Трета глава - Инфанта Ещер

Трета глава - Инфанта Ещер

Ещершиня също присъстваше на церемонията. Бланка я бе издокарала в твърда колосана рокличка, безкрайно изискана и официална, която непрекъснато се впиваше в кожата на момиченцето и я мъчеше с безсмислените си барокови кринолини. Ещер кокореше грамадните си очи и нищо не разбираше. В стъписването си беше вкопчила ръчици в полите на Бланка и дори в един крайно неподходящ момент по време на църковната служба се разплака неудържимо, защото помисли, че Дориану е изчезнал.

За погребението на стария господар от Коимбра пристигна сестра му Мерседеш с най-малкото си дете, седемгодишния Фелипе. Доня Мерседеш и Фелипе имаха светлата коса на рода Протетуш, рядка характеристика по онези места, и същата горда осанка, която отличаваше приживе стария дон, а сега – единствения му жив син.

След като се разотидоха гостите – опечалени и почерпени, – доня Мерседеш нахълта храбро в кабинета на стария господар, сега наследен от Алфонсо Красивия. И свари младия наследник разгърден в копринената си пищна риза, размъкнат и прилично пийнал, с разчорлени букли и изпопадала от модната му прическа пудра. Стъкленица порто имаше на масичката край него и ни следа от работни книжа из цялата стая.

Мерседеш присви очи неодобрително и започна:

- Сигурно много страдаш и сърцето ти плаче, сине.

Алфонсо я гледаше с безизразни кехлибарени очи, готов да се разхълца пиянски в лицето й.

- Тежко е човек да прежали баща си, а и твоят татко така много те обичаше.

Отсреща последва мълчание.

- Трудно е на такава млада възраст връз плещите ти да легне цялата отговорност по стопанисване на огромните имоти...

Алфонсо хлъцна невъздържано и рече грубо:

- Виж, лельо Мерседеш, ъъъ, денят беше дълъг, много съм изморен, а и – сигурен съм – слугините са ти приготвили удобно ложе, защо не си починеш.

Алфонсо може би бе наследил арогантната безапелационност на стария Протетуш, но очевидно годините глезене и компромиси не бяха изострили мисълта му. Защото срещу него се изправи друг Протетуш, и то без следа от намерение за компромиси и толерантност. Мерседеш беше дама. Цял живот бе възпитавана като такава и безукорно играеше ролята на дама. Не и когато нещо застрашаваше интересите ѝ обаче. В случая интересите ѝ определено обхващаха дома на брат ѝ, дома, в който се беше родила и израсла. Тя не искаше да види фамилните усилия разхитени и съсипани в лакомата хищна уста на това глупаво и разглезено момче.

Внезапно от стола срещу Алфонсито се изправи разгневена змеица:

- Слушай, синко!

- Лельо Мерседеш...

- Слушай, казах! – прекъсна го властна ръка. – Това е домът на брат ми! Това е и моят дом и ти ще седиш и ще слушаш!

Алфонсито се сви като ударен през лицето, несъзнателно задърпа коприните на ризата си и взе да се загръща.

- Знам какво ще правиш сега! – Гласът на леля му беше присвоил режещите нотки на стария Протетуш. – Ще довлечеш свирачи и танцьорки на фанданго! Ще обърнеш бащината ми къща на театър и ще пръснеш парите на баща си по артистки и напудрени пеперуди, дето търгуват с плътта си!

Алфонсо се опули насреща й. Откъде знаеше богобоязливата жена всички тези думи, откъде беше чувала за тези хора – нали благонравните дами уж и понятие нямаха за съществуването на утайката на обществото. И в крайна сметка – откъде знаеше тя мислите в главата на Алфонсо? Сякаш свободно бе влязла вътре и спокойно се разхождаше там?!

Страшната жена продължаваше да бълва огън насреща:

- Знаеш ли какво ще направим сега с тебе, момко?! Сега ще изготвим документ! Документ, с който аз ще те контролирам. Взимай перото и започвай да пишеш...

- Но, лельо...

- Вземи перото, рекох, и не ме карай да повтарям!

Ужасен почти до припадък, замаян от виното и несвикнал на сериозен отпор, Алфонсито грабна перодръжката, измъкна отнякъде лист хартия и се приготви да изпълнява нарежданията на чудовищната жена.

- Сега пиши, синко, а утре ще повикаме нотариуса. Пиши, хайде – Аз, Алфонсо де Протетуш, на 20 години и в пълен разсъдък...

*

Документът, който леля Мерседеш съчини в късните часове на тоя ден, заявяваше, че Алфонсо де Протетуш позволява на леля си пълен надзор над финансовото състояние на Каса де Протетуш, упражняван веднъж годишно. Обещаваше старателно стопанисване от страна на младия господар на семейните имоти или в противен случай, ако той допусне загубата на фамилното имущество до такава и такава граница, всичко да бъде отнето от него и напълно замразено до порастването на сестра му. За малката Ещер документът предвиждаше подарък една трета от имотите на стария ѝ баща и указваше съгласието на брат ѝ тя да се омъжи за братовчед си Фелипе, син на Мерседеш, веднага щом навърши нужната за това възраст. Сиреч 15 години. Ако се случи братът и сестрата Протетуш да загинат, да нямат деца или да не могат да упражняват властта си върху семейните имоти, фамилното наследство биваше да се раздели поравно между Фелипе и Дориану – осиновения син на стария Протетуш.

- Не се безпокой, синко – весело каза лелята на сбогуване, – всички ще мислят, че идвам да лекувам Фелипе край океана. Ще водя със себе си и човек, опитен във финансовите дела, но можем да извъртим работите така, та другите да мислят, че той е докторът, бдящ над здравето на момчето ми. Няма да навредим на гордостта ти, само искам да помогна да запазиш наследството си.

Лелята се качи в каретата си и пое по пътя, а пред портите на мавърския замък Алфонсо кривеше красивото си лице в гримаси на безпомощна ярост и люта омраза.

*

Нещата в Каса де Протетуш се промениха. Но не толкова, колкото му се щеше на младия Алфонсо. Вярно, че се заредиха предълги вечеринки и красивите градини на старото имение се прочуха из околността като място на разпуснати и леконравни забавления. Вярно, че домът се изпълни с клоуни, джуджета и танцьорки на фанданго. Но проститутките от „Захар и шафран” останаха където си бяха и ако и някоя да осъмваше от време на време в покоите на господаря, после тайно и без много шум се изнизваше обратно към пристанищния град.

Ещершиня не обичаше да учи, но господин учителят, също както преди това баща ѝ, се оставяше да бъде очарован от трапчинките, кротките очи и глезеното гласче като камбанка, така че образованието ѝ си вървеше леко като лодка, плъзгаща се по канала на Авейру. Ако някой се радваше на учебните часове, това определено беше Дориану. Той се готвеше старателно, слушаше внимателно и любознателната му природа започна да открива необятни светове сред страниците на старите книги в библиотеката на Протетуш, където се провеждаха учебните часове на децата.

Всяка година напролет за седмица-две, а някога и за повече старата мавърска къща посрещаше отново и отново леля Мерседеш, братовчеда Фелипе и кльощав дребен човечец, назоваван доктор Енрикеш. В тези периоди бурните вечеринки в градината стихваха. Никой не пееше фадо до зори под прозореца на децата. Лелята и докторът се затваряха в кабинета на Алфонсо за цели дни. Закуските се преместваха от детската стая в голямата трапезария, където имаше много бродирани ленени салфетки и звънливи прибори с гирлянди от филиграни. А Дориану, Ещер и Фелипе можеха да ходят където си пожелаят, стига да се откопчеха от бдителния надзор на Бланка.

В резултат на тази открадната свобода всички мочурливи околности бяха проучени до степен „готовност за картографиране”. Децата знаеха всеки приток и ручейче, познаваха хълмовете зад голямата къща и често се пилееха по цял ден из маслиновите и кестеновите горички, чак докато притесненият зовящ глас на Бланка ги повикаше обратно у дома.

Този ден бяха пропълзели по скалите и се бяха промъкнали на белия пясък на плажа, за да джапат в океана, и след като старателно разсъблякоха всичките си дрехи, Дориану им показа как точно да движат ръцете си, ако искат да поплуват. Фелипе беше сръчно момче и бързо се научи – доставяше му удоволствие да се отправя към дълбокото и после да се връща. Ещершиня се справяше трудно. Тя пляскаше и пищеше възторжено, но никак не слушаше обясненията на Дориану и просто се оставяше брат ѝ да я тегли във водата, което очевидно забавляваше много и двамата.

След като се умориха, а и светлите кожи на Ещер и Фелипе се зачервиха издайнически, децата седнаха в сянката на скалата и протегнаха в пясъка уморените си нозе.

- Знаеш ли, че като пораснем, ще се оженя за тебе? – без предисловие подхвана Фелипе, а русата му мокра коса падна върху сивите очи.

Ещершиня го погледна озадачено и той потъна в дълбините на очите й.

- А не може ли аз да се оженя за нея? – почти се разсърди Дориану. – Аз я обичам повече!

- Не може – съобразително отбеляза по-големият Фелипе, – ти си ѝ брат. Братята не се женят за сестрите си.

Аргументът натежа убедително. Дориану замълча. Ещершиня го погледна с милите си очи:

- Аз и така те обичам – каза му нежно. И продължи към Фелипе: – Откъде знаеш, че ще се ожениш за мен? Много ли ме обичаш?

Фелипе почервеня смутено чак до корените на косата си и заекна:

- Н-не! Не те обичам. – Каза го с такъв апломб, с какъвто се изговарят лъжите, предназначени за най-яростна защита. – Мъжете не обичат! Мъжете са герои!

Ещершиня изглеждаше разочарована:

- Защо тогава искаш да се жениш за мен? Предпочитам да си седя с Дориану!

- Ще се оженя за теб! – настоя Фелипе. – Такъв е договорът! Не разбираш ли? Аз и ти трябва да се оженим, така пише в договора и няма какво повече да се обсъжда!

- Е, щом го пише – разумно склони Ещер. – Добре, но нали не ме обичаш?

- Добре де – призна Фелипе и наново почервеня силно. – Обичам те. Малко – защити се той накрая.

Личицето на Ещершиня светна:

- Щом ме обичаш, значи можем да се оженим! Ако искаш, можем да се оженим веднага! Още сега!

Всички жени са нетърпеливи, стане ли дума за сватба.

- Не можем да се оженим веднага – Фелипе беше на девет и безкрайно разумен, – тук няма кой да ни венчае. А и нямаш рокля.

- Как да нямам рокля – обиди се момиченцето, – имам си рокля, ей я там, веднага ще я облека! И има кой да ни венчае, нали ще ни венчаеш, Дориану? – Въпросът изглеждаше решен.

- Ами аз – стъписа се Дориану, – аз не знам дали мога да венчавам...

- Как да не можеш! – Ещер бе готова да се разсърди наново. – Нали си ми брат! Братята могат всичко!

Втурна се да нахлузва рокличката си, а момчетата гледаха след нея.

Два часа по-късно децата пропълзяха обратно по скалите и се вмъкнаха колкото може по-потайно в Каса де Протетуш, където се запътиха към кухненския долап. Вечерта набързо си легнаха, изпити от слънцето и водата на океана. Цяла нощ Ещершиня сънува прекрасни сънища: окъпано от слънцето море и думите „Аз, Фелипе, вземам теб, Ещер, за своя вечна съпруга”, рус перчем, надвесващ се над личицето ѝ, и солена целувка с дъх на безкрайна радост.