Глава Втора Стратегии на политическия маркетинг в България

“Хората трябва да бъдат изненадвани чрез това,което очакват да получат. ”

България също не остава назад от революционната еуфория. В края на 1989 и началото на 1990 г. сме свидетели на “пиянството на един народ”. В тези не толкова далечни и смутни времена, когато за пореден път се наливат основите на българската демокрация, много случайни хора попадат в прожектора на медиите и във властта. В тези романтични страсти на “Българския Великден” се поставят основите не само на политическия и икономическия плурализъм, но и на “сенчестата” икономика и мафиотски групи. Шест години по-късно властите признават, че не са в състояние да се справят с организираната престъпност и корупцията. Гладният за свобода български народ прекалено бързо се засища и не успява да изстрада и осмисли демокрацията като политическа философия. Демокрацията някак много бързо минава покрай нас, заговаря се за някакво гражданско общество и засвирват изстрели, размахват се бухалки и замирисва на мръсни пари и корупция.

Младежкият революционен устрем бързо се канализира и се подрязват крилата на цяло едно поколение, което носи на раменете си своите мечти за по-добър живот, но не е научено да се бори за тях.

Загадка е, доколко политическите и икономическите процеси през последните години у нас са планирани от вътрешни или външни мозъчни тръстове. Загадка е, доколко успешно са тласнати събитията към предварително избраната насока. В настоящата глава ще се опитам да анализирам, дали отделните политически субекти следват предварително изработени стратегии и тяхното практическо приложение от гледна точка на политическия маркетинг.

възловите социално-икономически проблеми. /1/

Основно съдържание на икономическите реформи в Източна Европа е политиката за: макроикономическа стабилизация; либерализацията на цените, финансово-кредитната система, валутният курс и външната търговия; отваряне на икономиката навън; структурни реформи, целящи създаване на частна собственост и конкуренция между стопанските субекти.

Въпреки общото наследство, първоначалното положение в бившите социалистически страни е различно. Макроикономическото неравновесие, и по-специално излишното предлагане в България, е много голямо. Външното равновесие на страната също не е добро. В навечерието на реформите България има 10 млрд. $ дългове основно към Лондонския клуб.

Неблагоприятната структура на външния дълг, небалансираните външно-икономически отношения главно със страни, членки на СИВ /и особено Русия/ и суровинната зависимост на българската икономика дестабилизира цялото стопанство на страната. Разпадането на СИВ и изравняването на цените на руския нефт и газ с международните създават вакуум в икономическата политика на страната. Въпреки опита за реформи в средата на 80-те години и Указ 56, централизираният характер на икономиката остава непокътнат.

Натискът на политическите формации, синдикати, социални и икономически групи, революционната ситуация и външни фактори усложняват икономическата реформа и налагат редица компромиси.

Най-големият проблем при българския преход е не толкова липсата на консенсус въобще, колкото неяснотата на целите, философията на промените. Дори и днес не е ясно към какво общество се стремим. Общите формули за демокрация и пазарна икономика нямат оперативна стойност и не характеризират целите. /2/

Първата цел на макроикономическата стабилизация е възстановяването между вътрешното търсене и предлагане, което се проявява преди всичко в прекалено силен инфлационен натиск. Латентното търсене пречи на либерализирането на цените и може да се изрази в опасна хиперинфлация. /3/ Поради тази причина през февруари 1991 г. коалиционното правителство на Д. Попов сключва първото стенд-бай споразумение с МВФ, а по-късно и второ. Споразуменията целят стабилизиране на финансовия недостиг в платежния баланс, докато постепенно се привлекат достатъчно чужди инвестиции. /4/

Освен раздържавяването структурните реформи включват и четири основни инструмента - бюджет, пари, заплати и търговия. Частичното стабилизиране се постига чрез различни променливи като: валутен курс, заплати и лихвени проценти. Основният акцент у нас пада върху паричната маса и номиналните доходи.

В страните от Централна и Източна Европа главните структурни реформи /приватизация, банково дело, освобождаване на търговията, вътрешна конвертируемост и привличане на инвестиции/ се извършват през първите две години. Резултатите от тях показват, че различните стратегии, при които се прилагат радикална “шокова терапия” или постепенна реформа /унгарски тип/, не водят до големи различия.

За разлика от другите социалистически държави, България закъснява с приватизацията и претърпява неуспех в привличането на чужди инвестиции. Едва през средата на 1992 г. се приема Закон за приватизация, който акцентира върху касовите механизми. До началото на 1993 г. приватизацията не стартира, като и сега, в края на 1995, г. резултатите са минимални. Дълго очакваната масова приватизация след няколко отлагания стартира в началото на 1996 г., при крайно неблагоприятни тенденции в общественото мнение. Неуспех претърпява и малката приватизация, главно поради липса на интерес от страна на собствениците на малки обекти. Частично реституцията изиграва ролята на малка приватизация, но спомага и за забавяне на приватизацията на предприятия от промишлеността и селското стопанство.

Забавянето на Закона за несъстоятелността пречи да се ликвидират предприятия, които нямат сериозно бъдеще и държавата е принудена да ги дотира. Дългове на предприятията към банките и лошите кредити минират частичното стабилизиране на финансово-кредитните институции.

Политиката на стабилизация неминуемо води до рецесия и стагнация на икономиката, което се отразява най-тежко върху гражданите и прохождащия частен бизнес. Значително са намалени реалните заплати и покупателната сила на хората.

Сериозен провал претърпява държавният бюджет, неговият дефицит и огромният вътрешен дълг. Частичното равновесие на бюджета се постига със сериозни съкращения на разходите и субсидиите. Усилията в бюджетната политика се минират от рецесията и данъчните мошеничества. Данъчното бреме пада основно върху обикновените граждани и отчасти върху дребния бизнес. Това силно ограничава облагаемата база и възможностите за постъпления в бюджета.

В резултат на икономическите реформи хиляди българи остават без работа. Най-неприятното е, че 17 % безработни и 400 000 млади емигранти не се появяват вследствие на сериозни структурни реформи, а в резултат на понижено производство. Този удар е нанесен от силната рецесия, вакуума в който изпада българската икономика и политиката на безвремие, провеждана от правителството на проф. Беров.

След шест години реформа, по официални данни за 1995 г. българските домакинства са харчили над 40 % от доходите си за храна. В цивилизования свят това се счита за граница, над която населението живее под социалния минимум. Също така се смята, че когато 50% от доходите отиват за храна, нацията е под равнището

на жизнения минимум. Това означава, че е заплашено биологическото оцеляване на българите. По данни на НСИ 6% от домакинствата мизерствуват, а всяко трето семейство живее под границата на бедността. /5/

Социалното разделение и отда-лечаването от модела за благо-денствуваща средна класа е трайна тенденция в социалния живот на страната.

Всъщност, ако може с една дума да се определи моделът на прехода в България, той е хаотичен. Въпреки опита за програмиране на реформите,

цялата страна е тласната в един стопански, социален и политически хаос. В този период на безвластие и безвремие се изграждат основите на организираната престъпност и се криминализира икономиката. Не случайно основният проблем на българите днес, освен с изхранването, е сигурността, която е сведена на ежедневно, битово равнище.

1.2. Развитие на политическата система
1.2.1. Формиране на съвременната политическа система

На 10 ноември 1989 г. под влияние на революционната вълна в Източна и Централна Европа и реформаторските сили в БКП, настъпват сериозни промени в политическия живот на страната. Широко разгърнатото недоволство и зараждащите се неформални движения в обществото довеждат до отказ на БКП от идеологически и политически монопол. На 16 януари 1990 г. IX Народно събрание отменя чл.1, ал. 2 и 3 от Конституцията на НРБ, който регламентира ръководната роля на БКП.

Под влияние на реформаторите от 30 януари до 2 февруари с. г. се провежда извънреден конгрес на БКП, който приема “Манифест за демократичен социализъм в България”. Така се поставя началото на едно трудно и драматично приобщаване на бившите комунисти към ценностите на Социалистическия интернационал. По същество БКП провежда планирано отстъпление от властта с цел да се реформира и да овладее лявото политическо пространство и икономическите лостове на страната.

Реформира се и БЗНС. На 27 февруари 1990 г. се свиква извънреден конгрес. На извънредния конгрес се подлага на критика политиката на Земеделския съюз през последните 46 години и се декларира курс на политическа самостоятелност.

На 7 декември 1989 г. се създава Съюз на демократичните сили /СДС/. Съюзът е учреден от дейци на старите БЗНС “Н. Петков” и БСДП, и осем независими организации и сдружения: Клуб за гласност и преустройство, Екогласност, Независимо дружество за защита правата на човека, Независима федерация на труда “Подкрепа”, Комитет за защита на религиозните права, свободата на личността и духовните ценности, Независимо студентско дружество. Към тях по-късно се присъединяват Зелената партия, ДГИ, РДП и АСП. СДС излиза на политическата сцена като носител на демократичните принципи и идеи и защитник на правата на човека.

На 4 януари се създава Движението за права и свободи. То защитава интересите на турския етнос и мюсюлманите в България и играе важна роля в съвременната ни история.

Така в България се формира плуралистична политическа система с множество малки и дребни партии. Сред тях доминират големите политически субекти БСП, правоприемник на БКП, и коалицията СДС. Сериозни заявки за участие в политическия живот правят и реформиралият се БЗНС и ДПС.

Около кръглата маса

На 18 януари 1990 г. започва да заседава Кръглата маса, в която вземат участие основните политически партии, синдикални, обществени, кул-турни и религиозни организации. В хода на острите дискусии на Кръглата маса са канализирани тенденциите за промяна и демократично развитие. Приемат се споразумения за мирния характер на прехода, за плу-ралистична политическа систе-ма, законопроекти за допъл-нение и изменение на Консти-туцията, за създаване на Прези-дентска институция, за свикване на Велико народно събрание, което да приеме Нова консти-туция, за провеждане на свободни и демократични из-бори с международно наблю-дение и др.

На 10 и 17 юни се провеждат избори за Велико народно събрание. В първите свободни и демократични избори след 1944 г. печели БСП с 42,2 % от гласовете и получава абсолютно мнозинство /211 депутати от общо 400/. Най-голямата демократична сила СДС получава 38% от гласовете и 144 мандата. Освен БСП и СДС представителство в парламента печелят БЗНС /16 депутати/, ДПС /23/, Отечествен съюз /2/, Социалдемократическа партия /немарксисти/ /1/, Отечествена партия на труда /1/, независими /2/.

С изборите за ВНС през 1990 г. се полага началото на демократизиране на политическата система на България. Главна задача пред VII ВНС е създаването на Нова конституция, която да положи основите на демократичното развитие и приемането на важни закони за извършване на политическите и икономическите реформи.

Въпреки постигнатия компромис за избиране на Жельо Желев, лидер на СДС, за президент /1 август 1990 г./ не се стига до споразумение за управлението на страната и обстановката продължава да бъде напрегната. На 21 септември е избран еднопартиен кабинет на БСП начело с реформатора Андрей Луканов. Със съставянето на втория кабинет на А. Луканов след 10 ноември 1989 г. не е прекратен вакуумът в изпълнителната власт. БСП демонстрира пълно нежелание да управлява сама и след драматична вълна от антиправителствени действия и национална стачка, организирана от КТ “Подкрепа”, на 29 ноември 1990 г. А. Луканов подавае оставката на кабинета.

Кризата в изпълнителната власт довежда до съставянето на експертното, “непартийно” правителство, начело със съдията Димитър Попов /20 ноември/. По същество това е коалиционно правителство на БСП, СДС и БЗНС. Правителството на Д. Попов, доминирано от икономическия блок на СДС /Д. Луджев, Ив. Пушкаров и Ив. Костов/ започва дългоочакваните икономически реформи. Политическа основа за провеждането на реформата са споразуменията за мирен преход към демократично общество /3 януари 1991 г./ и за социален мир /8 с.м./

Независимо от сложната външна и вътрешна конюнктура и акцията на групата на 39-те, за по-малко от година VII ВНС приема Конституция на Република България и 63 закона. От особено значение за хода на стопанската реформа са законите за: собствеността и ползуването на земеделските земи; счетоводството; статистиката; защита на конкуренцията; кооперациите, БНБ; насърчаване на чуждите инвестиции и др.

Приетата на 12 юли 1991 г. Конституция на Република България регламентира основните принципи и средства за изграждане на демократична политическа система. С разпускането на VII ВНС след приемането на конституция, страната навлиза в нов етап на преходния период.

Докато депутати от БСДП, БЗНС “Н. Петков”, “Екогласност”, Зелената партия, Клубовете за демокрация и Демократическата партия работят за приемането на конституцията, групата на 39-те успява да овладее националното и на много места регионални ръководства на СДС. НКС на СДС “отлюспва” всички депутати, подписали конституцията, което води до първото голямо разцепление сред демократичните сили. От съюза са изгонени хората, които го създават, а техните места се заемат от втората и третата кохорта в СДС. Така за сетен път исторически се доказава максимата, че “революцията изяжда своите деца”.

Изгонените от СДС образуват три формации, които претърпяват неуспех в изборите на 13 октомври 1991 г. и не успяват да получат представителство в новото НС /СДС - либерали, СДС - Център и БЗНС “Н. Петков”/. БЗНС също претърпява поражение. С 34,36% СДС печели изборите и получи 110 депутатски места в парламента /от 240/. БСП получава 33,14% и 106 места, а ДПС - 7,55% и 24 места.

В изборите за местни органи на властта, проведени паралелно с парламентарните, СДС печели в големите градски центрове, но получава само 30% от общинските кметства /55 кмета/. БСП печели 49,1 % от избраните кметове на общини /85/, а ДПС - 14,5% /25/.

На 8 ноември 1991г. е избрано първото правителство на СДС с министър-председател Ф. Димитров, подкрепено от парламентарното мнозинство на СДС и ДПС. За председател на Парламента е избран Ст. Савов. В президентските избори от 12 и 19 януари 1992 г. печели двойката на СДС - Ж. Желев и Бл. Димитрова. Така СДС получава пълен контрол върху кормилото на властта.

Опитът за провеждане на радикални реформи води СДС до изолация. Още през месец януари и февруари възникват първите конфликти с профсъюзите. В парламента назрява недоволство сред ДПС и част от сините депутати. Най-ясно личи разделянето на твърдото и умереното крило в СДС по отношение на Президента и неговите инициативи. След изявленията на Ж. Желев за необходимост от национално съгласие и критиката към правителството на СДС на пресконференцията в резиденция “Бояна” /30 август/, СДС и президентът си обявяват война.

Разногласията в управляващото мнозинство СДС - ДПС води до свалянето на Ст. Савов като председател на Народното събрание и бламирането на правителството на Ф. Димитров /28 октомври/.

След неуспешни опити на СДС и БСП да съставят кабинет се стига до създаване на правителството на проф. Л. Беров с мандата на ДПС, подкрепено от БСП и 23 депутати от СДС. Депутатите от СДС, подкрепили кабинета на проф. Беров са изгонени от съюза.

“Правителството на приватизацията” на проф. Беров, не изпълнява надеждите, които му се възлагат. Икономист и технократ, проф. Беров не успява да докаже, че има воля и знае как да управлява. В същото време трябва да се отбележи, че той се превръща в заложник на парламентарното мнозинство на ДПС, БСП и независимите депутати, изгонени от СДС.

След поредица от неуспешни вотове на недоверие, искани от СДС, на 2 септември 1994 г. правителството на проф. Л. Беров си подава оставката. След несполучливия опит на Д. Луджев да състави правителство, Ж. Желев разпуска Народното събрание, насрочва парламентарни избори за 18 декември и назначава служебен кабинет начело с Ренета Инджова.

Вътрешните противоречия в СДС довеждат до ново, трето поред, разцепление през лятото на 1994 г. Излизането на демократите на Ст. Савов и голяма част от радикалдемократите довежда до нови драматични сътресения в средите на демократичните сили.

Едногодишните усилия на СДС да предизвика предсрочни избори накрая се увенчава с успех. Но това е “пирова победа”, защото изборите в действителност са предизвикани от БСП. В изборите от 18 декември 1994 г. СДС се явява по-обезкървен от всякога и претърпява пълно поражение. От общо 75,23 % гласували коалицията БСП, БЗНС”Ал. Стамболийски” и ПК”Екогласност” получава 43,50%. С 125 депутатски мандата БСП и коалиция печели абсолютно мнозинство и правото на самостоятелно правителство, оглавено в началото на 1995г. от социалистическия лидер Жан Виденов. С 24,23 % и 69 мандата СДС сериозно отстъпва от позициите, си въпреки че остава най-голямата опозиционна политическа сила.

Освен БСП и коалиция и СДС, право на парламентарно представителство получават още ДПС, Народният съюз - БЗНС, ДП и БББ. Много трудно ДПС успява за трети пореден път да влезе в Народното събрание /5,44% и 15 мандата/, но губи позициите си на балансьор в политическия живот на страната. С влизането на Народния съюз и БББ в Парламента е развенчан опитът за създаване на двуполюсен политически модел в България. Безспорен успех постига коалицията на БЗНС и ДП, която за два-три месеца успява да постигне това, което другите за пет години не успяват. С 6,51% и 18 мандата Народният съюз се превръща в третата политическа сила и втори опозиционен център. Макар и неочаквано, БББ на Жорж Ганчев напълно заслужено печели 4,73% и 13 мандата в парламента.

Опитите за създаване на политически център отново претърпяват неуспех. ДАР и Нов избор повтарят грешката на СДС - либерали, СДС - център и БЗНС “Н. Петков” от 1991 г. , като се явяват отделно и напълно заслужено губят в парламентарните избори. ДАР получава 3,79% на изборите и подобно на БЗНС от 1991 г. проиграва големия си шанс. /6/

След една година управление с променлив успех БСП и коалиция успява да подобри своите позиции в управлението като печели кметските избори в близо 2/3 от общините. Голям успех постига Демократическата левица, спечелвайки в 23 от бившите окръжни центрове.

В изборите за местни органи на властта /X - XI м. 1995 г./ СДС успява да запази статуквото и да се съхрани като основна опозиционна политическа сила. С нов лидер и с подобрена организационна структура, СДС изглежда на местните избори “по-свеж”, отколкото на парламентарните избори през 1994 г. Особено голям е успехът на демократичните сили в Пловдив и София.

Разногласията между СДС и Народния съюз пречат в по-голямата част от страната да се изгради обединена демократична опозиция. Неразбирателството между опозицията предрешава успеха на БСП и коалиция в местните избори.

Големите изборни победи и тежкото икономическо състояние на страната рефлектира като бумеранг върху единството и имиджа на Демократичната левица. Правителството и ръководството на БСП и коалиция се изолира от реалните проблеми. Скандал след скандал тресе централата на “Позитано” 20. Расте и недоверието не само сред електората като цяло, но и сред членовете на БСП. На този фон започва една година по-рано и кампания за президент и вицепрезидент.
1.2.2. Изборно законодателство

От особено значение за развитието на политическите отношения са регламентирането на изборните права и норми. В резултат на “Споразумението на участниците на Националната кръгла маса по принципите и основните положения на законопроекта за избиране на Велико Народно събрание” от 30 март 1990 г. се пристъпва към създаване на нови правила за регламентиране на изборния процес.

Последвалите нови закони и промени в тях, отнасящи се до избора на държавни органи, отчасти са отражение на съотношението на социалните сили. По-често те са плод на безпринципни компромиси и защита на личните интереси на политическия елит.

Традиционно, след Освобождението на България правителствата са идвали на власт след преструктуриране на парламентарното пространство, след което са насрочвали избори. Обикновено тези избори са се печелили с подобаващо мнозинство от управляващите партии и коалиции. В не малка степен успехите им се дължат на поредните промени в избирателния закон.

В развитието на новата и най-новата история на България е натрупан значителен опит в регламентирането на избирателните закони. Учредителното народно събрание от 1879 г. било свикано съобразно Берлинския договор и Инструкцията на княз Дондуков от 24 VII 18789 г. /7/ След това се пристъпило към приемането на специални изборни закони. До 1911 г. се прилага мажоритарна система с относително мнозинство. В периода 1911 - 1934 г. се прилага пропорционална система, като за кратко време след 1920 г. участието в изборите било задължително. След преврата от 1934 г. и забраната на политическите партии, през 1937 г. бил приет нов закон, който регламентирал мажоритарна система с относително мнозинство. В периода 1945 - 46 г. изборите отново са се провеждали по пропорционална система. След 1946 г. изборите се провеждали формално до свободните и демократични избори от 1990 г. По времето на социализма в България се прилага мажоритарна система с абсолютно мнозинство.

За пръв път през 1990 г. се въвежда смесена пропорционално-мажоритарна система с 4% долен праг, в резултат на решенията на Националната кръгла маса. Теснопартийните интереси на БСП и СДС и нежеланието им да постигнат разумни компромиси води до въвеждането на изключително сложна технически избирателна процедура, която няма аналог в българската история. Механичното сливане на двете системи не води до подобряване на недостатъците им, а дори в редица случаи ги засилва. Всъщност въведената през 1990 г. избирателна система е елитарна и конюнктурна и гарантира избора на водещите политически лидери от отделните партии.

Несъвършенството и непълнотите в закона водят до няколкостотин тълкувания, уточнения, допълнения, решения и методически указания на Централната избирателна комисия /ЦИК/. Тази порочна практика продължава и до днес. Според чл. 31 от Избирателния закон от 1990 г. ЦИК е правоприлагащ орган, натоварен да организира провеждането на изборите. В същото време нормативните актове на ЦИК стават неразделна част от правната уредба на избирателния процес и института на избирателното право.

Доразвивайки някои слабости на избирателния закон от 1973 г., новият закон има и безспорни достойнства. Избирателният закон от 1990 г. създава реални предпоставки за обективно отразяване на политическото многообразие на обществото при формиране на VII Велико народно събрание. Създават се условия за състезателно начало в изборите. През 1990 г. за 400 депутатски места се състезават 3098 кандидата /1419 по мажоритарната система и 1679 по пропорционалната/. /8/

От гледна точка на настоящата работа едно от най-големите достойнства на закона е, че създава юридически предпоставки и гаранции за свободно, активно и равноправно участие на всички граждани и политически групировки в подготовката и провеждането на избори. Създават се условия за свободна предизборна борба и агитация. В закона /за разлика от този от 1973 г./ има специална глава “Предизборна кампания”, в която се регламентира кой, по какъв начин, чрез какви средства и в какъв срок може да осъществява агитационни мероприятия, кой и как финансира избирателната кампания. Отсъствието на ефективни контролни механизми води до практиката за нарушаване на нормите на закона, която наблюдаваме и днес.

Богатата и разнообразна практика не може да се ограничи само в тесните и формални законови рамки. Затова особен интерес представлява “Етичният кодекс на предизборната кампания”. В него се съдържат препоръки, които без да са задължителни, играят важна роля за цивилизованото и демократично протичане на предизборната кампания.

Практиката налага след закона за избиране на ВНС да се приемат още няколко избирателни закона: за избиране на народни представители, общински съветници и кметове /ЗИНПОСК/ от 20 август 1991 г.; за избиране на президент и вицепрезидент на Републиката от 17 септември 1991 г.; за избиране на народни представители от 1994 г. и за местните избори от 25 юли 1995 г.

Екстремалната обстановка през лятото на 1991 г. и предписанията на Конституцията на Република България /параграф 1, ал. 2 от предходните и заключителните разпоредби води до прибързаното приемане на ЗИНПОСК. Противоречията в обществото и парламента довеждат до ускорено приемане на един закон, плод на безпринципни компромиси. Един месец след като се приема ЗИНПОСК, се налага на два пъти да се допълва и изменя /ДВ бр. 69,70 от 1991 г./. Нещата допълнително се усложняват от факта, че законът урежда материя за провеждане на четири вида избори: за народни представители, за общински съветници, за кметове на общини и за кметове на населени места. Още повече, че отделните избори се провеждат по пропорционална и мажоритарна система.

Законът за избиране на президент и вицепрезидент на Републиката /ЗИПВР/ е по-различен и има специфични белези. Той е един бланкетен закон, ограничен акт, който генерално препраща към друг закон /ЗИНПОСК/. Той е специален закон и регламентира взаимоотношенията, възникващи при избиране на президент и вицепрезидент. Подобно на ЗИНПОСК, два месеца след приемането на ЗИПВР в него се правят съществени промени и допълнения. Това означава, че законодателят не е имал ясна концепция при изготвянето на ЗИНПОСК и ЗИПВР и че те са продукт на конюнктурна законодателна политика.

Между трите избирателни закона от 1990 и 1991 г. съществуват редица противоречия по основни проблеми на организацията на изборите /начин на гласуване на български граждани, живеещи в чужбина; ценз за отседналост; гласуване с удостоверения на друго място и т.н./ /9/

Законът за избиране на народни представители от 1994 г. по същество следва наложилата се практика след 1990 г. Специално внимание заслужава промяната в бюлетините. В законите от 1990 и 1991 г. съществуват цветни бюлетини /4 основни цвята и бял с 1,2 или 3 цветни ивици/, които създават условия за различно третиране на политическите сили. В началната фаза на преходния период символиката на цветните и раираните бюлетини има голямо значение за утвърждаването и емоционалното въздействие на партийните послания върху избирателите.

Конюнктурната законодателна политика личи и в Закона за местните избори /ЗМИ/ от 25 юли 1995 г. Нормативното въвеждане на “трилотаж” за кандидатите за кметове след I тур е оригинална

След 1990 г. се налага практиката в изборните закони да се регламентира провеждането на предизборни кампании. На кратко ще се спра на последния избирателен закон, който синтезира досегашния опит в тази насока. В Седма глава на ЗМИ в чл. чл. 50 - 71 законодателят подробно урежда материята около провеждането на предизборните кампании. /10/ Съгласно чл. чл. 50 - 71 :

- всички кандидати имат еднакъв достъп до източници и право на информация, необходими при предизборната кампания;

- всички кандидати имат право на достъп до регионалните TV центрове, радиостанции и радиовъзли;

- предизборните излъчвания започват 30 дни и приключват 24 часа преди изборния ден;

- изборната кампания започва с до три минутни обръщения по БНТ и БНР на представителите на регистрираните партии и коалиции в ЦИК;

- предизборните предавания по БНТ и БНР включват диспути и репортажи;

- един път седмично се провеждат диспути от 90 минути по националните електронни медии;

- половината от времето за диспути се предоставя на представените в Народното събрание партии и коалиции, пропорционално на представителството им в парламента, а другата половина се предоставя поравно между непарламентарно представените политически сили. Независими кандидати имат право на достъп до регионални TV радиоцентрове и станции, местни и общински радиовъзли, частните TV станции и кабелни TV;

- МС определя специални тарифи за заплащания на предизборните предавания. Частните радио и TV станции и кабелни TV предоставят равни финансови изисквания за участие в предаванията;

- когато в информационните емисии на националните, регионалните и местните държавни и общински електронни медии се включват репортажи, които отразяват шествия, митинги и други прояви, се спазва принципът за равнопоставеност по продължителност и време на излъчване;

- могат да се изготвят и разпространяват афиши, плакати, реклами, позиви и други агитационни материали, като на тях се отбелязва кой ги издава;

- агитационните материали се поставят на различни места с разрешение на местните власти и собствениците на имоти;

- забранява се унищожаването и заличаването на агитационни материали до края на кампанията;

- забранява се използуването на държавни и общински превозни средства за предизборна агитация;

- непубликуваните резултати от допитвания до общественото мнение по повод изборите не могат да се публикуват по-късно от 7 дни преди изборния ден, и в деня на изборите. Социологическите звена и колективи, които желаят да правят проучвания в изборния ден се регистрират в съответните общински избирателни комисии;

- предизборната кампания може да се финансира със средствата на политическите сили, както и чрез дарения от физически и юридически лица без държавно, общинско или чуждестранно участие. Кандидатите за съветници имат право на не повече от 35 000 лв. за агитация, а кандидатите за кметове - не повече от 200 000 лв. Ако се установи нарушаване на клаузите за финансиране на кандидатите по предложение на партиите и коалициите, участвали в изборите и прокурора, съответният окръжен съд може да обяви избора за недействителен.

От направения преглед се вижда, че законодателят се е опитал прекалено стриктно да регламентира условията за провеждане на предизборни кампании, без да се предвидят необходимите мерки за реално санкциониране на нарушаването на правните норми. Клаузите за агитация по електронните медии /чл.чл. 52, 53, 55, 56, 59, 60, 61, 62/ в изборния процес ограничават възможностите и периметъра за творческа работа на кандидатите и техните предизборни екипи. Фиксираните радио- и TV дебати и времетраенето им принуждава кандидатите да участвуват в скучни изяви по електронните медии. В западните страни отдавна са се отказали от подобни изяви. Дебати се провеждат единствено между основните политически фигури и се залага на спотове и клипове.

Следва да се обърне специално внимание на някои ограничителни разпоредби. Според чл. 62, ал. 1 се забранява на журналисти и говорители от БНТ, БНР, БТА и регионалните TV центрове, радиостанции и местните радиовъзли да изразяват отношение към партиите, коалициите и отделните кандидати. В чл. 59 се ограничават правата на частните радио - и TV станции и кабелни TV да се отразяват предизборните състезания.

Изключително спорни са постановките на чл. чл. 53 и 56, които регламентират достъпа на политически партии и коалиции и независимите кандидати до националните, регионалните и местните станции. Още в ЗИНПОСК, приет през лятото на 1991 г. от VII ВНС, се залага една клауза, която дава предимства на парламентарните за сметка на извънпарламентарните политически сили. Това разделение сега се задълбочава като времето, предвидено за парламентарните партии и коалиции, се разпределя пропорционално на тяхното представителство в парламента.

Когато се разисква този въпрос, трябва да се изхожда от основните закони на страната, избирателните традиции и опита на другите демократични държави. В България липсват сериозни традиции за регламентиране на предизборните кампании. В чл.чл. 6, 10, 11, 39, 40, 41 от Конституцията на Република България се регламентират еднакви права за всички български граждани и политически партии, разпространяване на мнение /писмено, устно, чрез звук, картина и др. начин/ и достъп до информация. Няма съмнение, че разпоредбите в чл. чл. 53 и 56 от ЗМИ и сходни от другите изборни закони са в колизия с основния закон на страната.