Жанр: Драма

1747 г., Португалия

Стела стана полека, за да не събуди болния малчуган, и се отдръпна внимателно. Премести се в кухнята, направи кафе – днес не ѝ бе останало време за кафето. Донесе компютъра и го намести на кухненската маса. Можеше да се свърже с работодателите си от артагенцията и да провери няма ли някоя поръчка, която може да поеме. Отзивите за театралния рококо-декор бяха несъмнено позитивни.

В пощенската ѝ кутия имаше няколко честитки. Направо бе забравила за Деня на влюбените. Трябваше да вечеря с Алфи. Май беше по-добре да му позвъни и да го извика у дома. Няколко червени балона с форма на сърце щяха да свършат чудеса с атмосферата на малкото ѝ холче. А и можеше цяла вечер да гушка сина си, докато празнуват.

Прегледа небрежно адреса на подателите. Какво? Фелипе Домингош! Фелипе?!

Планина от адреналин се стовари върху й. От вълнение не успя да включи картичката. Щракна повторно.

Червено сърце от разцъфнали рози. „Мила Стела, искам да поздравя най-красивото момиче в Европа с Празника на влюбените. Никога не преставам да мисля за теб и още помня сладката ти целувка. Искам да те поканя на гости в Португалия. Бих желал да ти покажа красивото крайбрежие на тази страна, защото ти беше така добра да ми покажеш забележителните антични паметници на България. Само кажи „да” и ще те очаквам да споделиш с мен Великденските празници тук. Целувам те.

Фелипе.

Фелипе.

Фелипе.

Фелипе.

Тя ненавиждаше проклетата характеристика на мъжката психика! Ненавиждаше, че мъжете поставят на първо място бизнеса си. Сделките. Договорите. И когато останеше време, можеха да се посветят на малко ласки с жената, която кой знае защо наричаха „любима”. Любима! Как не! Направо ѝ беше чудно как помнеха изобщо името на любимата си, след като я виждаха веднъж в месеца. Когато бизнесът го позволяваше. Мъжете имаха повече контакти със секретарките и колежките си, отколкото с любимите си жени! Ето защо толкова много мъже изобщо нямаха „любима”! Отдавна бяха забравили името ѝ и просто се утешаваха в някоя лъскава кръчма с поредната мимолетна девойка, попаднала по същото време там!

Мъжете! Те винаги съсипваха най-нежните възможности за сближаване. Щото бяха пропуснали да дадат инструкции на колегата си как точно да оформи поредния договор за подписване. И разбиваха на пух и прах някой особено интимен момент с телефонен разговор. С въпросния колега. А ако жената направи кисела физиономия за това очевидно невъзпитано решение, те недоумяваха: „Ама защо се сърдиш, това е колегата, обсъждаме договора.” Е хубаво де, ама точно сега ли намери?!

Стела въздъхна тъжно. И после как да не се захласваш по художници!? Те поне имаха неограничено свободно време и доста артистични проблясъци за романтични срещи. Само дето Диана беше права, на тях пък въобще не можеше да се разчита!

Стела се вторачи в електронната картичка с розите. „Най-красивото момиче в Европа... не преставам да мисля за теб... искам да те поканя на гости... ще те очаквам... целувам те...”Мили Боже! И какво трябваше да мисли за него сега?! Че е поканил всичките си останали 628 приятелки на гости, но те са му отказали, защото е куц, и така е опрял до нея?! Или е преживял такъв тежък катаклизъм последните два месеца, та е открил приоритетите на истинската любов и иска да прекара остатъка от дните си с най-милото момиче в Европа?! Стела си бе обещала да не мисли в клишета и особено рязко пренебрежение изпитваше към мисловния модел, натрапен от сапунените сериали. Харесваше ѝ начинът на Диана да посреща истината в очите. „Щом не ти се обажда, значи не те харесва!” ОК, това беше ясно. Но какво би казала Диана за този прецедент? Най-вероятно – че господин Домингош просто си няма други ангажименти, присетил се е за нея и иска да се позабавляван на Великден така, както му е било забавно и на Коледа.

Стела въздъхна отново. Мразеше начина на Диана да разсъждава за света така, че да убива цялата романтика в него! Мразеше този начин! Диана винаги се оказваше права!

Светът на Стела не беше прозаичен. Напротив, в света на Стела имаше много цветове и вътре всякога пърхаха пеперуди. Дори и през февруари. Понякога тези пеперуди докарваха огромни страдания. Но, общо взето, ако се научиш да ги контролираш, пеперудите гарантираха пъстър и безметежен живот.

*

Февруари си отиваше и скоро Дарен трябваше да се върне в селото, край което работеха археолозите. Няколко месеца по-рано, за да пресекат ламтежите на банда иманяри, археолозите бяха изровили от щедрата земя погребение на тракийски владетел, който според древния тракийски обичай бил погребан със своята колесница. И с конете. Бойната квадрига беше истински античен шедьовър, направен от дърво и бронз. Колесницата беше богато украсена с посребрени фигури на амурчета, яздещи приказни животни с вид на пантери. Дарен беше въодушевен от откритието и непрестанно се въртеше около него да му се възхищава, преди колесницата да бъде откарана в музея за реставрация. Траките били прочути с конете си. Разбира се, и с умението си да обработват злато и с омайното си вино. Но особено прочути били с белите си коне. Яхали с наслада бойните си съоръжения, воювали с удоволствие и преминавали в отвъдния свят с радост, смятайки, че той е далеч по-примамлив от този на Земята. Поради която вяра бяха оставили великолепни гробници, украсени и изрисувани с невероятно майсторство. Дарен беше луд по тракийската култура и работата му край Карановската селищна могила, където се съчетаваха исторически пластове, съхранили спомена за живота на 240 поколения праотци – още от 8 хилядолетия преди нашата ера, – го вдъхновяваше и наистина го правеше щастлив. Единственото, което можеше да го върне от приказната античност в грубата софийска действителност, беше Стела.

Можеше да си живее мирно и кротко дори в другия край на света. Но трябваше да е уверен, че Стела е добре и е жива. Където и да се намираше.

След като завършиха художественото училище – Стела беше безсрамно талантлива, а той – откровено посредствен, се насочиха към археологията в университета, защото приятелката му се опияняваше от естетиката на Второто българско царство и непрестанно рисуваше короните и украшенията на знатните болярки. Стела виждаше себе си като смел археолог, който открива несметните съкровища и християнските икони на търновските велможи, попилени и затрити от турците. Тя така и не стигна до разкопките, но продължаваше да се омайва от накитите на нагиздените търновки. Дарен много искаше да поръча някой ювелир да изработи една болярска корона за неговата принцеса, защото тиарата беше достойна украса за прекрасната ѝ глава. Но знаеше, че Стела никога няма да приеме подобен подарък и той само би се почувствал унизен и посрамен от разиграването на подобна ситуация. Затова обикновено в последно време просто не ѝ подаряваше нищо.

Скоро щеше да замине обратно за карановските разкопки, но първо искаше да се убеди, че всичко със Стела е наред. Преди години, когато тя щеше да умре от любовна мъка заради онзи глупак – чалнатия художник, Дарен чувстваше, че и неговият живот е на предела. Тогава съвсем ясно бе осъзнал, че никога, ама никога няма да си прости, ако позволи на това крехко момиче да умре от глупост. Тя бе така склонна да се саморазрушава емоционално, а най-идиотското беше, че го правеше все от добри и детински чисти намерения.

И тая история с изхвърлените книги – Дарен беше ги складирал в собствения си килер, прилежно увити в амбалажна хартия – и приказките „трябва да избягаме от клишетата, те само зомбират мозъците ни и ни пречат да бъдем хора, каквито сме родени от изначалната Божия воля”... Бяха доста странни разсъждения. Е, не че не беше права. Милата Стела: вечно търсещият философ на новото време. Направо истински воин от Ерата на Водолея. Жалко, че бе решила да отхвърли клишетата. Те понякога просто указваха истината.

Трябваше да ѝ се обади и отново да я отведе на йога, каквото и да приказваше, Стела се увличаше по нетрадиционните методи за запълване на времето. Надяваше се да се е успокоила и дори обмисляше да я замъкне на разкопките, заедно с детенцето ѝ, веднага щом се запролетеше достатъчно. Щеше да ѝ подейства разтоварващо. Пък и Стела беше археолог в крайна сметка, щеше да се чувства съпричастна. Той знаеше добре страстта ѝ към старинните култури.

Просто искаше тя да е добре. Това е. Нищо друго. Само дето това бе водещият мотив в живота му. Мислеше повече за нея, отколкото изобщо се сещаше да помисли за себе си.

*

Дойде март и по стар български обичай всички накичиха по ръцете си мартеници, за да отбележат идването на пролетта. Приятелките на Стела се изсипаха вкупом, донесоха мартеници, навързаха ги по ръчичките на детето, омотаха китките на Стела, пожелаха ѝ здраве и щастлива пролет, квакаха щастливо, пиха кафе. И си отидоха. Малкото ѝ момченце се захласна да си разглежда мартениците, развърза ги и ги посипа по пода, а тя понечи да прибере останалите по масата чаши от кафе и недоядените бисквити.

Звън на вратата и щастливото писукане на малкия: „Идва гости! Идва гости!”. Стела се засмя, отмести дребосъчето и отвори вратата. Срещу нея грееха сините очи. Не беше идвал от години. Занемя. Всеки път като го погледнеше в очите, пропадаше вътре с трясък.

Той ѝ се ухили като котарак:

- Няма ли да ме пуснеш да вляза? – В ръцете си държеше нещо пухкаво и бяло. Нещото дишаше спокойно.

Малкото момченце подскачаше и припяваше:

- Идва гости!

Тома го погледна, засмя се с гърления си глас и се обърна към него:

- Дойдох ти на гости, приятелче. И ти донесох подарък. Я виж какво съм ти донесъл. Харесва ли ти?

Разположиха се насред пода в хола; Тома трябваше да сгъне двуметровия си стан неколкократно, за да доближи височината на детето; и малкият мушна любопитна главица в бялата дишаща купчинка.

Стела се облегна на вратата и безмълвно ги загледа.

- Знаеш ли какво е това? – попита нежно Томи. – Знаеш ли какво съм ти донесъл?

- Подарък на мене, подарък на мене – пееше малкият и протягаше ръчици към прегръдката на гостенина.

- Точно така. Подарък за тебе – усмивката на Томи бе обезоръжаваща, – донесох ти нов приятел. Това е кученце.

- Кученце! – цвъртеше, опиянен от щастие, малчуганът.

Стела не намираше какво да каже.

- Кученцето е съвсем малко – говореше бавно и напевно Тома, – то е почти бебе. А ти си голям батко. И трябва да се грижиш за него. Искаш ли да се грижиш за малкото кученце?

Стела щеше да се разплаче. Нямаше сили да гледа такива идилични картини. Затова избяга в кухнята. Не беше си давала сметка, че детето ѝ се нуждае от баща. Пък и къде да го намери?!

След малко Томи дойде при нея:

- В този подкрепителен пункт не се ли предлага кафе?

- Само с канела. И мляко – засмя се домакинята.

- Давай кафето. Ще го преглътнем – намигна ѝ едно синьо око.

След Тома в кухнята доприпка и малкият. Беше прегърнал кученцето през тумбестото коремче. Животинчето беше едро, задните му лапки стържеха по пода.

- Мамо – викна възторжено с пълно гърло синът на Стела, – имам бебе! Аз съм батко!

- Да, миличък. – Стела се засмя, за да не заплаче, но сълзите щипеха очите й. – Ти си много голям и силен батко. И ще се грижиш за своето бебе. А то ще порасне. Знаеш ли колко много ще порасне твоето бебе? – И намигна на Тома.

Той се усмихна виновно:

- Но пък никой няма да се сети да ви напада, щом ще бъдете приемни родители на динозавър!

- Добре, умнико – подхвана го Стела, – кажи как да наречем чудовището? Монстър?

- Хубаво име – съгласи се Томи, – ама чудовището е женско.

- Оффф, не става! – Красивите ѝ очи затрепкаха. – Ами тогава... Баба Яга?

- Стела, в тая къща единствената вещица си ти – възмути се приятелят ѝ, – какво ти е виновно животинчето?

- Аааа, нищо. Само размишлявам в перспектива. До два месеца ще е изгризало всичките ми обувки, ще е съдрало тапетите, а и познай кой ще припка след него с големия парцал, докато го приучим на хигиена?!

- Така си е – съгласи се Тома, – но синът ти ще има верен приятел. А ти ще си свободна повече време, защото детето ще играе с кучето и няма да иска твоето внимание. Освен това ти вече си го приела. Не може да се отмяташ сега!

- Не се отмятам – озъби му се, – не виждаш ли, че му търся име? Какво ще кажеш за Напаст?

- Ти си безобразна – засмя се Томи, – искаш ли да се движим по линията на най-слабото съпротивление? Майката на кученцето е дого аржентино. Какво ще кажеш за името Арджента?

- Да – съгласи се Стела, – означава „сребърна”. Хубаво име за бяло куче, нали?

*

Духаше вятър и пръстите премръзваха, но пролетта беше се вселила в пъпките на дърветата и те набъбваха плодовито. Стела бързаше по малката уличка, лицето ѝ бе бледо и развълнувано, косата ѝ – влажна.

Стела захвърли със замах грамаден сак, който се плъзна по пода и си намери място в някакъв ъгъл.

- Момичета – подхвана тя със звънлив, но треперещ глас, – нямате представа какво ми се случи!

- Стела, миличка – рече Мануела, – как щяхме да преживеем и ден, ако на теб не ти се беше случило нещо необичайно?!

Стела дишаше учестено, вълнението обагряше страните ѝ в алено, но прехапа устни и замлъкна.

- Ще се пукне, ако не си каже – забеляза Елена.

- Искам да знам! – категорично я подкрепи Катя.

- Стела, добре ли си? Нали не е станало нещо лошо? – Радост винаги беше на нейна страна.

- Добре де, кажи какво ти се случи – предаде се Мануела.

Стела я изгледа втренчено, после се обърна към останалите:

- Нали знаете, че бях на басейна и идвам от плуване. Ама замалко да се удавя! Тъкмо се канех да си тръгвам. Казвам си „я хайде да излизам от тая вода, че да не закъснявам за срещата”.

- Обаче закъсня – заядливо забеляза Мануела.

- Така де – продължи Стела, – закъснях, защото щях да се удавя!

- Няма защо да се извиняваш – рече Елена, – ние щяхме да те чакаме. И още да беше закъсняла.

- Момичета, вие не разбирате! – тъжно настоя Стела. – Аз щях да се удавя! Знаете ли какво е да се давиш? Схваща ти се кракът, дробовете отказват, водата те залива, забравяш изобщо всякакъв ритъм на движенията. И те връхлита паниката. И те повлича. Към дъното!

Приятелките ѝ бяха притихнали. Вълнението ѝ ги беше вцепенило.

- Но не това е важното – продължаваше Стела, – доплуваха едни хора, спасителите също. И ме измъкнаха. Имаше медицински екип. Спасиха ме хората. Аз не за това ви говоря!

- Ужас! Миличка, добре ли си сега?! – Радост беше разтревожена сериозно.

- Добре съм. Добре съм – повтори неуверено, – но не това исках да ви кажа. Важното е друго.

- Важното е, че си жива – помилва я по ръката Катя.

- Да, естествено – Стела премигна благодарно, – жива съм. Докато се давех обаче, преживях живота си на бързи обороти.

- Така казват, че ставало, когато умираш – авторитетно поясни Мануела.

- Да, вероятно – съгласи се кротко Стела, – само че на мен ми се стори, че преживявам няколко живота наведнъж. И някакви други неща. Като да ти говорят ангели.

Зяпаха я като извънземно.

- Не искам да кажа, че съм виждала ангели. Беше метафора.

- А ние пък си помислихме, че си превъртяла. – Мануела.

Останалите я изгледаха с укор.

- Така де, водата ѝ е намокрила мозъка – оправда се заядливата Мануела.

- Може – съгласи се Стела, – може и да го е намокрила. Исках да кажа, че преживях пълно осъзнаване. На живота си. На вселената. На някакви норми за добро и лошо. Не знам. Не знам как да ви го обясня.

- Ами опитай – бавно се включи Катя, – не се вълнувай толкова и опитай. Ние те слушаме.

Стела я погледна с благодарност.

- Видях минали неща. – И започна да изрежда: – Как се захласвах по Тома, мъката си по Стефан почувствах, как все бягам от Алфи... Едни такива уж визуални спомени, а обагрени в емоция. Силна. Едновременно с това видях и друго: някакво момиче. Облечено по старинна мода. С много джувки, дълга рокля, наметало. Това момиче също се давеше. А не искаше да се удави. И нейните спомени също видях. Някой ѝ бе отнел детето, тя страдаше по него. Искаше да го намери. Искаше и други деца да има. Някакъв мъж я бе излъгал, друг пък я мразеше за нещо. А тя им прощаваше и ги обичаше. Лошото е, че това момиче също бях аз и два пъти да се удавя в един и същ момент, ми дойде много.

Дори Мануела пропусна момента да я иронизира. Стела продължи:

- Най-идиотското е, че това момиче, тази друга „Аз”, всъщност отдавна я сънувам. Познавам я. Тя е моят детски кошмар. Сега разбрах защо е така.

- Ясно, постигнала си просветление – вметна Елена.

- Не знам – рече Стела, – по-скоро беше шок на съзнанието. Всички мои проблеми в този живот имат корени в онова време. Те са нерешените конфликти на онова момиче. Всичката любов и неприязън, които ме обсебват днес, са продукт на онези събития, които са удавили момичето от сънищата ми.

- Май на това му се казва „карма”? – предположи Катя.

- Да, вероятно на това му се казва карма – повтори Стела, – но какво всъщност значи всичко това?

Приятелките я гледаха неразбиращо.

- Аз мисля, че показва как ние не правим нищо самоволно, а само водени от някакви минали мотиви и закодирани дълбоко в нас страсти. Всъщност мисля, че ние сме много склонни сляпо да повтаряме стари модели и рядко вършим нещо ново. Нещо извън модела, нещо, провокирано от свободата на волята ни.

- Това е като наказанието на Сизиф – проговори Радост. – Блъскаш до изтощение, за да изплатиш наказанието си, а после камъкът те захлупва и пак се оказва, че трябва да повториш същото.

- Тъкмо така – съгласи се Стела. – А какво ще стане, ако Сизиф каже: „Я си дръжте тоя камък, няма повече да го катеря напразно по хълма; отивам да танцувам на поляната”?

- Сизиф май не е имал право на това – предположи Катя, – нали е било наказание...

- Лошото е – продължаваше да мисли на глас Стела, – че ние се наказваме сами. Никой не ни заставя да катерим гигантски камъни по хълма. Правим го по собствена воля да се наказваме. Аз обаче отказвам да бутам повече тоя камък. И повече няма да се давя!

- И какво? – полюбопитства Мануела. – Няма да плуваш вече?

Стела се засмя.

- Защо пък не? Ще си се къпя, но отказвам да се давя. Просто излизам от играта. Това е. Това решение взех веднага щом ме измъкнаха от водите на басейна. Защото освен всичкото, докато се давех, видях и как е редно да се живее. Редно е да се живее чисто. И спокойно. И просто. Без лъжи. И без извъртания.

- За какво говориш, Стела? – не разбра Радост.

- Ами просто взех решение. Оттеглям се.

- Как се оттегляш – изненада се Елена, – да не отиваш в манастир?

- Не отивам в манастир – пак се засмя Стела, – отивам на село.

Приятелките я зяпаха в почуда.

- Ами баба ми живееше на село. Преди време се помина. Сега къщичката ѝ си седи в това село и пустее. И изобщо селото запустява. Пък аз бездруго повечето време работя дистанционно. Всичките си проекти мога да пращам през интернет. И с колегите все така контактувам. Нищо не ми пречи да го правя и да си живея на село. Мисля, че за детето ще е особено благотворно да расте близо до гората. И тревата. Сещате се, нали? Такива неща.

- За детето ще е добре, безспорно – размишляваше на глас Радост, – но как ще се чувства майката? Там ще си лишена от всякакви социални контакти.

- А и няма да има топла вода и пералня – изплези се Мануела.

- Доколкото помня – сериозно отвърна Стела, – баба ми ползваше бойлер и съм сигурна, че в къщата има пералня. Момичета, не се телепортирам сто години назад, просто се премествам сто километра встрани. А колкото до социалните контакти: ами че ние и сега контактуваме преди всичко през чатовете и скайпа. Хайде де, не сте ли забелязали, че хората отдавна не си губят времето да се виждат на живо? Е, аз искам да приключа с това. Всички селски баби ще ми бъдат приятелки и жива компания за сутрешното кафе!

- Стела, ти си полудяла – не разбираше и Елена. – Това трябва да е от преживения шок.

- Може – съгласи се, – но взех решение. Ще скъсам с всички порочни досегашни връзки. И ще започна да изграждам живота си на чисто. Приключвам с всичките си досегашни привързаности. И ги отключвам. Те са свободни. Аз също. Чувствам се много добре.

Стела се усмихна на приятелките си. В очите ѝ имаше решимост.

- Но нали щеше да ходиш в Португалия? При мечтания Фелипе? – не се предаваше Катя.

- Щях. Ама размислих. Фелипе е свободен. Също и Тома. И Алфи. Освобождавам ги. И им прощавам. Всичко, което се е случило помежду ни, им опрощавам. Прощавам и на Стефан. И на себе си прощавам. Оттук нататък ще се справям сама. Няма да чакам Дарен. Нито Алфи. Никой. Ще разчитам на себе си. И ще живея в бабината къща.

*