Жанр: Драма

Две години по-късно

Лятото настъпваше с бързи стъпки и божурите в градината бяха разцъфнали грамадни като зелки. По оградата бяха увити уханни рози, а в малката градина господстваше Стела. Намъкната в пъстри гумени ботуши, рязани и разръфани дънки и кенарена риза, тя бе грабнала дълъг маркуч и поливаше щедро насажденията си, заключаващи се в цветя. Малко повече цветя. И още цветя. Е, може би имаше и някой друг морков, но той бе поникнал случайно. Синът на Стела щъкаше из мократа трева бос и порасъл, а след него щастливо топуркаше огромно бяло куче.

Ниската дървена портичка се отвори със скърцане и през нея в градината се промъкнаха приятелките на стопанката, натоварени с безчетни сакове и чанти. Стела захвърли маркуча и се втурна да прегръща милите си приятелки, бяха ѝ липсвали.

Момченцето и бялото куче се възползваха и се докопаха до маркуча, с който усърдно захванаха да се мокрят.

- Колко си красива, Катя! Каква хубава прическа имаш, Елена! Колко ми липсваше, Радост, мила! – бръщолевеше щастливо Стела, като едновременно с това прегръщаше приятелките си и се опитваше да вдигне няколко чанти наведнъж и да ги помъкне към къщата.

Гостенките не ѝ позволиха да носи багажа сама, натовариха се всички вкупом и писукайки щастливо, се упътиха към белосаната бабина къща.

- Ама къде ще бъде тая сватба? – недоумяваше Елена.

- Самият ритуал ли? – уточни Стела. – В кметството. Това е сградата насред селото. После ще има венчавка. В църквата. Пак на площада. И после ще има градинско парти. Разбирай – на ливадата зад моята къща. А вие ще ми помогнете да окичим балони и гирлянди по дърветата. И да закрепим няколко фенера.

- Ще ти помогнем за каквото кажеш – съгласна беше Радост.

- Ама хайде първо да разопаковате шаферските си рокли – предложи стопанката, – утре трябва да сте най-красиви.

- Е, ние сме си най-красиви – смяташе Елена.

- А дали ще се съберем всички в тази къща? – зачуди се Катя.

- За който няма място, ще го оставим да нощува в двора – засмя се Стела, – но обикновено място се намира.

- Като така сме окупирали къщата, къде ще се смести младоженецът? – сети се Радост.

- Дарен ли? – разсейваше се Стела. – О, той нае една от запустелите къщи още миналата година. После я реставрираха и сега прекарват много време в нея. Ей там е, точно край реката. Там ще си нощува. Но градината им е малка, затова сватбата ще е тук, при мен.

- Тц-тц! - чудеше се Мануела. – Кой да вярва, че Дарен ще се ожени!

- Защо, моля ти се – закиска се Стела, – ти да не го гласеше за манастир?

- Ама какъв манастир – включи се Елена, – той така се беше вторачил в тебе, как да му хрумне на човек, че ще хареса друга, че и да се ожени.

- Момичета, нали ви казах преди време, освобождавам всички около мен от въжетата, с които сме били свързани през толкова животи. Всички са свободни да потърсят и да намерят себе си. Между другото, Алфи също има нова приятелка.

- Хайде бе! – сепна се Катя. – Горкото момиче...

- Каква е булката на Дарен – искаше подробности Радост, – симпатична ли е? Откъде я е намерил?

- Според мен, много симпатична девойка – обясни Стела, – една такава дребничка, заоблена, дружелюбна. Намерили се на тракийските разкопки. И тя е археолог.

- Ами ти, Стела – заинтересува се Елена, докато сипваха кафето в пъстрите чаши, – още ли си над нещата и далеч от кармичните обвързаности? Сама ли смяташ да подивееш тука?

- О, не съм сама – намигна хитро Стела, – нали детето е при мен. Пък и това грамадно куче. А и бабите в селото са ми първи приятелки. Пък и има доста млади хора. А знаеш ли, че през уикенда къщите се пълнят с хора... Освен това селският туризъм явно се превръща в моден писък. Наоколо непрекъснато подскачат разни търсачи на автентични усещания и моите приятелки, селските баби, са превърнали къщите си в хотелчета.

Стела наистина не се чувстваше сама в селото, макар отначало да ѝ беше откровено трудно да свикне с новия живот. Но тя бе така категорична в желанието си да скъса кармичните окови и да преустанови старите, тровещи я модели, та се втурна презглава в новото преживяване. Сама мъкнеше и реставрираше запустялата къща, с беглите си умения пробваше да сади градина и отделяше дълги часове да се разхожда с детето си и да играе с него и кучето. Бабите в селото първоначално я наблюдаваха с подозрение, но нали си я знаеха от малка, не изтърпяха дълго. Дойдоха да полюбопитстват какво прави и какво мисли да прави. А после ѝ подариха наставленията си. Розите се садят така, а пък се поливат инак. После им омиля още повече. И започнаха да я обгрижват. Стела ги канеше на кафе, черпеше ги със съмнителни домашни сладкиши, бабите ѝ разказваха преживелиците си, учеха я да плете и ѝ показваха как да прекопае лехата, носеха ѝ мляко, даже ѝ помогнаха да белоса стените в къщата.

Вечерите ѝ бяха свободни и Стела можеше да рисува на двора под старо крушово дърво, на което се катереше често като малка. Имаше и неограничено време да размишлява. Установи, че насред зелена поляна мислите решително се подреждаха по-лесно в главата ѝ, а нещата изглеждаха ясни и последователни. Далеч по-чиста ѝ се виждаше картината на живота, погледната оттук, вместо от катастрофичния епицентър на действието.

Един ден, докато гледаше как синът ѝ си играе с шарена играчка на пружина и разиграва боксов спаринг между пластмасово куче и маймуна, които си разменяха юмручни удари в монотонна последователност, Стела се замиси: „Ето от това избягах. От това. От монотонната размяна на ударите. Това е и кармата, нали така?! Кучето удря маймуната, после тя на свой ред отвръща на юмрука. Аз наранявам някого, после се чувствам длъжна да поема неговия удар и да търпя да наранява мен. През това време, понеже не разбирам и не помня защо той е така лош с мен, аз се ядосвам. После ще му върна отново с гняв. И така в една безкрайност ще се налагаме един друг, докато свят светува. Нали това е кармата всъщност. А колко е лесно просто да спреш играта. И да излезеш от нея. И да захвърлиш играчката с побойниците. И да заиграеш на нещо друго. Като се замислиш, изобщо не е трудно да се прекрати енергийният поток на кармата. Само ти трябва да го искаш. Просто единият от двамата побойници трябва да каже: „Стига. Аз не искам да те наранявам.” Или пък другият да приеме удара без гняв. „Знам, че заслужавам лошото ти отношение. Не помня с какво съм те обидил, но те моля да ми простиш! И аз си прощавам сам на себе си.” Ние не помним с какво сме наранили другите, а после с лекота сме готови да ги мразим и осъждаме, че ни тормозят. „Ако ти ударят едната буза, подложи и другата” – навярно Спасителя е искал да спаси хората по този начин. Да им помогне да прекъснат кармичния поток. „Щом ме удряш, значи заслужавам. Прости ми – аз няма да ти отвръщам.” Още повече че колкото и да те мрази някой, ако види, че не желаеш да се караш с него, ще се опита да те цапне още веднъж-дваж, но накрая ще те остави на мира.”

Кафето бе сервирано в двора под клонестата круша, където бяха поставени няколко плетени стола. Приятелките изглеждаха доволни от дворната идилия.

- Две години вече живееш тука – не се предаваше Елена – и никой обожател не се е завъртял покрай тебе? Не мога да повярвам!

- Така де – включи се Мануела, – нали изобилствало от туристи. Никакви приключения ли не преживя, а?

Стела се засмя и трапчинките осветиха лицето й.

- Приключения и флиртове не допускам, но се сприятелих с доста хора. Много са симпатични.

- Горката – въздъхна престорено Мануела, – ще си умреш в самота из тоя пущинак.

Смехът като камбанка звънна из ливадата.

- Е, не съм чак за окайване. Освен това си имам приятел – предаде се накрая.

- Оооо, имало тайна тука – зарадва се Катя. – Я да ни разкажеш!

- Какво да ви разкажа? Нищо интересно няма.

- Стела – забеляза Радост, – нас ни е грижа как живееш. За да сме спокойни за тебе, трябва да ни кажеш с какви хора дружиш!

Радост ѝ намигна.

- Добре – нямаше нужда от подканяне. – Казва се Александър. Познаваме се от деца. Играехме заедно през летните ваканции. В началото на демокрацията заминал за Канада. Поседял десет години, надвила го носталгията и се върнал обратно. Направил е огромна ферма и май е единственият работодател за по-младите хора, дето още живеят постоянно тук. Харесваме се. Добре де, доста се харесваме. Приятно ни е заедно. Чувствам се добре в неговата компания. Сега доволни ли сте?

Изглеждаха доволни.

- Сигурно ти е дар от кармата – намигна Елена.

- Остави тая работа с кармата – усмихна се Стела, – този път аз съм си го избрала.

Откак обясни на приятеля си Дарен, че прекратява всякакви взаимоотношения с кармичните теории, защото най-важното за нея е свободната човешка воля, Стела твърдо се придържаше към своето убеждение. И смело опитваше да подхваща всевъзможни нови начинания, позволявайки на волята си да я води към нови и неизследвани периметри. Понякога се опитваше да помири в главата си двете си любими теории – тази за кармичния дълг и другата – за свободната воля. И тогава се замисляше, че всеки човек в крайна сметка се е прераждал толкова хилядолетия и през това време е имал главната роля в толкова много свои животи, та може свободно да избира кой сюжет да продължи в настоящото си съществуване. И да избере по какъв начин да го направи. Върху кой сценарий да поработи. Да вмъкне ли драма, или да ограничи сълзливите сцени. Може човекът да се привърже към различни хора и само той си избира с кого да си партнира на сцената на настоящото представление, тоест на този живот. Ако някой от актьорите му се стори неподходящ в даден момент или пък някои режисьори, с които се е хванал да прави съвместна продукция, не желаят да му отредят главната роля, той може спокойно да си потърси друг театър. Да пренапише сюжета. И да пресътвори личната си история. Всеки е свободен да превърне живота си от драма в романс.

Дори отначало да е трудно, в един момент енергиите тръгват, накъдето ги поведеш. Защото нали човек сам си е режисьор. На цялото представление, наречено „живот”.

- Много бих искала да се запозная с твоя обожател – изрецитира Елена.

- Не се съмнявай, че ще ти го представя, уважаема лейди – хвана се на играта Стела.

- Може дори да ти го откраднем за по един танц. – Мануела беше разгорещена.

- Откраднете го, разрешавам!

- А къде ще танцуваме? В градината ли? – не разбра Катя.

- В градината, но първо трябва да я подготвим – уточни Радост.

- Хайде тогава, помогнете ми да окачим онези балони по дърветата и да се оправим с фенерите – скочи от стола стопанката на къщата.

*

Дарен се ожени в градината на Стелината къща. Булката беше дребничка, смугла и заоблена. И много щастлива. Шаферките бяха сияйни. Синът на Стела погълна огромно количество торта. Кучето Арджента изяде още повече. Гостите не бяха много, но изпотъпкаха здраво цялата ливада. Всички танцуваха и пяха, докато звездите грееха над главите им. Приятелят на Стела, Александър, се появи на сватбата в късния следобед. Донесе подарък за булката и роза за Стела. Изглеждаше истински омаян от домакинята. Тя пък изглеждаше спокойна. И доволна.

1000 години пр. н. е.

Бреговете на Евксински понт
Младият Андър се шляеше из тържището без посока и замислен за нещо свое, не забеляза как излезе от пределите на капището и тръгна към брега.

За пръв път Андър пътуваше из тези земи и изобщо нямаше да стигне до поселищата на траките, нито пък да му хрумне да стане търговец и така да се отдалечи от дома си, ако баща му, старият патриций, не беше го наказал и изпратил да плава.

Честно казано, младият Андър добре си знаеше, че е заслужил бащиното наказание и си е навлякъл бащиния гняв. Наместо да учи философските науки в Академията, където баща му го беше пратил – имаше традиции това семейство, и синът по реда си трябваше да се присъедини към градската управа, както и бащата, – но наместо да се задълбочи в науките, младежът се бе увлякъл по неподходящи приятели. Дните му минаваха в пируване и удоволствия. Колчем узна това достойният баща, гневът му избухна и той прати сина си с търговците към богатите земи на траките. Траките населяваха бреговете на Понта и имаха ненадминати майстори златари. Имаха расови бели коне. И вино, по-сладко от божествена амброзия, имаха те. Младият Андър бе изпратен да търгува с траките в техните земи.

Точно сега обаче, уморен от пазарската глъчка, Андър остави на тържището помощниците си и пое към брега.

По извитата пътека иззад пясъчните дюни се чуха гласове, младият Андър се сепна и изплува от мислите си. И точно в тоя миг пред него се изправи млада девойка. Иззад дюните след нея изскочиха придружителките ѝ, още няколко момичета, които си приказваха и се смееха на нещо свое.

Девойката, която едва не се бе сблъскала с Андър, вдигна очи и той без предупреждение потъна в море с цвят на кехлибар.

- Господарке Естир, време е да се прибираме, скоро ще притъмнее – подвикна една от прислужниците отзад.

Девойката смутено понечи да тръгне, но пътеката бе тясна и за да мине, трябваше да попадне в прегръдката на младия елин.

- Коя си ти? Не си отивай! – прошепна той. И разпери ръце да я поеме в прегръдките си.

жүктеу/скачать 0.7 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: