родата като живо същество, имащо резонни права и свободи, подобни на ня-
кои от тези на човека
102
, очевидно и напълно превръщат визионерството на фон
101
Виж подр.: Рено, А. Эра индивида. К истории субъективности. СПб., Владимир Даль, 2002; Стевенсон,
Л. Десять теории о природе человека. М., Слово, 2004; Уилсон, Э. О природа человека. М., Кучково поле,
2015; Уилсон, Э. Смысл существования человека. М., Альпина-нон-фикшн, 2017; Уилсон, Э. Хозяева
Земли. СПб., Питер, 2014; Шеффер, Ж.-М. Конец человеческой исключительности. М., Новое литера-
турное обозрение, 2010.
102
Например, философите Том Риган, Майкъл Малдера, Пол Тейлър защитават тезата, че като субекти на
живот, животните имат определени права на уважение и достойнство, каквито обаче не се полагат на рас-
тенията. За разлика от тях обаче, Метю Холл категорично смята, че и растенията трябва да бъдат включени
в областта на човешките нравствени взаимоотношения като затова се базира върху културните наследства
и традиции на различни незападни цивилизации, култури и архаични общества, в които природата е не са-
мо обожествявана и ревностно опазвана, но е тотално антропомофизирана и антропоморфно сакрализи-
рана. Не случайно през 2008 г. в Швейцария Федералният комитет по етика в сферата на нечовешките
биотехнологии беше удостоен с авторитетната Шнобеловска премия за мир заради аргументираната си
борба и защита на принципа, според който растенията също притежават собствено чувство за достойнство,
а пред следващата - 2009 г. - изследователи от този комитет депозираха и уточниха тезата си, че макар да
имат чувство за собствено достойнство, растенията нямат основание да се смята, че достойнството им
притежава абсолютна ценност. А отношението към животните като към хора с определени права има дори
още по-дълга и ранна историческа биография. То започва още в дълбоката античност, когато, например,
император Ашока изисквал категорично да се прекратят всевъзможните насилия над различни видове жи-
вотни, като по този повод дори забранил дълготрайно битувалата традиция определени животни да се пре-
връщат в ритуални жертви на такива обреди, церемонии и пр. Гениалният Леонарно да Вични също изпо-
вядвал веруюто, че хората трябва да се отнасят към животните като към себе си, затова и преднамерено
закупувал от пазарите птици и други животни в клетки, след което ги пускал на свобода в природата. А
Ричард Райдер отбелязва, че първите законови актове в защита на правата на животните са били гласувани
и легитимирани през 1635 г. в Ирландия. Шест години по-късно бил депозиран и първият устав в защита
104
Щайн в крайно амортизиран, дори ненужен и изцяло сбъркан интелектуален
продукт, който основателно заслужава солидна критика, пък и реална ненавист.
А тъкмо в подобна (странна) насока се развиват днес и теорията, но и практиката.
Съвсем умишлено няма да отделям внимание и да предлагам съответен
теоретически анализ и на постановките на фон Щайн относно естеството, роля-
та и значението на труда, както и на тясно свързаните с тях проблеми за дохо-
дите, печалбите и т.н. На едно значително и най-съществена част от тях (и то по
бле-стящ начин) отговаря Карл Маркс в някои от капиталните си произведения.
Все пак, не бива да се подмине с „лека ръка“ и без внимание едно призна-
ние на фон Щайн: че класите, притежаващи солидни богатства, имущества, не
се нуждаят и не живеят от труд, който се оказва напълно излишен за тяхната
екзистенция.
103
Защото такава постановка, най-малкото, противоречи на очевид-
ните реалности, поне на тези в нашата историческа съвременност, в която има
немалко свърх-богати особи, които „се скъсват“ от професионални ангажименти,
или на които ежедневието им съвсем не се изчерпва с безсмислени, порочни и
глупави забавления, или пък разчитащи само на базата на извънтрудовите си
доходи, и т.н. А от тази гледна точка визията на Лоренц фон Щайн е крайно не-
привлекателна за редица съвременни високостратифицирани по статуса и дохо-
дите си съсловия, общности, защото в нашата съвременност трудът вече не се
счита за проклятие на човека. Не случайно днес са толкова популярни книгите за
израстването и творческата кариера на Стив Джобс, Бил Гейтс и Илън Мъск.
Не трябва, обаче, с аристократично пренебрежение да се заобикалят или
премълчават някои базисни постановки на видния немски мислител, отнасящи
се до политическите реформи. В този аспект фон Щайн започва патетично с
твърдението, че, придобивайки собственост, работническата класа, успоредно с
това, се оказва и въвлечена в осъществяването на идеята на държавата, със-
тояща се в парадигмата, че най-висшето предназначение на държавата е да се
грижи за интересите и благото на всеки свой поданик, въпреки че в автентичния
текст е депозиран терминът „гражданин“, а не поданик.
104
Вероятно, това е не-
волна грешка на преводача, или на редактора, понеже що се отнася до старите
на селскостопанските животни в Северна Америка, по-точно в колонията Масачузетц, който бил дело на
пуританския свещеник Натаниел Уорд, който бил и възпитаник на Кембриджския университет. По време
на своето управление Оливер Кромуел също обнародвал подобен закон за защита на животните, в 1654 г.
103
Срав.: Срав.: Штайн, Л. фон История социального движения Франции с 1789 года..., с. LХХⅤ.
104
Срав.: Штайн, Л. фон История социального движения Франции с 1789 года..., с. LХХⅤⅡ.
105
монархии: в тях няма и не бива да има граждани (които социални типажи обаче
са органично присъщи на, или задължителни за републиканското устройство и
управление на държавата), а само поданици. А съвсем по-друг вече е и въпро-
сът, че и при републиканската форма на живот също донякъде се опазва, но и
масово използва терминът „поданик“, макар вече и с коренно друга семантика.
Защитавайки се от битуващите в общественото право разнородни нера-
венства и многобрийни несправедливости, зависимият и нискостоящ в класовата
йерархия човек обикновено по навик се обръща към държавните власти за по-
мощ и подкрепа в битките му с исторически утвърдените и вредни, според него,
обществени нрави и порядки. И, когато властите са принудени да отстъпят пред
такива искания от страна на нисшите класи, а и да задоволят техните претенции
или очаквания, те обикновено прибягват до услугите на политическите реформи,
които, обаче, според фон Щайн, могат/трябва да са от само от основни два вида.
Първият се отнася само до административния организъм на държавата и затова
подобни реформи обикновено нямат нищо, или почти нищо общо с вълнуващите
обществеността въпроси, които са издигнати от зависимите класи, обаче, те не-
избежно предшестват, или пък закономерно се налагат след революциите.
105
А
по своя характер този сорт политически реформи са изцяло административни.
Те са много по-различни от другия вид политически реформи, които са ангажи-
рани изцяло с дълбинни социални движения, извиращи от народния живот. Този
втори вид политически реформи е плод на вътрешни идейно-духовни преобра-
зувания на обществото. Затова те имат предназначение да обусловят известни
промени в общественото и съсловното право, които са обвързани с неистовото
желание да се утвърдят като неотменни правови равенства на обществено-рав-
ни класи.
106
Те могат да се постигнат в различен обем и по разнообразни начини,
обаче, не са присъщи, нито са значими за държавната власт, защото, ако тя се
ангажира с тях, това означава да застане на страната на революцията, т.е. да се
самоотрече. От тази гледна точка, даже пълната смяна на конституцията на дър-
жавата все още не е символ, нито е продукт на революция, а си остава акт на из-
вестна реформа, тъй като е акт на свободната воля на държавата еднолично, но
и съзнателно да се промени, да се реформира, или усъвършенства по определен
начин и т.н. А в края на цялата тази мистериозна сценография внезапно се по-
105
Пак там, с. LХХⅤⅠⅡ.
106
Пак там, с. LХХⅤⅠⅡ.
106
явява и едно особено важно признание: единствено реформата допуска и гаран-
тира правилното развитие на държавата, но, заедно с това, и само тя се спира
пред границата на неизбежните жертви на една част от обществото.
107
В този
контекст е много важно да се отбележи, че Л. фон Щайн курсивира неизбежните
жертви, които определени социални класи, назовани от него части от общество-
то, трябва задължително да се положат на олтарите на социалните помирения,
компромиси и разбирателства в името, а пък и за благото на държавата.
Веднага след това признание фон Щайн, обаче, изненадва с нова теза.
Според нея, исторически народът обикновено се ръководи преди всичко от
своите инстинкти, докато не стигне до нивото да се съобразява с повелите на
съзнанието си, което, както вече видяхме и разбрахме, може да стане единст-
вено чрез образованието, респ. с придобиването на частна собственост. В този
ракурс той пише, че народът притежава инстинктивен страх от революциите.
108
Едва ли, обаче, подобна теза би се възприела спокойно или би се одобри-
ла без всякакви несъгласия и критики от други мислители, за които революциите
са винаги мощен изблик и даже триумф на инстинктивно, нисше и примитивно
мислене и действие в условията на крайно сложни, критични, екстремни ситуа-
ции, но въпреки тези нейни одиозни и даже крайно опасни, зловредни специфи-
ки, тя неизменно, а и магнетично привлича големи човешки маси в историята.
Тезата на Л. фон Щайн води и към друг (публично неартикулиран, но де-
позиран иносказателно, или подразбиращ се) модус: че революциите са символ
и въплъщение на съзнателно, целенасочено и преднамерено мислене и дейст-
вие независимо от факта, че са ориентирани срещу порядките в държавата. Но
ако това, наистина, е така, значи, че революциите са плод на интелектуално-
духовно обогатяване и усъвършенстване на хората. А такава постановка влиза
в явно противоречие с редица други базисни постановки на видния мислител,
дезавуиращи, или стигматизиращи по всевъзможни начини революциите. Освен
това нейното възприемане неминуемо, макар и доста неусетно, води и към ми-
сълта, че духовното обогатяване, или усъвършенстване на личността/масите е
крайно опасно, даже гибелно за държавата, тъй като е „бременно“ с евентуални
революции, докато състоянието на народа, основаващ историчността и всеки-
дневната си екзистенция върху инстинктивния страх от революции, е доста по-
107
Срав.: Штейн, Л. фон История социального движения Франции с 1789 г., с. LХХⅤⅠⅡ.
108
Пак там, с. LХХⅠⅩ.
107
ценно за интересите, стабилността и сигурността на държавата. Но, от такъв
зрителен ъгъл, цялата му визия за социалната държава чрез обогатяване на
неимуществените и зависимите класи, респ. на тяхното ограмотяване и духовно
усъвършенстване, се оказва не само излишна, но и крайно зловредна, понеже се
оказва тайно предусловие за изригването на революции в държавата, както и за
масово участие в тях на лица, или на групи с повишен образователен ценз. И в
тази аспект Л. фон Щайн едва ли разбира докъде отива с размислите си, а пък и
каква услуга прави на адептите на революциите, предлагайки им емблемата и
участието на образовани лица и групи, вместо неука, неграмотна и доста некул-
турна сбирщина. Освен това историята на обществото, както и еволюцията на
политиката крият в своите богати трезори немалко примери, факти и доказател-
ства, според които на предна, или най-висша линия в подготовката, организа-
цията и провеждането на различни типове революции стоят личности с доста по-
висок образователен ценз, или пък интелектуален потенциал от тези на масите.
На всичко отгоре, подобна теза не отговаря и на въпросите какво мотиви-
ра, а и защо на определени етапи от развитието на всяка революция към нея се
включват големи човешки маси, част от които обаче имат добър образователен
ценз. Плюс това, тя е напълно безсилна да предложи задоволителен отговор и
на още един „убийствен“ за нея въпрос: защо обикновено идеолозите, или не-
малка част от ръководителите на революциите са хора от средите на интелиген-
цията? Защото наличието на подобна тенденция в генеалогията и феноменоло-
гията на всяка революция фактически би следвало да означава, че колкото по-
вече интелигенция притежава конституционно-социалната монархия, толкова
повече „опасни елементи“ за своята власт, сигурност, стабилност и бъдност тя
потенциално/реално формира, притежава и дори може да стане тяхна жертва.
Най-сетне, вероятно любезният читател си припомня базисната мисъл на
Лоренц фон Щайн, че колкото по-богата на интелигентни поданици е дадена
страна, толкова по-богата, но и по-сигурна е тя както спрямо настоящето си, така
и относно историческото си бъдеще. А тази мисъл буквално се торпилира или
обезсмисля, когато срещу нея се възправи идеята, която (тук и сега) коментира-
ме. Защото богатството на държавата, измерено в интелигентни и съзнателни
поданици, би трябвало в контекста на тази идея да означава, че то е, същевре-
менно, и богатство на подстрекатели, престъпници, подмолни или явни и заклети
врагове на съответния легитимния властови режим в нея, а и на богатите класи.
108
В този контекст едва ли е необходимо да задълбочаваме още повече на-
шият критичен анализ на въпросната постановка, тъй като тя е във фрапиращо
противоречие и с друга основна теза на фон Лоренц, според която Прогресът на
държавата зависи от количеството и качеството на интелигентните й поданици.
В опасния ракурс, който в този случай анализираме, лесно и бързо може да се
стигне до мисълта или асоциацията, че Прогресът е антиреволюционен фено-
мен, от една страна, но и - от друга страна, - че той е гибелно опасен за дър-
жавността, понеже се основава на многобройното участие на образовани хора,
потенциално/реално обвързани с някакви революционни каузи. Но и това не е
всичко, защото ако приложим сегашните си анализи към революцията и спрямо
Достарыңызбен бөлісу: |