РУСКО-ПРАВОСЛАВНИ МОДАЛНОСТИ НА КОНСЕРВАТИВНИЯ
СОЦИАЛИЗЪМ
За нас, българите, теоретическото „сондиране“ и проучване на дълбоките
пластове на визионерството за консервативния социализъм в източно-право-
славния свят е от специално значение. Първо, защото телеологията и прагма-
тиката на този вид социализъм в държавите, обществата и нациите, изповядва-
щи католицизма или протестантизма, са доста по-различни от тези, които са при-
същи за страни и народи, приели и следващи православното християнство. Това
обстоятелство съвсем не означава, че настоящият теоретически анализ ще се
ориентира към всички страни и народи в Източна Европа, изповядващи право-
славието. В този контекст за нас, българите, от най-голямо значение са общите,
а и различните характеристики, които могат да бъдат открити и изследвани преди
всичко в Русия, тъй като тя има по-особено значение за България. Второ, понеже
историческите и културните връзки между Русия и България са съвършено по-
други от тези, които свързват нашата Родина със Западна Европа, независимо
от всички съвременни, конюнктурни, умишлени и инструментално експлоатирани
клишета за „новия“ и „истинския“ ни цивилизационен избор. Трето, доколкото и
Русия и България са преминали, макар и в различен темпорален обем, през ста-
линския модел на държавно-обществено управление, през редица характерни
особености на държавния социализъм, през синосуидите на първоначално
тотално фаворизиране и даже глорификация, а след това на пълно дезавуиране,
дискредитация и стигматизация на хегемонията на комунистическата идеология,
през историческия разгром на държавността и извънредно мащабна, разнопо-
сочна и дълготрайна криза в държавността и гражданското общество, през уми-
шлено предизвикана, но и поддържана дълго от страна на управляващите елити
дезориентация на народите им и всеобхватен ценностно-нормативен хаос и дори
вакуум и т.н., дотолкова е много интересно, важно и полезно да се разбере и обя-
сни как подобни обществено-исторически сътресения и обрати са се отразили
върху самочувствието и любопитството на техните народи и преди всичко на
„червените“ електорални и партийни членски маси към опциите на левия, или т.
нар. социалния консерватизъм. Това, естествено, не означава, че между двете
страни и двата народа не съществуват никакви различия спрямо потенциалната,
или реалната ориентация към и ангажираност с идеите и практиката на консерва-
тивния социализъм. Тъкмо напротив, подобни отлики реално съществуват, при
119
това и в доста солидни размери, поради което много съществено обстоятелство
те не могат/следва да бъдат пренебрегнати, омаловажени или напълно елимини-
рани при изследването на генеалогията и феноменологията на левия консерва-
тизъм в съвременния етап от историческото развитие на двете страни, както и
на двата братски народа. Четвърто, както в България, така и в Русия поредните
опити за модернизация на държавата и обществото в последното десетилетие
на ХХ, но и в първите десетилетия на ⅩⅪ век, този път по западен модел, до-
ведоха до катастрофални резултати, които в наше време се оценяват твърде
критично. И, пето, както комунистическата партия на Г. Зюганов, така и нашата
БСП се третират в почти всички съвременни руски политологически издания като
ярки символи и въплъщения на консервативно политическо мислене и действие,
което, разбира се, съвсем не точно или коректно, тъй като между двете партии
съществуват прекалено много и твърде големи, даже фрапиращи различия. Не
бива обаче да пропускаме или пренебрегваме и немаловажното обстоятелство,
че и у нас редица представители както на десни, така и псевдо-леви формации
обвиняват БСП в консервативност на своята идентичност и поведенческа линия
-
най-вече в контекста, а и на инструментално вкараната в публичен оборот опо-
зиция „съвременни демократични - бивши недемократични политически органи-
зации“, в преднамерено налаганата опозиция „модерни“, или „партии на статук-
вото“, която опозиция напълно елиминира или забравя за дългогодишните поли-
тически битки на БСП срещу авторитаризма, корупционното и авторитално уп-
равление на ПП ГЕРБ чрез правителствата на нейния лидер Бойко Борисов. А в
актуално пулсиращия исторически момент подобни умишлени критики, упреци
или обвинения се базират и мултиплицират на базата на конюнктурни атаки и
сравнения, лансирани в публичното пространство най-вече от страна на дясно и
десно-центристки партийни формации, според които участието на БСП в коа-
лиционното правителство на Кирил Петков, чрез участието на нейния предсе-
дател - Корнелия Нинова, създало в обществеността впечатлениято, че БСП се
е отърсила от дълготрайно налаганите й стигми като консервативна политиче-
ска сила, но сега (с противоречията и дистанцирането си от редица изисквания
на ПП Промяната продължава и ПП Демократична България) сякаш лявата пар-
тия отново се завръщала в лоното на старата си - консервативна - битност. А те-
зи различия се основават преди всичко на категоричните откази на БСП да уча-
ства в ангажирането на страната ни във въоръжаването на Украйна или в про-
120
карването на джендър идеологията, която днес отново набира мощна сила. Ос-
вен това в няколко поредни свои публични изяви и медийни интервюта предсе-
дателят на БСП - Корнелия Нинова, отново директно повдига въпроса за съд-
бовната необходимост за нашата държава и, по-специално, за нейните управ-
ляващи да направят избора между глобалното и либералното, или в полза на
консервативното и националното. С такива публични изказвания, естествено, се
дават отново „козове“ на противниците на БСП и самата Нинова лявата партия
да бъде упреквана, обвинявана и стигматизирана като консервативна сила. А не
бива да забравяме или пренебрегваме и факта, че в своя доклад пред 50 конгрес
на БСП Корнелия Нинова на няколко пъти лансира тезата си за фаталната не-
обходимост от извършването на подобен важен исторически избор, чрез което
тя отново възкресява и затвърждава впечатленията (най-вече в средите на ля-
воориентираната българска общественост и „червения електорат“), че тя - К. Ни-
нова, не само не си е извлякла поуки, или отказала от предишните си опити на
публично лансиране на идеята за консервативния социализъм, но сега отново
търси подходящи начини и форми как тази идея може да се легитимира.
Йдейното визионерство в посока на консервативния социализъм не е рож-
ба и приоритет само на мислители от Запада - европейския и американския. То
има своите корени, но и разпространения и в другия край на Стария свят - в Из-
точна Европа, преди всичко в политическата и културната история на Русия.
Именно там възникват и се популяризират едни от най-атрактивните и влия-
телни теории, концепции, или доктрини, посветени на този особен социализъм,
които освен всичко друго притежават не само ретроспективен характер и нацио-
налнокултурна значимост, но и съответно актуално измерение, а пък и влияние.
Освен това те са и много по-разнородни, но и по-разнообразни в сравнение с
идейната продукция и реалната обществено-политическа практика по този въп-
рос в емблематични държави и общества от Западна Европа. При това и био-
графиите са им твърде впечатляващи, неимоверно богати, пък и нелишени от
противоречия, или шокиращи обрати. Някои от тях шестват по протежение на по-
вече от два века - родени са през ⅪⅩ век. Други са рожба на ХХ, а трети - са
идейни откровения и на прехвърлилия вече две десетилетия ⅩⅪ век. Но във
всички тях има нещо съвършено различно, неприсъщо, а и органично чуждо на
западните опции, теории за консервативния социализъм. Едни от тях залагат на
„силната ръка“ на лидерската фигура в държавата, други - на единството на на-
121
рода, трети - на безспорния примат на религията над всичко друго, четвърти - на
социалистическия заряд, преформатиращ значително всичко в идеологията,
политиката, икономиката, културата и пр. в конкретно взета страна, и т.н.
По отношение на първата опция, Русия е безспорен еталон, защото исто-
рическото богатство и траене на народните, а и на обществените настроения и
нагласи към съдбовната потребност и полза от „силната личност“ и „здравата ръ-
ка“ в държавното управление имат особена голяма стойност в историята и кул-
турното развитие и на руския, а и на българския народ. Макар историческите
съдби на двата братски народа да са твърде различни, техният особен пиетет
към авторитарните ръководители и силовите прийоми в държавните дела никога
не еа изчезвал, нито е преставал да въздейства в и на обществото. Показателен
в този аспект е взривният интерес към реанимация на монархията сред опреде-
лени части на двата народа след историческата трагедия с тяхното развитие,
свързано с етапите на социалистическия градеж на тези две страни. И в Русия,
а и в България все още може да се чуят гласове, призоваващи към въстано-
вяване на монархическото устройство и управление на техните страни. И в двете
страни на монарха се приписват огромни месиански роли, очаквания. Такива наг-
ласи не са рожба само на високонаелектризираната обществено-историческа
конюнктура от последните десетилетия на ХХ и първите на ХХⅠ век. Те прите-
жават много по-дълги, а и доста по-сложни исторически биографии от това, което
всекидневният разсъдък на простосмъртните хора би си представил. Защото,
например, в Русия още през ⅪⅩ век изгряват визии, според които царят или им-
ператорът трябва да се ангажира с радикално и тотално преобразуване на
държавата и обществото в името, а и за благото на страната и народа, в които
мащабни и кардинални трансформации обаче трябва да се съзира прокарва-
нето, или утвърждаването в обществеността и историята на опцията за консер-
вативния социализъм, или на тази за симбиозата на християнството със социа-
лизма, която може да възроди по особен начин интереса към лявата идея, есте-
ствено, чрез утвърждаване на монархическите институции и практики. Такъв,
примерно, е Константин Леонтиев, който още в 1880 г. публично огласява упо-
ванието си, че спасението на Русия е само в по-скорошната победа на монархи-
ческия социализъм. Той съвсем чистосърдечно си признава, че „Понякога пред-
чувствам, че руският цар ще оглави социалистическото движение и ще го органи-
зира така, както някога Константин е съдействал за организацията и популяриза-
122
цията на християнството“
122
. А в този интересен контекст не бива също да се
забравя, че - обратно на Л. Тихомиров, категорично подчертаващ органичната
връзка на левите идеи с деспотизма в управлението и необходимостта от безпо-
щадни елити, - К. Леонтиев е виждал особени (и то големи) бонуси в комунисти-
ческата диктатура, които можели ефективно да се използват и при градежа, и за
легитимацията на бъдещо консервативно-социалистическо общество.
123
Дълбоките корени на връзката и зависимостта между консервативния со-
циализъм и особената руска съборност се формират и легитимират от славяно-
филите, най-напред от А. Хомяков, а впоследствие и от други от тяхната общ-
ност. Затова и граф Н. Трубецкой оприличава принципа на съборността с мета-
физически социализъм, С. Франк го сравнява с „философията на Ние“, Г. Фло-
ровски привижда в дълготрайните и страстни увлечения по комуните подсъзна-
телна, но и неизличима жажда за съборност, докато Н. Бердяев тълкува събор-
ността през оптиката на странното, а и жестоко спасение на душите от сорта на
онова, което някога (преди векове) Тома Аквински е завещал на християните, а
именно за блаженството на праведниците измежду тях в рая, които са длъжни-
ци на грешниците в мъчещите се в преизподнята.
124
Ето защо иконографията и
тълкуванието на консервативния социализъм в Русия винаги са били тясно об-
вързани с представите за особено духовно-нравствено подвижничество, имащо
даже и формата на мащабна социална аскеза, която в определени случаи е била
обвързана с представите и ангажиментите на особен месианизъм. Не случайно
испанският учен Мануел Саркинянц разкрива мистериите на „ отиването сред и
Достарыңызбен бөлісу: |