по телефона. Но не искаше да го вижда. Много години.

Купи си книги. Учебници по астрология. Синастрия. Кармична. Оказа се, че е много добра ученичка. И много добра учителка също така. Защото нали се учеше сама. Правеше хороскопи на приятели и всички се възхищаваха на познаваемостта й. Огромен процент. Месеци наред Стела не излизаше от къщи. Правилата на кармичната астрология бяха се вкоренили в нея като инстинкт за оцеляване. Работеше върху картата на Тома, напасваше я със своята и дълго безмълвно плачеше. Изстрада цялата болка, преглътна цялата вина. И накрая изчисти всичко, което източните мъдреци биха нарекли „карма”. Кармично задължение. С любовта си към Тома Стела бе платила първия си кармичен дълг.

В неговия хороскоп планетите изписваха следното: „Изоставено дете, израсло в катун на пътуващи артисти или цигани. Фрустрирано от липсата на родители. Цял живот обвинявало майка си, че го е изоставила. Вероятно защото го е родила незаконно. В този живот ще следва желанието да намери тази продажна майка, за да я накаже. Има недобро отношение към женския пол, защото подсъзнателно обвинява всяка жена, че е небрежна към децата си.”

Нейната звездна карта говореше: „Тежък конфликт между женственост и майчинство. Вероятно някога е било поставено условие, ако желае да продължи да живее като дама, с всичките облаги на съответната каста, да се отърве от незаконното дете.” Нейните данни обаче казваха също и че целия си живот тази жена е посветила на търсенето на това загубено дете. И е страдала ужасно за тази загуба. Очевидно обаче детето на злополучната майка не знаеше това.

Когато Стела пристигна на срещата с Томи, сребърните обувки вече се бяха превърнали в сребърни лодки. Прихванатата ѝ с разноцветни шнолки коса стърчеше в различни посоки. Затова пък усмивката ѝ изразяваше истинско щастие, а трапчинките ѝ светеха като ангелски целувки на бузите.

- Господи, Стела, на какво приличаш?! Я се завърти да те разгледам! – Никога не би признал, че копнее да я прегърне.

Усмивката повехна и трапчинките угаснаха. Наведе глава. Почувства се прекалена. И неуместна. Не знаеше какво да му каже. А така се радваше да го види.

- Откак влезе, всички в кафенето само тебе гледат – продължаваше да я инквизира той. Изобщо отказваше да си признае, че нейните болки два пъти повече разболяват него.

- Гледат ме, разбира се! Защото съм красива! – озъби му се. – А може пък да зяпат тебе, а?

Тома се засмя, тя беше остроумна. Помогна ѝ да седне. Той пък беше галантен. Погледна я в очите. И потъна вътре. Те бяха бездънни. А тя ухаеше на рози и божур. Честно казано, искаше да я целуне. Никога не би го направил.

- Имам специална мисия – тембърът му галеше като кадифе, – трябва да говоря с теб за нещо важно.

- Ама разбира се, как не се сетих – изчурулика в отговор, – едва ли ще искаш да ме видиш без специална мисия.

- Стела, не говори глупости! Обикновено ти не искаш да ме виждаш.

Преглътна сухо. Така си беше. После се усмихна и трапчинките блеснаха отново:

- И каква е тази мисия? Животоспасяваща?

- Направо е животоспасяваща. – Тома се отпусна, разговорът тръгна в нормална посока. – Трябва да спасим живота на едно куче.

- Какво? – не разбра тя.

- Куче. Малко кученце. Бебе.

- Ясно. И какво за това кученце?

- Ами няма си дом. Нито стопани – Тома можеше да бъде много драматичен. – Едва-що се е родило, а вече е бездомно!

- Искаш да стана приемна майка на твоето куче?!

- Нещо такова... – сините очи грейнаха като звезди насреща. – Искаш ли да осиновиш куче?

- Ахааа – започна бавно тя, – а колко голямо ще стане приемното ми дете, като поотрасне? Каква му е породата?

- Кръстоска. Между дого аржентино и обикновен английски дог.

- Обикновен дог? – Стела се ужаси. – Човече, това нещо ще стане по-голямо от теле! И ще е свирепо! То ще ни изяде! Ти си полудял!

- Знаех си, че няма да го искаш. Горкото. Не знам какво да го правя сега – завайка се Томи.

- Луд си! – повтори Стела. – Все едно да ми предлагаш динозавър!

- Добре. Да приключим тази тема. – Очите му бяха непоносимо тъжни.

- Добре, давай псето. – Не можеше да го гледа така. Все едно да откаже играчка на болно дете. – Ще го взема!

*



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет