Как се регламентират изявите на кандидатите в електронните медии в другите страни?

Във Великобритания положението е по-различно. Британските електронни медии имат установен порядък по време на предизборни кампании, което позволява на партиите достъп до TV и радиото. До 1979 г. разпределението на времето по електронните медии между консервативната, лейбъристката и либералната партия е 5:5:3. През 1983 г. то се променя - 5:5:4, а през 1987 г. се изравнява . Реформата в периода 1983 - 1987 г. се предприема от ръководителите на електронните медии, въпреки протестите на консерваторите и лейбъристите. /12/

Както виждаме, във Великобритания, а и в други европейски държави през последните години, с увеличаване на силата на директното въздействие на електронните медии, се пристъпва към реално постигане на равнопоставеност между основните политически сили.

Привилегированата система у нас може да изиграе съществена роля за изкуствено формиране на политическата система на страната. Освен това ограничаването на времето за изяви по електронните медии, съобразно пропорционалното представяне на партиите в парламента, не отговаря на социалната действителност. В по-голяма или по-малка степен социалните промени изменят реалното съотношение на политическите сили между отделните избори. Още по-голямо разминаване с действителността има при местните избори. Не издържат на логиката доводите, че отделните партии, участвуващи в местните избори, трябва да ползуват привилегии в зависимост от резултатите от предишни парламентарни избори. Не са редки случаите, когато партии, постигнали големи успехи в местни избори, слабо се представят в парламентарните. Често зелените партии постигат подобни резултати. Сходно е и положението с някои етнически партии. При местните избори има и друг проблем. Отделни партии традиционно се представят по-силно в едни и по- слабо в други райони. Има и партии, които поради различни причини, имат регионален характер /например ДПС у нас/.

От казаното дотук е видно, че е необходимо да се извърши кодификация в българското избирателно законодателство, за да се премахнат противоречията между отделните закони. Освен това трябва да се прецизират изборните закони и да се приведат в съответствие с Конституцията на Република България и съвременните тенденции в другите демократични страни. Удачно би било да се изработи и приеме Изборен кодекс. Гласуването и промените в него е желателно да се приемат с квалифицирано мнозинство, за да се избегне конюнктурният подход.

1.3. Основни ценностни ориентации на българското общество
1.3.1. Традиционни ценности

Историческото развитие на националното общество дава силен отпечатък върху характера и динамиката на доминиращите в него ценностни представи. Те са част от традицията и духовното наследство, които живеят и в настоящето. Културната приемственост е една от основните на общественото развитие и има особено значение за изследователя в периоди на дълбока социална промяна.

Патриархалният еснаф и селянин са фигури, които доминират в дълги периоди от нашата история. Традициите на дребното земеделие и ръчното производство оказват решаващо въздействие върху психиката и обществените изяви на селячеството. /14/

За дребния стокопроизводител /еснаф/ трудът е свързан с най-съкровените му стремежи и желания, със собственото осъществяване в и чрез работата. Умението, усърдието и упоритостта са пътят до неговата заветна цел - собственост и обществено признание. Той е болезнено привързан към вещите, пестелив и нерешителен и изпитва страх пред риска на неизвестното. Социално-психологическите особености въздействуват и върху публичните изяви. Дребният собственик винаги се нагажда към силния на деня и е човек на мира, реда, тишината и спокойствието. /15/

Социално-икономическите условия и психологическите особености на българския народ определят и неговото политическо поведение. Непосредствено след Освобождението в България има само две партии - “Народ” и “Елит”. През 90-те години на XIX в. се разгръща партийна диференциация и се появяват нови партии. Този процес води до електорална мобилност. По правило до 1944 г. първо се сменяло правителството, след което то организирало избори, които печелило. В резултат електоралният пик на всяка партия е по време на управлението й, защото част от избирателите гласуват за управляващите. Според някои изследователи за “правителствената партия” през първата половина на XX в. гласуват около 15 % от електората. Подобна аналогия може да се направи и за периода след 1989 г. Счита се, че днес около 5 % от избирателното тяло гласува за силния на деня. /16/

Като последица от историческото развитие, социално-икономическите условия и културни традиции може да се разгледа и влиянието на комунистите в България през XX в. в България. Според бюрото на Абвера в София /1940 г. / “... Българският комунизъм е изключително последица от социалното положение на широките народни маси и от голямата диспропорция, която съществува между доходите на тези маси и една малобройна върхушка. Тази диспропорция озлобява толкова повече долните слоеве от населението, тъй като при тукашната върхушка се касае не до една потомствена или чиновническа аристокрация с повече или по-малки традиции и със заслуги в миналото, а до хора, които едва преди няколко десетилетия са се издигнали от широките народни маси... Това обаче ... не означава, че комунизмът е в кръвта на българина. Напротив. Българинът притежава много силно развито чувство за собственост ...” /17/

1.3.2. Промени в ценностната система при социализма

В периода 1944 - 1989 г. се развиват някои негативни стереотипи на общественото мнение. Българският народ започва да абсолютизира егалитаризма и започва да мери всичко и всички с един аршин. Социализмът се разбира като пълно социално равенство, в резултат на което се прави опит за създаване на еднотипни униформени индивиди. Чрез опита за унификация на обществото, общественото мнение се представя като единно и монолитно. В резултат на наложената отвън управленска система, се изгражда административно-бюрократичен стил, който трайно се отразява върху ценностните нагласи на българите. Общественото мнение започва да приема всеки неуспех като резултат от дейността на висшия ешалон на властта и неспособността му да реши даден социален проблем. Репресивните действия и еднопосочното взимане и спускане на решения довежда до нежелание на цели социални групи да изразяват активно мнението си и да взимат позиции. Неосъществяването на масирано пропагандирани цели довежда до недоверие, апатия, безразличие и дори до негативизъм сред широки слоеве от населението. /18/

За четиридесет и пет години управление на комунистите в България, българският народ е “отбългарен”. Той не само придобива нови отрицателни социални стереотипи, но и закърняват най-съществените му ценности. Това “отбългаряване” най-драстично личи в отношението към смисъла на труда. Трудът вече не е основен смисъл на живота.
1.3.3. Ценностна система на преходния период

Преходният период в България след 1989 г. се отличава с три основни характеристики на ситуацията: комплексност на рисковете; висока интензивност на риска и устойчивост на общата рискова ситуация.

Липсата на значими резултати от започналите реформи и ходът на промените води до стабилизация на вече формираната рискова ситуация. Ккомплексността, интензивността и устойчивостта на рисковете в преходния период обуславят промените в ценностните нагласи. Общият социален контекст оказва решаващо влияние за първостепенната значимост на сигурността и спокойствието и ценностната дистанцираност от промяната и риска. В тази обстановка субективното преживяване на острата социална криза е основен определител на индивидуалните нагласи и ориентации.

В цялата тази пределно рискова ситуация се забелязва явна тенденция към известно стабилизиране на индивидуалната ценностна нагласа. За 2/3 от хората ориентир на поведението им през преходния период е стремежът към спокоен живот. Следователно управленските решения и действия, които имат очаквани и значими ефекти в тази посока, могат да разчитат на масова подкрепа.

Голяма част от хората поставят самостоятелността на второ място сред индивидуалните ценности /15,6 %/. Тя е привлекателна преди всичко за младежите и хората до 50-годишна възраст, както и за тези с по-високо образование - средно-специално, полувисше и висше.

Парите са основна ценност за младежите до 30 г. /28 %/. Материалното благополучие е висша цел за безработните и лицата с по-ниско образование.

Висшистите и хората до 40-годишна възраст определят творчеството като една от най-важните ценности. Впечатление правят сходните характеристики на хората, които се стремят към самостоятелност и творчество. Компетентността и социалният опит пораждат желание не само за себедоказване чрез инициатива и поемане на отговорност, но и афинитет към новото. Знанието допринася за по-висока адаптивност към променящите се условия и стимулира ориентация към мобилност. В основата на стремежа към съзнателна промяна и риск стои и доверието в собствените сили и очакването за по-ефективна лична реализация. За интелектуалците и по-възрастните хора това е стремежът за самоосъществяване в и чрез творчество, а за младите е отвореност към новото и себедоказване.

От емпиричните изследвания ясно личи еднотипност на базисните нагласи и лични стремежи на индивидите. Вероятно доминирането на сигурността, стабилността и спокойствие сред всички социални групи е в резултат на силното напрежение и рискува ситуация. Стремежът към спокоен живот расте правопропорционално на нарастването на възрастта и обратно пропорционално на образователния ценз.

Според мнозинството от българите, за да успее един човек, трябва да е трудолюбив, компетентен професионалист и предприемчив. На пръв поглед тази йерархия показва доминацията на традиционните ценности, свързани с труда. Извеждането на преден план на тези исторически ценности вдъхва определена доза оптимизъм, но не бива да се абсолютизират. Липсата на стимули за труд през последните десетилетия е оставил траен отпечатък навсякъде около нас.

Резултатите от изследванията показват, че младежите и хората на средна възраст, които са с високо образование, се отъждествяват в най-висока степен с нагласите, развивани при осъществявания преход. При днешните условия трудолюбието не губи своето значение, но на по-предно място излизат интелектуалният потенциал, ерудицията и инициативността.

Не бива обаче да забравяме, че в случая става дума за декларирани ценности. До голяма степен е престижно при анкетирането да се декларират ценностни нагласи, които са в съзвучие с историческите ни традиции. Същевременно битието на индивидите и социалнополитическите реалности съществено се разминават с изявените стремежи. Това поражда сериозен социален дисонанс между стремежи, желания и действителност.

От гледна точка на управлението на страната от съществено значение са целите и ценностите на обществото. Очакванията на гражданите дават възможност да се предвиди общественият ефект на всяко решение и действие.

Безспорен и траен приоритет за страната в очакванията на хората е осигуряването на спокойствие на ежедневно, битово равнище и борба с високата инфлация и обезценяване на доходите. Изследванията показват, че за все повече хора ценовата политика става въпрос от жизнено значение /1992 г. - 25 %; 1993 - 37 %/. Акцентът върху икономическите рискове измества на по-заден план процесите на демократизиране на обществото. В периода 1992 - 1993 г. между 50 и 60 % от гражданите са съгласни “да се ограничи демокрацията и да се въведе ред в страната”, а около 15 % се колебаят. /20/

Следователно в масовото съзнание доминират трудности, рискове и настроения, произтичащи от предприетата икономическа трансформация през преходния период. За хода на икономическата реформа и досегашните резултати се мисли главно в отрицателни категории. Общата икономическа рецесия и непрекъснато растящата безработица са реалности, които имат висока социална и личностна цена. Масовият критицизъм и негативизъм съвпада с прогнозите на експертите, че икономическата криза няма да се проведе така лесно, както се предполагаше в началото.

Различните рискове през преходния период формират ситуация, в която под въпрос е задоволяването на основните човешки потребности на широки кръгове от населението. Нормалният жизнен стандарт, трудовата заетост, редът, сигурността и спокойствието доминират ценностната система и обуславят типично материални, масови нагласи. На този етап личностната самореализация, влиянието върху решенията на правителствата, свободата на словото, хуманните форми на общуване, хармоничните отношения между човек и природа нямат съществена роля в масовия тип поведение. Извеждането на тези ценности на по-преден план в масовото съзнание зависи основно от изхода на общата социална криза.

Вследствие на социалните реалности на преходния период в сравнително хомогенното по отношение на предварителните представи масово съзнание започва да се очертава тенденция към диференциация на мненията за възможните реформи. В резултат на икономическите сътресения все повече преобладава идеята за постепенен преход /50 % се обявяват за постепенна реформа, а 36 % за бърза и радикална/.

Сърцевината на протичащата социална трансформация са сложните и нееднозначни връзки между промените в обществото и активността на отделните индивиди. Инициативността и активността в голяма степен зависят от правните норми и ценностната система на обществото и непосредственото обкръжение. Законовата база на новата социална организация е в процес на изграждане и поради това активността в различните сфери е различна. В едни има по-широко регламентирана свобода за инициатива, а в други се запазват редица ограничения. Социалната практика извежда на преден план предприемчивостта и самостоятелността. В същото време до голяма степен културните традиции предопределят подчинение, изпълнителска ориентация и пасивност. Целите на обществото поставят ударение върху икономическата активност.

Всички тези социални и личностни различия са в основата на силна диференциация в наблюдаваните форми и степени на индивидуална активност. “Прехвърлянето на отговорността” е един от типичните феномени на масовото съзнание в настоящия преходен период. Нейното прехвърляне от индивида към институциите е симптом за състоянието на обществото и за ниската степен на развитие на условията за демократични процедури. Усилията на индивиди или групи за решаването на различни социални проблеми са слабо ефективни, защото масово се очаква проблемите да се решават от високите етажи на властта. Тази ситуация рефлектира в нагласите и обосновава личната дистанцираност като модус на индивидуално поведение.

Хората са убедени, че държавата не само може, но и трябва да поеме отговорността за решаване на основните проблеми на обществото и на отделния човек. Този нюанс между възможност и задължение е един от парадоксите на масовите представи в периода на интензивни социални промени. Според 64,2 % от хората базисните характеристики на новия тип обществена организация следва да въплъщава принципите на индивидуализма и да дава пълна и неограничена свобода на личната инициатива. Същевременно от държавата се очаква силна социална политика и протекционистки мерки спрямо лица и групи, които са в неизгодна социална позиция. Разбирането, че държавата трябва да осигурява безработните /78 %/, да заплаща медицинското обслужване /68 %/ и да изплаща издръжка за получаване на образование /58 %/ изразяват два различни типа ценностни ориентации - на индивидуализма и етатизма. Тези ценности и идеи стоят в основата на различни модели на обществена ориентация. Тяхното едновременно съществуване е един от знаците на преходния период. Старото общество, доминирано от тоталитарната държава, и новото, което дава простор на личната инициатива, определят съвременните културни модели, в които съжителстват стереотипи от миналото и характерни елементи на новата перспектива. /21/

Анализът на влиянието на промените върху нагласите и поведението на българите показва, че процесът на демократизация се приема като цяло, макар че има съмнения, доколко успешно у нас се прилагат демократичните процедури. Моделът на демократизация има строго специфични национални измерения в зависимост от конкретните икономически условия, политически реалности и характера на доминиращите културни образци. В процеса на радикални промени в българското общество се установяват културни модели с преходен и противоречив характер. Водеща роля в тях има ориентацията към типични материални ценности. Практиката в развитите индустриални държави показва, че разгръщането на процеса на демократизиране е свързан с промените в ценностните системи и прехода от материалистични към постматериалистични ценности. Главният фактор за този преход е икономическото развитие. Икономическото благополучие и физическата сигурност са ключов елемент за утвърждаване на постматериалистичните ценности и са основа за появата и масовизацията на нови културни образци. /22/

От тази гледна точка преходът от материални към нематериални ценности и от хомогенност към диференциация на културните модели в българското общество се оказва процес на съществени и многопластови социални измерения, който води към постепенното реформиране и демократизиране на страната.

1.4. Общественото мнение и състоянието на околната среда
Наред с демографската, икономическата и политическата среда, сериозно влияние върху обществото оказва и състоянието на природата. Нивото на екологична култура и борбата за хармонизиране между обществото и околната среда е един от белезите на постматериалистичната култура и степента на развитост на гражданското общество.

Независимо от сериозните екологични проблеми и песимистичната оценка на гражданите за състоянието на околната среда у нас, този фактор все още няма голямо значение за българското общество. /23/ От тук произтича и слабото значение и влияние на околната среда при изработването на ситуационен анализ и стратегическото маркетинговото планиране.

* *
От анализа на политическата, социално-икономическата и екологичната ситуация се вижда, че преходния период в България се развива на няколко етапа, през които основните политически сили следват различни стратегии. Като такива етапи бихме могли да отделим: 1989 - 1990 г. - времето между десетоноемврийския вътрешнопартиен преврат в БКП и първите демократични избори; юни 1990 - октомври 1991 г. - управлението накоалиционния кабинет на Д. Попов и първото разцепление в СДС; 1991 - 1992 г. - управление на правителството на СДС; 1993 - 1994 г. - парламентарно сътрудничество между ДПС и БСП и прикрито управление на социалистите; след 1994 - същинско управление на демократичната левица при съвременни пазарни условия. Последният етап вероятно ще завърши към края на 1996 г. или началото на 1997 г. с провеждането на президентските избори.

Промените през м. ноември 1989 г. са очаквани и предвидими. Процесът на преустройство в СССР и “нежната революция” в социалистическите страни от Източна Европа не може да не засегне и България. Под влияние на външно-политическите условия, реформаторите в БКП извършват вътрешнопартиен преврат и свалят Т. Живков от власт. На преден план излизат П. Младенов, Ан. Луканов и Ал. Лилов, които отразяват вижданията на различни течения в БКП.

Изхождайки от променената ситуация, новото ръководство на БКП правилно залага в политическата сфера на стратегическо отстъпление от управлението с бой за всяка кота. Планирано е и отстъпление от управлението на страната, съпроводено с

опити да се канализира стихията на опозиционния натиск, да се принуди опозицията да поеме отговорност за управлението и да се заемат възлови позиции в икономическата сфера.

Новите задачи пред БКП са в основите и на вътрешното преструктуриране и реформиране. Президентът П. Младенов, призван да символизира плавния преход в БКП, се оттегля. Технократът Ан. Луканов успява да принуди СДС да влезе в управлението на държавата и да запази позициите на левицата в икономическия сектор преди трансформациите в българското стопанство. Идеологът Ал. Лилов се заема с оттеглянето на БКП в политическата сфера, оцеляването й при новите условия и превъоръжаването й с нова идеология, адекватна на промените в страната.

За да може да се реализира стратегията на БКП е необходимо партията да се реформира и да не загуби предстоящите свободни и демократични избори. След бурни спорове на Кръглата маса, БКП успява да наложи парламентарните избори да се проведат през лятото на 1990 г. Изтеглянето на изборите /СДС настоява за избори през есента/ позволява на БКП частично да се реформира, да се преименува в БСП, да запази влиянието си в страната и същевременно да даде възможност на опозицията да укрепне политически и организационно.

В стремежа да постигне поставените цели, БКП/БСП се стреми да спечели солидно представителство във ВНС, което да гарантира постепенен преход към демократично общество и пазарна икономика. Това дава възможност да се избегне евентуална изолация в обществото и да се упражни влияние върху социално-икономическото и политическото развитие.

Когато се говори за БСП, трябва да се отчитат влиянието и интересите на отделните центрове на властта вътре в нея, които доминират в различни периоди. В случая има съвпадение на интересите на отделните влиятелни среди, което се отразява в единната политическа линия.

БСП не само успява да постигне целите си, но и печели парламентарните избори през лятото на 1990 г. Според предварителни прогнози социалистите имат предимство пред основния си противник с около 10% /47%/ ^ Изследванията показват значителни социални различия между отделните електорати. Електоратът на БСП се разпределя почти равномерно в трите образователни равнища /основно образование - 30%; средно - 39%; полувисше и висше - 34%/, като е налице известен количествен спад с нарастване на образованието.

Основното ядро от симпатизантите на БСП, са служащи, военно служащи, пенсионери, заети в селското стопанство и промишлеността. Сравнително нисък е делът на техническата и художествено-творческата интелигенция и неработещите /средно 25%/. С повишаване на възрастта ясно се забелязва нарастване на симпатизантите на БСП /53% - над 50 години/. От гледна точка на типа селища също има специфични особености. Електоратът на БСП е съсредоточен предимно в средните и малките градове и селата, като същевременно се запазва висок процент в по-големите селища /София - 35%, бивши окръжни градове - 43%, други градове - 53%, села - 50%/. /24/

Изборният успех дава възможност на БСП да състави самостоятелен кабинет и да започне дългоочакваните социално-икономически реформи. При създалата се обстановка ръководството на социалистическата партия правилно преценява, че за нея е по изгодно отговорността за управлението на страната да се подели с опозицията в лицето на СДС.

След скандала с прословутата “танкова” реплика на президента П. Младенов, той си подава оставката. Така и не се разбира, дали той казва съдбоносните думи “По-добре танкове да дойдат” и ако е така, дали не са го подвели да излъже. Няма съмнение, че така се предизвиква добра възможност за активизиране на опозицията и осъществяване на планираното отстъпление на БСП от управлението.

След поражението на парламентарните избори активистите на КТ “Подкрепа” организират гражданско неподчинение. Граждан-ският протест е последван от студентска стачка и “градове на истината”, чиито основни искания са

оставката на президента П. Младенов, огласяването на истината за “танкгейт” и изборните фантоми.

БСП спечелва изборите, но е твърде обременена от сянката на миналото, за да може да се справи с тежките социално-икономически проблеми на настоящето. Необходимите стъпки за реформиране на социалистическата икономика неминуемо ще доведе до брожение сред партийните членове и колебливия електорат. Изходът от тази тежка ситуация червените стратези намират в повишаването на политическото напрежение и създаването на страхова психоза сред населението. Острата политическа конфронтация между БСП и СДС довежда до истерия цялото общество. Сериозни противоречия възникват в много семейства между съпрузи, родители и деца. Ситуацията е удобна за социалистическата партия да държи в страх и подчинение своите членове и по този начин да запази влиянието си сред тях.

Социалното напрежение намира отдушник в подпалването на Партийния дом в София, символ на комунистическата власт. Днес все още не е ясно как се стигна до подпалването на Партийния дом. Отново едно от главните действуващи лица е президентът на КТ “Подкрепа” - К. Тренчев.

При такива социално-политически условия се свиква ВНС, което трябва да изработи и приеме демократична конституция и да положи основите на политическите и икономическите реформи в нашата страна. До късна есен управляващи и опозиция се надприказват в парламента, без да разполагат с конституционни проекти и да имат ясни и принципни виждания за конституционната реформа. На практика се вижда, че въпреки големия управленчески опит БСП не е готова да работи при новите условия и изостава от събитията.

С избирането на лидера на СДС д-р Ж. Желев за президент на републиката започва постепенното навлизане на съюза в управлението на страната. Този процес е естествен и БСП съзнава каква полза може да извлече от него. Ходът с избирането на д-р Ж. Желев за президент се оказва сполучлив за социалистите. Лидерът на СДС е достатъчно опитен политик, разбира необходимостта от терсене и постигане на консенсус за провеждане на демократичните реформи. Д-р Ж. Желев приема предложението на БСП за вицепрезидент /ген. Ат. Семерджиев/ и се съгласява СДС да се включи в управлението на общините, както и да участвува в създаването на коалиционен кабинет.

След избирането на д-р Ж. Желев за президент един от основните въпроси е управлението на общините. С влизането на СДС и БЗНС във временните изпълкоми през есента на 1990 г. опозицията поема отговорност и за местното самоуправление.

Вероятно на този етап е съществувало единомислие между Ал. Лилов и Ан. Луканов. Според Ал. Лилов реформирането на БСП е свързано със съхраняването на нейните сили и поделянето на отговорността за управлението с опозицията. Поведението на министър-председателя Ан. Луканов показва, че той не желае да поеме отговорността за провеждането на крайно необходимите социално-икономически реформи.

Задълбочаващата се икономическа криза, ширещото се социално недоволство, нежеланието на Ан. Луканов да започне