Максим Мизов завършва философия с профил социология в су „Климент Ох

104 
Щайн в крайно амортизиран, дори ненужен и изцяло сбъркан интелектуален 
продукт, който основателно заслужава солидна критика, пък и реална ненавист. 
А тъкмо в подобна (странна) насока се развиват днес и теорията, но и практиката.
Съвсем умишлено няма да отделям внимание и да предлагам съответен 
теоретически анализ и на постановките на фон Щайн относно естеството, роля-
та и значението на труда, както и на тясно свързаните с тях проблеми за дохо-
дите, печалбите и т.н. На едно значително и най-съществена част от тях (и то по 
бле-стящ начин) отговаря Карл Маркс в някои от капиталните си произведения. 
Все пак, не бива да се подмине с „лека ръка“ и без внимание едно призна-
ние на фон Щайн: че класите, притежаващи солидни богатства, имущества, не 
се нуждаят и не живеят от труд, който се оказва напълно излишен за тяхната 
екзистенция.
103
Защото такава постановка, най-малкото, противоречи на очевид-
ните реалности, поне на тези в нашата историческа съвременност, в която има 
немалко свърх-богати особи, които „се скъсват“ от професионални ангажименти, 
или на които ежедневието им съвсем не се изчерпва с безсмислени, порочни и 
глупави забавления, или пък разчитащи само на базата на извънтрудовите си 
доходи, и т.н. А от тази гледна точка визията на Лоренц фон Щайн е крайно не-
привлекателна за редица съвременни високостратифицирани по статуса и дохо-
дите си съсловия, общности, защото в нашата съвременност трудът вече не се 
счита за проклятие на човека. Не случайно днес са толкова популярни книгите за 
израстването и творческата кариера на Стив Джобс, Бил Гейтс и Илън Мъск. 
Не трябва, обаче, с аристократично пренебрежение да се заобикалят или 
премълчават някои базисни постановки на видния немски мислител, отнасящи 
се до политическите реформи. В този аспект фон Щайн започва патетично с 
твърдението, че, придобивайки собственост, работническата класа, успоредно с 
това, се оказва и въвлечена в осъществяването на идеята на държавата, със-
тояща се в парадигмата, че най-висшето предназначение на държавата е да се 
грижи за интересите и благото на всеки свой поданик, въпреки че в автентичния 
текст е депозиран терминът „гражданин“, а не поданик.
104
Вероятно, това е не-
волна грешка на преводача, или на редактора, понеже що се отнася до старите 
на селскостопанските животни в Северна Америка, по-точно в колонията Масачузетц, който бил дело на 
пуританския свещеник Натаниел Уорд, който бил и възпитаник на Кембриджския университет. По време 
на своето управление Оливер Кромуел също обнародвал подобен закон за защита на животните, в 1654 г. 
103
Срав.: Срав.: Штайн, Л. фон История социального движения Франции с 1789 года..., с. LХХⅤ. 
104
Срав.: Штайн, Л. фон История социального движения Франции с 1789 года..., с. LХХⅤⅡ. 

105 
монархии: в тях няма и не бива да има граждани (които социални типажи обаче 
са органично присъщи на, или задължителни за републиканското устройство и 
управление на държавата), а само поданици. А съвсем по-друг вече е и въпро-
сът, че и при републиканската форма на живот също донякъде се опазва, но и 
масово използва терминът „поданик“, макар вече и с коренно друга семантика. 
Защитавайки се от битуващите в общественото право разнородни нера-
венства и многобрийни несправедливости, зависимият и нискостоящ в класовата 
йерархия човек обикновено по навик се обръща към държавните власти за по-
мощ и подкрепа в битките му с исторически утвърдените и вредни, според него, 
обществени нрави и порядки. И, когато властите са принудени да отстъпят пред 
такива искания от страна на нисшите класи, а и да задоволят техните претенции 
или очаквания, те обикновено прибягват до услугите на политическите реформи, 
които, обаче, според фон Щайн, могат/трябва да са от само от основни два вида. 
Първият се отнася само до административния организъм на държавата и затова 
подобни реформи обикновено нямат нищо, или почти нищо общо с вълнуващите 
обществеността въпроси, които са издигнати от зависимите класи, обаче, те не-
избежно предшестват, или пък закономерно се налагат след революциите.
105
А 
по своя характер този сорт политически реформи са изцяло административни. 
Те са много по-различни от другия вид политически реформи, които са ангажи-
рани изцяло с дълбинни социални движения, извиращи от народния живот. Този 
втори вид политически реформи е плод на вътрешни идейно-духовни преобра-
зувания на обществото. Затова те имат предназначение да обусловят известни 
промени в общественото и съсловното право, които са обвързани с неистовото 
желание да се утвърдят като неотменни правови равенства на обществено-рав-
ни класи.
106
Те могат да се постигнат в различен обем и по разнообразни начини, 
обаче, не са присъщи, нито са значими за държавната власт, защото, ако тя се 
ангажира с тях, това означава да застане на страната на революцията, т.е. да се 
самоотрече. От тази гледна точка, даже пълната смяна на конституцията на дър-
жавата все още не е символ, нито е продукт на революция, а си остава акт на из-
вестна реформа, тъй като е акт на свободната воля на държавата еднолично, но 
и съзнателно да се промени, да се реформира, или усъвършенства по определен 
начин и т.н. А в края на цялата тази мистериозна сценография внезапно се по-
105
Пак там, с. LХХⅤⅠⅡ. 
106
Пак там, с. LХХⅤⅠⅡ. 

106 
явява и едно особено важно признание: единствено реформата допуска и гаран-
тира правилното развитие на държавата, но, заедно с това, и само тя се спира 
пред границата на неизбежните жертви на една част от обществото.
107
В този 
контекст е много важно да се отбележи, че Л. фон Щайн курсивира неизбежните 
жертви, които определени социални класи, назовани от него части от общество-
то, трябва задължително да се положат на олтарите на социалните помирения, 
компромиси и разбирателства в името, а пък и за благото на държавата. 
Веднага след това признание фон Щайн, обаче, изненадва с нова теза. 
Според нея, исторически народът обикновено се ръководи преди всичко от 
своите инстинкти, докато не стигне до нивото да се съобразява с повелите на 
съзнанието си, което, както вече видяхме и разбрахме, може да стане единст-
вено чрез образованието, респ. с придобиването на частна собственост. В този 
ракурс той пише, че народът притежава инстинктивен страх от революциите.
108
Едва ли, обаче, подобна теза би се възприела спокойно или би се одобри-
ла без всякакви несъгласия и критики от други мислители, за които революциите 
са винаги мощен изблик и даже триумф на инстинктивно, нисше и примитивно 
мислене и действие в условията на крайно сложни, критични, екстремни ситуа-
ции, но въпреки тези нейни одиозни и даже крайно опасни, зловредни специфи-
ки, тя неизменно, а и магнетично привлича големи човешки маси в историята. 
Тезата на Л. фон Щайн води и към друг (публично неартикулиран, но де-
позиран иносказателно, или подразбиращ се) модус: че революциите са символ 
и въплъщение на съзнателно, целенасочено и преднамерено мислене и дейст-
вие независимо от факта, че са ориентирани срещу порядките в държавата. Но 
ако това, наистина, е така, значи, че революциите са плод на интелектуално-
духовно обогатяване и усъвършенстване на хората. А такава постановка влиза 
в явно противоречие с редица други базисни постановки на видния мислител, 
дезавуиращи, или стигматизиращи по всевъзможни начини революциите. Освен 
това нейното възприемане неминуемо, макар и доста неусетно, води и към ми-
сълта, че духовното обогатяване, или усъвършенстване на личността/масите е 
крайно опасно, даже гибелно за държавата, тъй като е „бременно“ с евентуални 
революции, докато състоянието на народа, основаващ историчността и всеки-
дневната си екзистенция върху инстинктивния страх от революции, е доста по-
107
Срав.: Штейн, Л. фон История социального движения Франции с 1789 г., с. LХХⅤⅠⅡ. 
108
Пак там, с. LХХⅠⅩ. 

107 
ценно за интересите, стабилността и сигурността на държавата. Но, от такъв 
зрителен ъгъл, цялата му визия за социалната държава чрез обогатяване на 
неимуществените и зависимите класи, респ. на тяхното ограмотяване и духовно 
усъвършенстване, се оказва не само излишна, но и крайно зловредна, понеже се 
оказва тайно предусловие за изригването на революции в държавата, както и за 
масово участие в тях на лица, или на групи с повишен образователен ценз. И в 
тази аспект Л. фон Щайн едва ли разбира докъде отива с размислите си, а пък и 
каква услуга прави на адептите на революциите, предлагайки им емблемата и 
участието на образовани лица и групи, вместо неука, неграмотна и доста некул-
турна сбирщина. Освен това историята на обществото, както и еволюцията на 
политиката крият в своите богати трезори немалко примери, факти и доказател-
ства, според които на предна, или най-висша линия в подготовката, организа-
цията и провеждането на различни типове революции стоят личности с доста по-
висок образователен ценз, или пък интелектуален потенциал от тези на масите. 
На всичко отгоре, подобна теза не отговаря и на въпросите какво мотиви-
ра, а и защо на определени етапи от развитието на всяка революция към нея се 
включват големи човешки маси, част от които обаче имат добър образователен 
ценз. Плюс това, тя е напълно безсилна да предложи задоволителен отговор и 
на още един „убийствен“ за нея въпрос: защо обикновено идеолозите, или не-
малка част от ръководителите на революциите са хора от средите на интелиген-
цията? Защото наличието на подобна тенденция в генеалогията и феноменоло-
гията на всяка революция фактически би следвало да означава, че колкото по-
вече интелигенция притежава конституционно-социалната монархия, толкова 
повече „опасни елементи“ за своята власт, сигурност, стабилност и бъдност тя 
потенциално/реално формира, притежава и дори може да стане тяхна жертва. 
Най-сетне, вероятно любезният читател си припомня базисната мисъл на 
Лоренц фон Щайн, че колкото по-богата на интелигентни поданици е дадена 
страна, толкова по-богата, но и по-сигурна е тя както спрямо настоящето си, така 
и относно историческото си бъдеще. А тази мисъл буквално се торпилира или 
обезсмисля, когато срещу нея се възправи идеята, която (тук и сега) коментира-
ме. Защото богатството на държавата, измерено в интелигентни и съзнателни 
поданици, би трябвало в контекста на тази идея да означава, че то е, същевре-
менно, и богатство на подстрекатели, престъпници, подмолни или явни и заклети 
врагове на съответния легитимния властови режим в нея, а и на богатите класи. 

108 
В този контекст едва ли е необходимо да задълбочаваме още повече на-
шият критичен анализ на въпросната постановка, тъй като тя е във фрапиращо 
противоречие и с друга основна теза на фон Лоренц, според която Прогресът на 
държавата зависи от количеството и качеството на интелигентните й поданици. 
В опасния ракурс, който в този случай анализираме, лесно и бързо може да се 
стигне до мисълта или асоциацията, че Прогресът е антиреволюционен фено-
мен, от една страна, но и - от друга страна, - че той е гибелно опасен за дър-
жавността, понеже се основава на многобройното участие на образовани хора, 
потенциално/реално обвързани с някакви революционни каузи. Но и това не е 
всичко, защото ако приложим сегашните си анализи към революцията и спрямо 

жүктеу/скачать 2.13 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: