Втора глава - Дон Алфонсо де Протетуш

Втора глава - Дон Алфонсо де Протетуш

Старият дон Протетуш беше много богат човек. Богатството му беше спечелено по странни и много често направо пиратски пътища. Той беше човек с буен и остър нрав и единственото, което го смиряваше и дори разнежваше грапавата му душа, беше жена му. Нежна, крехка и много млада, когато я доведоха от Бразилия по силата на тъмна сделка, разорила баща ѝ и братята ѝ, невинната девица попадна в ръцете на Протетуш и тутакси омагьоса сърцето му. Всичките измами и нечестни занимания бидоха върнати стократно на стария Протетуш през годините на брака му. Всеки път щом жена му го погледнеше с нежните си очи на кошута, дон Протетуш започваше да се гърчи от вътрешно разкаяние. Всяка несполука през годините той отдаваше на Божието провидение и на прастарото библейско проклятие „Око за око, зъб за зъб”. Лошото беше, че ни един зъб не падна от устата на Протетуш, а все биваха покосявани най-милите му. За да се върнат при него, той саморъчно беше готов да изтръгне един по един всичките си зъби. Ала никой не му предложи такава сделка.

Имотите на дон Протетуш се увеличаваха след брака му двойно и тройно по-бързо. Жена му с милите очи беше неизменно до него и му роди много деца. Само дето всичките измряха. Едничкото му живо чедо оставаше най-големият му син: Алфонсито, силно и здраво момче с буйна коса и непокорен дух, живо копие на стария си баща. Доня Протетуш скърбеше тихомълком за загубените си рожби, не искаше да смущава ни най-малко живота на съпруга си. И именно тая мълчалива и скрита жалба в очите ѝ беше най-тежкото възмездие за стария Протетуш. Петнайсет години умираха рожбите на богатото семейство, петнайсет години се молеше доня Протетуш за още едно бебе поне – братче на Алфонсито Прекрасния. На шестнайсетата година господарката, вече съсипана и изнурена от многото раждания и смърти на децата си, роди момиченце. Хилаво, мъничко и бледо като лунната светлина, дето надничаше през прозореца на родилката, детето изглеждаше сякаш пътник затам, отдето беше дошло. И доня Протетуш се почувства предадена до отчаяние и съсипана от скръб. Само дето бебето не умря. Беше жилаво и проклето като стария си баща и макар на вид хилаво, беше лакомо и яростно вкопчено в живота. Така че оцеля. Умря обаче майката. Изгори я отчаянието, на което се беше вече предала, та не можа да дочака и два дни – да види рожбата си жива, свежа и порозовяла.

Старият господар дон Протетуш обезумя от мъка. Тази нежна жена с душа на светица, дето ни веднъж не беше го упрекнала, не бе повишила глас и все си криеше сълзите, си отиде и кой сега щеше да му свети и да озарява живота? Животът си беше отишъл, светлината и смисълът бяха погребани заедно с доня Протетуш. От този ден старият господар ослепя. Тъмнината падна връз очите му и макар да ги държеше широко отворени, дон Протетуш не виждаше нищо. Прати да доведат от Порто младия Алфонсито, колкото се беше изучил – толкова. Другото щеше да възприеме от баща си. Дон Протетуш трябваше да остави имотите и благите богатства на сина си. А и бебето. И мечтаната от жена му рожба – нали беше оживяла. Трябваше да я предаде в ръцете на брат й. И тогава щеше да е свободен да последва своята светица с очи на кошута.

Бебето беше поето от млада мулатка, наследница на онези черни слугини, дошли преди време с господарката от Бразилия. Мулатката – Бланка – с нежна кадифена кожа, канелен аромат и големи вкусни гърди, дари сърцето и кърмата си на бледото бебе, защото дон Протетуш ѝ позволи да задържи и да кърми и своето. „Стигат ми мъртви бебета – отсече с резкия си глас старият господар. – Две бебешки гласчета се чуват в детската стая, два дара от Господа.” Затова бебето на мулатката беше наречено Дориану от стария Протетуш. Бледокожата си щерка господарят назова Ещершиня – на името на мъртвата си непрежалима жена.

Ещер и Дориану притежаваха всичкото изобилие на този свят, защото имаха канелената гръд на черната Бланка и нежните ѝ милувки, а и слепият господар предпочиташе да прекарва горещите следобеди на пост в детската стая, наместо да обикаля и надзирава имотите си, каквато беше някогашната му привичка.

Някъде по това време от Порто пристигна младият Алфонсито. Възмъжал и порасъл, едва на 16, но с вид на напълно съзрял мъж, Алфонсито се завърна у дома, за да поеме управлението на семейното богатство. Едва три години по-рано любещите родители го изпратиха в онова прехвалено училище за млади господари, където единственият син трябваше да усвои тайните на всички рицарски изкуства и да попие познанията и културата, отличаващи неговата каста. Доколко даровит беше Алфонсито в усвояването на науките, ние никога няма да узнаем, истина е, че момчето беше умно и схватливо, но като че ли целите на съществуването му бяха по-други. Младият дон Алфонсо беше разглезен от извънмерното внимание на майка си и гордостта на баща си. Беше приучен от най-ранна възраст да пожелава и да получава само за едно примигване време. Растеше с убеждението, че всичко на тоя свят се полага нему.

Алфонсито имаше светлата буйна коса и несломимия дух, характерен за рода на Протетуш, и нищо от мекотата на богобоязливата си майка. Студените му очи гледаха непреклонно още когато беше на 13 и такъв си остана до края.

Слепият му баща не разбра навреме, но из Авейру се говореше, че само няколко седмици след завръщането на Алфонсо де Протетуш у дома в града се установили цял табор пътуващи музиканти и бардак евтини разголени красавици. Никому не хрумваше по онова време да обвини господарското синче в покровителство на отявлените пороци, плъзнали из пристанищния град – пристанищните градове обикновено имат колкото щеш покровители на всички известни по земята пороци. А и Алфонсито беше едва на шестнайсет. Факт е обаче, че младежът едва изтърпяваше досадните нравоучения на баща си „Ако сториш зло, то ще ти се върне стократно, вярвай ми, сине”; още по-досадни му бяха протритите тетрадки на счетоводния баланс и книгите с приходи и лихварство – „Ама нали имаш цяла канцелария сметачи, татко?!”; да не говорим пък колко не понасяше скитането из хълмищата за бройкане на главите добитък: „Че пастирите са чудесно обучени, аз какво да търся навън в тоя пек?!”. Селяните по полето и гражданите из каменните улици на града често виждаха младия господар забързан след поредната досадна бащина лекция право към новата кръчма „Захар и шафран”, където се помещаваше и пристигналият от Порто бардак.

Старият дон Протетуш усещаше и без помощта на слепите си очи незаинтересоваността на сина си. Усещаше тежкото отчуждение помежду им. И колкото повече желаеше старият да даде всичко на своя обичан син, толкова повече синът се отдалечаваше и сякаш се размиваше в пространството, въпреки че уж присъстваше редом с татко си. Дон Протетуш не смееше да повиши резкия си глас и с всичка сила се стараеше да звучи кротък и дружелюбен. Искаше да подари само най-доброто от себе си на завърналия се наследник. Синът обаче нехаеше за даровете на баща си и очевидно не ценеше нито семейните имоти, нито уютната красота на дома, нито пък проявяваше някакъв интерес към сестра си или гроба на майка си. Истината е, че Алфонсо посети и гроба, и детската стая още в деня, когато се завърна от Порто. В гробницата постави букет бели цветя. В детската стая остави сребърна верижка с кръст, инкрустиран с рубини. Според личната му стойностна система всичките му дългове към жените в семейството бяха изчерпани с тези жестове на внимание.

Слепият господар неуморно упорстваше да се среща с Алфонсито още на закуска и целият ден да прекарват заедно, нищейки делата на Каса де Протетуш. Младият дон Алфонсо недоволстваше, че трябва да става безмислено рано – „Какво, аз да не съм още в онова училище, а?”, не харесваше семплата закуска: „Ама в тая къща друга храна няма ли – и в рибарските колиби закусват по-изобилно!”, макар баща му стотици пъти с наложена кротост да обясняваше, че енергията трябва за дневните дела, не за лапане на изобилни закуски. Младият се сърдеше, че няма вино на трапезата – „Нима не сме ние най-големите производители на вино в района и не са ли нашите лозя най-плододайните тука?”, а бащата се оправдаваше като невръстно дете, че не е на добре да се прекалява с виното още от закуска. Намусен от зори, Алфонсито скланяше да последва баща си към канцелариите или на полето, сред лозята или дори към брега на океана, за да нагледат рибарите, които работеха за тях. Някъде към обяд младежът смогваше да се откопчи и се запиляваше към града по своите си работи, а сломеният дон Протетуш се прибираше в мавританския си замък, изтрополяваше по пъстро украсената мозайка на коридорите, невидима за слепите му очи, и се оттегляше в детската стая.

Там неизменно го посрещаха три щастливи от появяването му усмихнати лица и денят би могъл да се превърне в хубаво преживяване, ако господарят Протетуш не бе така заслепен от образа на недостижимото щастие между него и сина му. Той, най-просто казано, не очакваше радости от общуването с едно бебе, тоест с две бебета и тяхната дойка. Нито един модел на цивилизацията по онова време не предлагаше на възрастните мъже възможността да се наслаждават от престоя в детската стая. Затова и слепият старец не разбираше дори, че именно това крепи живота му в онези дни: детската стая и беззъбите усмивки на бебешките лица.

Ещершиня знаеше почти от рождение, че притежава оръжие, което разтапя сърцето на стария ѝ баща. Разбира се, това не беше някакво овладяно и систематизирано познание, просто в бебешката главица беше пределно ясно, че щом се засмее с гукащия си смях, старият тъжен човек ще се усмихне в отговор и ще протегне ръце, за да я гушне и да я притисне към гърдите си. За децата и дойката пристигането на дон Протетуш в детската стая беше неизменен ежедневен празник и целият им ден се въртеше около очакването на стария господар. Нито един от тях не забелязваше слепотата му: бебетата не го познаваха друг, те го приемаха безрезервно. Добродушната Бланка беше така отдадена на новото си положение на дойка и бавачка, че в мечтите си беше влюбена в господаря и предано отдадена нему с цялата си душа, за нея той беше съвършен.

Четири дълги години продължи идилията в Каса де Протетуш. Четири години слепият господар се опитваше да приобщи надменния си син и да го накара да отвори сърцето си за дома и фамилните ценности. Четири години Алфонсито бягаше презглава от вниманието на баща си и бързаше към „Захар и шафран”, за да отдъхне в прегръдките на любимките си. Четири години старият Протетуш вярваше в успешното бъдеще на именията си – и в продължението на труда на живота му.

Четирите години се изтърколиха ден подир ден и в детската стая пораснаха две малки човечета. Ещершиня – прекрасната глезана с гласче като сребърна камбанка, сладки трапчинки на бузките, буйна коса в лешников цвят и смущаващо бледо лице, от което надничаха кротките очи на кошута. И Дориану – много светъл мулат със сериозно лице и извънредно умни очи, който и на тази възраст беше готов да мине през огън и вода в името на млечната си сестра. Под любящия взор на Бланка и ежедневните посещения на стария татко децата растяха сигурни и уверени във всемирната доброта на битието.

И така продължаваше да си тече кротко животът до деня, в който умря старият дон Протетуш. Слизайки по стълбата от самотната си спалня към стаята, където все още неизменно закусваха всяка сутрин с Алфонсито, дон Протетуш просто умря. В цялата къща се чу силният трясък на свляклото се върху мозаичния плочник тяло. Едрото тяло на господаря беше счупило парапета на стълбището и бе се пльоснало в цялата си дължина в подножието на стълбата.

Детската стая не беше далеч, Бланка чу трясъка и сърцето ѝ се изпълни с ужас. Тя изскочи от стаята с цялата бързина, на която бе способна, и първа се притече на помощ на господаря. След нея топуркаха два чифта малки крачета и две весели човечета я следваха, мислейки, че започват нова някаква игра. „Господарю!”, несдържано закрещя Бланка. „Господарю Протетуш, господарю мили!” Старият дон Протетуш вече нямаше нужда от помощ, нито чуваше крясъците на Бланка. Дон Алфонсо де Протетуш Стария беше отишъл най-сетне при своята любима жена с очи на кошута. Може би заради това се усмихваше така в смъртта си.

Дориану и Ещер промушиха главици иззад полите на Бланка. Някакъв човек лежеше на пода пред стълбището и по главата му се стичаше струйка кръв. Бланка крещеше нещо и децата бързо осъзнаха, че това не е игра. Тъничка и крехка, Ещершиня се промуши между едрите хълбоци на Бланка и перилата и клекна до лежащия. Това беше татко ѝ, който се усмихваше доволно. Може би се усмихваше на нея? Защо ли лежеше там? „Татко, стани, татко мили”, продума с нежно гласче момиченцето. „Трябва да станеш, татко, тук е студено, не може да лежиш на камъните” – изрецитира набързо наставленията, давани ѝ от баща ѝ хиляда пъти. Старият татко не помръдваше, а Бланка и останалите слуги, незнайно защо насъбрали се наоколо, избухнаха в ридания. Ама какво им ставаше на всички тая сутрин? Ещершиня не помнеше подобно скупчване на народ у дома, тя вдигна малката си ръчица и помаха с нея, „Всичко е наред, хора, отивайте да си вършите работата” – несъзнателно продължаваше да повтаря думи, чути от устата на баща й. Някой зад гърба ѝ се засмя ехидно: „Нали чухте малката господарка, хайде, разпръсквайте се.” Надменен и студен глас. Ещер познаваше този глас, обърна се към него и видя красивия си брат. Децата рядко бяха виждали дон Алфонсито – денем той не беше у дома, а нощем, когато младежът се прибираше, те отдавна спяха. А и младият господар не проявяваше особен интерес към детската стая, така че познанството им беше съвсем далечно и бегло.

Слугите стреснато отстъпиха назад и се разотидоха, остана само Бланка, вкаменена пред нозете на стария господар. Останаха и децата, които само гледаха с широко отворени очи.

- Отведи децата оттук, Бланка – нареди лаконично Алфонсито.

- Да, господарю – едва продума Бланка със слепнал език. – Какво ще стане сега, господарю? – трудно изрече думите и от усилието сълзи рукнаха от очите й.

- Как какво ще стане? – сопна се младият Алфонсо. – Ще погребем това тяло, ти недей да се грижиш!

Господарят Алфонсито се врътна и излезе от сградата, пое към конюшните, а оттам към „Захар и шафран” в града.

Баща му остана да лежи вкаменен на пода.