Максим Мизов завършва философия с профил социология в су „Климент Ох

93 
че извън тези сфери свободата е теоретически немислима и практически невъз-
можна. В потвърждение на тази му непоклатима убеденост е и следната негова 
теза: историята на развитието на свободата се определя от законите, управля-
ващи придобиването на двата (по-горе споменатите) вида богатства.
86
А е пове-
че от странно - най-малко от нравствено-етична гледна точка, - че същността и 
битието на свободата са фатално обвързани с и завинаги подчинени на господ-
ството. Изглежда, че за фон Щайн тази опция няма каквато и да е алтернатива. 
Според фон Щайн, духовните богатства и господството над тях се изра-
зяват в и чрез образованието на личността, която им е притежател. А образова-
нието традиционно се представя и оценява като личен въпрос, независимо от и 
въпреки факта, че човешката личност винаги и навсякъде е обкръжена и повли-
яна от различни социални порядки, нрави и условности.
87
А това означава, че 
личните въпроси трябва да са винаги и държавни, защото единствено държавата 
е факторът и сигурният гарант за изявата и ефекта на тези социални условности.
Логичното заключение от подобна констелация е, че между частното и 
публичното не бива да съществуват прекалено големи, или още повече фатални 
противостояния, противоречия, или конфликти, защото те разкъсват тъканите, 
връзките и зависимостите между личността и държавата, което пък е гибелно и 
за двете, макар, обаче, да е много по-фатално за жизнения свят на личността.
В областта на умствените богатства възвисяването на нисшите и зависи-
мите класи, според визията на Лоренц фон Щайн, изобщо не е в разрез с обще-
ствените порядки; затова не може да предизвиква от страна на последните как-
вито и да било препятствия.
88
Тази успокоителна, обнадеждаваща констатация 
едва ли отговаря на Истината, нито е имунизирана срещу противоречия. Ако в 
действителност би било така, защо тогава се преследват някои видове литерату-
ра и духовни занимания, които са тясно и дискретно свързани с консумирането 
на литература, попадаща под цензурата на държавните власти? За да се прила-
гат такива крути, дори очевидно репресивни мерки, значи духовното възвисяване 
не е истинско, а е фалшиво, нито е полезно, а е зловредно, или въобще не е ни-
какво културно възвисяване. Това, от една страна. От друга, след като, според 
фон Щайн, утвърдените обществените порядки в държавата не следва да влия-
86
Пак там, с. LХХ. 
87
Срав.: Штейн, Л. фон История социального движения Франции с 1789 г., с. LХХ. 
88
Пак там, с. LХХⅠ. 

94 
ят негативно и репресивно на духовното възвисяване, значи потреблението на 
апокрифна и забранена от цензурата литература би следвало да се осъществява 
безпроблемно, безпрепятствено и да е безопасно. Но в живота, обществената 
практика и държавното управление такива варианти реално липсват, което фак-
тически доказва гнилите основи на доводите и аргументите на Л. фон Щайн.
Ако се вярва на тази опция на видния немски мислител, защо тогава са не-
обходими дискриминиращи и репресивни мерки към марксистката книжнина, или 
към хората, които я ползват, след като духовното усъвършенстване на човеш-
ките личности не е в конфликт с обществените порядки, а в унисон. Значи в жи-
вота и обществената практика съществуват определени варианти на духовно 
усъвършенстване, които трябва да се считат за легитимни и допустими, и други, 
които - обратно, - следва да се дезавуират, стигматизират, преследват и наказ-
ват с цялата сила и жестокост на закона, тъй като подбуждат своите притежатели 
да се възправят срещу господстващите социални нрави и порядки. Съответно - 
допустими и толерирани са единствено тези книжнини, които са изцяло в подкре-
па на частната собственост и произтичащите от нея разнообразни видове гос-
подства, докато цялата друга книжнина, която по някакъв - основателен, или без-
почвен - повод може да се таксува като противостояща, или дори като враждебна 
на утвърждаването на статуса и публичния авторитет на собствеността и гос-
подството не бива да се позволява за - масова, или персонална - консумация. 
Едва ли е нужвж да обяснявам, че тази идея на фон Щайн буквално тор-
пилира или даже напълно унищожава предишните му идейни опции за хуманис-
тичния потенциал и ангажимент на възвисяването чрез образованието, което, 
разбира се, е невъзможно без посредничеството и контрола на собствеността. 
Лоренц фон Щайн директно не го казва/пише, обаче реално прокарва и 
налага идеята, че духовното усъвършенстване винаги има, а и трябва да прите-
жава определена класова основа и най-вече насоченост, която да е в унисон с 
господстващите в държавата и обществото реалности, нрави, порядки. (Да при-
помня, че той вече е произнесъл „смъртна присъда“ на класата на пролетариата. 
Затова нейните класови специфики - по подразбиране, - не бива да бъдат включ-
вани в регистъра на току-що депозирания от него ригоризъм.) Но през тази смис-
лова и тълкувателна бленда единствено и публично валидна е само тази версия 
на духовно усъвършенстване, която подкрепя и възпроизвежда господството на 
имащите класи в държавата и обществото, но въобще не и онази, която е против 

95 
класовото господство и собственическата му база. А фон Щайн постулира, че 
развитието на образованието в персонален аспект е необходимо, самостоятелно 
и независещо от обществото начало на свободата на човешката личност.
89
Но 
за какво начало на свободата може да става дума, след като личността изначал-
но и фатално, до края на живота си е тотално зависима от частната собственост 
и от нейните господства. Според неговата парадигматика, когато нисшите и зави-
симите социални класи придобият за пръв път желание и стремеж към образова-
ние, това вече е сигурно, или дори очевадно доказателство, че у тях се е появило 
осъзнаването на движението им към свободата. А когато този стремеж добие и 
практически характер, той означава, че в народа вече е започнала борбата на 
зависимите срещу господстващите класи, която следва да мине през всички не-
обходими фази; накрая, когато държавата и обществото сами съдействат за об-
разованието на народа, тогава вече има пълна увереност, че независимо от то-
ва дали народът е образован, или не, класите вече желаят свободата, а грижите 
за народното образование стават важни признаци на свободнородените нации.
90
Финалът на тази идейна опция на фон Щайн е не само твърде интересен, 
но и много поучителен за естеството на неговото визионерство. В него видният 
мислител дискретно и неафиширано допуска, че има и несвободнородени нации, 
което е сериозен теоретически проблем. Първо, защото е безкрайно трудно и 
сложно, ако не даже невъзможно да се обясни на нормалния човешки разсъдък 
как изобщо са възможни свободнородени нации, след като господството винаги 
и навсякъде е иманентен признак в човешката история, в органиката на живота 
в държавата и обществото. В този ракурс има само един спасителен ход - да се 
приеме опцията на фон Щайн, че свободата е не само невъзможна без господ-
ство, а даже нещо много повече - че тя е негова форма, инструмент, поле, гарант 
и доказателство в различни видове исторически ситуации, или житейски казуси. 
Едва ли е необходимо да казвам/пиша, че семантичното покритие на сво-
бодата с господството би взривило (и то напълно естествено) разумните хора. 
Освен това представата за свободно и несвободнородени нации също логично 
би предизвикала морално почтените и исторически грамотните личности. Защо-
то тази странна дихотомия е явно прекалено изкуствена, теоретически абстракт-
на и нямаща общо с исторически реалности, процеси и тенденции. А по този 
89
Срав.: Штайн, Л. фон История социального движения Франции с 1789 г., с. LХХⅠ. 
90
Пак там. 

96 
повод веднага следва да си припомним критичният патос на Лоренц фон Щайн 
срещу всевъзможните и абстрактни теоретизации на, или за историята, който той 
съвсем отчетливо и категорично адресира към марксистката теория и практика.
Запознатите с философията на историята хора могат да открият някакви 
прилики или сходства на тази странна опция на Л. фон Щайн с прословутото ди-
ференциране на Г.Ф. Хегел на народите като исторически и неисторически като 
във версията на фон Щайн исторически са свободнородените, а неисторически - 
несвободнородените нации. А подобна опция съдържа в себе си далеч по-опа-
сен „взривен материал“ от тази на Хегел, защото тя дискретно и тихомълком води 
към друга фундаментална идея на видния немски мислител - че революциите са 
зло, или нещо противоестествено за историята на човечеството. От тази гледна 
точка не само държавите и гражданските общества, а и нациите, които са родени 
от утробата на революциите, нямат право на живот и публично зачитане. В този 
аспект дори една велика и могъща Франция не може да притежава своята нация, 
ако я свързва с триумфа на Великата си революция (от 1789 г.), а единствено, 
когато я обвързва с делата на монархичните фамилии преди и срещу тази дата. 
Още по-парадоксална или дори абсурдна изглежда опцията на Лоренц 
фон Щайн, която се прилага към всички нации, които са родени от утробата, или 
съдбовно и биографично са обвързани с антиколониални и революционни съби-
тия, каквито светът познава (в голямо изобилие) през ХХ век. Според неговата 
таксономия, всички те следва да се дамгосват с клеймото на несвободно-родени, 
тъй като са плод на греховна, или на забранена революционна любов на народа. 
Ако обаче приложим към това и неприкритото и страстно упование на ем-
блематичен мислител като Жак Атали, касаещо фаталната неообходимост, а и 
значимост на Революцията, тогава визионерството на Л. фон Щайн буквално 
„увисва във въздуха“, става напълно безсмислено, а и фактически безпредметно. 
Спекулативно-перфидната аналитика на фон Щайн продължава триум-
фално шествието си и в тезата му, че умствените богатства представляват чиста 
форма на свободата на личността, както и че тяхното придобиване, но и уве-
личение се оказва симптом и символ за развитието на личното равенство.
91
А 
подобна теза също реално предизвиква или изисква немалко въпроси и критики. 
Първо, защото хвърля мрачна сянка над проблемната сфера за генеалогията и 
91
Срав.: Штайн, Л. фон История социального движения Франции с 1789 г., с. LХХⅠ. 

97 
феноменологията на личното равенство, и - второ, - защото неизбежно изисква 
дешифриране и обяснение на въпроса дали и как е възможно лично равенство, 
което да не е фатално обвързано с господството и частната собственост, тъй 
като те са единствените и най-дълбоките фундаменти на свободата, която е 
страстно прокламирана от Лоренц фон Щайн. Освен това и пак според него, 
принципът на равна способност за образование непременно включва в себе си 
и принципа за равенството между хората; по такъв начин делото на народното 
образование задължително трябва да води към такъв пункт и етап, в които да се 
налага да се провъзгласи теоретическото равенство на хората чрез принципа на 
движение на нисшите класи към висините в държавата и обществото.
92
Но в този 
интересен текст има няколко „ахилесови пети“ като първата измежду тях е, че 
(
забележете внимателно!) фон Щайн говори/пише за равни способности на хо-
рата за образование, а не за равни условия за духовно обогатяване или усъвър-
шенстване, което е твърде важна подробност. Обаче, човешките способности не 
са никога и никъде абсолютно еднакви, нито са априорно зададени - като напъл-
но равностойни - в биологичната, психичната и менталната конституция на чове-
ка, защото освен от генетичната наследственост те доста съществено зависят и 
от обществената среда, историческата и социокултурната унаследеност, а и от 
разнообразните видове на приемственост между генерациите, или индивидите.
Втората „ахилесова пета“ се забеляязва в становището на фон Щайн, че 
той лансира опция за налагане на провъзгласяването на теоретическо равенство 
между хората. В този аспект възникват поне два много важни въпроса. Единият 
касае налагането, което винаги е (семантично, а и операционално) обвързано с 
определена сила, принуда, или дори с някакъв репресивен, насилствен акт, кой-
то по презумпция би следвало напълно да се изключва от дискурсивната логика 
и властовата технология на миролюбец, за какъвто се представя Л. фон Щайн. 
Вторият основателен въпрос се отнася до провъзгласяването на теорети-
ческото равенство между хората. Той също има два съществени ракурса - пър-
вият засяга акта на провъзгласяване, т.е на публично информиране и легитими-
ране, докато вторият ракурс се ангажира конкретни и изцяло с теоретическото, 
но (забележете!) съвсем не и с практическото, т.е. с реалното, или с действител-
ното, истинското равенство между хората в държавата, а пък и в обществото.
92
Срав.: Штейн, Л. фон История социального движения Франции с 1789 г., с. LХХⅠ. 

98 
Неслучайно в езиковия фолклор на почти всички народи битуват разно-
образни пословици и поговорки от типа на „език мой - враг мой“. В нашия слу-
чай изразът на Л. фон Щайн неусетно, дискретно, неафиширано издава истин-
ската му мисъл или логика по въпросите за свободата и равенството на хората. 
А подобни теоретически колизии или конфузи в капиталните произведения на 
фон Щайн не липсват. Те дори са още по-ясно забележими, например, в тези от 
сорта на онази, че принципът на равенството на хората (по най-съкровенната си 
природа) е не нещо друго, освен придошло към осъзнаване образование.
93
Едва ли е необходимо тук и сега да обяснявам, че свеждането или отъжде-
ствяването на равенството с познавателните аспекти на образованието е не са-
мо твърде едностранчиво, но и теоретико-методологически напълно погрешно. 
Защото равенството никъде и никога в историята и живота на хората не е само 
равностойно на познавателните открития или „откровения“ чрез образованието, 
а че то притежава далеч повече, най-разнородни, но пък и многопосочни призна-
ци, а и ефекти, които невинаги притежават единствено, или несъмнен и чисто 
когнитивен генезис, профил и ангажимент, заради което са толкова драгоценни. 
Лорен фон Щайн непрестанно и последователно лансира идеи, в които по 
различни начини и с различни термини утвърждава едно и също нещо: че сво-

жүктеу/скачать 2.13 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: