Жанр: Драма

Шеста глава - Иношентия

Ещер щеше да си тръгне веднага след сутрешната меса. Последните акорди отбелязаха края на литургията, ученички и монахини полека се запътиха към вратата на църквата. Приятелките ѝ не издържаха повече и заплакаха с глас. От красивите очи на Ещершиня сълзите капеха безмълвно. „Не забравяй да пишеш, пиши ни всяка седмица!” – Елена. „Само като затвори портата зад гърба си, и ще ни е забравила, а след месец, като я оженят – вече и имената ни няма да помни” – Мануела беше наежена и сърдита, така се опитваше да скрие мъката навярно. „Аз ще ти пиша, каквото и да стане. А през лятото ще ти дойда на гости, да знаеш” – жизнелюбивата Катерина. Алегрия плачеше безутешно и също като Ещер нямаше сили да продума. Само увисна на врата ѝ и целуна очите й. Майката игуменка се приближи и лично отведе заминаващата си ученичка.

От цялото котило в пансиона „Санта Жуана” единствено Ещер де Протетуш бе облагодетелствана с личното внимание на майката игуменка. Каквото и да говореха монахините, когато сплетничеха помежду си, младата Протетуш бе неизменна посетителка в покоите на майка Ана в дните, когато другите пансионерки приемаха своите гости. Майка Ана излекува неувереното сираче от хищната самота, която то носеше в очите си. Излекува и собствената си болка на никога необичано и харизано дете. Излекува и болката по загубената си сестричка. Ещершиня беше за игуменката и пораслото бебе Ана, и осиротялата Дулсе, и дъщерята, която игуменката никога нямаше да има.

- Желая ти всичкото щастие на земята, дъще, и Бог да е много ласкав с теб ти желая!

- Ще ми липсваш, майко, много ще ми липсваш! – Ещер бе пределно искрена и това се виждаше в очите й: – Ако позволиш, ще ти пиша. Така ще имам усещането, че продължавам да беседвам с тебе.

- Разбира се, мила, пиши ми! Всякога като намериш време, ми пиши. Споделяй с мен всичко, което пожелаеш. Аз също ще ти пиша.

- Моля те да дойдеш на сватбата ми, майко. Без теб ще се чувствам сама пред олтара.

- Ще дойда, разбира се, дъще. Сватбата ти ще е след няколко месеца вероятно. Нали годеникът ти трябва да се завърне от Англия първо? Веднага щом определите датата, ми пиши – обещавам да дойда.

- Позволи и на приятелките ми да дойдат, майко. Нали ти ще ги придружаваш до Каса де Протетуш, моля те, позволи им!

- Добре, мила, щом това ще те направи щастлива, ще доведа и приятелките ти, не се безпокой, дъще. Ти си върви у дома сега и се готви за голямото събитие. Не влизай в конфликти с брат си и не се безпокой за нищо. А ако имаш нужда от помощник и приятел, никога не се колебай да ме потърсиш! – Монахинята повтори клетвата за вярност, изречена при първата им среща преди пет години.

Сълзите бликнаха отново от очите на Ещер, майка Ана я помилва по красивото лице, посочи багажа ѝ на младия мулат, който я очакваше, и веднага щом каретата потегли, се обърна рязко и с остра крачка пое към покоите си. Вътре майката игуменка се залости здраво, отправи се несъзнателно към старинното сребърно огледало и заплака неудържимо. Пред огледалото нямаше нужда да бъде строгата майка Ана. Огледалото познаваше Дулсе и приемаше скърбите и радостите й. Само на огледалото изплакваше мъката си притаената Дулсе. Само нему каза колко я боли, че се раздели и с другата си рожба – хубавата Ещер.

*

Каретата трополеше по пътя към стария мавритански замък, Дориану гледаше срамежливо през рамо съвършената госпожица, возеща се отзад. Всички писма, които бяха разменили, не му разкриваха какво цвете бе разцъфнало от малката Ещер. Вече на 15, Ещершиня беше запазила детинското очарование на лицето си, трапчинките продължаваха да украсяват бузите, очите бяха все същите грамадни кехлибари, кротки като очите на кошута. Сестричката обаче се бе превърнала в жена и – Господ да го пази – Дориану не бе и сънувал такава хубост. Нежна, крехка и със скромно сплетена лешникова коса, Ещер бе по-красива и по-бледна и от мраморните статуетки на Мадоната, които се съхраняваха в църквата на хълма.

- Дориану, защо направо не ми разкажеш какво става у дома? Уморен си, знам, но кажи ми, моля, как са Бланка и... и останалите?

Лицето на Дориану помръкна:

- Бланка е добре. И другите са добре. Ти ще видиш сама, господарке.

- Какво? – Може да беше станала съвършената дама, но не виждаше защо да се превзема пред любимия си брат. – Какви ги говориш? Каква господарка съм ти аз?

Дориану мълчеше.

Ещер взе да го разглежда. Стари и захабени дрехи, оръфани обувки – но те и като деца биваха обличани скромно, защото домашният бюджет нямаше излишни пера за благолепието на хлапетата в детската стая. Като прескочим нескопосаното облекло, младият мулат, който управляваше конете, беше строен, напет и много привлекателен. Още от детинство умното лице бе придобило благородно изражение на честен и достоен човек. Защо този горд млад мъж я назоваваше „господарке”? Подиграваше ли ѝ се, или какво?

- Дориану, за какво говориш? – Понякога, за да получиш отговор, трябва да повтаряш и потретяш въпроса до безсъзнание. – И защо не ми приказваш?

- Госпожице Ещер, аз съм ваш слуга и ако поискате, ще отговарям на всичките ви въпроси!

Ещер загуби търпение и се ядоса:

- Спри тази каруца, Дориану, и ме погледни! Спри веднага!

Дориану спря конете и се извърна. Бузите на девойката пламтяха от гняв и недоумение. Беше забравил колко е чувствителна. Беше забравил и с каква лекота ѝ се удаваше да го манипулира. Щом видя вълнението върху красивото ѝ лице, беше готов да ѝ разкаже всичко. Веднага.

- Госпожице Ещер...

- Престани да ме наричаш „госпожица Ещер”! Забранявам ти да ми се подиграваш! – Ядосана беше; все още познаваше емоциите ѝ по-добре от своите.

- Добре, гос...ъъъ... добре. Няма.

- Кажи ми какво става, Дориану? На каква игра си играеш? Сърдиш се, че се омъжвам ли?

- Не, гос... Не се сърдя. Знам, че ще се омъжиш за дон Фелипе, още откак бяхме малки деца.

- Тогава какво става? И какъв е тоя „дон Фелипе”? Да не си се побъркал?

Погледна я плахо. Тя наистина не знаеше нищо. Нали сам той старателно бе крил какво се случва в имението Протетуш, така го бе помолила майка му Бланка. „Да не тревожим милата Ещершиня”, казваше.

- Госпо...

- Да не си ми казал „госпожица” повече! – озъби му се. – Инак аз ще те наричам „господаря Дориану”!

Засмя се тъжно:

- Какъв господар съм аз, откак замина за манастира, вече пет години спя в конюшните!

- Какво?! – Овладя се бързо, тя беше храбро момиче. – Дориану, братко, ела и седни до мен на тази седалка.

Той се поколеба.

- Ела при мен, моля те, и ми разкажи какво се е случило у дома. Много неща трябва да съм пропуснала.

Дориану се премести до нея. Тя ухаеше прекрасно. Лавандула, рози и божури – също като в детството. Уханието ѝ обещаваше спокойствие.

- Ещершиня...

Тя му се усмихна с трапчинките:

- Това е добро обръщение.

- Ещершиня, сестричке, нещата се промениха в господарската къща. Трябва да знаеш, преди да пристигнем там. Така ще е по-добре.

- Казвай! Кажи ми всичко!

- Още като те изпрати в манастира, господарят Алфонсо ни пропъди от детската стая. Майка ми е готвачка в кухнята. Спи с останалите слугини в нишите зад килера. Аз съм отговорен за конете. Най-често нощувам в сламата в конюшните.

- Не си ли учил повече? Откак заминах, има много време...

- Не. Не съм учил повече. Господарят отпрати учителя веднага. Каза, че нямал излишни пари да плаща за глупости. То за него повечето разходи са глупости, де. Къщата е занемарена като тая карета – скоро може и някоя стена да рухне. Градините, лозята, пшеничените ниви – всичко запустя и прегоря на слънцето. Господарят Алфонсо продаде рибарите и лодките, изклахме добитъка, всички бъчви в избата са изпити и пресушени. Господарят и неговите гости имат ненаситни гърла. А най-лошото...

- Ами леля Мерседеш? Къде е леля Мерседеш?!

- Господарят се скара с нея. На другата година след твоето заминаване направо я отпрати. Забрани ѝ да се връща в Каса де Протетуш. Нямала работа там! Но най-лошото е...

- Ама как я е отпратил? Че тя е родена там, това е домът й!? Той така може да отпрати и мен!

- Ещершиня, чуй ме. Има нещо, което трябва да ти кажа!

Тя го гледаше с внимание.

- Знам, че не е за ушите на млада и изтънчена дама, но...

- Я остави тия неща за младите и изтънчени дами! – направо му се сопна тя. – Аз съм млада и изтънчена точно колкото си и ти, защото съм сестра ти, забравил ли си?! Имаме една майка: Бланка, и ако можеш да си спомниш, имахме и един татко!

- Не съм забравил – едва продума младежът.

- Имаме и общ брат, Алфонсо Лудия, но лудостта му идва, защото не познава милостта на Бога, така казва майка Ана, а не заради мен или теб. Ние сме си брат и сестра и такива ще си бъдем вовеки. Пет пари не давам какво мисли лудият Алфонсо! Аз съм ти сестра и ти забранявам да ме наричаш „госпожица” и „господарка”! Ясно?

- Ясно! Ти си най-добрата сестра, която човек може да мечтае – възхитата му бе искрена, – а сега, сестричке, трябва да ти кажа нещо. А то не е за ушите на дама. Но трябва да го знаеш.

- Тогава кажи ми, слушам те.

- Ещер, брат ти е прибрал у дома една проститутка от вертепа в града. Живее с него и дори парадира. Мисли се за господарка на къщата. Раздава заповеди и измисля наказания. Иска да я титуловаме „господарке”.

- Какво?

Ещершиня блещеше очи и не смееше дори да премигне, окаменяла от чутото.

- Господи, Дориану, я обръщай конете и да бягаме към Коимбра или чак в Порто! Явно домът ни е превзет на абордаж от банда луди!

Дориану само се засмя невесело в отговор.

*

Никой не я посрещна на вратите на замъка Протетуш. Градината бе изсъхнала и миришеше на урина, а пъстрите плочници бяха изкъртени тук-там и вековните им мозаични цветя бяха странно излинели. Стените и фасадите на старата къща бяха очукани и на места очевидно някой се бе целил с барут, защото стените бяха здравата надупчени. „Странни игри се играят тука” – помисли си Ещершиня и продължи към вътрешността на къщата. Нахълта направо в кухнята, където се щураха няколко парцаливи слугини и приготвяха обяда. В една от тях разпозна своята дойка.

Бланка дочу като отдалече нежното гласче на сребърна камбанка и стреснато се извърна. Насред кухнята стоеше нейното момиче и я викаше!

- Господарке Ещер! – Сълзите сами потекоха.

Красивото видение протегна нежни бели ръце, а лицето, като направено от лунна светлина, едновременно се смееше и плачеше:

- Бланка, моя мила! Защо казваш на дъщеря си „господарка”? Не искаш ли вече да съм твоето момиче? – Ръцете я прегръщаха и милваха лицето ѝ, а устните целуваха горещите канелени бузи.

Бланка бе странно остаряла за тези няколко години, косата ѝ бе напълно побеляла, а пищното ѝ преди време тяло се бе смалило наполовина. Красивото ѝ охранено лице беше се свило и набръчкало, а топлите ѝ очи гледаха изплашено.

- Всичко ще се нареди, мила, твоето момиченце е вече у дома. И от днес се махаш от кухнята! Господарката Ещер има нужда от доверена камериерка! – Последното беше изречено с неподозирано настървение.

*

Тупурдията в кухнята привлече внимание. На вратата се изправи едра жена с разгърдено деколте, безброй джувки по безвкусната рокля, кичести златни брошки и гиздила и старомодна барокова сребриста перука върху валчестата глава, кацнала без шия на раменете. Лицето ѝ бе обезобразено от опитите на колоритната жена да се гримира с колкото се може повече цвят: ярки петна руж на бузите чак до брадичката. Още по-ярко червено на устните. Синьо-зелени кръгове около очите – истински рококо-кошмар. Жената отвори уста и гласът ѝ проскърца заповеднически:

- Може би защото се радват да посрещнат у дома господарката си... – Ещершиня блъфираше с омразното „господарка”, явно можеше и да ѝ послужи.

- Простете, госпожице, не ви видях – скърцащият глас омекна, – но те трябва да работят.

- Те ще работят, когато господарката им нареди. – Усмивката на младата Де Протетуш бе ослепителна, а характерът ѝ доближаваше по проклетия този на баща ѝ и брат й.

- Позволете да ви се представя – разгърдената жена реши да смени посоката, – аз съм Иношентия...

- Новата прислужница? – прекъсна я Ещер надменно.

- Ъъъ, стопанката на дома... – сякаш налучкваше верният отговор.

- Навярно сте в грешка, доня, стопанката на този дом съм аз! – Старият дон Протетуш би се гордял със своето копие. – Доколкото ми е известно, братята ми все още не са смогнали да се оженят!

Проститутката Иношентия бе готова да скърца със зъби:

- Може би трябва да разговаряте с дон Алфонсо по въпроса...

- Да, ще се наложи да говоря с дон Алфонсо. – Между сребърните камбанки се появиха режещите нотки, издайнически напомнящи острия нрав на стария Протетуш – Ще говоря с него! Особено ако го сваря трезвен!

Девойчето отмина карикатурната жена с надменно вдигната глава. Старата проститутка се запита дали да не избяга навън и да се зарови при червеите в градината.

- А! И между другото... – Кралицата се бе извърнала и мяташе огнени погледи: – Онази брошка на гърдите ви е моя! Ще се радвам днес следобед да я намеря отново в стаята си! Както и всичките си останали бижута!
Стела мразеше този сън. Той я връхлиташе всякога неочаквано, потапяше я в своите реалности, а оцеляването след него беше тежко и несигурно като след корабокрушение. Всеки път на събуждане се чувстваше, сякаш се е срещнала очи в очи със собствената си смърт.

Момичето с бледото лице вървеше по някакъв склон, а в далечината я очакваше силуетът на малка църква. Изразителните очи на кошута плуваха в сълзи, прическата ѝ беше разпиляна, отдавна неподреждана, а полите на роклята и сивата наметка бяха кални и одърпани...

Момичето разговаряше със свещеника, а около него щъкаха много дечица, само по ризки. Момичето убеждаваше свещеника в нещо. Умоляваше го. Той я гледаше безстрастно. А тя се взираше жадно в лицето му. Даже и насън Стела виждаше, че падрето е хубавец. Подсилени от емоцията на бледоликото момиче, сетивата на Стела го възприемаха като най-желания мъж на земята. Някак си в съня тя знаеше, че хубавият свещеник определено не е безразличен. Тогава какви бяха тези глупости, дето ги бръщолевеше? „Иди си, сестро моя, иди си и Господ да е с тебе!” Браво бе! И откога такава буйна отзивчивост у католишките свещеници?!

Момичето се чувстваше съкрушено. И Стела бе съкрушена – по-добре да бяха я набили с камъни. Повлече крака обратно по хълма, а после по някаква тясна пътека, криволичеща из платото над морето... Чукаше по друга врата – голяма и резбована. Пак църква някаква. Едно лице се белна в прозорчето. „Майка Ана, трябва да говоря с майка Ана”, момичето се давеше в сълзи и бе на ръба на силите си, не го ли разбираха тези вътре? „Игуменката си почива, не мога да я безпокоя в този час!” Брей, че състрадателни души в тези манастири, направо страх да те хване! Прозорчето захлопна рязко. Момичето се опита да прегърне резбованата порта и заплака с глас; „Майка Ана ми каза да я търся винаги щом се нуждая от нея! Моля, пуснете ме при майка Ана!” Отговор не последва. Какво ѝ оставаше оттук нататък? Освен да се удави...