Мост през вечността

Как можем да продаваме...

- Как можем да продаваме, преди да сме купили? Не трябва ли първо да купим, преди да продадем?

-Не.

Той обясняваше спокойно - като директор на ко­леж.

-Оу!

Той бе твърде убедителен. Какво облекчение бе за мене това - да зная, че финансите ми няма да се оплетат като парашута.

Никога няма да мога да се науча да се оправям с па­рите като Стен. Липсва ми търпение, липсва ми мъд­рост, липсва ми далновидност.

Но все пак съм достатъчно умен, за да зная слабос­тите си и да потърся стар приятел, на когото мога да се доверя и да му възложа да управлява парите ми.

- Никоя жена в моя живот не ме е притежавала — го­ворех й тихо, търпеливо аз - и аз не съм имал такива пре­тенции към никоя жена. Това за мен е от изключително значение. Обещавам ти никога да не посегна на твоята свобода, да не бъда ревнив.

- Приятно ми е да чуя това за първи път - каза тя. Имаше къса и черна коса, кафявите й очи бяха притворени срещу слънцето. Тя имаше тен с цвета на лакирано тиково дърво, след многото лета, откак се бе развела, да­леч на север.

- Повечето мъже не могат да разберат това. Аз жи­вея както си поискам. Живея с един мъж, когато искам, и си отивам, когато искам. Това не те ли плаши?

Тя повдигна ивиците на бикините си, за да не се от­разят на тена.

- Да ме плаши ли? Това може само да ме радва! Ни­какви вериги, въжета и усложнения, никакви спорове и цялата тази досада. Един подарък, който идва от самото сърце: Тук съм не защото съм длъжен, не защото съм закрепостен, а защото искам да съм с теб повече от всичко на света.

Водата нежно се плискаше. Ярка светлина пробляс­ваше в платното вместо сенки.

- В мое лице ще намериш най-сигурния си приятел - заявих аз.

- Най-сигурния ли?

- Аз ценя твоята свобода, защото ценя своята. И съм изключително чувствителен. Ако се засегна или поискам от тебе нещо, което ти не желаеш, трябва само да про­шепнеш най-тихото не. Аз презирам натрапниците, хора­та, които нарушават неприкосновеността на другия. До­ри само да намекнеш, че аз съм такъв човек, ще се мах­на; преди да си изказала намека докрай...

Тя се обърна на другата страна, подпряла главата си с ръка, и отвори очи.

- Това не ми звучи като предложение за женитба, Ричард.

-И не е. .- Благодаря.

- Често ли получаваш подобни предложения? - по­питах аз.

- Дори и няколко само са ми много - отвърна тя. -Една женитба ми беше достатъчна. И тя ми беше в пове­че. Някои хора се чувстват по-добре женени; за мен това не се отнася.

Разказах й някои неща за бившия си брак, за щастли­вите години, които станаха трудни и мъчителни. Бях по­лучил същите уроци, които е трябвало да преживее и тя.

Огледах се във водната повърхност на залива, който бе гладък като огледало. Морето бе гладко като размекнат сладолед.

- Що за срам, Дона, няма нито едно нещо, за което да не сме съгласни.

Носехме се по течението още един час, когато вятъ­рът задуха в платната и платноходката бързо се понесе напред. Когато за втори път седнахме да се храним на су­шата, вече се познавахме добре, прегърнахме се за сбо­гом и си пожелахме отново да се видим някой ден.

Както с Дона, така беше и с всяка друга жена в жи­вота ми. Уважение на личната независимост на частния живот, безусловна свобода. Деликатни споразумения срещу самотата бяха това. Разумни и хладни любовни връзки без любовта.

Някои от моите жени приятелки не бяха се женили никога, но повечето бяха разведени. Някои едва бяха преживели своите нещастни връзки, пребивани от агре­сивни мъже, уплашени, въвлечени от масовата психоза в постоянни депресии. За тях любовта бе нещо непонятно с трагически последици; любовта бе празна дума, след като е била лишена от смисъл от съпруг, превърнал се във властник, или любовник, превърнал се в тьмничар.

Ако проследя тази своя мисъл докрай, може би щях да се изправя пред гатанка: Любовта между мъжа. и же­ната се е превърнала в дума, лишена от смисъл. Но дали всъщност има смисъл, Ричард?

Отговорът ми се изплъзваше.

Месеците се нижеха и аз все повече губех интерес към любовта, към това какво е любов и какво не, и загу­бих мотива да търся своята неизвестна сродна душа. Постепенно мястото й бе заето от възникването на нова идея, идея толкова рационална и блестяща, колкото се бяха оказали моите делови реализации,

Ако съвършеният партньор, мислех си аз, е онзи, който удовлетворява всички наши потребности през ця­лото време, и ако една от нашите потребности е именно непрекъснатото разнообразие, това значи, че никой човек никъде не може да бъде нашият съвършен партнъор!

Единственият истински духовен партньор може да се открие сред много различни лица. Моята съвършена жена има плътта и интелекта на тази моя приятелка, сърдечността и красотата на друга, смелия приключенски дух на трета. Ако никоя от тези жени не е с мен един ден, то значи, че моята сродна душа се изявява в пълния си блясък в други тела на друго място; да си съвършен, не означава да бъдеш недостъпен.

„Ричард, пялата тази идея е много мъглява! Нищо няма да излезе от нея!" - Ако това беше вътрешният ми глас, който крещеше насреща ми - а то беше - просто му натъпквах устата с парцали.

„Докажи ми, че тази идея е неправилна - казвах му аз. - Докажи ми, че не води до нищо. И го направи, мо­ля те, без да използваш думи като любов, женитба, всеотдайност. Направи го решително и категорично, преди аз да съм ти изкрещял по-високо, отколкото можеш ти. че имам намерение сам да определям живота си!"

Какво знаеш ти? Проектът „съвършената жена в образа на многото жени" спечели конкурса.

Безкрайно много пари. Да летя колкото си искам Да имам съвършената жена. Ето това е щастието!

Лежа на пода, потънал в дебелия жълтеникаво-кафяв килим, и размишлявам над всичко. Тези три години не може да са били някаква грешка. Всяка от тях съм градил най-внимателно, с милиони решения, вземани във всеки момент, с всички самолетни полети, интервю­та, екскурзии с лодки и пътувания, с филмите, деловите ангажименти, лекциите и телевизионните предавания, ръкописите и банковите сметки, с осигуреното бъдеще. През деня въздушни демонстрации с новия малък само­лет, нощем разговори и милувки с много жени, всяка от които прекрасна, но никоя не тя.

Убеден бях вече, че тя не съществува, но сянката й все още ме преследваше.

Дали и тя вече е убедена, че аз не съществувам? Да­ли моят призрак не нарушава от време на време нейните убеждения? Дали точно в този миг една жена не лежи някъде на плюшения килим в къща, построена над хан­гар с пет самолета в него, докато три други са на ливада­та, а привързан до брега се люлее хидросамолет?

Съмнявах се в това. Но дали пък не е възможно тя да е сама посред нови идеи за книги и телевизионни предавания, сама, обградена от любовници и пари, от наети помощници, с които се сприятелява, от агенти, адвокати и Мениджъри и счетоводители? Това беше възможно.

Може би нейният килим е с различен цвят, но всич­ко останало... Тя може би е от другата страна на огледа­лото, намирайки своя съвършен мъж сред петдесетина мъже - и все пак сама.

Присмях се на себе си. Колко трудно умира старият мит за единствената любов!

Чу се шум от двигателя на самолет, който забръмча долу на поляната. Сигурно беше Слим, който караше „Туин Чесна". Компресорът пропуска от дясната страна. Тези компресори от стария вид не са наред, мислех си аз. Защо трябва да ги монтират в отлични съвременни ма­шини?

„Рапид" и моторният планер са долу само да съби­рат праха. И „Рапид" ще се нуждае от ремонт не след дълго, а това ще бъде много трудна работа, като се имат предвид размерите на този кабинков биплан. По-добре е да го продам. И без това не летя много на него. На нищо не летя много. Всичките тези самолети са ми чужди, как­то и всичко друго в живота ми. На какво ли трябва да ме научи това? Че след време и когато са ми в повече, ма­шините започват да ме владеят?

Не - помислих си - урокът трябва да е следният: Да получиш много пари, е все едно да получиш стъклен меч с острието напред. Най-добре е да се стопанисват внима­телно и бавно да се харчат, докато не разбереш за какво всъщност са ти дадени.

Забръмча друг мотор, явно проверката на земята е преминала успешно и той е решил да направи проверка във въздуха. Вятърът донесе до мене шума от задвижва­щата се машина, след което любимият за мен самолетен грохот стихна, когато се отдалечи по пистата.

Какво още бях научил? Това, че не успях да понеса известността, без да се променя, както ми се беше стру­вало. Никога преди не бих си и помислил, че хората мо­гат да са любопитни какво мисля и говоря, как изглеж­дам, къде живея, какво правя с времето и парите си. Ако го бях допускал, непременно щях да потърся някоя пещера, където да се скрия.

Всеки, попаднал пред камерата или в печата, мислех си аз, няма право да греши. Независимо дали си дават сметка или не, тези хора са избрали да бъдат пример за останалите, които ги гледат, те доброволно са влезли в ролята на образци. Един има прекрасен живот; на друг животът му е пълен провал и трябва да започва всичко отначало. Един понася стоварилите се над него нещастия или таланта си мъдро и спокойно, друг изпада в истерия, трети се самоубива, четвърти се надсмива над всичко.

Ежедневно светът подлага знаменитостите на про­верка и на всякакви изпитания, а ние гледаме това, без да можем да извърнем очи. Не можем да не ги наблюда­ваме, защото изпитанията, на които са подложени наши­те любимци, са изпитания, с които всички ние се сблъс­кваме. Те обичат, те се влюбват, женят се, получават своите уроци, разделят се и започват живота си отново, разоряват се. Те ни увличат със своето поведение на ек­рана или от страниците на книгите, а ние пък въздейст­ваме на тях.

Единственото изпитание, на което са подложени те, а другите не са, това е изпитанието на известността. Но ние наблюдаваме как понасят и него. Един ден и ние мо­жем да излезем в светлините на прожекторите, и този опит ще ни бъде от полза.

Какво стана, мислех си аз, с онзи пилот, който лете­ше из полята на Средния Запад? Нима той успя толкова бързо да се превърне от най-обикновен летец в наперен плейбой?

Станах от килима и прекосих празната си къща, за да отида до кухнята. Видях голямата купа с царевичен чипс, който постепенно избаятяваше, после се върнах и седнах в разкошния стол до мозаичния прозорец и се загледах към езерото.

Нима се бях превърнал в плейбой? Но това е смеш­но. Вътрешно не съм се променил ни най-малко.

Но дали пък всички наперени плейбой не си казваха същото, Ричард?

Един „Пайпър Къб" от близкото училище по воден планеризъм се обучаваше да се спуска над земята леко...

Спускаше се бавно и продължително, постепенно нама­ляваше мощността, докато леко се докосваше до блестя­щите води на езерото Тереза. После обръщаше и отново набираше скорост, за да излети.

Известността ме научи да се крия, да се обграждам със стени. Всеки човек си има своята желязна броня и прикритие от бодли, които използва в определени слу­чаи.

В началото известността те ласкае. Нямаш нищо против камерите, а зад камерите стоят толкова чудесни хора. Ще бъда мил с тях, докато и те са мили и дори ня­колко минути след това.

Дотам стигаха стените, които си изградих онзи ден във Флорида. Повечето от хората, които ме познаваха от някое интервю или от корицата на списание или вестни­карски репортаж, дори и не си представяха колко им бях благодарен, че са така вежливи да зачитат моето уедине­ние и право на частен живот.

Останах удивен от пощата, която започнах да полу­чавам. Радвах се на своето семейство от читатели, за ко­ито любимите ми странни идеи явно имаха смисъл. Това бяха много и различни хора, от различна раса, възраст и народност, които проявяваха интерес и желание да усво­ят уроците на чуждия опит. Това семейство бе далеч по-голямо, отколкото си бях представял!

Наред с писмата, които ми доставяха радост и удо­волствие, се получаваха и някои странни писма: Опише­те в книга моята идея; помогнете ми да публикувам; дай­те ми пари или ще горите в ада.

Изпитвах щастлива, сърдечна топлота към хората от моето семейство, изпращах им в отговор пощенски картички. Срещу онези, другите, издигах още по-силна желязна стена, изковавах мечове и временно дръпвах гостоприемната рогозка пред портата си.

Оказа се, че за мене уединението и личната свобода бяха нещо много по-важно, отколкото си бях представял. Дали преди не съм се познавал добре, или бях започнал да се променям? Все повече предпочитах да си стоя сам у дома по цели дни, по цели месеци и дори години. Зат­ворен в огромната си къща, със своите девет самолета и цяла мрежа от предразсъдъци, можех така и никога да не се пробудя.

Вдигнах поглед от пода към снимките по стената. Това бяха снимки на самолети, които обичах. При тях нямаше нито един жив човек, нито едно човешко същес­тво. Какво бе станало с мен? Някога аз се харесвах та­къв, какъвто съм. Дали продължавах да се харесвам?

Слязох по стълбите към хангара, измъкнах оттам биплана за демонстрации във въздуха и влязох в кабина­та. С този биплан срещнах Кати, мина ми през ума.

Слагам си ремъците през раменете и предпазните колани, отварям смесителя, паля двигателя и съм готов за полет. Толкова бе многообещаваща тази връзка, а ето че сега тя се опитва да ме накара да се оженя за нея. Ся­каш никога не съм й говорил за всички онези беди, кои­то произлизат от брака, сякаш не й бях показал съвсем ясно, че аз мога да бъда само една страна на онзи съвър­шен мъж, който й е потребен.

- „Пускам витлото!" - викнах аз по навик в празно­то пространство и натиснах копчето за старт.

Половин минута след излитането аз бързо набирах скорост, издигайки се с шест хиляди метра в минута. Вя­търът свистеше над каската ми и покрай очилата. Оби­чах това усещане. Много бавно превъртане, после още едно и така до шестнайсет. Чисто ли е небето? Готов? Ето така!

Зелената равна земя на Флорида; езера и блата, ко-. ито се простират величествени и огромни отдясно, изг­леждат обширни и необятни над главата ми, след това се озовават вляво.

Политам хоризонтално. После ХОП! ХОП! ХОП! ХОП! - земята се превърта пред очите ми шестнайсет пъти. Рязко дърпам спирачка и натискам левия педал, спускайки се право надолу. Вятърът свисти в жиците между късите и широки криле, след което натискам лос­та напред, за да възстановя скорост шейсет километра в час, спускайки се надолу. Отметнах глава назад и поглед­нах към земята. Рязко дръпнах лоста до отказ, натиснах левия педал. Бипланът се превъртя обратно и пред очи­те ми небето пробягна зелено, а земята - синя. Отново лостът напред, натискам ляв педал и ето че самолетът отново е сменил местата на сянката си.

За по-малко от секундата аз се лепвам към седалка­та, сякаш съм пет пъти по-тежък, и виждам само една ясна дупка пред очите си, цялата заобиколена в сиво. Спускам се на трийсет метра над тренировъчната площ на височината, на която правя демонстрации.

Това прояснява съзнанието ми. Имам чувството, че към стъклото на кабината хвърчи испански мъх и плато­то, обрасло в кипариси, се върти при скорост триста гра­дуса в секунда около каската на главата ми.

Сърцето остава самотно, както винаги.

Лесли Париш тихо седеше от своята страна на шах­матната дъска, направена от орех и бор, а аз седях от мо­ята. В продължение на девет хода по време на играта, ко­ято ни бе накарала да затаим дъх, в стаята бе тихо, като се изключи лекият шум от преместването на някой офи­цер или царица и от време на време по някое „хм" или „аа" при по-рязък сблъсък на силите.

Когато хората играят шах, те проявяват характера си чрез начина, по който движат фигурите. Госпожица Париш не блъфира, нито позволява да бъде измамена. Тя играе честно и открито и е силна в шахмата.

Аз я наблюдавам крадешком и се усмихвам, въпре­ки че тя току-що ми взе офицера и заплашваше със след­ващия ход да ми вземе един кон, който не можех да си позволя да загубя.

Виждал бях това лице много години преди да се срещнем, по най-характерния начин. Случайно.

- Нагоре ли сте? - викна тя и тичешком се спусна към асансьора.

- Да - задържах вратата аз, докато тя се качи. - На кой етаж сте?

- На третия - отвърна тя.

Аз също бях за третия етаж.

Вратата спря за секунда, след това шумно се затвори.

Тя обърна към мен синьо-сивите си очи в знак на благодарност. Аз задържах погледа й не повече от чет­върт секунда, за да изразя, че удоволствието да почакам беше мое, след което учтиво се загледах встрани. Прок­лета учтивост, помислих си. Какво прелестно лице! Дали не я бях виждал в някой филм? Или по телевизията? Не се осмелих да попитам.

Изкачвахме се с асансьора мълчаливо. На ръст тя ми стигаше до рамото, златистите й коси бяха завити и прибрани под тъмнозелена шапчица. Не беше облечена като кинозвезда: носеше ежедневна блуза под леко яке, сини джинси и кожени обувки. Какво прекрасно лице!

Сигурно е тук за снимки от натура на филма, помис­лих си аз. Може би е техническо лице от екипа.

Щеше да ми бъде много приятно да се запозная с нея. Но тя изглежда толкова далечна... Не е ли интерес­но това, Ричард, колко безкрайно далечна изглежда тя? Двамата сме на трийсет сантиметра един от друг, а няма как да прокараме мост над пропастта, която ни разделя и да си кажем „здравей".

Само ако можеше някой да измисли такъв начин, мислех си аз, само ако живеехме в свят, където непозна­ти хора да могат да си кажат: „Вие сте очарователна, бих искал да ви познавам". С код: „Не, благодаря", ако дру­гият не е очарован от теб.

Но такъв свят още не е създаден. Ние пътувахме по­ловин минута, без да си кажем нито дума. С тих шум вра­тата се отвори.

- Благодаря ви - каза тя. Почти тичайки, тя се спус­на през коридора към своята стая, отвори вратата, влезе и "затвори след себе си, оставяйки ме в коридора сам.

Така ми се щеше да не тръгваш така бързо, мислех си аз, докато влизах в собствената си стая през две врати от нейната. Щеше ми се да не бърза толкова.

Ако преместя коня тук, имам шанс да променя раз­пределението на силите и да отбия атаката й. Вярно, че има предимство, но нали още не е спечелила.

Разбира се! Така си и знаех. N-QN5! Заплаха на КР, Преместих фигурата и я погледнах отново в очите, изпитвайки удоволствие от нейната красота, която оста­на напълно несмутена от атаката ми.

Една година след като се бяхме срещнали в асансьо­ра, аз бях завел дело срещу режисьора на онзи филм за­ради известни промени, които той бе направил в сцена­рия, без да поиска моето съгласие. Въпреки че съдът бе поискал от него да свали името ми от афишите и да поп­рави някои от най-големите промени, аз едва се сдържах да не разбия някои мебели, докато обсъждах въпроса с него. Налагаше се да намерим посредник, чрез който да можем да преговаряме.

Този посредник се оказа актрисата Лесли Париш, онази жена, която бе пътувала заедно с мен в асансьора от първия до третия етаж.

Ядът ми се стопи, щом поговорих с нея. Тя бе урав­новесена и разумна - и аз изпитах веднага доверие към нея.

Сега Холивуд искаше да направи филм по последна­та ми книга. Аз се кълнях, че съм по-скоро готов да я из­горя, отколкото да видя как бива изопачена на екрана. Ако трябва да се филмира, може би е най-добре това да стане с мое участие? Лесли беше единственият човек в Холивуд, на когото имах доверие, и отидох със самолет до Лос Анджелис, за да поговоря с нея.

На една малка масичка в кабинета й имаше шахмат­на дъска.

Шахматните дъски в кабинетите обикновено са ди­зайнерски хрумвания, декоративни кралици, които при­личат на офицери, които приличат на пионки, произвол­но поставени на най-неподходящи места. Този шахматен комплект беше състезателен, направен от дърво. Кралят бе с размери три и половина инча върху дъска от четиринайсет инча и с бяло квадратче от дясната страна на иг­рачите и пешки, подредени отпред.

- Имате ли време за една игра?_- попитах, след като разговорът ни приключи. Аз не бях кой знае колко добър шахматист, но не и много лош. От седемгодишен играех на тази игра и бях нахално уверен в себе си, застанех ли пред шахматната дъска.

Тя си погледна часовника,

-Добре.

Направо застинах от учудване, когато тя спечели иг­рата. Начинът, по който спечели, логиката й върху шах­матната дъска ме очарова и ме извади от вцепенението.

На другия месец бяхме съдружници. Тя се зае да ми помогне да направя филма без голям риск от провал и ние изиграхме единайсет партии, от които шест бяха блестящи.

След това нямаше нужда от повече срещи. Аз се качвах на най-новия си самолет, осемтонния реактивен самолет, бивша собственост на Военновъздушните сили, издигах се на трийсет и пет хиляди фута височина и прелетявах разстоянието от Флорида до Лос Анджелис, за да прекарам деня в игрална шах с Лесли.

Игрите"ни вече нямаха толкова състезателен харак­тер, позволявахме си да говорим по малко, на масата имаше курабии и мляко.

- Ричард, Ти си истински звяр - мръщеше се тя, гле­дайки своите фигури. Грозеше я сериозна заплаха.

- Да - отвърнах самодоволно. - Аз съм много умен звяр.

- Но... шах с пешката - каза тя, - и с офицера. Пази си царицата! Много добър ход, нали?

Направо изстинах. Бях очаквал, че ще ми обяви шах. Но останах изключително изненадан, че трябва да си па­зя царицата.

- Да, наистина - отвърнах аз, защото се бях научил да се владея в извънредни ситуации. - Божичко... хм... .този ход трябва да се сложи в рамка, толкова е хубав. Но аз ще се изплъзна като призрак. Ще успея като призрак, госпожице Париш, да се изплъзна, какъвто съм звяр...

Понякога звярът успяваше да се изплъзне, друг път влизаше в клопката и претърпяваше мат, за да се възро­ди отново, след като изяде половин курабия и започне отново да й създава клопки.

Колко странна бе алхимията на нашите отношения! Предполагах, че тя е имала връзка с много мъже, както и аз с много жени. Но си оставах с предположенията. Ни­кой от нас не проявяваше любопитство, всеки се отнася­ше с най-дълбок респект към личния живот на другия.

Веднъж насред партията тя каза:

- Тази вечер в Академията ще прожектират филм, който трябва да видя. Можем да помислим за този ре­жисьор, искаш ли да дойдеш?

- С удоволствие - казах аз, без да се замислям, опит­вайки се да отблъсна нейната атака към моя цар.

Не бях влизал в киносалона на Академията; винаги съм имал чувството за някакъв романтичен ореол, кога­то минавах покрай тази сграда. Но ето че сега бях вътре и гледах нов филм с цяла тълпа от филмови звезди. Кол­ко е странно това, мислех си аз. Обикновеният ми живот на летец изведнъж да ме доведе в Холивуд благодарение на една книга и една приятелка, която често ме бие на любимата ми игра.

След филма, докато тя караше на изток по булевард „Санта Моника" в здрача, внезапно ме осени една идея: