Девета глава - Наследникът на Протетуш

Девета глава - Наследникът на Протетуш

Ещершиня лежеше и си почиваше в огромното легло от резбован орех, заобиколена от безчетни дантелени възглавници, а блаженият ѝ поглед току се устремяваше към люлката, където спеше бебето й. На вратата се почука тихо и преди да дочакат отговор, вътре се намъкнаха приятелките на младата майка: Алегрия, Елена, Катерина и Мануела. Изглеждаха щастливи и възбудени. Спуснаха се да я целуват и шепнешком ѝ поднасяха възторзите си:

- Много е сладък. Погледни какви юмручета има само, малки са колкото монета! – Елена бе мушнала глава направо в люлката.

- Добре ли си, приятелко? Изглеждаш щастлива. – Алегрия се интересуваше от вътрешното състояние на любимата си дружка.

- Че защо да не е добре? Има си бебе, красива е както винаги, а и са я настанили в стаите на кардинала... – Мануела сякаш завиждаше малко.

- Добре съм, мили мои – промълви бавно Ещершиня, – добре съм. Колко сте добри да дойдете при мен веднага.

- Игуменката пратила да ни повикат, може би иска ние да сме кръстници на малкия, а? – Катерина се завъртя из стаята.

- А защо не – позасмя се Ещер, – вие ще бъдете чудесни кръстници, а и винаги ще бдите над него!

- А кого ще кръщаваме? Има ли име вече? – Мануела искаше да знае точно.

- Да, нарекох го Адам. И моят син, като първия човек, е дете на Бога, друг баща може и да няма.

- Мила Ещер, аз мисля, че трябва да пишеш на Фелипе и да се обясните с него. – Алегрия беше разумна и прагматична. - Не се оставяй само на волята на съдбата или на кореспонденцията на брат ти. Кой знае какви ги е наприказвал!

- Ааа, при наличието на Адам всяка нужда от обяснение отпада от само себе си – бе мнението на Мануела.

- Така е, така е – замислено рече Ещер, – но Фелипе ми писа сам.

- Какво? – Елена и Катерина бяха изненадани.

- Фелипе ми писа – повтори бавно Ещершиня, – потвърждава намеренията си да се ожени за мен, стига аз да съм наясно с чувствата си.

- Късметлийка! – Мануела.

- Виждаш ли? – тържествуваше Алегрия. – Трябва да се разберете помежду си. Само двамата! Без посредничеството на брат ти Алфонсо!

- А какво ще правиш с Адам? – Елена бе защитничка на децата. – Ако се ожениш за Фелипе, какво ще стане с малкия?

- Фелипе смята... – Ещер си пое дъх и погледна приятелките си. – Фелипе казва, че никой в Лондон няма да се запита кога се е състояла венчавката ни и кога е родено детето! Още по-малко би бил тревожен този въпрос за хората в Рио де Жанейро.

- Трябва да му пишеш! – Алегрия бе превъзбудена. – Трябва веднага да му пишеш! Този човек е безкрайно добър към теб. Трябва мигновено да му го кажеш!

- Ще му пиша, разбира се – усмихна се щастливо Ещершиня, – само още ден-два да се възстановя и ще му пиша. А после ще го чакам тук да дойде и да се венчаем. Няма никога вече да стъпя в Каса де Протетуш!

*

Два дни по-късно, в ранни зори, манастирът „Санта Жуана” бе разбуден от писъците на Ещер де Протетуш.

Майка Ана наметна някакъв халат и се втурна към стаите на Ещер – вече знаеше какво се е случило.

Ещер с обезумял поглед се мяташе в огромното орехово легло, а две от приятелките ѝ я прегръщаха и не ѝ позволяваха да стане. „Детето ми! Искам си детето! Върнете ми моето бебе!” Гласът ѝ вече прегракваше, бебешката люлка зееше празна. Игуменката изгледа всички в задушната стая извънредно строго. Вътре в нея Дулсе Сантош се задушаваше от мъка и ридания.

- Ещер, дъще моя – гласът на игуменката беше мек и ласкав, – чуй ме...

Ещершиня захълца тихо.

- Ще намерим твоето бебе! Веднага започваме да го търсим. До довечера ще върна малкия Адам в обятията ти. Кълна се в Бога, ще върна това бебе, мила!

*

Игуменката разпореди търсене веднага. До час всички обитатели на манастира бяха разпитани и се оказа, че градинарят съзрял на развиделяване женска фигура да изнася към портите увито в одеяло бебе. Там вързопчето било поето от конник, който препуснал нанякъде.

Гомеш бе съвестен човек и винаги поставяше дълга си над всичко останало. Той изпитваше огромна вина и огорчение от случилото се с малката Ещер. Тази сутрин пер Регалиш обясни смутено на майката игуменка, че каквото и да стори оттук нататък братът на Ещер и без оглед на очевидната безотговорност на собствения му брат, той сам ще поеме отговорност за Ещер де Протетуш и за сина й. Ще обезпечи живота и бъдещето на детето и ще му даде името на Де Регалиш.

- Всичко това е похвално и много щедро, пер Гомеш – поклати глава майка Ана, – само първо трябва да намерим отвлечения ви наследник!

- Не мога да си представя кой би имал интерес да открадне новородено от люлката му... – недоумяваше Гомеш.

- Аз пък мога – сухо отвърна игуменката. – Ако не е вашият брат, то тогава ще трябва да е братът на родилката!

*

Всички жени в манастира бяха притиснати лично от майката игуменка, която ги разпита със злостно настървение. Разпитът бе строг и дълъг, след цял ден тежък натиск една от тях си призна. Онази, която бе посегнала на бебето Адам, беше бивша проститутка. Живяла няколко години в „Захар и шафран” в града, после се разкаяла за безпътието си и бе намерила подслон в манастира. Преди година време се бе постригала за послушница, но не щеш ли, господарят Алфонсо де Протетуш, стар неин приятел, я издирил в „Санта Жуана”, притиснал я, заплатил ѝ и я принудил да шпионира сестра му. Когато Алфонсо получил вест за раждането на малкия, намерил послушницата и я принудил да открадне бебето.

*

Де Регалиш проводиха доктор в манастира, защото родилката бе в окаяно състояние. Ещершиня не спря да плаче цял ден и понякога добиваше сила, изпадаше в умопомрачение, крещеше „Детето ми! Къде ми е детето?” Наложи се докторът да я упои, за да може изтерзаното ѝ съзнание да остави за малко тялото ѝ да си почине.

*

Два дни след отвличането на бебето Адам в Каса де Протетуш пристигнаха конници от охраната на пер Регалиш. Малко по-късно дойде карета със самия дон Гомеш. Придружаван беше от строгата и суха игуменка на манастира „Санта Жуана”.

Алфонсито се опита да извърта. Пробваше да влезе в стария образ на съвършения златокос ученик от пансиона, в който бяха раснали с господаря Гомеш. Никой обаче не му вярваше. Алфонсо се изнерви, захвана да крещи, че нарушават неприкосновеното пространство на дома му. Майка Ана го гледаше, като да виждаше през него. Прошушна нещо на пер Регалиш. В кабинета на Протетуш двама от гвардията довлякоха проститутката Иношентия. Тя пищеше със скърцащ глас, ругаеше и пръскаше слюнка. „Този следобед тръгваш с мене към „Санта Жуана”, сестро – заплаши я монахинята. – Ще те пострижем за послушница и ще дочакаш окаяните си старини като монахиня!”. Иношентия се задави от гняв, крещеше да се махали по дяволите и че нямало как да я накарат насила да стане монахиня... „Това го кажи на Светата Инквизиция, сестро”, сряза я с презрение майка Ана. Иношентия притихна. Даже гъргоренето в дълбините на тлъстите ѝ разголени гърди замря. И тогава призна. Издаде Алфонсо с такова настървение, та игуменката чак го съжали. Той! Той и само той бил обладан от бяс, че сестра му ще роди това отроче, което ще наследи него – Алфонсо Неповторимия. Решил да се отърве от него. Платил на онази бивша проститутка, глупачката, дето станала монахиня. Тя се дърпала отначало, ама нали парите вършат чудеса от съблазън. Веднага щом се родило бебето, Алфонсо го задигнал. Докарал го в Каса де Протетуш и го дал на пътуващите циркови артисти, отседнали по това време в градината. Веднага ги отпратил. Платил им доста – очевидно Иношентия не бе съгласна с размера на сумата в много по-голяма степен, отколкото с деянието отвличане на бебета. Нея това не я интересуваше. Не, тя не бе видяла бебето. Нямало какво да му гледа – всички бебета тъй и тъй са еднакви.

А накъде са тръгнали артистите катунари, Иношентия не знаеше. То май и те самите не знаели накъде е пътят им. Пък бебето – е, ако оцелееше, щеше да стане странстващ актьор, за Иношентия това беше добро житейско поприще.

*

Гомеш де Регалиш беше сащисан. Бляскавият му идол бе напълно сразен от действителността. Романтичният образ на съвършения човек напълно се бе разминал с реалните деяния на Алфонсито Прекрасния.

Вече на портата, вземайки си довиждане, Дориану целуна ръка на майката игуменка и промълви: „Ако тя е по-добре, върнете ни я у дома, майко! Ние тук ще се грижим за нея и ще се молим за душата й. Тук е домът ѝ и тук ще се възстанови най-бързо. Особено сега, когато няма кой да я тревожи и да ѝ наврежда!”

Игуменката го погледна в тъмните очи и съзря вътре само честност и преданост.

*

Ещер не написа отговор на Фелипе. Тя така и не съумя да събере мислите си след отвличането на бебето Адам. Когато майката игуменка прецени, че Ещер се е възстановила достатъчно, върна я у дома ѝ, както бе помолил Дориану. Нямаше причина да я държат в манастира повече. Тя нямаше желание да се замонашва. Нямаше обаче и желание да прави каквото и да било друго. Животът се бе заплел на твърде стегнат възел около нежната шия на още много младата Ещер де Протетуш. Крехката господарка сякаш нямаше сили да поеме дъх след всички сполетели я нещастия. Просто гледаше безразлично с големите си очи на кошута и вътре в тях нямаше израз на каквото и да било чувство.

У дома Ещершиня седеше часове наред в градината, която започваше нов живот. Инфантата на дома Протетуш обаче не забелязваше това. Не ѝ правеха впечатление багрите на младите божури, нито уханието на новите розови насаждения. Бланка ѝ поднасяше топли шоколадени напитки с аромат на канела, но Ещер едва ли съзнаваше какво пие. Месеците минаваха, а тя почти не отронваше и дума. Дориану я гледаше отдалеч и сърцето му преливаше от мъка. Мъката преливаше и от очите на Бланка, която храбро се грижеше за осиротялата си принцеса. Инфанта Ещер обаче не забелязваше каквото и да било и ако Бланка бе рекла да я окъпе с морска вода или да изтърка фината алабастрова кожа с трънливи съчки, Ещер едва ли щеше да забележи какво се случва с нея.

*

Няколко месеца по-късно състрадателният Гомеш де Регалиш нареди да освободят от ареста Алфонсо де Протетуш. Той се завърна у дома посивял и съсухрен, но Ещер не забеляза и това. В нейния свят сякаш нямаше място за нищо друго освен за липсата на детето й.

*

- Дъще, защо не се разходим с тебе до „Сао Жозе”, църквата на хълма отсреща? – рече един ден Бланка, докато сресваше предългите лешникови коси на своята инфанта.

- Чуваш ли ме, дете мое? Там младият свещеник, отец Ещебан, е събрал бездомните деца и сираците на Авейру. Можем да занесем някоя дрешка и храна на гладните сиротини. Така ще се поразсееш. А и ще помогнеш на деца в нужда.

- Ако помогна на ничиите деца, може някой да помогне и да нахрани моето дете – бавно и отдалече дойде гласът на Ещер, – нали така, Бланка?

- Може и така да е, дъще... – Сълзи задавиха гласа на дойката. – Може и така да е рекъл Господ.

Ещершиня вървеше бавно и сякаш се спъваше в собствените си нозе. Тя бе отвикнала да се движи и очевидно не намираше особен смисъл в ходенето, тъй като всички посоки и пътища ѝ бяха безразлични. Бланка я подкрепяше и едновременно с това мъкнеше огромна кошница, пълна с храна, вино и зехтин.

В църквицата ги посрещна свещеникът – млад мъж с фино, деликатно лице и светли очи. „Моята господарка иска да дари на децата тази храна и малко пари, отче. Доня Ещер ще се радва да види дечицата, които живеят тук” – говореше смирено и с почит Бланка. Господарката ѝ изглеждаше напълно безразлична към ставащото наоколо.

Отец Ещебан се взря с интерес в младата дама: дребно, изящно момиче с пребледняла, непоказвана на слънце кожа, напълно отсъстващ поглед в грамадните очи и кротко лице на кошута. По нищо не личеше да е заинтересована от църквата или от децата в нея. Той посочи малката постройка зад църковната сграда и упъти двете жени: там и там се намират помещенията на децата, но през деня повечето играят навън и скитат по брега.

Бланка въведе своята инфанта в спалните на децата. Множество ниски креватчета, наредени покрай стената, скромно, подредено и относително чисто – все пак монахините поддържаха реда тук. В помещението почти нямаше деца, само няколко от по-малките играеха на пода. Една монахиня седеше при тях и ги наглеждаше, щом влязоха посетителките, тя се поклони леко и се отдръпна към стената.

Бланка се приближи към дечицата, лазещи по пода, Ещер я последва безучастно. Прислужницата поприказва с монахинята – как са децата, боледуват ли, имат ли достатъчно дрешки, какво им е нужно за обяд и вечеря в следващите дни... Господарката сякаш присъстваше само телом. Гледаше децата, но погледът ѝ беше стъклен.

Едно от малките човечета, което храбро се опитваше да прави самостоятелни крачки, тупна назад и разочаровано писна. Плачът на детенцето проникна в съзнанието на Ещершиня. Той събуди спомена за бебешкия плач на нейния Адам. Господарката Протетуш се озърна бавно, погледна Бланка с недоумението на човек, който се събужда от дълбока дрямка. Канелената дойка видя сълзите в очите на своето момиче и се уплаши: „За какво я доведох, Господи? Вместо да се разсее, още повече да страда по загубеното бебе?!” Сълзите бликнаха като водопад от очите на Ещер и измиха стъкления ѝ поглед. Тя се разрида и се смъкна на колене до падналото бебе, което се изненада от случващото се, спря да плаче и мушна пръстче в устенцата си. Ещер де Протетуш плачеше с глас, протягаше ръцете си и милваше децата, които допълзяха край нея, привлечени и любопитни.

*

Всяка следваща сутрин, от този ден насетне, младата Ещершиня бързаше по хълма към сиропиталището на „Сао Жозе”. Влизаше още в ранно утро в детската спалня и помагаше на малките да се умият и облекат. Носеше на ръце болните и триеше сълзите на плачещите. Всеки ден, в дъжд и жега, тя беше там. При децата. Милваше ги с крехките си бели ръце и им говореше със звънливия си като сребърна камбанка глас. Когато някое от мъничетата се смееше, засмиваше се и тя. Когато някое заплакваше, сълзи бликваха и в нейните очи. Постепенно животът се върна върху лицето на Ещер де Протетуш. Кожата ѝ с цвят на лунна светлина се покри с руменина, а нозете ѝ отново привикнаха да ходят по пътеките.

Бланка и Дориану наблюдаваха боязливо как новото увлечение на тяхната инфанта се превръща в страст и как я обзема вманиачаване. Имаше дни, когато Ещершиня водеше всички деца от сиропиталището в замъка Протетуш, хранеше ги в голямата кухня, къпеше ги в ориенталските бани и играеше с тях в градината, докато всички цветя лягаха изпомачкани и стъпкани в пръстта.

„По-добре градината да бъде стъпкана от детски крачета, отколкото да я съсипват танцьорите на господаря Алфонсо”, философски отбелязваше Дориану, но сърцето му се свиваше в смътния страх, че Ещершиня още не е същата. „Щом децата я крепят привързана към битието, нека ходи в сиропиталището колкото си иска” – додаваше Бланка, а после бързаше към статуетката на Мадоната, пред която горещо да се помоли за своето момиче.

Господарят Алфонсо надничаше от прозорците на спалнята си, скрита в горницата на Каса де Протетуш, и не смееше да слезе в градината.

Откак се бе върнал от тъмницата на Авейру, Алфонсито седеше повече в спалнята си и рядко слизаше в кабинета. Проститутки, брадати жени или танцьори не се появиха повече в дома Протетуш. На двора не се вясваше никога, а сестра си не подири ни веднъж. Само от прозореца гледаше той бледата сянка на някога така щастливото девойче и какво си мислеше Алфонсо в тези мигове, не знаеше никой.

*

Управлението на имотите Протетуш премина в ръцете на иконома Дориану, който съвестно и системно работеше за съживяването на родния си дом. Както някога му нареди Ещер, Дориану възстанови грижливо Каса де Протетуш: белоса стените, поднови покрива, нареди нови каменни плочници пред портата и дори повика майстори да пооправят цветната мозайка, оставена от маврите, в двора и галериите. Градината бе засадена наново, избуяха плодните дръвчета и розовите храсти, а божурите ухаеха под звездите, както беше някога в детството, когато Дориану и Ещершиня бяха галените деца на слепия дон Протетуш. Младият иконом работи здраво и смогна да възстанови изгорелите стърнища, като пак засади ниви и лозя на тях, нае работници от съседните села и поправи рибарските лодки, за да се върнат в океана мъжете, които някога работеха за семейството. Даже постепенно започна да възстановява добитъка, който някога прославяше господаря Протетуш. Грижлив и работен беше Дориану и успя да вдигне на крака разорената от Алфонсито Каса де Протетуш.

Ещершиня нехаеше нито за разорението, нито за съживяването на дома й. Биваше ли в къщата, тя сякаш витаеше другаде в ума си. Оставяше се в ръцете на Бланка безропотно и не забелязваше какво прави с нея старата ѝ дойка, нито се интересуваше. Някога невръстното момиченце с такава ревност подбираше роклите и джувките си, а сега пораслата господарка дори не виждаше в какво я обличат ръцете на камериерката й.

Ещершиня не продумваше на Бланка, избягваше Дориану, а брат си Алфонсо не спомена въобще. Не написа и едно писмо на майка Ана, макар да четеше писмата, които идваха от нея, и понякога да плачеше тихо. Писмата от приятелките си не поглеждаше и когато Дориану я подкани да отговори на кореспонденцията си, погледна го с широко отворени очи и рече: „Ако искаш, пиши им ти!”.

Осиротялата принцеса на Протетуш се разбуждаше само когато бързаше по хълма на „Сао Жозе”. Усмихваше се само като гледаше детските лица и говореше с някогашното си звънливо гласче само на сираците в сиропиталището. Пееше им песни, носеше им дрешки и ги водеше на разходки по белия пясък край брега. Очевидно нямаше нужда от друга компания и децата ѝ бяха напълно достатъчни, за да се чувства щастлива.

*

Падрето, отец Ещебан, бе млад мъж, наскоро станал свещеник, нямаше много опит в разрешаването на проблемите на миряните наоколо и докато изповядваше своето паство, все още не бе смогнал да се наслуша на откровения, които да го въведат в дълбините на обичайните пороци. Колкото и да нямаше опит, свещеникът виждаше всеки ден господарката Протетуш и макар тя да не го забелязваше, той откриваше горестната мъка, изписана по бледото лице. На два пъти се опита да я заговори, но тя го отмина безсловесна: тази жена или бе много надменна заради високото си обществено положение, или мислите ѝ бяха превзети от нещо толкова сериозно, та затъмняваха напълно реалността. Отец Ещебан обаче набързо разсъди, че дамите, парадиращи с високия си статус, никога не идват в бедни сиропиталища, та едва ли това беше причината за хладната дистанцираност на Ещер де Протетуш. Но тъй като тя идваше всеки ден, играеше с децата, а него не забелязваше, свещеникът постепенно свикна със странната жена и я остави да прави каквото знае – очевидно децата я обичаха, защото щрапаха подире ѝ със ситни стъпчици и до късно вечер не искаха да се откъснат от полите й.

Предишните дни валя дъжд, наоколо се разкаля и застудя, а днес няколко от дечицата останаха в спалнята с треска. Ещер дойде както обикновено сутринта, после се върна обратно за сухи дрехи и отново дойде, този път с черната си бавачка.

Отец Ещебан също остана при болните деца и помагаше да бъдат преобличани малките или да бъде давано греяно вино на по-големите, за да бъде пресечена простудата. По едно време господарката прати дойката си вкъщи с нареждането веднага да бъде извикан докторът от Авейру.

Болните заспаха в креватчетата си, а Ещершиня и свещеникът излязоха на двора и приседнаха на каменната скамейка, която гледаше към брега. Падрето крадешком стрелна с очи господарката и може би за пръв път забеляза колко красива жена бе тя. Страните ѝ – поруменели от грижата за децата, очите ѝ светеха загрижени, а поразчорлената прическа бе отхлабила лешникови букли, които обрамчваха мило лице. Господарката гледаше окаляните си обувки и мълчеше.

- Вие много помагате на нашите деца, доня. – Гласът му беше мек и лиричен. – Виждам, че много обичате децата.

- Децата само ме крепят в тоя живот, отче... – За пръв път му отговаряше и той се почувства победител.

- Благословени са от Бога жените, обичащи децата. Един ден Отецът небесен и вас ще дари с много и добри деца... – Искаше да ѝ каже нещо мило.

Момичето го погледна косо с големите си очи и вътре в тях незнайно защо се надигна нагнетен ужас.

- Какво знаете вие за Божиите благословии, отец Ещебан? Бог дава нещо само за да ни го вземе после!

Свещеникът се удиви от мъката, която легна помежду им, долетяла с тези думи.

- Не бива да укоряваме Бога, сестро моя, Бог ни отнема само толкова, колкото можем да понесем да нямаме. – Опитваше се да я успокои. Нейната мъка странно натъжаваше и него.

- Тогава, отче, мерките на Бога са различни от нашите човешки измерения! И боя се, мерителните единици на Божиите везни някога са смазващи за душите човешки! – Стана рязко и си тръгна надолу по хълма.

*

Докторът донесе различни прахчета на децата в църквата „Сао Жозе”. Треската им беше пресечена. Прескъпото лечение бе заплатено от стопаните на Каса де Протетуш, които биха направили всичко за своята Ещершиня. Младата господарка продължи да посещава ежедневно сиропиталището. Макар сама да не участваше в църковните служби, водеше децата на литургии и им помагаше да учат религиозните химни. Отец Ещебан със задоволство забеляза, че господарката Протетуш знаеше прекрасно химните, свиреше на клавесина в църквата и пееше на децата, макар че нито веднъж, откак бе дошла в онзи първи ден в „Сао Жозе”, не бе влязла в стаичката за изповед.

Една вечер по залез конник спря пред църквата на хълма. Падрето излезе да види кой идва и посрещна иконома на господарското имение Дориану де Протетуш.

- Дойдох да видя къде прекарва дните си моята млечна сестра, отче – рече почтително Дориану.

- Вашата млечна сестра? – не разбра падрето. – За Ещер де Протетуш ли говорите, господине?

- За нея говоря, отче. Аз съм брат ѝ Дориану.

- Драго ми е да се запознаем, господине, сестра ви е много всеотдайна в отглеждането на сиротните деца, които живеят тук – тихо каза свещеникът.

- Сестра ми е всеотдайна във всичко, което върши, отче. Вие сте нов в областта, но хората, които я знаят от дете, могат да ви кажат, че тя беше най-милото, грижовно и лъчезарно същество, раждано някога – гласът на Дориану се пречупи, – преди да я сполетят нещастията.

- Нещастията? Вижда се, че младата господарка се превива под тежестта на голяма мъка – отчето поклати изящната си глава, – но за жалост тя ни веднъж не влезе в изповедалнята, за да се отърси от бремето си, не пожела да помоли Бог да понесе тази тежест. Продължава да я крепи на плещите си.

- Трябва да признаем, отче, че Ещершиня има право да не е в добри отношения с Бога – довери Дориану.

- Подозирах вече, че сестра ви има такова становище, но неведоми са пътищата Божии, може само привидно Бог да ѝ е поставил изпитание, а после да ѝ поднесе награда.

- Не виждам каква награда може да ѝ се поднесе след всичко – замислено рече Дориану. – Не знаете това, но бебето на сестра ми беше отвлечено от люлката му дни след раждането. Бедната Ещер не можа да понесе това и силата на духа ѝ увехна.

- Не разбирам защо е в лоши отношения с Отеца небесен – недоумяваше падрето, – обикновено хората призовават Божията помощ в такива тежки моменти.

- Ещер роди бебето си в манастира, оттам беше отвлечено то, от една монахиня!

Отец Ещебан клатеше глава невярващо:

- А защо се е родило в манастира, а не в имението?

- Защото бащата на бебето е бъдещ кардинал – с ожесточение изрече Дориану.

*

Неусетно младият свещеник бе започнал да прекарва все повече от времето си в грижа за децата. Наблюдаваше крадешком Ещер де Протетуш и започна да забелязва дребни детайли, към които се връщаше късно вечер, след като тя отдавна си бе отишла: как фините ѝ бели ръце прегръщаха малчуганите, как ги притискаше до бузите си, как загръщаше сиротните деца в наметката си. Никога тя не се отвърна от дете, нито се посвени да свърши някоя работа, колкото и тежка и слугинска да беше. Вечер, на светлината на свещта в тясната си килия, отец Ещебан премисляше видяното и си казваше, че такава е идеалната жена християнка: смирена, всеотдайна и кротка. Странното беше, че Ещер де Протетуш сякаш странеше от християнските ритуали. Не споменаваше Бога и бе далеч от парадността на благопристойните дами християнки.

Отец Ещебан дори се опитваше да ѝ подражава: заслушваше се в думите на децата, нещо, което преди бе пропускал да прави, зает със собствените си мисли. Вземаше ги на ръце и не се гневеше, ако те дърпаха дрехата му или пипаха с пръстчета лицето му. Библейското „Да станете като малките деца, за да влезете в царството небесно” непрекъснато доминираше мислите му.

Откак свещеникът на „Сао Жозе” се включи в отглеждането на децата от сиропиталището, Ещершиня омекна в отношението си към него. Тя продължаваше да не го забелязва, ако той я запитваше нещо лично и касаещо само нея, но всякога откликваше, щом той заговореше за децата. Така изградиха своя маниер на общуване: разговаряха за сирачетата и за нищо друго. И все пак отец Ещебан можеше да се похвали, че беше един от малкото възрастни хора, с които господарката Де Протетуш изобщо скланяше да се заприказва.

*

Някъде по това време животът в Англия омръзна на Фелипе Домингош и той започна да се замисля за завръщане у дома в Коимбра. Младият търговец знаеше от писмата на майка си какво се е случило с Ещершиня и много жалеше за прекрасната си годеница. Честно казано, Фелипе не вярваше тя да е така побъркана, колкото я описваха писмата. Правдиво мислеше, че една чувствителна и деликатна жена би преживяла тежко загубата на рожбата си, още повече пък след поредицата от нещастия, сполетели братовчедка му. А и някак успокояващо му действаше усещането, че след всички тези перипетии Ещершиня бе позагубила своето съвършенство и така се изравняваше с него – недъгавия. Такъв един брак вече нямаше да е нечестен и недостоен – той никога не бе искал такова неравно партньорство между него – урода, и нея – съвършения ангел.

Фелипе възнамеряваше да похлопа на вратата на Каса де Протетуш веднага щом се завърне от Англия и да прецени със собственото си сърце доколко е полудяла братовчедка му Ещер. Той имаше намерение да поиска ръката ѝ, а после с мило внимание да я възвърне към нормалното ѝ състояние. Вярваше, че любовта му е в състояние да излекува разбитото ѝ сърце и да я превърне в същата мила и дружелюбна, жизнена Ещершиня, която той помнеше и пазеше в спомените си. Не се осмели да ѝ пише, защото помирението между него и нея бе предмет на дълги часове интимни разговори или съкровено мълчание, но във всички случаи споделена взаимност, която писмата не можеха да осигурят.

*

Измина повече от година, откак Ещер се посвети на децата в сиропиталището. Малките, които от бебета растяха в ръцете ѝ, я наричаха „мамо”. Усмивката започна да се връща на устните на младата господарка всеки път, щом чуеше това обръщение. Постепенно отец Ещебан бе спечелил доверието на местната инфанта. Макар отначало крайно резервирана към него, с времето Ещершиня свикна с присъствието на свещеника и го прие за свой приятел. Ежедневно заедно от зори до късно вечер, те бяха прекрасни родители на сериозната по количество фамилия на „Сао Жозе”.

*

Ещершиня бе обещала на по-големите деца да ги повози в рибарските лодки. За тази цел една голяма лодка от риболовното стопанство на Протетуш бе натоварена догоре с дечурлига, а младата господарка и падрето бяха там, за да се грижат за хлапетата.

Отец Ещебан бе забелязал отдавна хубостта на крехката девойка. Обикновено тя не обръщаше внимание на присъствието му, така че той имаше дълги минути на разположение. Минути, в които да оглежда лицето ѝ, кехлибарените ѝ очи на кошута, винаги препълнени с горестна мъка. Очароваше го гордата ѝ изящна осанка, начинът, по който скланяше главицата си, бялата лебедова шия. Разбира се, на свещениците никога не се е позволявало да забелязват такива детайли у предано отдадените на църквата мирянки. Но ние не бива да забравяме, че преди да станат свещеници, те първом са се родили хора. Падрето се възхищаваше на майчинската всеотдайност у Ещер де Протетуш. Драго му беше да беседва с нея и макар тя да разговаряше само за децата и техните нужди, нему беше безкрайно приятно да слуша гласа ѝ, звънтящ като сребърна камбанка в пролетна утрин. Никому не би признал, но се опиваше от уханието ѝ на рози, лавандула и цъфнал божур.

Макар категорично да отказваше разискването на теми, свързани с Църквата и религиозните доктрини, Ещершиня беше идеалната християнка в своето поведение и грижите ѝ за бедните и нищите бяха достойни за подражание. За отец Ещебан Ещер де Протетуш беше съвършената жена.

Следобед, когато слънцето бе изпило енергията на всички, екскурзията с лодка приключи. Ещершиня отведе децата в Каса де Протетуш, устрои им лакомо пиршество и на свечеряване заедно със свещеника поведоха своето уморено ято към спалните на „Сао Жозе”.

Няколко монахини поеха децата и ги подгониха към креватите, а отец Ещебан покани младата инфанта Протетуш на чашка порто в стаята, където се помещаваше домът му.

- Боя се да не те подразня – започна плахо младият свещеник, – но наистина мисля, че ти си много грижовна с децата, сестро Ещер.

Ещершиня го погледна уморено, в очите ѝ нямаше гняв и не личеше да е раздразнена.

- Зная, че не обичаш да говориш за това, но искам да ти кажа, че ако детенцето ти бе имало щастието да расте край тебе, щеше да има най-добрата майка в Авейру.

Сълзи лъснаха в очите на кошута:

- Неведоми са Божиите пътища, отче Ещебан. Може би детето ми някъде има наистина добра майка, щом аз не можах да го опазя.

- Не бива да се обвиняваш, сестро, някога Божиите пътища са наистина неведоми! Случило се е онова, което Бог е рекъл да се случи, и то е било подготвено за урок на всички нас.

Ещер бе кротка и смирена:

- Не разбрах урока, отче Ещебан, само смъртно силна болка усетих! А и детенцето ми: то защо получи този урок, като беше само невинно бебе? – Устните ѝ, горещи и напукани, пошепнаха повторно: – Не разбрах урока Господен.

Ръката му се вдигна и докосна сълзите на лицето ѝ още преди волята му да каже „не”. Бялата кожа бе нежна и прохладна, каквато е светлината на Луната.

Отначало Ещер се стъписа. После усети колко нежност носи неговият порив. Принцесата на Протетуш наистина не бе научила своя урок: тя пак пропусна да забележи свещеника, когато надникна в светлите очи на Ещебан и силата на мъжа вътре в тях заслепи всичко останало.

*

Месеци наред господарката Протетуш и красивият свещеник бяха любовници. Това сякаш бе естествено продължение на ролите, които изпълняваха в местното сиропиталище. Те бяха предани родители на ничиите деца, те бяха техни наставници и бяха помежду си приятели и съратници. В реда на нормалните взаимоотношения беше да достигнат и до физическа изява на заедността си. Лошото е, че понякога църковната доктрина пресича пътя на нормалния ред на човешките взаимоотношения. И внася там своите твърди и непроменливи закони.

*

Ещер продължаваше да витае в своите мисли, рядко говореше с близките си, не виждаше в какво я облича Бланка и какво се случва наоколо, но все по-често започна да забелязва градината, промените в двора, храната в чинията си и да се усмихва с оживено лице на Дориану. Бавачката и синът ѝ събудиха у себе си надеждата, че иде денят, в който тяхното момиченце ще се излекува от раните си и ще стане същото като някога.

Хората в областта продължаваха да наричат сиротните хлапета „Децата на Ещер” и да говорят за нея, че „светица е това момиче, жалко, че брат ѝ така я съсипа”. Ещершиня бавно се измъкваше от вцепенението си и се връщаше към живота.

*

Тъкмо тогава откри, че е бременна, и това я изтръгна от вцепенението й. За пръв път в последните две години този ден Ещершиня не се появи в сиропиталището. Монахините поеха грижата за децата, макар че малчуганите непрекъснато питаха къде е Ещер. Инфантата на Протетуш седя цяла сутрин пред сребърното си излъскано огледало, взираше се в забравеното си отражение и търсеше да прочете собствените си чувства в очите отсреща.

Веднага щом Бланка облече роклята ѝ и заплете косите ѝ, господарката Ещер пое към брега и цял ден се разхожда по белия пясък. Слушаше вълните, газеше из водата и душата ѝ постепенно достигаше омиротвореното състояние, липсвало ѝ през всичкото това време. Този път щеше да запази детето само за себе си. Нямаше да позволи на Алфонсо да я позори и разиграва. Бе обикнала красивия свещеник и искрено разчиташе на неговата взаимност: той винаги щеше да живее наблизо и съвместно да се радват на сътворената от любовта им рожба. Как казваше майка Ана? Всяко бебе е Божия благодат? Ето че благодатта на Бог отново се бе върнала върху нея.

Слънцето се спускаше към океана. Денят си отиваше. Ещершиня помисли, че е време да намери своя свещеник. Навярно е приключил със задълженията си в църквата и след като децата бъдат пратени в креватчетата, двамата щяха да имат на разположение няколко часа, в които тя да му довери съкровената тайна, която щеше да определи бъдещето. Искаше да прошепне тайната в ухото му, да помилва косите му и после да погледа красивите му светли очи, в които щеше да изгрее същата радост, която беше спасила нейното „утре”.

От скитането по брега вятърът бе разчорлил косата ѝ, роклята бе намокрена от вълните и по нея бе полепнал пясък. Но Ещер де Протетуш отдавна не бе момиченцето, което се грижеше старателно за изисканата си външност. На нея дори не ѝ хрумна, че трябва да пооправи вида си и да бъде дама: щом бе достатъчно добра за пред дечицата в сиропиталището, значи бе в що-годе приличен вид и за пред любимия си.

Докато изкатери скалите и извърви пътеката към църквата на хълма, слънцето се спусна съвсем ниско в океана. Притъмня и задуха. Съвсем разчорлена и безкрайно развълнувана, Ещершиня се уплаши: „Ами ако той не се зарадва?” Какво щеше да прави тя тогава?! Поразяващо тежкият спомен отпреди няколко години внезапно помрачи лицето й. Тъмнината, спускаща се над земята в края на този ден, се спусна и над съзнанието на развълнуваната девойка.

Най-сетне изкачи толкова често извървяваната пътечка. Децата бяха прибрани в спалното помещение и отвътре мъждукаха светлинките на свещите. Ещер се промъкна до тихата стая на отец Ещебан и плахо похлопа. После още веднъж, още по-тихо. Вратата се отвори бавно. Падрето бе съблякъл расото и така, по риза и в обикновени дрехи, личеше колко хубав мъж е. Нещо, което Ещершиня знаеше чудесно.

- Ещер? – Той се усмихна. – Чакахме те цял ден! Децата не спряха да питат.

- Аз – изведнъж ѝ се прииска да се обърне и да побегне надолу по хълма, – аз дойдох да ти кажа нещо важно, Ещебан!

- Какво се е случило? Нещо се е случило, нали? – В ниския му мек глас прозвуча притеснение.

- Случило се е. – Внезапно тя вдигна очи и го погледна: – Бебе... ще ни се роди бебе.

Отецът я зяпна неразбиращо. Видя очите ѝ, светеха като факли в тъмното. Видя лицето ѝ, грееше като пълната Луна.

Вътре в него два демона се вкопчиха един в друг и се стиснаха за гушите. Единият беше жаден да целува устните ѝ и да пие красотата й. Другият влачеше като шлейф страха от Църквата. Този демон се назоваваше „наказание”, „отлъчване”, „прогонване”. Демоните се бориха в душата му дълго и стръвно. Кехлибарените очи, които го гледаха с очакване насреща, бавно помръкнаха.

- Не ме искаш... – Спукана сребърна камбанка. – Не искаш и детето си.

- Сестро Ещер, иди си, късно е. Утре сутрин ще говорим. – Демоните вътре го задушаваха.

- Сестро? – повтори тя невярващо. – Сестро?!

Той я гледаше с безпомощни светли очи.

- Никой не ляга до сестра си, отче Ещебан. Не заради Божиите, заради човешките правила! – вдигна очи, а там като звезди светеха сълзите й.

Ещер се спусна тичешком по хълма. Уплахата ѝ се надигаше като грамадна вълна и заплашваше да залее съзнанието й. Ето че сякаш ѝ се случваше същото, отровило я някога. „Не научих урока Господен”, помисли горчиво. Тичаше по пътеката и настъпяше полите си, а те – мокри и мръсни, спъваха нозете й.

Бягайки от ужаса, който я преследваше, Ещер чу в главата си гласа на майка Ана, игуменката на девическия пансион: „Винаги можеш да ме потърсиш, когато ти дотрябва приятел, Ещершиня, когато искаш да говориш с мен, не се колебай да ме намериш.” Майката игуменка, тя бе винаги ласкава и в нейните прегръдки Божията доктрина беше като радостно откровение. В близост до майка Ана Христос не наказваше и не порицаваше, а беше Спасител и Светлина за света. Ето къде трябваше да иде – в манастира „Санта Жуана”! Майка Ана щеше да знае как да ѝ помогне, да я прегърне и приласкае. Щеше да успокои грешната ѝ душа.

Ещер се запъти към манастира. Доколкото ѝ стигаха силите, се опитваше да тича, за да стигне колкото може по-бързо при спасителката си. Почувства се гузна, задето не бе написала отговор на ни едно от писмата на игуменката. А тя, въпреки многото си задължения, все намираше време да пише нежни писма до Ещер де Протетуш. Но сега! Сега щеше да я помоли за прошка и никога нямаше да се губи така в тъмата на мъката.

Късно тази нощ Ещер стигна до манастирските порти. От очите ѝ капеха сълзи, тя беше уморена, развълнувана и много тревожна. Затропа по вратите. Блъска известно време, докато част от някакво лице не се белна в прозорчето; „Какво искаш?” – грубо попита женски глас.

- Моля ви, сестро, трябва веднага да говоря с майка Ана!

- Игуменката си почива! Не може да я безпокоим в среднощ!

- Моля ви! Много моля! – Сълзи задавиха гласа на Ещер, зловещ ужас я връхлетя. – Трябва веднага да говоря с майка Ана!

- Веднага трябвало! Я да си отиваш, повлекана такава – нахвърли се с раздразнение гласът върху съзнанието на младата Протетуш. – Върни се утре за сутрешната меса, ако рече, игуменката ще те приеме тогава!

Прозорчето сърдито захлопна. Ещер остана сама в нощта. Никога през живота си тя не бе оставала сама. Особено пък нощем сред пустошта. Впери поглед в резбованата манастирска порта и се разрида. Малките ѝ бледи юмручета заблъскаха по вратата:

- Пуснете ме! Пуснете ме! Трябва да видя майка Ана! Тя каза да я търся всякога, когато се нуждая от помощта й!

Изнуреното момиче се свлече на кълбо край портата и захълца. Трезвото съзнание в главата ѝ се бореше с ужаса в сърцето й. Чувстваше се прокудена, съсипана, необичана, ненужна. Ничия. Какво ѝ оставаше? Спомените ѝ напипаха друг такъв ужасен миг от битието й: няколко момченца се биеха край нея. Тя искаше да ги помилва, да ги успокои, да им покаже любовта си. Любовта беше най-красивото, което Ещершиня имаше в себе си. Защо не я искаха? Навлезе във водата да милва момчетата и да ги помирява. А те я удариха в лицето. Спомни си как политна назад към водата, как бавно се размазаха петната на сенките по брега. Как я заляха струите на водата. Как започна да потъва. Помътненото ѝ съзнание се хвана за този спомен. Нищо друго не ѝ оставаше. Освен да се върне във водата и да опита да се удави.

С мъка се изправи, облягайки се на резбованата манастирска порта. После бавно се заклатушка към високия скалист бряг.

Отдолу скалите, остри и назъбени, я чакаха, да поемат нозете ѝ, да издерат бялата кожа на ръцете й. Пълзейки по нощните скали, Ещершиня се сети за Дориану: най-прекрасния брат, който човек можеше да има. Откога не бе говорила с него? Може би година? Или повече дори? Ами Бланка – нейната канелена майчица. Така грижливо я милваше и прегръщаше. И всеки път я зовеше своя инфанта.

Пъплещото надолу по скалата момиче се разрида отново.

В съзнанието ѝ се мярна образът на Фелипе. Най-красивото русо момче по целия португалски бряг. Още на шест се бе врекла да се омъжи за него! А после му измени – и неведнъж! Защо? Защо бе такава глупачка? А Дориану все я предупреждаваше! Фелипе... Нейният Фелипе! Откак камъните нараниха крака му, който се вкости, той сякаш окаменя и в сърцето си – толкова години я отблъскваше. Но нали ѝ бе писал, че ще я приеме каквато е, че ще я вземе заедно с детето й! Защо не бе го потърсила? Защо така се бе забъркал животът й?

Ещер цопна във водата отвисоко. Океанът бе студен и тя се сети колко пъти Дориану се бе опитвал да я учи да плува. За какво ѝ беше плуването, щом верният брат бе винаги наоколо?! Но сега Дориану го нямаше. Нямаше никого. Само тъмен и непрогледен мрак. И тази безбрежна вода.

А вътре в утробата ѝ вече живееше Божията благодат, бебето й. Най-много от всичко в този свят Ещер бе искала да бъде майка. Ето, сега щеше да стане майка, а тя се опитваше да удави неродената си рожба! Позорна постъпка! И изобщо – какви бяха тези глупости, които вършеше? Трябваше веднага да излезе от тази вода! Трябваше да допълзи до скалите! Трябваше да се прибере у дома и да роди това бебе! Тя беше господарката на Протетуш, можеше да си позволи да има колкото щеш незаконни бебета. Можеше да си позволи да ги гледа сама в имението на баща си! Дориану щеше да ѝ помага! Още утре щеше да помоли Дориану да я научи да плува в дълбокото. Само някак да излезеше от тази нощна вода. Щеше да поиска майка Ана да бъде кръстница на нероденото. Щеше да му даде нейното име! Щеше да живее, да бъде разумна и да не се поддава на глупостта си. Нямаше повече да бъде неопитна и слабохарактерна! Щеше да е достойна дъщеря на стария пират Протетуш! Трябваше веднага да изплува! Щеше да се помири с Фелипе. И с отец Ещебан щеше да стигне до помирение. И на Регалиш щеше да поиска прошка. А и с Алфонсо трябваше да поговори! Само веднъж да изплува от тая черна вода!

Полите ѝ се заплетоха в слабите крачка, непривикнали да се движат ритмично във водата. Ужасът я натисна и водата я погълна. Ещер де Протетуш се удави тъкмо когато бе осъзнала колко много ѝ се живее.

Два дни по-късно, някъде по обяд, рибари намериха навътре в морето подпухналото тяло на господарката Протетуш.